Нора Робъртс
Сега и във времето (12)

Дванадесета глава

Доста време Кал мисли за семейство Ранкин. Дори попита Либи дали така изглежда едно средностатистическо американско семейство. Тя му отговори с известна почуда, че вероятно да.

Може би те го заинтригуваха, защото за краткия си контакт с тях той успя да направи някои сравнения със собствените си близки. Баща му, когото никой не би сбъркал с огромния лъчезарен Джим Ранкин, също обожаваше природата, девствените кътчета и семейните походи. Също както и двете им момчета, Кал и Джейкъб прекарваха доста време в мрънкане, хленчене и мръщене. И когато нещата излезеха извън контрол и чашата прелееше, майка им набързо въдворяваше ред.

Семейството очевидно се бе запазило като обществена единица през вековете. Тази мисъл беше утешителна.

Когато се върнаха в къщата, запалиха камината и си сипаха бренди. След което, тъй като Либи беше по организацията, се качиха горе и довършиха доклада на компютъра.

Щяха да са им нужни три копия. Първото щеше да отиде в капсулата, второто — в кораба, а третото щеше да остане за Либи.

Той беше възхитен от добрия й стил на писане, след като прочете целия труд. Нямаше съмнение, че учените от неговото време щяха високо да оценят доклада й, защото беше сбит, съдържателен и много завладяващ. Останалото бяха технически данни, които Кал съзнаваше, че тя не разбира изобщо, и въпреки това бяха прецизно подредени.

Прекараха часове наред в написването му. Редактираха, преписваха, за дълго се отклоняваха, когато Либи му задаваше въпроси за социалния, политическия и културния климат, характерни за неговото време. Тя го накара да се замисля върху факти, които той бе приел за даденост, както и върху такива, на които никога не бе обръщал внимание.

Да, бедността все още съществуваше, но различни социални програми предоставяха на най-бедните подслон и храна. Все още в различни краища на света имаше конфликти, ала като цяло традиционната война бе изчезнала преди повече от сто и двадесет години. Политиците продължаваха да политиканстват, а бебетата обожаваха да бъдат гушкани. Хората се оплакваха от претоварения космически трафик. Доколкото Кал можеше да си спомни, до неговото време вече бе имало четири или пет жени президенти на Съединените щати.

Колкото повече разказваше той, толкова повече въпроси му задаваше Либи. Бяха толкова изтощени, че заспаха с дрехите в леглото, докато Кал отговаряше на един от поредните й въпроси.

Капсулата беше готова на следващата сутрин. Представляваше херметически уплътнена стоманена кутия. Напълниха я с всякакви подходящи дреболии, които Либи бе купила от града. Едно от копията на доклада увиха в пластмасово фолио, преди да го пъхнат в кутията. Сложиха и малка тъкана покривка, ръчно изработена от Керълайн, а също така и една глинена топка, която бащата на Либи бе направил, когато тя бе малко момиченце. Прибавиха и днешния вестник, един брой на известно списание и по настояване на Кал една дървена лъжица, която намериха в кухненския килер. Либи сложи и едната от двете снимки, които направи на космическия кораб с полароида.

— Ще ни трябват още неща — измърмори тя.

— Искам да пъхнем и това — отвърна той и й подаде туба паста за зъби. — Ще ми разрешиш ли да взема и нещо от твоето бельо?

— За пастата за зъби съм съгласна, за бельото — категорично не!

— Всичко е в името на науката — припомни й Кал.

— В никакъв случай. Трябва ни някакъв инструмент. Винаги ужасно се радваме, когато при разкопки открием някакво сечиво. — Прерови едно чекмедже и откри отвертка, чук и гаечен ключ. — Избери си нещо.

Той се спря на гаечния ключ.

— Какво ще кажеш за някоя книга?

— Супер. — Либи се стрелна в стаята и запреглежда рафтовете. — Трябва да е научна фантастика или нещо от този род. Ах, да… Стивън Кинг.

— Чел съм книги от Стивън Кинг. Страхотно.

— А ужаси за пътуване във времето? — Тя донесе няколко книги в кухнята и ги сложи в кутията. — Ако вземат проби от страниците, лесно могат да определят кога са отпечатани. Това ще подкрепи теорията ти. Хайде, ела навън да си направим малко снимки.

