Нора Робъртс
Сега и във времето (11)

Единадесета глава

Либи оказа съпротива. Не желаеше да му се отдаде в състояние на подобен гняв, без значение колко дълбока бе обичта й към него. Под тежестта на телата им леглото потъна и ги обви плътно отвсякъде като пашкул. Музиката продължаваше да звучи — тиха и успокояваща. Пръстите му сръчно се справиха с копчетата на блузата й.

Тя мълчеше. Изобщо не й хрумна да го моли да спре или пък да избухне в плач, нещо, което със сигурност би го стъписало. Вместо това се съпротивляваше и се мъчеше се изтръгне от безмилостната му хватка. Не спираше да се бори, яростно го отблъскваше, повела лична война и с подлата реакция на тялото си, което застрашаваше да предаде сърцето й.

За подобно поведение рискуваше да го намрази. Мисълта я сломи. Ако сега той успееше да осъществи замисъла си, щеше да отмие всичките й прекрасни спомени и на тяхно място да остане това насилствено и вероломно покушение. Нямаше да го понесе и със сетни сили се бореше и заради двама им.

Кал добре я познаваше. Всяка нейна извивка, всяка трапчинка, всяко трепване. В пристъп на гняв той я хвана за китките с едната си ръка и ги вдигна над главата й. Устните му се впиха във врата й, докато спусна другата си ръка надолу по тялото й, за да открие онова нежно и чувствително място. Чу я да стене, докато нежеланото и непоколебимо удоволствие я разкъсваше на две. Тялото й се напрегна — превърна се в опъната струна, която застрашаваше след миг да се скъса. Съвсем осезателно усети как я побиха тръпки и чу сподавения й плач. Видя предизвикателните й устни, само миг преди да ги затвори за него.

Прободе го искрица разкаяние. Нямаше право, никой нямаше право да си присвоява нещо толкова красиво и да го използва като оръжие. Искаше да я нарани, заради нещо, което бе извън нейния контрол. И бе успял. Не повече обаче, отколкото нараняваше самия себе си.

— Либи… — Тя само отърси главата си, но очите й останаха плътно затворени. С надеждата да намери думите, които липсваха, Кал се изтъркаля настрана и впери поглед в тавана. — Дори не мога да ти се извиня… Няма извинение за начина, по който се отнесох към теб.

Либи успя да преглътне сълзите си. Това я поотпусна и същевременно й даде възможност да успокои дишането си и да отвори очи.

— Може би не, ала обикновено винаги има някакви причини. Бих искала да чуя твоите.

Дълго време той остана безмълвен. Лежаха един до друг, почти без да се докосват. Можеше да й изтъкне десетки причини — липсата на сън, преумората, притеснението, че полетът можеше да се провали. И всички те щяха да са достатъчно основателни. Но нито една от тези причини не съдържаше в себе си истината. А Либи, той знаеше, държеше особено на истината.

— Не си ми безразлична — започна Кал бавно. — Не ми е лесно да живея с мисълта, че никога повече няма да те видя. Съзнавам, че и двамата имаме свой живот, своите домове — допълни той, преди тя да успее да заговори. — Съзнавам, че и двамата трябва да се примирим с действителността, ала знаеш ли колко ме натъжава това, че на теб ти се удава така лесно.

— Не е вярно. Не ми е лесно.

Даваше си сметка, че бе егоистично, но изпита облекчение от думите й. Пресегна се и я хвана за ръката.

— Аз съм ужасяващо ревнив.

— От какво?

— От мъжете, които ти предстои да срещнеш, от тези, които някога ще заобичаш, от онези, които ще обичат теб.

— Но…

— Моля те не казвай нищо. Нека ти кажа всичко. Така ще ми олекне. Очевидно фактът, че си давам сметка, колко съм неправ, няма особено значение. Всичко ми идва отвътре, не мога да го контролирам. Всеки път, когато си представя някой да те докосва, както те докосвам аз, или да те гледа, както те гледам аз, полудявам.

— Затова ли си ми толкова ядосан? — Либи се извърна и се вгледа в профила му. — Заради моите въображаеми бъдещи връзки?!

