Нора Робъртс
Нощен патрул (5)

Пета глава

Шест дни след обира у Чеймбърсови Али стоеше в кабинета на лейтенанта. За да спести време вече си бе облякла сервитьорската униформа, с която щеше да бъде вечерта. Значката й бе в джоба на панталоните, а пистолетът бе привързан малко над глезена.

— Не сме успели да проследим и една открадната вещ. — Тя знаеше, че не това искаше да чуе той. — Няма новини от улицата. Дори бездънните извори на Хикмън са пресъхнали. Който и да дърпа конците на тази история, е умен, прикрит и търпелив.

— Вече цяла седмица си в „Блекхоук“.

— Да, сър. Не мога да ви кажа нищо повече, отколкото можех първия ден. От лентите от охранителната камера и собствените си наблюдения съм установила няколко постоянни посетители. Но никой не се откроява. Иначе прикритието ми е сигурно.

— За щастие. Затворете вратата, детектив.

Стомахът й малко се сви, ала Али изпълни заповедта и двамата останаха в остъкления кабинет, отделени от шума в помещението зад прозрачната стена.

— По въпроса за Денис Овъртън.

Знаеше, че ще се стигне до това. След като бе направила оплакване до окръжния прокурор, бе неизбежно част от огъня да рикошира и върху нейната служба.

— Съжалявам за инцидента, лейтенант. Обаче начинът, по който се развиха нещата, в края на краищата затвърди прикритието ми.

— Не това ме тревожи. Защо досега не си съобщила за поведението му на окръжния прокурор? На мен?

И двамата чуха непроизнесеното „на баща ти“.

— Това беше мой личен проблем и, до последния инцидент, в личното ми време. Надявах се, че ще се справя с него, без да ангажирам моите началници или началниците на Денис.

Той разбираше отбранителната й позиция, защото разбираше нея.

— Аз говорих с окръжния прокурор. В оплакването си ти съобщаваш, че от първата седмица на април Овъртън те е тормозел с телефонни обаждания и тук, и в дома ти, досаждал ти е в апартамента ти и те е следял, когато си по служба и в свободното ти време.

— Не ми е пречил на работата… — започна тя и мъдро замълча, когато лейтенантът я погледна.

Киники остави на бюрото си копието от писменото й оплакване и скръсти ръце върху него.

— Да осъществява контакт с теб въпреки заявеното ти несъгласие, когато си на работа, както и когато не си, означава да ти пречи. Не знаеше ли какво значи да се нарушават законите, детектив?

— Знаех, сър. Когато стана ясно, че субектът няма да престане да се държи по този начин и потенциално може да попречи на разследването, аз съобщих на неговите началници.

— Не си повдигнала обвинения срещу него.

— Не, сър.

— Както разбирам, не си поискала да бъде задържан.

— Вярвам, че е достатъчно смъмрянето от страна на началника му.

— Това ли е достатъчно или че Блекхоук го е проснал?

Али отвори уста и отново я затвори. Не бе споменавала пред окръжния прокурор тази част от инцидента.

— Овъртън твърди, че Блекхоук го е нападнал безпричинно, в изблик на ревност.

— О, за бога! — избухна тя, преди да успее да се овладее. Подръпна косите си и се овладя. — Това няма нищо общо с истината. Не съм влизала в подробности за инцидента, лейтенант. Не смятах, че е необходимо. Но ако Денис настоява да създава проблеми, ще напиша подробно оплакване.

— Направи го. Утре следобед искам копие от него на бюрото си.

— Той може да си загуби работата.

— Това твой проблем ли е?

— Не — въздъхна Али. — Не, сър. Лейтенант, ние с Денис ходихме три месеца. — Много й бе неприятно да обсъжда личния си живот в кабинета на своя началник. — Ние бяхме… интимни за кратко време. Той започна да проявява… По дяволите. — Изостави официалния тон и се приближи към бюрото му. — Той започна да се държи собственически, ревниво и нелогично. Ако закъснявах или трябваше да отменя срещата, ме обвиняваше, че съм с друг мъж. Нещата излязоха извън контрол и когато аз скъсах, Денис започна да идва или да се обажда с извинения и обещания да се промени. Когато не се съгласявах, той или ставаше гаден или се сриваше. Лейтенант, аз съм спала с него. Част от вината е моя.