И тъй като Кал се добра пръв до апарата, си извоюва правото да направи пръв снимки. Снима къщата, Либи на фона на къщата, Либи до лендровъра, Либи как му се усмихва и как му вика нещо.

— Имаш ли представа колко пози сме изхабили вече? — Тя въздъхна тежко и отвори второ пакетче. — Да знаеш, че една такава моментна снимка струва по долар. Антропологията е интересна наука, но заплащането е мизерно.

— Извинявай. — Той застана пред къщата, а тя му махна с ръка да спре. — Така и не те попитах. Какъв е кредитът ти на доверие?

— Нямам представа. — Либи го снима с ръце в джобовете на взетите на заем от баща й панталони. — Сега не правим нещата по този начин. Поне все още не. Мисля, че кредит на доверие в наши дни означава нещо съвсем различно. В днешно време има значение какъв си, с какво се занимаваш и колко печелиш. Какво ти е средното годишно възнаграждение и неща от този род. — Показа се достойна дъщеря на родителите си. — Кал, защо не свалиш въздухопеда от колата и не застанеш пак там, да те снимам с него. Нещо като сравнение на минало и настояще.

— Либи, няма как да ти платя в твоята валута за всичко, което правиш за мен.

— Не се занасяй. Одеве се пошегувах.

— Ти направи много повече за мен и аз никога няма да съм в състояние да ти се отблагодаря.

— Няма нищо за отблагодаряване. — Тя свали апарата и внимателно подбра думите си. — Не мисли за това като за задължение. Умолявам те. И не гледай на мен също по този начин. Още не съм в настроение за сериозни разговори.

— Знаеш, че не ни остава много време.

— Да, знам. — Либи не разбра всичко онова, което той й издиктува предната вечер, ала знаеше, че преди изгрев-слънце вече щеше да си е заминал. — Нека не разваляме малкото ни останало време заедно. — Тя се извърна настрани, за да си даде възможност да се съвземе. — Жалко, че този модел полароид няма вградена самоснимачка, иначе щяхме да си направим няколко снимки за спомен заедно двамата.

— Задръж за малко. — Кал заобиколи покрай стената на къщата и изчезна отзад в двора. След малко се върна с градинарска мотика в ръка. — Сядай на стълбите — заръча й той, а през това време завърза апарата за седалката на въздухопеда. Нагласи го така, че да улови Либи в обектива. — Готово. — Доволен от себе си, се забърза и седна до нея. Прегърна я през рамената и… — Усмихни се.

Тя вече се смееше.

Кал използва дръжката на мотиката, за да натисне копчето за снимане. Снимката се плъзна отдолу.

— Браво. Хорнблоуър, невероятно изобретателно.

— Не мърдай.

Той взе първата снимка в ръка, върна се до нея и натисна отново копчето.

— Едната е за теб, а другата за капсулата. — Кал остави и двете снимки настрана. — А сега и една за мен. — Извърна лицето й към себе си и нежно я целуна.

— Забрави да направиш снимка — измърмори след секунди Либи.

— А, да. — Устните му отново се озоваха върху нейните, докато с дръжката на мотиката потърси копчето.

Тя взе в ръце първата снимка и се вгледа в образите. И двамата изглеждаха щастливи, помисли си. Обикновени, щастливи хора. За нея този факт бе от огромно значение сега и от още по-голямо щеше да бъде после. Продължаваше да държи снимката и като се изправи.

— По-добре да отидем да заровим капсулата.

Завързаха капсулата за багажника на въздухопеда, така че Либи се озова притисната между нея и гърба на Кал. Когато пристигнаха при потока, той слезе от седлото и се засмя на лопатата, която тя му подаде.

— Това е доста примитивно сечиво. Сигурна ли си, че не съществува по-лесен начин?

— В този век, за съжаление не, Хорнблоуър. — Либи посочи твърдата почва. — Хайде, започвай да копаеш.

— Мога да ти отстъпя първите няколко копки.

— Не, благодаря. — Тя седна на земята отстрани и скръсти крака. — Не бих те лишила от удоволствието.

Наблюдаваше го как копае и се зачуди какво ли ще използва впоследствие, за да изкопае капсулата. Как ли ще се почувства, когато я отвори? Знаеше, че щеше да мисли за нея. Че щеше да му липсва. Надяваше се, че щеше да седне на нейното място и да прочете писмото, което му бе написала и пъхнала тайно. Уверена бе, че не я беше проследил, когато го сложи в кутията.