— Имаш право, звучи доста идиотско.

— Не се и опитвам да те накарам да се чувстваш така.

Той сви рамене.

— Понякога дори ги виждам. Единият е над метър и осемдесет и има фигурата на един от онези съвършени гръцки богове.

— Адонис ли имаш предвид? — предположи тя усмихната. — Него и аз го харесвам.

— Млъкни. — Либи забеляза застрашителната извивка на устните му. — Рус, с обветрено лице и има силно издадена брадичка с трапчинка на нея.

— Като Кърк Дъглас?

Кал й хвърли подозрителен поглед.

— Значи познаваш човек с подобно описание?!

— Не, не лично. — И тъй като усети, че ураганът бе преминал, Либи се наведе и го целуна по рамото.

— Все едно. Освен всичко друго е и интелигентен — още една причина, поради която да го мразя от дъното на душата си. Той е доктор, но не лекар, а доктор на философските науки. В състояние е да стои с теб с часове и да обсъждате обичаите на еди-кое си аборигенско племе. И свири чудесно на пиано.

— Е-е, направо съм впечатлена.

— Богат е. Рейтингът му е 9.2. Води те в Париж и правите любов в хотелската стая, която е с изглед към Сена. След това ти подарява диамант с размер на свит юмрук.

— Ахах. А чете ли поезия?

— Не само, че чете, но той и пише стихове.

— Боже мой… — Тя се хвана за сърцето. — Предполагам, че не можеш да ми кажеш къде ще се запозная с този мъж?! Искам да съм подготвена.

Кал се извърна лекичко, за да може да я погледне по-добре. Очите й бяха ясни и пълни с почуда, а не със сълзи.

— Ти май наистина се забавляваш.

— Точно така. Ала ти ще се успокоиш само ако ти обещая, след като си заминеш, да вляза в манастир.

— Така ще е най-добре. Можеш ли да ми се подпишеш под обещанието си?!

— Ще си помисля. — Погледът му вече се бе избистрил. Отново се бе превърнал в онзи Кал, когото тя щеше винаги да обича и разбира. — Да смятам ли скандала за приключен?

— Явно. Извини ме Либи, държах се като пълен идиот.

— Не знам какво точно имаш предвид, ала щом така казваш…

— Отново сме приятели, нали? — Той се наведе да я целуне.

— Приятели. — Преди да се отдръпне от нея, Либи го придърпа към себе си и го целуна далеч по-интимно, отколкото се целуват приятелите. — Кал?

— Кажи. — В този миг той проследяваше извивките на устните й с езика си и старателно ги запаметяваше.

— Този мъж има ли си име? Ох! — Разкъсана от смях и болка, тя се отдръпна. — Ухапа ме.

— Точно това направих.

— Това е твоята фантазия — припомни му Либи, — не моята.

— И нека да си остане така. — Кал се усмихваше, докато нежно докосваше голата й кожа под разкопчаната блуза. — Ако искаш, мога да ти разкажа и за други, стига това да ти е достатъчно.

— Да. — Дланта му се намираше върху гърдата й и правеше магически неща. — О, да.

— Ако аз те заведа в Париж, първите три дни няма изобщо да те пусна да станеш от леглото. — Продължаваше да я възбужда, докосваше я тук, улавяше я там… — Ще пием шампанско, бутилка след бутилка, ще ядем екзотични храни. Ще опозная всеки сантиметър от тялото ти, ще надникна във всяка една отделна пора. Ще лежим в огромното легло и ще отидем на места, където никога не сме били.

— Кал! — Тя потрепваше, докато той нежно целуваше гърдите й и не спираше да говори.

— Чак тогава ще се облечем. Виждам те в лятна бяла рокля, която пада нежно върху раменете ти и се спуска по гърба. Дреха, с която, щом като те зърне някой мъж, мигновено пожелава да изтръгне сърцето ми.

— Аз дори не ги виждам. — С въздишка Либи прокара длани по тялото му. — Виждам само теб.