Киники изчака малко и подръпна долната си устна, гледайки я.

— Това е едно от малкото глупави изказвания, които съм чувал от теб. Ако при теб дойде една потърпевша и ти опише същата ситуация, ще й кажеш ли, че вината е нейна? — Тя не отговори и той кимна: — И аз така си помислих. Ще следваш установения ред. Следвай го сега.

— Да, сър.

— Али… — Той я познаваше от петгодишна. Опитваше се да разделя професионалните от личните отношения толкова стриктно, колкото и тя. Ала имаше моменти… — Казала ли си на баща си за това?

— Не искам да го забърквам в тази история. При цялото си уважение, сър, бих предпочела да не обсъждате този въпрос с него.

— Това е твой избор. Погрешен, но твой. Ще се съглася, ако ми обещаеш, че ако Овъртън дори си поеме въздух на десет метра от теб, ще ми докладваш. — Устните й трепнаха и той наклони глава. — Това смешно ли ти е?

— Не, сър. Да. — Тя изостави поведението като полицай към полицай. — Джона каза почти същото. Чичо Лу, мисля, че е много… сладко. По един мъжки начин, разбира се.

— Винаги си била цапната в устата. Изчезвай. И ми намери нещо за тези обири.

 

 

Тъй като повечето начинаещи сервитьорки не караха класни автомобили, Али паркираше на две преки и изминаваше пеша останалото разстояние до „Блекхоук“. Това й даваше време да превключи, да оцени пролетта в Денвър. Винаги бе обичала града, начина, по който сградите и сребърните небостъргачи се издигаха в небето. Обичаше да гледа как зимно бялата планина се превръща в стоманеносива, изпъстрена със сняг и гора.

И макар да обичаше планината и да бе прекарала много чудесни дни във вилата на родителите си, предпочиташе да я гледа от улиците на града. На нейния град.

Нейният град бяха каубоите с протрити ботуши, които вървяха по същите улици като чиновниците с костюми от „Армани“. Нейният град бе град на добитък, търговия и нощен живот. Той бе див, покрит с тънък слой лак, но не опитомен.

Изтокът никога не би я привличал толкова.

А когато пролетта бе в разгара си, когато слънцето грееше върху заснежените върхове, които ограждаха Денвър, когато въздухът бе свеж и прозрачен, нямаше друго такова място на света.

Тя излезе от града и влезе в „Блекхоук“.

Джона бе на бара, на далечния му край и, небрежно облегнат, пиеше, както Али знаеше, обичайната си газирана вода и слушаше как един редовен клиент се оплаква от проблемите си през деня.

Красивите му светлозелени очи я пронизаха в мига, в който влезе, останаха спокойни и не издадоха нищо.

Не я бе докосвал от онази нощ зад клуба и почти нищо не й бе казал. Така бе най-добре, повтаряше си тя. Ако човек смесва работата и секса, ще се изложи в едното и ще се опари от другото.

Ала й бе трудно да го вижда нощ след нощ, да остава достатъчно близко, за да поддържа илюзиите си и да не може да направи цяла крачка напред или назад.

И да го желае, както никога не бе желала някой друг.

Свали си якето и се зае за работа.

 

 

Убиваше го, сантиметър по сантиметър. Джона знаеше какво бе да желаеш една жена, от която кръвта ти да кипи и в главата ти да се въртят разни образи. Това бе нещо като глад, който бавно се надига в стомаха и го разяжда, докато не бъде удовлетворен.

Никоя друга жена не му бе причинявала болка.

Той носеше вкуса й в себе си. Не можеше да се отърси от него. Това само по себе си бе вбесяващо. То й даваше предимство, което никога не бе позволявал на никого. Фактът, че тя изглежда не го знаеше, не омаловажаваше слабостта му.

А когато си слаб, си уязвим.