Беше само една страница, но в тази страница се бе побрала цялата й душа.

Подпря брадичка в шепата си, заслуша се в музиката на водата и си припомни всяка дума.

„Кал, когато четеш това, вече ще си си у дома. Искам да знаеш колко се радвам, че успя. Не смея да твърдя, че разбирам какво преживя, озовавайки се на това място, далеч от всичко познато, разделен от семейството и приятелите си. Ала дълбоко в сърцето си исках да бъдеш там, където ти е мястото.

Не знам дали бих могла да ти обясня какво означава за мен времето, което прекарахме заедно. Толкова много те обичам, Кейлъб. Задушавам се. От сега нататък няма да има и един-единствен ден, в който да не си мисля за теб. Но няма да съм нещастна. Моля те, недей да мислиш за мен, нито ме запомняй по този начин. Това, с което ме дари тези няколко дни, е повече, отколкото изобщо съм си представяла, че е възможно. Щом като погледна небето, ще си представям теб.

Ще продължавам да изследвам миналото, за да се опитам да разбера защо човек е това, което е. Сега, след като те познавам, ще имам надеждата за това, в какво би се превърнал.

Бъди щастлив. Искам да знам, че ще бъдеш щастлив. Не ме забравяй. Исках да ти сложа и едно клонче розмарин, ала се боя, че ще се превърне в прах. Намери си сам и се сети за мен. «Моли се, обичай, помни ме.»

Либи“

— Либи? — Кал се бе облегнал на лопатата и се взираше в нея.

— Кажи.

— Къде си?

— О, не особено далеч оттук. — Погледна надолу и вдигна вежда. — Знаех си, че такъв голям и силен мъж като теб не би се затруднил да изкопае една дупка.

— Май ми излезе мехур.

— Ау. — Тя се наведе, за да целуне зачервеното място между палеца и показалеца. — Хайде да сложим кутията вътре и после можеш да гледаш, докато я закопавам.

— Прекрасна идея. — В мига, в който кутията попадна в дупката, той й подаде лопатата. Либи я изгледа, след което и купчината пръст, която трябваше да се върне в дупката.

— Значи, четири жени президенти, така ли?

Кал изпъна схванатия си гръб.

— Не съм сигурен дали не бяха и пет.

Тя поклати глава и започна да закопава.

— Кал?

— Кажи… — Точно сега обмисляше варианта за една сладка следобедна дрямка.

— Въпросите, които ти зададох преди, бяха сериозни и засягаха може би цялото човечество. Сега бих искала да те попитам някои по-лични неща. Може ли?

— Защо не?

— Ще ми разкажеш ли за семейството си?

— Какво би желала да знаеш?

— Кои са те? Какви хора са? — Направи му впечатление, че тя хвърляше пръстта в дупката доста ритмично. — Ще ми се да си представя, че ги познавам малко, макар и отдалеч.

— Баща ми работи в сферата на изследователската научно-техническа дейност. Лабораторна работа, всичко строго секретно. Посветен е на професията си. В къщи обожава да се занимава с градината, сади цветя от семена и ги отглежда с двете си ръце. — Кал си пое дълбоко въздух, изпълнен с мириса на прясно заровената от Либи пръст, и в съзнанието му изплува образа на баща му в градината. — Понякога рисува. Лоши, ама много лоши пейзажи и натюрморти. Татко съзнава, че картините му са ужасни, ала твърди, че изкуството не е задължително да е добро. Постоянно ни заплашва, че един ден ще закачи някое от произведенията си в къщата. Уравновесен човек е. Съмнявам се, че съм го чувал повече от няколко пъти през целия си живот да повишава глас на някого. Но винаги го изслушваш. Той е онази съединителна тъкан, която сплотява семейството. — Кал се излегна на тревата, за да може да наблюдава небето, докато разказва. — Майка ми е… Какъв беше онзи термин, който ти употреби веднъж? Опъната като струна? Пълна е с енергия и с невероятен интелект, който често стряска хората. Направо ги плаши, което доста я забавлява. Предполагам, защото вътрешно е нежна и мека като масло. Хиляди пъти е повишавала тон и винаги ужасно е съжалявала впоследствие. Джейкъб и аз много я ядосвахме. В свободното си време обожава да чете романи или ужасна техническа литература. Тя е главен прокурор на Министерството на Обединените Нации, така че постоянно се рови из купчини правни документи.