— Звездите на небето се виждат чудесно. Милиони са. Във въздуха се долавя аромата на Париж. Наситен… Вода и цветя, ще се разхождаме с часове, за да можеш да видиш всички онези невероятни светлини и да разгледаш старинните сгради. После ще се спрем в някое малко ресторантче с чадърчета отвън на масите, където ще пием вино. Най-накрая ще се върнем в хотела и там ще се отдадем един на друг докрай. Ще правим любов с часове. — Устните му отново се сляха с нейните. — Всъщност, за тази работа не ни е нужен Париж.

— Прав си, така е.

Кал се обърна отново към нея и улови лицето й в шепите си. То вече грееше, очите й бяха полузатворени, а усмивката й се бе върнала на мястото си. Искаше да запази спомен, вместо онази пустота в душата му, преди да я срещне.

— Господи, Либи, желая те.

Това бяха думите, които тя искаше да чуе, всичко, за което си бе мечтала. Протегна ръце и го прегърна.

И двамата едва издържаха. Либи го усети още щом езикът му попадна в устата й. Ръцете му нетърпеливо обхождаха тялото й. И тъй като чувствата му се отразяваха в нейните, отговорът й не закъсня. Кръвта й кипеше неудържимо. Страстта бе великолепна, невероятна. Засили се още повече, щом той започна да я разсъблича.

От гърлото й се изтръгна тежък стон. С бързина, която го шокира, тя сръчно съблече блузата му, а панталоните му се озоваха на земята. Отчаяна, Либи се извъртя, местата им се размениха и тя предприе бързо, страстно пътешествие върху неговото тяло. Чу го да притаява дъх, а това я изпрати в съвсем други измерения.

Властта. Това бе най-върховният афродизиак. Либи можеше да го накара да се гъне, да се подчинява и да нашепва името й. Никога не си и помисли, че с толкова малко усилия можеше да постигне такава власт и да го направи напълно безпомощен.

А Кал бе красив. Усещането, което имаше под ръцете си, вкусът от него по езика й. Беше силен. По него имаше редица мускули — здрави и стегнати. И те потрепваха под нежното докосване на пръстите й.

Искаше да я накара да запомни всичко. Огъваше се под товара на чувствата, които тя предизвикваше у него. Всъщност този, който щеше да запомни всичко и завинаги, бе той. Музиката, която обожаваше, нейното простичко красноречие, всичко това запълваше съзнанието му. Знаеше, че от сега нататък до края на живота му тя щеше да му напомня за нея.

Кал усещаше топлината, която излъчваше тялото й, извърнато към него в търсене на устните му. Целувката й бе бавна, сластна, завладяваща в нея би могъл да се удави. След миг Либи отново се смееше, избягвайки търсещите му ръце, с което отново го подлуди до крайност.

Не можеше да го понесе. Сърцето му бясно се блъскаше в гръдния кош. Сякаш ритъмът нашепваше името й, отново и отново, докато го изпълнеше.

— Либи. За бога. — Гласът му прозвуча дрезгав и суров като желанието му.

Тогава тя се обви около него като топло кадифе. Звукът, който издаде, бе не повече от сподавен стон, но с триумфална нотка. Потънала в собственото си удоволствие, Либи зададе диво темпо, като усещаше силите си да се завръщат отново и отново, докато страстта й заприижда на вълни.

Сякаш бе космическо свободно падане трамплин във времето. Той бе преживял и двете усещания, ала това чувство не можеше да се сравни с тях. Слепешката Кал се пресегна към нея, а ръцете му се плъзнаха по копринената й кожа. Докато дланите им се сляха. Достигнаха върха едновременно.

Съвършенство. Изпълнена от задоволство, Либи се примъкна по-близо и положи глава точно върху сърцето на Кал, докато той нежно я галеше по косата.

Спокойна. Всяка отделна частица на тялото й бе докосната. И не само тялото, но и душата, и сърцето й. Чудеше се колко ли дълго двама души биха могли да останат в леглото без храна и вода. Отговорът бе завинаги. Засмя се на собствените си мисли. В този миг дори бе готова да си повярва.