Джона искаше разследването да свърши. Искаше тя да се върне в нейния си живот, в нейния си свят, за да може той да възстанови равновесието в своя.

После си спомняше как се бе взривила срещу него, как устните й изгаряха под неговите, как пръстите й се свиваха на юмруци в косите му. И започваше да се безпокои, че никога вече няма да се почувства здраво стъпил на земята.

— Добре че наблизо няма някое ченге.

Пръстите на Джона стиснаха силно чашата, но когато се обърна към Френи, очите му бяха спокойни.

— Какво?

Тя взе една бира, отвори я и я сервира.

— Един мъж може да го арестуват, задето гледа така някоя жена. Мисля, че се наричаше целенасочено или нещо подобно. Какво целиш, е съвсем ясно, поне когато тя не гледа към теб.

— Наистина ли? — И това, осъзна той, бе още една тревога. — Значи трябва повече да се наблюдавам.

— Тя доста наблюдава — измърмори Френи, когато Джона се отдалечи.

— На ума му има грижи — отбеляза Уил.

Той обичаше да идва в нейния край на бара, за да вдъхне аромата на косите й или може би да успее да спечели от нея една усмивка.

— На ума му има жена. И съвсем не се чувства сигурен с нея. — Тя му намигна и му сипа едно безалкохолно питие, от което Уил в работно време пиеше литри.

— Жените никога не са тревожили човека.

— Тази го тревожи.

— Е… — Той отпи и огледа тълпата край бара. — Хубава е.

— Не е това. Външният вид е само на повърхността. Тази му е влязла под кожата.

— Мислиш ли? — Уил подръпна късата си брада. Той не разбираше жените и нямаше претенции да ги разбира. За него те бяха просто невероятни същества с изумителна сила и прекрасни форми.

— Не мисля, знам. — Френи го потупа по ръката и сърцето му запърха в гърлото.

— Два коктейла „Маргарита“, с лед и сол, две наливни бири и сода с лимон. — Джан остави таблата си и закачливо погъделичка Уил по рамото. — Здрасти, голямо момче!

— Здрасти, Джан. — Уил се изчерви. Винаги се изчервяваше. — По-добре да пообиколя клуба. — Бързо се отдалечи.

Френи поклати глава:

— Не бива така да го дразниш.

— Не мога да се въздържа. Толкова е сладък. — Тя отметна назад косата си. — Слушай, тази вечер има купон. Като затворим, отивам там. Искаш ли да дойдеш с мен?

— След като затворим, аз ще си бъда у дома, в малкото си легълце, и ще сънувам Брад Пит.

— Сънищата доникъде няма да те доведат.

— Аз ли не знам — измърмори Френи и включи шейкъра.

 

 

Алисън носеше пълна табла с празни чинии, а в тефтера, пъхнат в престилката й, бяха записани поръчките за две маси. Само половин час след началото на смяната, помисли си. Нощта щеше да е дълга. По-дълга, разбра тя, когато забеляза, че Джона идва към нея.

— Алисън, искам да говоря с теб. — За нещо, за каквото и да е. Само пет минути насаме с теб. За съжаление. — Би ли се качила в кабинета ми по време на почивката си?

— Някакъв проблем ли има?

— Не — излъга той. — Няма никакъв проблем.

— Добре, но кажи на Уил. Той брани пещерата ти като вълк.

— Вземи си почивката сега. Ела с мен.

— Не мога, чакат ме жадни хора. Ала ако е нещо важно, ще се измъкна веднага щом мога. — Тя бързо се отдалечи, защото бе доловила онази жарава зад думите му, която й казваше, че това, което иска Джона, няма нищо общо с работата.

Спря на мястото си до Пит и си заповяда да се овладее. Тъй като той забавляваше трима от седналите на високите столове с някакъв дълъг и сложен виц, Али използва времето да отпусне крака и да огледа масите и бара.

Една двойка на по около двадесет и няколко години, които изглеждаха в разгара на спор. Трима чиновници с разхлабени вратовръзки, обсъждащи бейзбола. Флирт в начален етап между една сама жена и по-добре изглеждащия от двама мъже на бара. Много погледи и усмивки.