— Министерството на Обединените Нации?

— Мисля, че е нещо като орган на ООН. Създадено е някъде през… По дяволите, не мога да се сетя коя година. Причината да се създаде подобна институция са колониите и безразборното заселване на хората.

— Звучи като много престижна професия. — Либи вече се почувства респектирана от тази жена.

— Да, така е. Тя наистина преуспява — и в работата, и в тревогите си. Има уникален, заразителен смях, който изпълва стаята. Запознали се с баща ми в Дъблин. Тя била студентка в юридическия факултет, а той отишъл на почивка. Толкова се харесали, че в крайна сметка се озовали като семейство във Филаделфия.

Либи продължаваше да зарива пръстта, но улови привързаността в гласа му, бе невъзможно да не усети обичта и топлотата, с които говореше за родителите си.

— Ами брат ти?

— Джейкъб… Той е доста емоционален. Наследил е ума от майка ни, а характера, както казва майка ми, от нейния дядо. Никога не можеш да бъдеш напълно сигурен какво да очакваш от него — дали ще ти се усмихне, или ще получиш юмрук. Първо завърши право, ала когато му се насити, се пренасочи към астрофизиката. Събира проблеми, за да им намери впоследствие разрешенията. Типичен майчин син, но от баща ми е наследил безграничната си, неизменна преданост.

— Ти харесваш ли ги? — Кал я погледна, а тя тъкмо довършваше. — Имам предвид, че повечето хора обичат най-близките си, ала невинаги са приятели с тях.

— Да, харесвам ги много. — Не спираше да я гледа, докато Либи върна лопатата на въздухопеда. — Те също биха те харесали.

— Бих могла да се запозная с тях, ако ме вземеш със себе си. — Тя прехапа устни в мига, в който думите се изплъзнаха от устата й. Не можа да се обърне да го погледне. Така и не разбра кога идеята я осени.

— Либи… — Той се озова зад нея, прегърнал я през рамената.

— Досега съм се занимавала само с миналото — бързо заговори Либи, като се обърна към него и го хвана за ръцете. — Ако ме вземеш със себе си, ще ми дадеш възможност да проуча и бъдещето.

Кал пое в шепи лицето й. В очите й имаше сълзи.

— Ами твоето семейство?

— Те биха ме разбрали. Ще им оставя писмо, с което ще се опитам да им обясня.

— Никога не биха ти повярвали — каза той смирено. — Ще прекарат години наред в търсене и ще се чудят дали още си жива. Не разбираш ли, че именно това ме разкъсва и в моя случай. Те не знаят къде съм, нито какво се е случило с мен. Сега вече знам, че само чакат да чуят дали съм жив, или мъртъв.

— Ще ги накарам да разберат. — Тя улови отчаянието в собствения си глас и направи опит да се овладее. — Ако знаят, че съм щастлива, че ще се занимавам с това, с което искам — това ще им е достатъчно.

— Може би. Ала само ако знаеха със сигурност. Но не мога да те взема.

Либи отпусна ръце и се отдръпна.

— Няма да ме вземеш. Разбира се, че няма. Не знам какво ме прихвана изведнъж. Нещо ми стана…

— По дяволите, недей така. — Кал я сграбчи за ръцете и я приближи към себе си. — Да не мислиш, че аз не те искам?! Защото ако така си мислиш, да знаеш, че напротив — искам да дойдеш с мен повече от всичко. Тук не става въпрос за правилен или грешен избор. Ако можех да съм убеден, че няма никакви рискове, щях де те метна на кораба, искаш или не.

— Рискове ли? — Тя блокира на думата и се отдръпна отново. — Какви рискове?

— Нищо не е доказано сто процента.

— Не се отнасяй с мен като с глупачка. Кажи ми какви са рисковете?

Той въздъхна дълбоко. Имаше едни изчисления, които й спести предната вечер.

— Факторът на вероятността за успешен скок във времето е 76.4.

— 76.4 — повтори тя. — Не е задължително човек да е гений, за да разбере, че останалите 23.6 спадат към фактора на неуспех. Какво ще се случи, ако не успееш?