— Майка ми и баща ми си имат котка. Едно дебело същество на име Мариголд. Той е толкова ленив, че не дава пет пари за нищо, което се случва около него — заразказва тя.

— Мъжки котарак, а с женско име, защо?

Все още с усмивка на уста, Либи прокара длан по ръката му.

— Нали се запозна с нашите, защо се учудваш?

— Всъщност, да, права си.

— Котаракът всеки следобед се изпъва на перваза на прозореца. В този миг го разбрах точно какво чувства, когато се излегне на слънцето. — Тя се протегна съвсем леко, защото и най-малкото движение като че ли изискваше огромно усилие. — Леглото ти е удобно, Хорнблоуър, харесва ми.

— Аз самият също много си го харесвам.

За известно време и двамата замълчаха.

— Тази музика. — Сега сякаш продължаваше да звучи в главата й — лека, нежна, романтична. — Не спирам да мисля, че всеки момент ще позная кой я изпълнява.

— Салвадор Саймиън.

— Да не е някой съвременен композитор?

— Зависи от гледната точка. Твори към края ма двадесет и първи век.

— Да, разбирам. — Възприятията й окончателно се объркаха. Понякога понятието вечност бе доста относителна величина. И като запази за себе си максимално дълго този последен миг, Либи се извърна и притисна устни към гърдите му. Сърцето му биеше отдолу — силно и равномерно. — Поезия, класическа музика и въздухопеди. Интересно съчетание.

— Така ли?

— Да, особено интересно. Също така знам и че си луд за сапунени сериали и телевизионни игри.

— На това му се вика проучване. — Кал се усмихна, защото усети как тя се изправя и сяда в леглото зад него. — Ще ми се да съм в крак с всички популярни форми на забавление за времето си. — Замисли се за миг. — Смяташ ли, че някъде се съхраняват архивни данни по тези въпроси? Наистина искам да знам дали Блейк и Ева успяват в начинанията си въпреки подлите интриги на Дориан. После не по-маловажно е обвинението на Джъстин в убийството на злия и жалък Карлтън Слейд. Ти кой мислиш, че го е направил? Аз съм за миловидната, но коравосърдечна Ванеса.

— Наистина си полудял… А вие нямате ли си сапунки?

— Имаме, ала никога не съм имал време да гледам такива филми. Стана ми ясно, че това могат да си го позволят само хората, които работят вкъщи.

— Хората, които работят вкъщи. — Либи повтори изречението, защото й хареса безличната му форма. — Не аз ти зададох всичките тези въпроси, нали. — Сега подпря брадичка на коленете си. — Когато се върнем вкъщи, ще трябва внимателно да опишем всичко, което се случи с теб.

Той я погали нежно по рамото.

— Абсолютно всичко ли?

— Всичко, подходящо за четене. Докато пишем и подреждаме нещата, които ще отнесеш в капсулата, ти можеш да попълниш знанията ми за бъдещето.

— Добре. — Кал стана от леглото. Може би наистина би било по-разумно, ако и двамата имаха работа през следващите няколко часа. Пресегна се да си вземе панталоните и забеляза полароида, който също се валяше на земята. — Това пък какво е?

— Фотоапарат. Самопроявяващ се. Снимката е готова за около десет секунди.

— Така ли? — С невероятна изненада той го заразглежда. Когато навършваше десет години, някой му подари подобен апарат, който имаше сходни функции. Неговият апарат обаче се побираше в шепата му. Освен това на него имаше часовник, показваше температурата в стаята и имаше вградено музикално устройство.

— Кал, лицето ти отново придоби онова недоумяващо изражение.

— Извинявай. Как го правиш? Кое копче натискаш?

— Това там… Не! — Но вече беше късно. Той успя да я улови и запечата на снимка. — Да знаеш, че хора са били убивани и за далеч по-незначителни деяния.

— Мислех, че искаш да имаш снимки — отвърна Кал логично, докато държеше в ръката си оформящата се снимка.

— Но аз съм гола.

