Нора Робъртс
Нощен патрул (7)

Седма глава

Али стана в шест и в седем бе готова да излезе. И едва не се сблъска с родителите си, които бяха пред входната й врата.

— Мамо… — Тя погледна към баща си, опита се да каже нещо, ала майка й вече я бе грабнала в прегръдките си. — Мамо — започна отново, — аз съм добре.

— Позволи ми. — Сила продължаваше да я притиска към себе си, сърце до сърце, буза до буза.

Глупаво, помисли Сила, толкова бе глупаво цяла нощ да се сдържа и да чувства как се разпада, когато сега детето й бе в ръцете й.

Не можеше, нямаше да го позволи.

— Добре. — Тя за миг притисна устни към челото на Али и се отдръпна дотолкова, че да се вгледа в лицето й. — Трябваше сама да се уверя. Имаш късмет, че баща ти досега ме задържа.

— Не исках да се тревожиш.

— Работата ми е да се тревожа. И вярвам, че го правя добре.

Али видя как устните на майка й трепнаха, видя как очите й се замъглиха от сълзи. И разбра, че й бе струвало много усилия.

— Ти всичко правиш добре.

Очите на Сила Флечър бяха същият златистокафяв цвят като на дъщеря й, късата й коса бе наситеночерна и подхождаше на ъгловатите й черти и опушения глас.

— Но тревогите съм издигнала до нивото на наука — продължи тя.

Тъй като бяха почти една височина, Али трябваше само да се приближи, за да целуне майка си по бузата.

— Е, можеш малко да си починеш. Наистина съм добре.

— Предполагам, че така изглеждаш.

— Влезте, ще направя кафе.

— Не, ти тъкмо тръгваше. Просто имах нужда да те видя. — Да те докосна, помисли Сила. Моето бебче. — Отивам на работа. Имам разговор с новия търговски директор. Баща ти ще ме закара. Днес можеш да ползваш моята кола.

— Откъде знаеш, че ми трябва кола?

— Имам връзки — обясни Бойд. — Твоята ще можеш да си я вземеш следобед.

— Ти си го уредил. — Али затвори вратата зад себе си и се намръщи.

— С което искаш да кажеш, че ти би се оправила с колата, с Овъртън и с цялата бюрокрация — вметна Сила. — Не вярвам да съм възпитала една неблагодарна дъщеря, която очаква баща й да седи със скръстени ръце, когато нещо се случва с нея. — Тя наклони глава и вдигна вежди. — Бих била разочарована, ако се окаже, че е така.

Бойд се засмя, обви ръка около раменете на жена си и я целуна по косите.

— Ама че го измисли — засрамено смотолеви Али. — Благодаря ти, татко.

— Няма защо, Алисън.

— Е, сега кой от нас ще насвие сармите на Денис Овъртън? — Сила потри ръце. — Или можем всичките? В този случай си казвам, че съм първа.

— Тя има склонност към насилие — отбеляза Али.

— Няма нужда да ми го казваш — въздъхна Бойд. — Амазонка. Остави системата да си свърши работата. А сега, детектив… — Прегърна дъщеря си през раменете и тръгнаха към асансьора. — Първо трябва да отидеш в болницата. Там има един заподозрян, който трябва да бъде разпитан.

— Следствието за стрелбата?

— Тази сутрин. Ще трябва да дадеш показания и да представиш доклад. До десет часа. Детектив Хикмън снощи написа доклад, който дава много ясна представа. Няма за какво да се тревожиш.

— Не се тревожа. Знам, че съм направила това, което е трябвало да направя. Снощи имах доста тежки моменти — въздъхна тя. — Много тежки. Ала вече съм добре. Колкото мога да бъда добре.

— Снощи не трябваше да оставаш сама — намеси се Сила.

— Всъщност аз… Бях с един приятел за малко.

Бойд отвори уста и отново я затвори. След обаждането на Али предишната вечер той се бе свързал веднага с Киники и бе разбрал, че Джона бе откарал Али у дома от болницата, така че много добре знаеше кой е този приятел.

Но изобщо не знаеше какво мисли за това.

 

 

Али стигна до болницата и пообиколи, докато намери място за паркиране. Когато заключи и включи алармата, забеляза Хикмън.