— Нямам представа. — Ала можеше да предположи. Една от по-безболезнените вероятности бе да бъде притеглен от гравитацията на слънцето. — За това няма да рискувам и теб, без значение колко силно желая да бъдеш с мен.

Либи си каза, че няма да се поддава на паниката, защото тя няма да помогне. Три пъти си пое дълбоко въздух и усети равновесието да се завръща.

— Кейлъб, ако имаше още малко време да направиш по-подробни калкулации, мислиш ли, че щеше да успееш?

— Вероятно, може би. Либи, времето ми е ограничено. Корабът е на открито вече цели две седмици. Това, че успяхме да разубедим семейство Ранкин вчера, бе чист късмет. Какво мислиш, че ще се случи с мен, с нас, ако някой го открие? Ами ако открие мен?

— Сезонът още не е започнал. По тези места надали ще се появят за целия сезон повече от десетина туристи.

— Достатъчен е и един.

Кал беше прав и тя го знаеше. Още от самото начало времето им бе поставено под въпрос.

— Никога няма да разбера, нали? — Либи го погали по заздравяващия белег на челото. — Дали си успял.

— Аз съм много добър пилот. Имай ми доверие. — Той целуна пръстите й. — И да знаеш, че ще ми е много по-лесно да се концентрирам, ако не се тревожа и за теб.

— Трудно е да се спори със здравия разум — съумя да се усмихне тя. — Нали ми каза, че имаш да довършваш още нещо по кораба. Е, аз ще се връщам в къщата.

— Няма да се бавя.

— Недей да бързаш. Свърши си работата. — Тя самата се нуждаеше от собствено време. — Ще направя прощална вечеря. — И потегли с бавна крачка, като му подвижна през рамо: — И, Хорнблоуър, набери ми малко цветя, моля те…

 

 

Набра й огромен букет. Не беше лесно да го държи, докато караше въздухопеда. Пътеката под него сякаш бе залята с множество бели, розови и светлосиви цветчета. Миришеха му на нея — свежо и еротично.

През часовете, които прекара в работа на кораба, една мисъл не му излизаше от главата. Либи искаше да замине с него. Да напусне дома си. И не само дома си. Беше готова да изостави живота си.

Вероятно желанието й бе продиктувано от импулс, нещо моментно.

Причините нямаха значение. Кал имаше нужда да се захване за тази единствена мисъл. Тя беше готова да тръгне с него.

Като приближи, видя съвсем слаба мъждукаща светлина от кухненското прозорче. Това го накара да се усмихне, докато паркира въздухопеда и вдигна от земята няколкото паднали от букета цветя. Може би в крайна сметка беше решила да си почине или го чакаше пред камината в хола.

Хареса му мисълта да я намери свита на кушетката, завита с някое от произведенията на майка си. Или пък четяща, с очила на носа, зачервен поглед и сънлив вид.

Разнежен от собствените си мисли, той отвори вратата и завари дори още по-умилителна гледка.

Либи го чакаше. Беше запалила свещи. И продължаваше да ги пали. Стотици. Всичките бяха бели. Масата беше сложена с прибори за двама и с бутилка шампанско, охлаждаща се в кофичка отстрани. В стаята миришеше на восък, на подправки от ястието, което беше приготвила, и естествено на нея самата.

Тя се обърна да му се усмихне за добре дошъл, а той усети, че губи дъха си.

Косата й бе вдигната така, че виждаше прекрасната тънка извивка на врата й. Беше облечена в рокля с цвят на лунна светлина, проблясващ на моменти под движението на тялото. Раменете й бяха оголени, а платът нежно се спускаше по ханша и бедрата.

— Не си забравил… — Либи тръгна към него с разтворени обятия да поеме цветята. Кал не помръдна. — Нали са за мен?

— Кое? Да. — Като изпаднал в транс, той машинално й ги подаде.

— Набрал си повече от необходимото. — Беше подготвила ваза. — Вечерята е почти готова. Надявам се да ти хареса.

— Смайваш ме, Либърти.

Тя се обърна, настръхнала от погледа, който прочете в очите му.

— Такава ми беше и целта. Поне веднъж. — Когато Кал не помръдна от мястото си, а продължи да я съзерцава, срамежливостта й взе превес и тя започна да кърши пръсти. — Купих шампанското и роклята вчера от града. Мислех, че ще е хубаво да направим нещо специално тази вечер.