Още двама на една от масите, които се смееха на някаква своя си шега, хванати за ръце и флиртуващи, въпреки че на ръцете им имаше венчални халки. Женени, щастливи и финансово обезпечени, ако можеше да се съди по скъпата чанта, преметната през облегалката на стола на жената и обувките в същия стил.

На съседната маса друга двойка водеше спокоен разговор, който изглежда доставяше удоволствие и на двамата. Тук също имаше интимност, забеляза тя. Езикът на тялото, жестовете, усмихващите се погледи над глътки вино.

Али завиждаше на това може би спокойно удоволствие да има някой, който би седял от другата страна на масата в едно претъпкано заведение и би гледал само нея, би се интересувал от това, което тя казва, и от онова, което няма нужда да казва.

Това го имаше и между нейните родители, този естествен ритъм, това уважение, което придаваше реални измерения на любовта и привличането.

Ако бе толкова прекрасно да се наблюдава такова нещо, мислеше Али, колко ли по-прекрасно би било да се преживява?

Докато мислеше за това, чу как избухна смях след края на вица на Пит. Даде поръчката си, като слушаше разсеяно в бъбренето около себе си и непрекъснато оглеждаше движенията и лицата.

Видя как двойката, която се държеше за ръце, направи знак на Джан и жената посочи нещо в менюто, когато сервитьорката се приближи към масата да вземе поръчката им. Джан се наведе, прикри устата си с ръка, завъртя очи и жената се разсмя.

— Колкото по-горещо, толкова по-добре — заяви тя. — Масата ни в клуба е запазена чак за осем, така че ще имаме много време да се охладим.

Когато Джан си записа поръчката и се отдалечи, Али се усети, че се усмихва на начина, по който мъжът поднесе ръката на жената към устните си и я захапа по кокалчетата на пръстите.

Ако не бе този пристъп на завист, който привличаше вниманието й към тях, можеше и да не забележи. И сега й отне няколко секунди, за да осъзнае, че картината се бе променила.

Чантата на жената все още висеше на облегалката на стола й, но под различен ъгъл, а ципът на външния джоб не бе докрай затворен.

Али застана нащрек и първата й мисъл бе да се съсредоточи върху Джан. И тогава го видя. Втората жена, седнала с гръб към първата, все още се усмихваше на своя компаньон, докато под масата, ловко и без да бърза, пусна връзка ключове в чантата, която държеше в скута си.

Бинго.

— На луната ли отиде, Али? — Пит я потупа с пръст по рамото. — Не вярвам някой там да чака водка и тоник.

— Не, тук съм.

Жената се изправи и пъхна чантата си под мишница. Али вдигна таблата си.

Метър и шестдесет и пет, оцени тя. Към петдесет и пет килограма. Кестенява коса, кафяви очи. Към четиридесетте, с матова кожа и силни черти. И точно в момента се запътваше към дамската тоалетна.

За да не наруши прикритието си, Али бързо влезе в клуба, забеляза Уил и пъхна таблата в ръцете му.

— Извинявай, на осма маса чакат тази поръчка. Кажи на Джона, че трябва да говоря с него. Имам да свърша нещо.

— Но…

— Трябва да свърша нещо — повтори тя и бързо тръгна към тоалетната.

Вътре огледа вратите и зад една от тях видя обувките, които търсеше. Сега жената вземаше восъчен отпечатък от ключовете, заключи Али и се обърна към един от умивалниците. Пусна водата, наблюдавайки обувките. Щеше да отнеме само няколко минути, ала й трябваше спокойствие. Доволна излезе.

— Али? Масите се пълнят. Къде е таблата ти?

— Извинявай… — усмихна се тя умолително на Бет. — Малка непредвидена случка. Ще побързам.

Али улови погледа на един от членовете на своя екип и спря до масата му.

— Бяла жена, малко под четиридесет години. Кестенява, кафяви очи. След минута ще излезе от тоалетната. Тъмносиньо сако и панталон. Седи в бара с бял мъж, малко над четиридесетте, посребрена коса, сини очи, зелен пуловер. Дръжте ги под око, но не се намесвайте. Според плана.