— Хубава кола — отбеляза той, пъхнал ръце в джобовете си, и примижа срещу ярката слънчева светлина. — Не всеки полицай има мерцедес за резерва.

— На майка ми е.

— Не всеки полицай има такава майка. — Бе виждал Сила и знаеше, че е вярно. — Е, как е?

— Добре. — Тя тръгна до него. — Слушай, знам, че вече си представил доклада си за снощния инцидент. Благодаря, че си го направил толкова бързо и си ме защитил.

— Написах каквото беше. Ако това те успокоява, трябва да ти кажа, че ти стреля, преди аз да съм успял. Ако бях пред теб, щях аз да я застрелям.

— Благодаря. Знаеш ли нещо за Диц?

— Още е в критично състояние. — Хикмън помръкна. — Преживял е нощта, така че има надежда. Само да ми падне кучият син, който го докара дотук…

— Ела с мен.

— Знаеш ли как да го изиграеш?

— Мислих за това. — Заедно минаха през фоайето и се насочиха към асансьорите. — Тя се е обадила от мобилния си телефон, което значи, че имат поне още един съучастник. Бих казала двама. Някой, който е в клуба и онзи, който дърпа конците и организира всичко. Този тук е застрелял полицай, така че знае, че лошо му се пише. Жена му е убита, работата му е пропаднала и го чака смъртна присъда.

— Няма да има кой знае какъв стимул да говори. Ще му обещаеш доживотна присъда?

— Това е пътят. Да видим дали е готов да тръгне по него.

Али показа удостоверението си на дежурния полицай пред стаята на Фрикс и влезе вътре.

Фрикс лежеше на леглото. Лицето му беше бледо, леко сивкаво, очите му замъглени, ала все пак отворени. Погледът му премина през Али и Хикмън и отново се насочи към тавана.

— Нямам какво да кажа. Искам адвокат.

— Е, това ни опростява работата. — Хикмън се приближи към леглото и сви устни. — Не прилича на човек, който е убил полицай, нали, Флечър?

— Не го е убил. Не още. Диц може и да оживее. Разбира се, този тук и без това го чака да го вържат за масата и да го убият като болно куче. Кражба с взлом, обир, притежаване на нерегистрирано оръжие, нападение и опит за убийство на полицай. — Али сви рамене. — И още колко неща ще излязат наяве.

— Нямам какво да кажа.

— Тогава млъкни — предложи му тя. — Защо трябва да се опитваш да си помогнеш? Остави на адвоката да има грижата за всичко. Обаче… Аз не съм в настроение да се пазаря с адвокати. А ти, Хикмън?

— Ами, не мога да кажа, че в момента съм точно в такова настроение.

— Ние не сме в такова настроение — подчерта Али. — Не и когато наш колега се бори за живота си в интензивното отделение. Това наистина ни отблъсква от адвокати, които се чудят как да измъкнат убийците на полицаи. Нали така, Хикмън?

— Да, направо ме отблъсква. Не виждам никаква причина да му даваме какъвто и да било шанс. Бих казал да го оставим сам да си виси на въжето.

— Е, трябва обаче да погледнем и цялостната картина. Прояви малко съчувствие. Снощи е загубил жена си. — Али видя как по лицето на Фрикс пробяга болка и той затвори очи. Тук бе ключът към него. — Това е тежко. Жена му е мъртва, а той лежи тук прострелян и чака смъртна присъда. — Али вдигна рамене, после ги отпусна. — Може би не си е мислил как други хора, хората, които са го докарали до това положение, ще се измъкнат чисти. Чисти и богати, докато той се полюлява на вятъра, увиснал на едно много късо въженце. А жена му ще лежи в земята. — Наведе се над леглото. — Обаче сега трябва да го мисли. Разбира се, той може и да не е обичал жена си.

— Не ми говорете да Мадлин. — Гласът му трепна. — Тя беше моето сърце.