— Страх ме е, че ако се помръдна, ти ще се изпариш.

Сърцето й се загнезди в усмивката, докато нежно обви ръце около врата му.

— Добре, но само веднъж.

— Няма. — Подаде му ръка, а когато той я прие, го стисна здраво. — Ще си остана, където съм. Би ли отворил бутилката?

Вечеряха. Не усещаха нищо от яденето. Шампанското беше излишно. Те вече бяха пияни един от друг. Свещите догаряха.

Някои качиха със себе си в спалнята, така че светлината в помещението да остане приглушена и мека, за да виждат телата си, докато правят любов.

Между тях имаше сладост, бавна и предизвикателна наслада. Те усетиха неудържима нужда един от друг, засилваща се с всяка секунда. Имаше сила и топлота, настойчивост и щедрост.

Часовете се претопяваха един в друг, ала те оставаха слети в едно. Всеки трепет, всяка въздишка, всеки удар на сърцето щяха да останат запомнени. Свещите изгаснаха, но те оставаха преплетени един в друг.

След това, въпреки че думите оставаха неизказани, осъзнаха, че това бе последният път. Ръцете му сякаш бяха необикновено изкусителни, устните й неустоимо предизвикателни.

Когато всичко свърши, споменът от красотата на изживяното я остави без дъх. За да се предпази, Либи се сгуши в него и започна да се моли сънят да я победи. Не можеше да понесе заминаването му.

 

 

Кал лежеше в леглото буден и наблюдаваше как първите признаци на утрото се промъкват в стаята. Благодарен беше, че тя успя да заспи. Нямаше да има сили да се сбогува с нея. Когато се изправи, почувства внезапна остра болка, която едва не го повали. Бързо, стараейки се да запази мисълта си бистра, навлече работния гащеризон, който пак тя му беше приготвила.

Притеснен да не я събуди, той я погали само по косата, след което тихо излезе от стаята. Либи отвори очи едва когато чу да се затваря външната врата. Зарови лице във възглавницата и даде воля на сълзите си.

Корабът беше обезопасен, а изчисленията готови. Кал седна и се загледа в избледняващата нощ. Важно бе да потегли преди изгрев-слънце. Обратното броене бе готово за старта. Грешка почти не беше възможна. Животът му зависеше от това.

Мислите му обаче все се връщаха при Либи. Защо не знаеше, че заминаването толкова ще боли? И въпреки това трябваше да го направи. Животът му, времето му не съвпадаха с нейните. Безсмислено бе да се връща и да агонизира отново и отново. Преживял го беше вече десетки пъти.

Стоеше безмълвен, докато спомените му се връщаха като на филмова лента, а времето не спираше.

„Подготовката за стандартен орбитален полет да започва.“

— Да започва — отвърна почти машинално на компютъра. Различните уреди стартираха. С умения, които му бяха станали втора природа, той започна да подготвя излитането. Направи повторна пауза, втренчен в дисплея.

„Системите готови. Двигателите чакат разрешение за запалване.“

— Добре. Разрешавам обратно броене.

„Десет, девет, осем, седем…“

 

 

През кухненската врата Либи чу грохота на двигателите. Тя избърса набързо стичащите се сълзи и се взря в прозореца, за да види. Появи се светкавица. За миг й се стори, че видя отблясъци от метал да оставят следа в небесния простор. После изчезна. Гората притихна.

Потрепери. Искаше й се да вярва, че й бе станало хладно заради студения въздух и леката роба, с която се беше наметнала.

— Бог да те пази — промълви тихо. Предаде се и заплака отново.

Животът продължаваше. Птичките запяха отново. Слънцето почти се показа на хоризонта. Искаше й се да умре.

Безсмислено. Разтърси се, за да се разбуди, и сложи чайника на котлона. Щеше да си направи чаша горещ чай, после да измие чиниите, а след това да се върне към работата си.

Щеше да работи, докато можеше да държи очите си отворени. После щеше да заспи. На следващата сутрин щеше да се събуди и да работи пак до пълно изтощение и щеше да прави така, докато дисертацията не бъде завършена. Щеше да стане най-добрият труд, който колегите й някога бяха чели. След това щеше да се отдаде на пътуване.

Щеше да й липсва до последния ден на живота й.