— А, да — усмихна се той. — Снимката не е лоша. Въпреки че не е триизмерна, човек добива представа за формите ти, доста секси при това. — Тя сграбчи чаршафите, уви ги около себе си и тръгна след него, протегнала ръка. — Искаш да се видиш? — Кал продължаваше да държи снимката така, че Либи да не може да я достигне, ала все пак да може да я види. — Господи, обожавам, когато се изчервяваш.

— Не се изчервявам. — Повтаряше също така и че не се смее, докато се опитваше да си придърпа дрехите, за да се облече. Той обаче не й даваше и тях.

Когато излязоха от кораба, сенките вече бяха станали продълговати. След кратка дискусия стигнаха до решението да завържат въздухопеда на Кал към багажника на джипа и да се качат двамата заедно в колата.

— Нямаше да е зле, ако имахме някакво въже — подзе тя.

— За какво ти е? — Той направи възел под седалката на въздухопеда и издърпа двата края на каишите отпред.

Либи сви рамене.

— Е, щом като предпочиташ да го направим по лесния начин. — Тя се наведе напред, запъна краката си здраво в земята и се подготви за вдигане.

— Какво правиш?

— Ще ти помогна да го вдигнем. — Подхвана здраво машината отдолу и издуха падналия кичур коса от очите си. — Хайде хващай и ти.

Кал щеше да се пръсне от смях, но успя да запази самообладание.

— Добре, ама гледай да не се сецнеш.

— Не се тревожи. Имам опит. Знаеш ли колко оборудване съм пренесла, когато сме ходили да заснемаме разкопки и различни обекти?

— Не, нямам представа. — Той й се усмихна.

— Достатъчно много. Хайде, ще го вдигнем на три. Едно, две, три! — Либи щеше да припадне от учудване, когато с този си напън, без никакво усилие, вдигна въздухопеда на нивото на раменете си. Това съоръжение не тежеше повече от десетина килограма. — Хорнблоуър, ти си правиш шеги с мен!

— Благодаря ти за помощта. — Той набързо пристегна въздухопеда. — Този път ще ми дадеш аз да карам. Хайде де, Либи. Тук няма кой да ни види.

Тя бръкна в джоба си и извади ключовете, а Кал се отправи към мястото на шофьора.

— Между другото, ти така и не ми показа шофьорската си книжка.

— И да ти я покажа, няма никаква полза от нея. Либи, помисли, щом успявам да пилотирам това — посочи той кораба до тях. — Не смяташ ли, че колата ти не би трябвало да ми се опре. Просто искам да видя какво е усещането.

Тя му метна ключовете.

— Само не забравяй, че това превозно средство остава на земята.

— Ясно — с вид на зарадвано дете, Кал се намести на шофьорското място. — Това нещо се управлява със скорости, нали?

— Очевидно.

— Какъв е този педал!?

— Това е съединителят — бързо му отвърна тя и се запита дали току-що не повери живота си в Божите ръце.

— О, да. Съединител. Това не е ли онова съоръжение, чрез което се сменят скоростите? Колкото по-висока предавка, толкова по-голяма скорост. Нали това е идеята на този педал? А другия педал? Онзи до него?

— Това е спирачката. Внимавай много със спирачките, Хорнблоуър. Бъди особено внимателен със спирачките.

— Не се тревожи. — Той я изгледа предизвикателно, след което завъртя ключа на стартера. Колата се понесе назад и спря с трясък. — Секунда, мисля, че сега нещата вече са наред.

— Наред ще са, когато изведеш автомобила на пътя.

— На кое?

Въпреки, че дланите й бяха доста влажни, Либи хвана волана и му показа накъде да кара.

— Карай бавно и се опитай да държиш волана изправен. Карай напред.

— Без проблеми. — Лендровърът измина първите няколко метра с ужасни подскоци, което принуди Либи да се хване с две ръце за таблото и да започне да се моли. Кал истински се забавляваше и леко се разочарова, когато пътят се оправи. — Виждаш ли, няма нищо.

— Само гледай да караш по шосето. О, господи! — Либи закри лицето си с ръце, за да не види как колата ще се натресе с всичка сила в едно дърво.

— Винаги ли изпадаш в такива истерии, когато някой друг кара? — попита той спокойно, докато сръчно заобикаляше дървото.