— Наистина ли? Трогната съм. Това ме трогва. Виж, на Хикмън всичко можеш да му говориш, обаче аз се разчувствам от истинска любов. Заради това ще ти кажа, че трябва да помислиш как можеш да си помогнеш сега, защото ако и ти си бил нейното сърце, тя не би искала да загазиш сам. — Очите му бързо се отвориха, после отново се затвориха. — Трябва да помислиш, че ако ни съдействаш и ни кажеш това, което искаме да знаем, ние ще отидем в прокуратурата и ще настояваме за малко снизходителност. Прояви малко разкаяние, Ричард, протегни ръка. Това много ще помогне да се спасиш от масата с инжекцията в една малка стая.

— Ако проговоря, съм мъртъв.

Али хвърли на Хикмън един поглед.

— Ще имаш защита.

Очите на Фрикс още бяха затворени, но от тях започнаха да избликват сълзи.

— Аз обичах жена си.

— Знам. — Сега интимност, помисли Али. Съчувствие. Тя седна на леглото му. — Видях ви заедно в „Блекхоук“. Начинът, по който се гледахте, ми показва, че между вас е имало нещо много хубаво.

— Тя… Нея я няма.

— Ала ти се опита да я спасиш, нали, Ричард? Ти изтича пръв навън от къщата, за да я прикриваш. Затова сега си в такава каша. Тя те е обичала. Тя би искала ти да си помогнеш. Тя би искала да продължиш да живееш, да направиш каквото трябва, за да продължиш да живееш. Ричард, ти снощи се опита да я спасиш, отвличайки вниманието на полицаите от нея, за да може тя да избяга. Ти направи каквото можа. Сега трябва да спасиш себе си.

— Никой не трябваше да пострада. Пистолетите бяха просто за всеки случай, да се изплаши някой, ако нещо не е наред.

— Точно така. Ти не си имал такова намерение. Вярвам ти. Това ще има голямо значение за начина, по който нещата ще се развият за теб. Ситуацията просто е излязла извън контрол.

— Досега нищо не се беше обърквало. Тя се паникьоса. Това е всичко. Просто се паникьоса и аз не можах да измисля какво друго да направя.

— Ти не си искал да нараняваш никого. — Али продължаваше да говори тихо и съчувствено, въпреки че пред очите й изплува образът на Диц, проснат на земята и облян в кръв. — Просто си искал да й дадеш време да избяга. — Изчака за момент, докато той плачеше. — Как минахте през алармата?

— Бива ме в електрониката. — Фрикс взе кърпичката, която тя му подаде, и изтри очите си. — Работил съм в охранителна фирма. Хората невинаги се сещат да си включат алармата, но ако са я включили, аз обикновено успявам да я изключа. Ако не успея, се отказваме и си тръгваме. Къде са сложили Мадлин? Къде е тя?

— Ще поговорим за това. Помогни ми сега и аз ще се опитам да уредя да я видиш. Кой ти се обади от клуба, Ричард, да ти каже, че нещо не е наред със семейство Барнс? Това същият човек ли е, на който Мадлин се обади от колата?

Той въздъхна, хълцайки, и поклати глава:

— Искам имунитет.

Хикмън изсумтя и понечи да издърпа Али от леглото.

— Кучият син иска имунитет. Ти се чудиш какво да направиш, за да го отървеш, а той иска имунитет. Зарежи го. Остави го да увисне на въжето.

— Чакай, само почакай малко. Не виждаш ли, че човекът е разстроен? Лежи тук така и дори не може да уреди погребението на жена си.

— Тя… — Фрикс извърна глава настрани и гърдите му се повдигнаха. — Тя искаше да бъде кремирана. За нея това беше важно.

— Можем да ти помогнем да го уредиш. Можем да ти помогнем да й дадеш това, което е искала. Ала ти трябва да ни дадеш нещо в замяна.

— Имунитет.

— Слушай, Ричард, в момента не можеш да искаш звездите от небето. Сега мога да ти дам всякакви обещания, обаче искам да съм честна с теб. Най-многото, което мога да направя, е смекчаващи вината обстоятелства.

— Нямаме нужда от него, Али. — Хикмън взе картона от леглото му и го погледна. — Той ни е в кърпа вързан, а след два дни ще имаме останалите парчета от мозайката.