Водата завря, сипа си чай и седна на кухненската маса. След миг го захвърли настрана, подпря главата си с лакти на масата и заплака.

— Либи…

Тя скочи от стола и той се строполи на земята. Кал беше тук, стоеше на входната врата. По лицето му се четяха изтощение и преумора. Освен това излъчваше нещо далеч по-силно. Либи потърка очите си. Не можеше да бъде там.

— Кейлъб?

— Защо плачеш?

Чу го да говори. Замаяна, тя опря ръка на ухото си.

— Кейлъб? — повтори. — Но как е възможно, аз чух кораба, видях го да излита.

— Да не си плакала, откакто съм излязъл? — Той се приближи и докосна с пръст влажната й буза.

Докосването му беше истинско. Ако беше полудяла, лудостта й харесваше.

— Не разбирам. Как е възможно да си тук?

— Аз пръв трябва да ти задам един въпрос. Само един. Обичаш ли ме?

— Аз, аз… Трябва да седна.

— Не. — Кал я хвана за ръката и не й позволи да седне. — Отговори ми. Обичаш ли ме?

— Да. Само идиот би задал подобен въпрос.

— Защо никога не ми го каза?

— Защото не исках — знаех, че трябва да си отидеш. — Либи се хвана за главата. — Моля те, нека седна. — Пусна я и я видя как почти инстинктивно потъна в едно от креслата. — Не съм спала — промърмори тя, сякаш по-скоро на себе си. — Може би имам халюцинации.

Той повдигна главата й и я целуна страстно. Преди да съумее да се спре, едва не я извлече от стола.

— Това достатъчно истинско ли е?

— Да — отвърна едва-едва Либи. — Ала все още не разбирам. Как е възможно да си тук?

— С въздухопеда.

— Не, имам предвид… — Всъщност какво точно имаше предвид? — Стоях на вратата. Чух те как потегляш. Дори видях следата в небето. Видях кораба да отлита.

— Изпратих го обратно. Компютърът ще го управлява.

— Изпратил си го обратно? О, боже мой, Кейлъб, защо?

— Само идиот би задал подобен въпрос.

— Не, недей, не мога да го понеса. Ами семейството ти?

— Оставих им специален диск. Там им разказвам всичко, доста по-подробно от доклада, който е за учените. Къде съм бил и защо съм решил да остана. Ако корабът успее да се върне, а без мен той има значително по-голям шанс, отколкото с мен, те ще разберат.

— Никога не бих те помолила да направиш подобно нещо.

— Ти така и не го направи. — Кал я хвана за ръката, преди да се обърне отново. — Ти би дошла с мен, нали?

— Да.

— Стига да бях сигурен, че ще преодолеем времето, бих те взел със себе си. Чуй ме. Тъкмо започна обратното броене, когато осъзнах, че животът ми принадлежи на мястото, което смятах да напусна. Съществуваха десетки причини да си замина и само една, заради която да не го правя. Обичам те. Животът ми е тук. Пътувах през времето, за да те открия. Никога няма да си помисля, че съм направил грешка.

Тя поклати глава.

— Страхувам се да не си го помислиш.

— Времето е… Времето е било… Времето е минало. Моето време е в миналото, Либи. С теб.

— Обичам те толкова много, Кейлъб. Обещавам да те направя щастлив.

— На това разчитам. — Той я взе на ръце и я притисна към себе си в дълга целувка. — Сега имаш нужда от сън. От едно голямо наспиване.

— Не, не ми трябва.

Кал се засмя. И последната следа от напрежение изчезна. Той си бе у дома.

— Ще видим. По-късно ще поговорим как ще се справим с останалото.

— С останалото?

— С брак, семейство, тия неща, явно ще се оправя.

— Но ти изобщо не си ме попитал.

— И това ще направя. За целта ще са ми необходими нови документи за самоличност. После трябва да си намеря работа. Нещо със средна годишна заплата, така ли беше?

— Нещо, което да ти доставя удоволствие — поправи го тя. — Това е по-важно от заплатата и от какво ли още не.

— Какво още?

— Не се тревожи сега за работата. Предполагам, че баща ми ще ти помогне на първо време, докато се ориентираш.

— Не ми се прави чай сега. — Внезапно осенен от някаква идея, Кал спря до леглото. — Кажи ми, Либи, тук как се получава разрешително за пилотиране на самолет?