— Мога дори да те намразя. Бъди сигурен.

— Отпусни се, миличка. Сега ще се поразходим малко.

— Кал, би трябвало да се заемем с…

— Хайде да се позабавляваме малко. Не се ли казва така?

— Да, горе-долу. — Тя прехапа устни и се вкопчи за предпазния колан. — Както и да е, няма значение. Аз предпочитам да си живея дълъг и скучен живот.

Той се спусна рязко по каменистото нанадолнище, сякаш бе роден зад волана.

— След летенето, шофирането може би е второто най-хубаво нещо в света. — Кал я стрелна с поглед. — Е, може би не точно второто, ала е близо…

— Някои от най-важните органи в тялото ми са се откачили и се реят свободно. Кал, недей, ще минеш точно през средата на… — Водата плисна шумно нагоре, образувайки две прекрасни завеси от двете страни на джипа. Либи бе останала без дъх, когато се озоваха на отсрещния бряг. — На реката — довърши тя вяло изречението си, докато вадеше от очите си мокри кичури коса. Не по-малко мокър от нея, той се зарадва, обърна колата и се засили да мине втори път през реката. Либи чу собствения си смях, щом водата я изплиска отново. — Ти си луд. — Колата се понесе над земята, след което се приземи с трясък. — Но с теб не е скучно.

— Знаеш ли, че ако на тази кола й се направят някои модификации, ще направи страхотен фурор у нас. Не знам защо не ги правят повече. Ако й изработя прототип, рейтингът ми ще изхвърчи до небесата.

— Никъде няма да ми взимаш колата. Имам да изплащам още четиринадесет вноски.

— Само си го помислих. — Можеше да се забавлява да кара с часове. Времето обаче захладняваше и тя започна да трепери. Кал обърна колата към къщата.

— Имаш ли някаква представа къде се намираме?

— Разбира се. На около двадесет градуса североизточно от кораба. — Погали я по мократа коса. — Казах ти, че съм добър навигатор. Искаш ли, като се върнем, да си вземем топъл душ? После ще си запалим камината и ще пийнем по едно бренди. А след това… — Той удари рязко спирачките. Пред тях с почти маршово темпо вървяха трима туристи.

— По дяволите. Тук почти не се среща жив човек толкова рано в сезона и всички го знаят. — Един бърз поглед й беше достатъчен, за да прецени, че тези хора не бяха истински туристи. Не си бяха махнали етикетите от туристическите обувки и останалите принадлежности.

— Ако продължат в тази посока, до час-два ще се натъкнат на кораба.

Либи преглътна паническия ужас, който я бе обзел, и се усмихна на хората.

— Здравейте.

— Добър ден. — Мъжът, който бе с огромна физика, як и на около четиридесет години, се облегна на джипа. — Вие сте първите, които срещаме от сутринта.

— Туристите избягват да минават по този път.

— Точно затова ние решихме да минем оттук, нали, Сузи? — Той потупа по рамото красивата, ала изтощена до крайност жена до себе си. Нейният отговор се сведе до едва доловимо кимане. — Ранкин. Казвам се Джим Ранкин. — Мъжът хвана ръката на Кал и здравата я разтресе. — А това са съпругата ми Сузи и синовете ни Скот и Джо.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Кал Хорнблоуър, а това е Либи Стоун.

— Значи, екскурзия на четири колела?!

Либи забеляза празния поглед на Кал и пое инициативата.

— Ние тъкмо се връщаме.

— Да, влаченето на раници е работа за нас — усмихна се широко Джим.

За по-малко от десет секунди човек можеше да прецени, че единственият от групата, ентусиазиран да изкачва планината пеша, бе Джим. Този факт можеше да се превърне в предимство за тях.

— Откъде идвате?

— Тръгнахме от Биг Виста. Там има малък, добре уреден къмпинг, но беше прекалено пренаселен. Исках да покажа на жена си и на децата що е истинска дива природа.

Либи прецени, че момчетата бяха на не повече от тринадесет и петнадесет години. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха на края на силите си. Даде си сметка за разстоянието до Биг Виста и изобщо не се учуди защо момчетата изглеждаха по този начин.