— Прав е — въздъхна Али и отново погледна към Фрикс. — След два дни, а може би и по-скоро, ще знаем всички отговори. Но ако ти ни спестиш малко време, ако докажеш, че се разкайваш, задето си застрелял този полицай, мога да ти обещая да се застъпя за теб. Знаем, че има и други хора. Въпрос само на време е да стигнем до тях. Помогни ми и аз ще помогна на теб. Ще ти помогна да направиш това, което трябва да направиш за Мадлин. Това е честно.

— Беше брат й — процеди той през зъби и отвори очи. Те вече не бяха замъглени, вече не бяха мокри, а горяха от омраза. — Той я накара. Той можеше да я накара всичко да направи. Щяло да бъде приключение, вълнуващо. Той уреди всичко. Той е виновен, че тя сега е мъртва.

— Къде е той?

— Има къща в Литълтаун. Голяма къща на езерото. Казва се Матю Лайл и ще потъне заедно с мен заради това, което се случи на Мадлин. Той е луд. Казвам ви, луд е и обсебен от нея. Той ще ме убие.

— Добре, не се безпокой. Няма да стигне до теб. — Али взе бележника си. — Разкажи ми нещо повече за Матю Лайл.

 

 

В четири следобед Джона се бе разположил зад бюрото си и се опитваше да работи. Беше бесен на себе си, че три пъти се бе опитал да се обади на Али, два пъти в дома й и веднъж в полицейското управление. Също толкова бесен беше и на нея, че не се бе и опитала да отговори.

Бе решил, че бе направил много голяма грешка, като бе излязъл от апартамента й, вместо да остане с нея в тъмното, в леглото, вместо да вземе онова, което искаше. Това бе грешка, за която трябваше да плати, и бе сигурен, че по-лесно ще плати за нея, отколкото за другия възможен избор.

Всичко, което искаше сега, бе просто информация. По дяволите, тя му дължеше поне това. Той я бе допуснал в живота си, в работата си, бе й позволил да работи рамо до рамо с неговите приятели и да ги лъже. Принуждавайки и него да ги лъже.

Сега, за бога, искаше отговори.

Отново грабна телефона и в този момент вратата на асансьора се отвори. В стаята влезе Али.

— Още знам твоя код.

Джона остави слушалката, без да каже нищо. Бе облечена като за работа, забеляза той. Като за работа като полицай.

— Ще си запиша да го променя.

Тя вдигна вежди, ала прекоси стаята и се разположи удобно във фотьойла срещу бюрото му.

— Предположих, че искаш да знаеш какво става.

— Правилно си предположила.

Нещо го притесняваше, забеляза Али. По-късно щяха да се върнат към това.

— Фрикс издаде брата на жена си. Матю Лайл, известен също като Лайл Матю или като Лайл Дилейни. Основно компютърни престъпления, няколко нападения. Богато криминално минало, но повечето от обвиненията са оттеглени. Липса на достатъчно доказателства, договорки. Ала е бил и в психиатрия. Изчезнал е. Преди два часа отидохме у тях и го нямаше. — Тя замълча, колкото да разтърка очи. — Не е имал време да вземе всичко със себе си. Къщата е пълна с крадени вещи. Както изглежда, много малко са успели да превъртят, ако изобщо нещо са успели. Прилича на аукцион… О, и тази вечер ще караш с една сервитьорка по-малко.

— Не съм и мислил, че тази вечер ще дойдеш на работа.

— Не, не говорех за мен. Джан. Според Фрикс тя и Лайл са били… — Вдигна ръка и кръстоса два пръста. — Много близки. Джан е вътрешният човек. Набелязвала е жертвите, съобщавала е номерата на кредитните им карти по мобилния телефон на Лайл. Семейство Фрикс започват да действат, тя ги прикрива, докато вземат ключовете. После ги предупреждава с друг код, когато жертвите искат сметката си. Дава на Фрикс време да си довършат работата и да се изнесат. Много добре организирано.

— Хванахте ли я?

— Не, изглежда снощи не се е прибрала в дома си. Предполагам, че е отишла направо при Лайл и са избягали заедно. Ще я хванем. И двамата ще ги хванем.

— Не се и съмнявам. Предполагам, че с това свършват твоите връзки с „Блекхоук“.

— Така изглежда. — Али стана и се приближи към прозореца. Днес щорите бяха спуснати и тя погледна между тях. — Трябва да разпитам твоите хора. Мисля, че ще се чувстват по-удобно, ако го направя тук. Ще имаш ли нещо против да използвам твоя кабинет?