Върна се в бара да вземе още една табла. Мъжът със зеления пуловер плащаше сметката. Изглеждаше спокоен, ала Али забеляза, че погледна часовника си и насочи очи към дамската тоалетна.

Жената се върна, но вместо да седне, застана между масите и се наведе да вземе късата черна пелерина, която бе преметнала през стола. За секунда тялото й закри погледа, после се изправи, усмихна се на спътника си и му подаде пелерината.

Ловки ръце, забеляза Али. Много ловки.

Когато Джона се появи иззад ъгъла на бара, тя наклони глава и погледът й се насочи към двамата, които се приготвяха да тръгват, после обратно към него.

Непринудено се приближи и плъзна ръка по рамото му.

— Имам двама полицаи, които ще ги проследят. Искаме да ги оставим да изпълнят плана си докрай. Ще им дадем малко време, преди да предупредя жертвите. Тогава ще имам нужда от твоя кабинет.

— Добре.

— Нещата тук трябва да вървят както обикновено. Ако си наблизо, ще ти съобщя кога ще действам. Можеш да кажеш на Бет, че ти трябвам за нещо, за да поеме тя моите маси. Не искам да се вдига шум.

— Само ми дай знак. Аз ще имам грижата.

— Кажи ми кода на твоя асансьор, в случай че трябва да ги кача горе без теб. — Али наклони глава към него.

— Две, седем… — Джона се наведе и докосна устни до нейните. — Пет, осем, пет. Разбра ли?

— Да, разбрах. Гледай да отвлечеш вниманието от мен, докато извеждам жертвите от бара.

Кипеше от енергия, ала умът й бе хладен. Тя изчака петнадесет минути. Когато жената стана да отиде до тоалетната, Али се вмъкна след нея.

— Извинете ме. — След бърза проверка на кабинките тя извади значката си. — Аз съм детектив Флечър от полицейското управление на Денвър.

Жената инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Какво има?

— Имам нужда от вашата помощ за едно разследване. Искам да говоря с вас и с вашия съпруг. Бихте ли дошли с мен?

— Нищо не съм направила.

— Не, госпожо. Всичко ще ви обясня. Горе има кабинет. Може ли да се качим там колкото е възможно по-спокойно? Бих ви била много благодарна за помощта.

— Никъде не отивам без Дон.

— Аз ще доведа съпруга ви. Моля ви, излезте оттук, завийте наляво и ме чакайте в коридора.

— Искам да знам за какво е всичко това.

— Ще обясня и на двама ви. — Али хвана жената за ръката да я накара да побърза. — Моля ви. Ще ви отнема само няколко минути.

— Не искам никакви неприятности.

— Моля, почакайте тук. Аз ще доведа съпруга ви. — Тъй като не вярваше на жената да стои кротко за дълго, Али бързо се приближи към масата на семейството и прибра празните чаши. — Господине? Жена ви е отзад. Помоли да дойдете за минутка.

— Разбира се. Тя добре ли е?

— Съвсем. — Отиде до бара да остави чашите и бързо се върна в коридора. — Детектив Флечър — представи се Али и бързо показа значката си на мъжа. — Трябва да говоря насаме с вас и съпругата ви. — Вече набираше кода.

— Не иска да каже за какво става дума. Дон, не разбирам защо…

— Много съм ви благодарна за съдействието — повтори тя и само дето не ги напъха в асансьора.

— Не ми е приятно полицията да ме тормози — заяви нервно жената.

— Лин, успокой се. Всичко е наред.

— Извинете, че съм така безцеремонна. — Али влезе в кабинета на Джона и посочи към фотьойлите. — Седнете, ще ви обясня.

Лин скръсти ръце.

— Не искам да сядам.

Както искаш, сестро, помисли Али.

— Аз разследвам серия от обири, извършени в Денвър и околностите му през последните няколко седмици.

— Ние на обирджии ли ви приличаме? — изсумтя жената.