— Доста път сте извървели.

— Ние сме яки. Нали, момчета?

И двете деца го изгледаха нещастно.

— Нали не смятате да продължите по билото нагоре? — запита Либи, ръкомахайки.

— В интерес на истината, точно това смятаме да направим. Въпреки че се опитахме да минем по същия път, преди да паднат снеговете, и не успяхме.

Сузи въздъхна и клекна да масажира мускула на прасеца си, който явно я болеше.

— Няма да можете да минете оттук. Забранено е. Целият регион е заграден за сечене и извозване на трупи, заради залесяването. Видяхте ли просеката?

— Да. — Джим си оправи крачкомера на талията. — Чудехме се какво ли е това нещо сред дърветата.

— Планирана сеч — поясни Либи, без да й мигне окото. — Затова къмпингуването и туризмът са забранени сега. Глобата е петстотин долара — допълни тя за по-убедително.

— Е, очевидно трябва да ви благодарим, че ни предупредихте.

— Татко, не можем ли да отседнем в хотел? — обади се едно от момчетата.

— Хотел с басейн — допълни другото. — И с видео стена.

— И с легло — измрънка жена му. — С истинско легло.

Джим се усмихна на Кал и Либи.

— Семейството става раздразнително по това време на деня. Изчакайте само да видите онова слънце утре заранта. Ще видите, че усилията ще са си стрували.

— От другата страна има една по-лесна пътека. — Либи се изправи на мястото си в джипа, за да им посочи пътеката. — Виждате ли я?

— Да. — Джим не одобряваше идеята да сменя маршрута си, ала петстотиндоларовата глоба си изигра ролята.

Либи се зарадва, че успя да ги отклони без особени трудности.

— След три-четири мили има сечище, което може да послужи за хубав къмпинг. Гледката е невероятна. До залез-слънце би трябвало да стигнете.

— Бихме могли да ви откараме — намеси се Кал, който бе забелязал изтощеното лице на по-малкото момче. В мига, в който предложението бе направено, умората се превърна в усмивка.

— О, не, не благодаря — моментално отказа Джим. — Няма да е честно.

— Може би. Обаче би спасило живота ти — намеси се Сузи, която свали огромната раница от гърба си. Тя избута съпруга си настрани и се обърна към Кал. — Господин Хорнблоуър, ако ни закарате до това място, за което говорите, може да поискате каквото си пожелаете.

— Е, Сузи…

— Млъквай, Джим. — Тя сграбчи ръкава на мократа риза на Кал. — Моля ви. На гърба си нося товар за четиристотин петдесет и осем долара — целият е ваш.

Джим се засмя весело и сложи ръка на рамото на жена си.

— Сузи, нали се споразумяхме…

— Всички споразумения се отменят — извиси тя пискливо глас. После се помъчи да се овладее и пое дълбоко дъх.

— Аз умирам тук, Джим. Освен това на момчетата може да им останат травми за цял живот. А ти не би искал да бъдеш отговорен за всичко това, нали. — И тъй като не беше уверена в неговия отговор, Сузи се извъртя към момчетата и ги придърпа в прегръдките си. — Ти се разхождай, колкото си искаш, но аз имам мехури по краката и не знам дали изобщо някога ще възвърна чувствителността на левия си крак.

— Сузи, ако знаех, че се чувстваш така…

— Добре. — Тя нямаше намерение да го остави да си довърши изречението. — Сега вече знаеш. Хайде момчета.

Качиха се отзад в джипа. След миг и Джим седна разочарован, като взе по-малкото момче в скута си.

— Колко красива страна — подзе Либи, като показваше на Кал накъде да кара. — Сигурно ще оцените видяното, след като си починете и хапнете нещо. — И най-вече, когато Сузи разбереше, че се бяха приближили с няколко километра към Биг Виста.

— В този район има ужасно много дървета. — Сузи въздъхна от удоволствие от удобството да се движиш, без да полагаш усилия. И понеже съзнаваше, че Джим бе намусен, го потупа приятелски по коляното. — Вие от тук ли сте?