— Не.

— Много хубаво. Ще започна с теб. Да свършим с това. — Али се върна да седне и извади бележника си. — Кажи ми какво знаеш за Джан.

— Работи тук от около година. Беше добра в работата си, любимка на няколко от редовните посетители. Имаше дарбата да помни имена. Беше надеждна и способна.

— Имал ли си лични отношения с нея?

— Не.

— Обаче знаеш, че тя живее в един и същ блок с Френи?

— Това противозаконно ли е?

— Как стана така, че я назначи?

— Тя кандидатства за тази работа. Френи няма нищо общо с това.

— Не съм казала, че има нещо общо. — Али извади от чантата си една фотография. — Виждал ли си този човек?

Джона погледна полицейската снимка на тъмнокос мъж около тридесетте.

— Не. Това Лайл ли е?

— Да. Защо си ми ядосан?

— Раздразнен — поправи я той студено. — Бих го определил като раздразнение. Не ми е приятно да ме разпитва полицията.

— Аз съм полицай, Джона. Това е факт. — Тя прибра снимката обратно в чантата си. — Трябва да си довърша работата. Това е още един факт. И съм ти се натресла, това е факт номер три. Може би всичко това те дразни, но няма какво да се прави. Сега бих искала да започна с разпитите.

Али се изправи и той също стана.

— Права си. Всичко това ме дразни.

— Тръгвай. Ще ти бъда благодарна, ако ми изпратиш Уил. И остани долу. Може да се наложи отново да говоря с теб.

Джона заобиколи бюрото и се приближи към нея, предупредително присвил очи. Сграбчи я за реверите на сакото и я повдигна на пръсти.

Десетина желания, всичките невъзможни, се въртяха в главата му.

— Прекалено много ми действаш — измърмори той, пусна я и излезе.

— Ти на мен също. — Ала го каза тихо, след като вратата се бе затворила зад него.

 

 

— И така… — Френи запали цигара и се вторачи в Али през облак дим. — Ти си ченге. Можеше и да разбера, ако Джона не беше с теб. Той харесва ченгетата не повече от мен.

Френи бе заела войнствена поза, забеляза Али и кимна.

— Е, това е страхотна новина. Слушай, дай да го направим колкото е възможно по-безболезнено за всички. Ти вече знаеш за поредицата от обири, знаеш как е бил използван клуба и че Джан е била замесена.

— Знам това, което ти си решила да ми кажеш сега, когато носиш значката си на детектив.

— Точно така. И това е всичко, което трябва да знаеш. Откога я познаваш?

— Май от около година и половина. Запознахме се в пералнята на нашия блок. Тя работеше в един бар, аз работех в друг бар. — Френи вдигна рамене. — От време на време се срещахме. Аз я харесвах. Когато Джона откри този клуб, аз й помогнах да постъпи на работа. Това прави ли ме съучастник?

— Не, това те кара да се държиш грубо с мен. Тя споменавала ли е някога, че си има приятел?

— Джан харесваше мъжете и мъжете я харесваха.

— Френи… — Али реши да смени тактиката. — Може и да не обичаш полицаите, но в момента един полицай е в критично състояние и ми е приятел. Още не са сигурни дали ще оживее. Той има две деца и жена, която го обича. Още една жена е мъртва. Някой е обичал и нея. Ти искаш да се заяждаш лично с мен. Добре, ала нека първо да приключим с това.

Френи отново сви рамене.

— Тя понякога говореше за този мъж. Никога не ми е казвала как му е името. Обичаше да бъде загадъчна. Обаче говореше, че много скоро няма да мъкне табли и да проси бакшиши. — Изправи се и се приближи до барчето на Джона по начин, който трябваше да покаже, че в кабинета му се чувства като у дома си. Извади една газирана вода и отвъртя капачката. — Мислех си, че това са само приказки. Джан обичаше да раздува за мъже. Като за завоевания, нали разбираш.

— Виждала ли си я някога с този мъж? — Али избута снимката през бюрото.

Френи, отпи от шишето и се върна да погледне фотографията.