— По принцип, да. — Вече убедена, че Кал няма да обърка пътя, Либи се обърна да огледа спътниците си. — Кал е от Филаделфия.

— Наистина? — Сузи се опита да раздвижи натъртения си крак, след което предпочете да не рискува повече. — И ние сме оттам. Вие за пръв път ли идвате насам, господин Хорнблоуър?

— Да, може да се каже, че това ми е първо идване.

— И на нас също. Искахме да покажем на синовете си как изглежда девствената природа, все още незамърсена от хората. И мисля, че успяхме. — Тя отново побутна съпруга си по коляното.

Джим се протегна и преметна ръката си върху облегалката на седалката.

— И те със сигурност няма да забравят това пътуване. — Момчетата си размениха погледи, ококориха очи, но мъдро си замълчаха. Все още имаше шанс да ги заведат на хотел. — Е, щом като сте от Филаделфия, какво мислите за шансовете на „Филитата“ тази година?

Кал отвърна предпазливо и уклончиво:

— Винаги им стискам палци.

— Това е решението. — Джим шляпна Кал по рамото. — Ако всички играчи вътре в игрището се стегнат и подсилят питчърите, може и да направят нещо.

Ясно, става дума за бейзбол, помисли си Кал и се усмихна, поне никои неща му бяха познати.

— За този сезон не мога да твърдя нищо със сигурност, ала съм убеден, че следващите сто-двеста години ще си извоюваме първото място в шампионата.

Джим се разсмя от сърце.

— На това му се вика поглед в бъдещето.

Когато стигнаха сечището, спътниците им вече бяха в доста по-ведро настроение. Момчетата скочиха и подгониха някакъв заек. Сузи като че ли запристъпва по-уверено на краката си.

— Наистина е много красиво. — Тя се взираше в невероятната гледка на редиците планински вериги, разгъващи се в далечината, зад които бавно се спускаше залязващото слънце. — Благодаря ви и на двамата. — Сузи се обърна към мъжа си, който вече нареждаше на момчетата да се залавят за работа и да събират дърва за огрев. — Вие спасихте живота на съпруга ми.

— Всъщност той не изглежда никак зле — намеси се Кал.

— Не изглежда, ала щеше, защото смятах да го ликвидирам, докато спи. — Сузи се засмя и свали раницата от гърба си. — Засега няма да ми се наложи, поне през следващите няколко дни.

Нищо неподозиращият Джим се приближи и прегърна жена си.

— Сузи, казах ти, че тук човек може да диша с пълни гърди.

— Поне засега.

— Не е като във Филаделфия. Защо не останете да ни направите компания за вечеря? С нищо не може да се сравни вечерята под открито небе.

— Наистина, заповядайте — присъедини се Сузи. — Тази вечер менюто включва небезизвестния консервиран боб, хотдог от хладилната чанта, ако не се е вмирисал, и за десерт имаме чудни сушени праскови.

— Звучи страхотно — усмихна се Кал. Част от него желаеше да остане, само да седне и да ги слуша. Семейство Ранкин му се струваха почти толкова забавни, колкото която и да било сапунена серия по телевизията. — Ала за съжаление трябва да се връщаме.

Либи подаде ръка на Сузи и прибави едно дружелюбно потупване по рамото.

— Ако се придържате към пътеките все вдясно, скоро ще се върнете в Биг Виста. Маршрутът е доста дълъг, но за сметка на това приятен. — А също така със сигурност щеше да ги отведе в точно обратната на космическия кораб посока.

— Не знаете колко сме ви задължени. — Джим бръкна в задния джоб на панталоните си и извади една визитна картичка. Жестът му накара Либи да се усмихне ехидно. — Хорнблоуър, звъннете ми, щом се върнете във Филаделфия. Работя в търговския отдел на „Бисън мотърс“. Ще ви уредя заедно с милата госпожа с нещо ново, може и втора употреба.

— Ще го имам предвид.

Качиха се в лендровъра, помахаха за сбогом и оставиха семейство Ранкин зад гърба си.

— Ново или втора употреба, какво имаше предвид? — попита Кал.