— Може би. Да. — Почеса се по брадичката. — Един-два пъти съм ги виждала да влизат заедно в блока. Не ми приличаше на неин тип. Малко е нисък, доста топчест. Обикновен. Джан си падаше повече по блясъка. Нещо расово с платинена кредитна карта. — Сепна се, поклати глава и седна. — Това звучи грубо. Виж какво, тя е млада и може би малко глупава. Обаче не е лоша.

— Не забравяй, че е използвала теб, Джона и заведението. Сега, споменавала ли е някога за някакво място, където ходят заедно, за някакви планове?

— Не… Е, май ми е разправяла нещо за някаква къща на брега на езеро. Аз не й обръщах много внимание, когато започваше да се хвали. Повечето й приказки бяха просто въздух.

Али я разпитва още петнадесет минути, но не попадна на нищо.

— Добре. Ако се сетиш за нещо, ще ти бъда благодарна да ми се обадиш. — Подаде й една визитка.

— Разбира се… — Френи й хвърли един поглед. — Детектив Флечър.

— Би ли помолила Бет да се качи, ако обичаш?

— Защо, по дяволите, не я оставиш на мира? Тя нищо не знае.

— Обаче страшно ми е приятно да стряскам и заплашвам потенциалните свидетели. — Али заобиколи бюрото и приседна на ръба му. — Добре, гонгът удари. Сега е време за твоя личен рунд, давай.

— Не ми харесва как дойде тук, как ни използваше и ни шпионираше. Знам как се прави. Извършила си предварителна проверка за всеки, ровила си се в живота ни и си си съставила мнение. Предполагам, съжаляваш, че се оказа Джан, вместо една бивша проститутка.

— Не си права. Аз те харесвам.

Френи изненадано седна.

— Глупости.

— Защо да не те харесвам? Ти си се измъкнала от една спирала, която върви винаги надолу. Имаш почтена работа и се справяш добре с нея. Единственият проблем, който имам с теб, е Джона.

— Как така Джона?

— Ти имаш връзка с него. Аз го харесвам. Това те превръща в личен проблем за мен.

Френи, вече съвсем слисана, извади още една цигара.

— Не те разбирам… Сериозно ли говориш за Джона? — попита след минутка. — Падаш ли си по него?

— Така изглежда. Ала проблемът си е мой. Както ти казах, харесвам те. Всъщност, направо се възхищавам как си преобърнала живота си. На мен това никога не ми се е налагало, никога не ми се е налагало да преживявам такива неща, да правя такъв избор. Иска ми се да мисля, че ако ми се беше наложило, щях да се справя така добре, както ти.

— По дяволите. — Френи скочи и закрачи из стаята. — По дяволите — повтори тя. — Добре, първо. Аз нямам връзка с Джона. Не каквато мислиш. Той никога не ме е купувал, когато се продавах, и никога не ме е докосвал по този начин, когато бях свободна. Дори когато съм му предлагала.

Макар че през нея се разля чувство на облекчение, Али попита невинно:

— Той сляп ли е или глупав?

Френи спря да крачи и я изгледа намръщено.

— Не искам да те харесвам. Обаче ти се държиш така, че ми е трудно да не те харесвам. Аз го обичам. Преди много време го обичах… По различен начин. Ние сме израснали заедно, повече или по-малко. Искам да кажа, познаваме се от деца. Аз, Джона и Уил.

— Знам. Личи си.

— Когато работех по улиците, Джона понякога идваше и ми плащаше за нощта, после ме водеше да пием кафе или да ядем нещо. И толкова. — Погледът й се смекчи. — Винаги е бил великодушен.

— За един и същ човек ли говорим?

— Имам предвид, ако държи на теб. Ще продължава да те вдига, колкото и пъти да падаш. Можеш да ухапеш ръката му, а той въпреки това ще те измъкне. Не можеш да се бориш с това. Не можеш дълго да се бориш с такова нещо. Аз не го облекчавах. — Тя с въздишка седна отново, взе шишето си със сода и го довърши. — Преди няколко години бях стигнала до дъното. Бях излязла на улицата петнайсетгодишна. На двайсет бях съвсем изхабена. Така че си казах, по дяволите, я да се измъкна от цялата тая каша. Реших да си прережа вените. Струваше ми се достатъчно драматично. — Протегна ръка да покаже белега от вътрешната страна на китката си. — Стигнах само до едната ръка, а и там не успях.

— Какво те спря?

— Първо кръвта. Направо ме отказа — обясни Френи с изненадващо весел смях. — Както и да е, седях си аз в оная мръсна баня, пияна, обляна в кръв, и се уплаших. Ама наистина се уплаших. Обадих се на Джона. Не знам какво щеше да стане, ако не го бях намерила, ако не беше дошъл. Той ме заведе в болницата и после ме изпрати да се лекувам от алкохолизъм. — Тя се облегна назад и прокара пръст по белега, сякаш така спомените ставаха по-ясни. — После ме попита нещо, което ме бе питал сто пъти преди това. Попита ме дали искам живот. Този път казах да. И тогава Джона ми помогна да си го създам. Аз помислих, че трябва да му се отплатя и му предложих това, което бях свикнала да предлагам на мъжете. Това бе единственият случай, когато го видях истински ядосан. — Френи се поусмихна. — Той имаше за мен по-високо мнение, отколкото аз имах за себе си. Никой друг не бе имал високо мнение за мен. Ако знаех нещо за Джан или за тази работа, щях да ти кажа. Защото Джона би искал да ти го кажа, а няма нищо, което не бих направила за него.

— Както разбирам, и двамата сте спечелили от вашата договорка.

— Никога никой мъж не ме е гледал така, както съм го виждала да гледа теб.

— Значи си сляпа. — Сега бе ред на Али да се усмихне. — Дръж си очите отворени тази вечер, когато Уил поиска брендито си след края на смяната.

— Уил? Хайде бе.

— Дръж си очите отворени — повтори Али. — Наравно ли сме?

— Да, разбира се. Така мисля. — Френи смутено стана.

— Помоли Бет да се качи при мен. Дай ми само пет минути да си приготвя металния бокс.

Френи се засмя с половин уста и тръгна към асансьора. Натисна бутона и погледна през рамо.

— Уил знае каква съм била.

— Предполагам, че знае и каква си сега.

 

 

Последният разпит свърши към седем. Али разкърши рамене и се замисли дали в близко бъдеще има някаква възможност за храна. Часовникът показваше, че официално вече не е на работа, и тъй като в момента нямаше какво повече да добави към случая, докладите й и по-нататъшната работа можеха да почакат до сутринта. Въпреки това проведе няколко разговора от телефона на Джона, съобщи докъде е стигнала, провери какво става.

Когато Джона влезе, тя седеше тихо на бюрото му.

— Диц, полицаят, който снощи беше прострелян. Състоянието му се е подобрило от критично до сериозно. — Затвори очи и ги притисна с пръсти. — Изглежда, че ще оживее.

— Радвам се да го чуя.

— Да. — Али разпусна косата си и прокара ръка през нея. — Това малко ме успокоява. Благодаря, че ми разреши да използвам кабинета ти. Мога да ти съобщя, че останалите ти хора не са заподозрени, поне за момента.

— За момента.

— Не мога да кажа повече от това, Блекхоук. Всички данни сочат, че Джан и само Джан е работела отвътре. Това е най-многото, което мога да направя. — Хвърли шнолата на бюрото. — А сега искам да ти кажа нещо друго.

— И какво е то?

— Вече не съм на работа. Мога ли да получа едно питие?

— Долу случайно има клуб.

— Мислех си за едно питие насаме. От личния ти бар. — Тя посочи към вратичката в стената. — Ако можеш да отпуснеш една чаша вино. Забелязах там един хубав совиньон блан. — Той се обърна към чекмеджето, отвори го и извади бутилката. — Защо не ми правиш компания?

— Аз още съм на работа. В работно време не пия.

— Забелязах. Не пиеш, не пушиш, не налиташ на клиентки. В работно време — добави Али. Той се обърна, хванал в ръка чаша с бледозлатисто вино. И я видя как сваля сакото си. — Надявам се, че нямаш нищо против. — Тя разкопча кобура с пистолета си. — Струва ми се неудобно да прелъстявам мъж, когато съм с оръжие.

Остави го на бюрото и тръгна към него.