— Не, госпожо. Вие приличате на симпатично, добре осигурено семейство от висшето общество. Което досега е било основната мишена на тази банда от крадци. А преди по-малко от двадесет минути една жена, за която подозираме, че е част от същата банда, измъкна ключовете ви от чантата.

— Това е невъзможно. Чантата ми през цялото време си беше у мен. — Сякаш за да го докаже, тя понечи да разкопчае ципа.

Али бързо хвана китката й.

— Моля, не пипайте ключовете си.

— Как мога да ги пипам, ако ги няма? — възрази жената.

— Лин, замълчи. — Мъжът стисна рамото на съпругата си. — Продължавайте. Какво става? — попита той Али.

— Смятаме, че от ключовете се правят отпечатъци, после се връщат на мястото им и жертвата нищо не усеща. После влизат в къщата им и ги обират. Искаме да не позволим това да се случи и на вас. Сега седнете. — В гласа й прозвучаха властни нотки. Видимо потресена, жената се отпусна в един фотьойл. — Бихте ли ми казали имената си?

— Дон и Лин… господин и госпожа Барнс.

— Господин Барнс, бихте ли ми дали адреса си?

Той преглътна, седна на облегалката на фотьойла на жена си и го продиктува. Али записа.

— Искате да кажете, че сега в къщата ни има някой? Че точно в момента ни обират?

— Не вярвам да се движат толкова бързо. — Али наум пресмяташе времето, необходимо да се стигне с кола дотам. — Има ли сега някой във вашата къща?

— Не, само ние живеем там. Господи… — Барнс прокара ръка през косата си. — Господи, това е невероятно.

— Ще съобщя адреса ви, за да организирам засадата. Извинете за секунда. — Тя вдигна слушалката и в този момент вратата на асансьора се отвори и в стаята влезе Джона. — Тук всичко е наред.

— Сигурен съм. Господин и госпожа…?

— Барнс — отговори мъжът. — Дон и Лин Барнс.

— Дон, мога ли да предложа на вас и на съпругата ви по едно питие? Разбирам, че това за вас е много неприятно и разстройващо.

— Мисля, че бих пийнал нещо. Един хубав силен бърбън.

— Не мога да ви осъждам. А Лин?

— Аз… — Тя вдигна ръка и отново я отпусна. — Аз просто не мога… Не разбирам.

— Може би малко бренди. — Джона се обърна и отвори една вратичка в стената, зад която се видя малко и добре заредено барче. — Можете да се оставите в способните ръце на детектив Флечър — продължи той, докато избираше бутилките и чашите. — А междувременно ние ще се опитаме да ви създадем всички възможни удобства.

— Благодаря. — Лин пое брендито от него. — Много ви благодаря.

— Господин Барнс… — Малко изненадана колко лесно ги бе успокоил Джона, Али отново привлече вниманието на мъжа. — В момента към вашата къща са се насочили полицейски отряди. Можете ли да ми опишете къщата — разположението, вратите, прозорците?

— Разбира се! — Той се засмя малко нервно. — По дяволите, та аз съм архитект. — Даде й ясно описание, което Али предаде на отряда, преди да разпредели местата, на които да организират засадата.

— Имате ли резервация за вечеря? — попита тя.

— Да, за осем часа. Голяма вечер — каза Барнс с кисела усмивка.

Али погледна часовника си.

— Те ще мислят, че имат много време. — Искаше да ги накара да слязат долу, да довършат прекарването си на бара, после да отидат да вечерят и да създават впечатление, че всичко е нормално. Един поглед към лицето на жената й показа, че това бе невъзможно. — Госпожо Барнс, Лин… — Заобиколи бюрото и приседна на ръба му. — Ние ще спрем тези хора. Те няма да вземат вашите вещи, няма да повредят къщата ви. Но искам да ми помогнете. Искам вие и съпругът ви да се върнете долу и да се държите, сякаш нищо не се е случило. Ако издържите още един час, мисля, че ще уредим нещата.

— Искам да си отида у дома.

— Ще ви закараме там. Дайте ми още един час. Възможно е някой от групата да има задачата да ви наблюдава. Вече двадесет минути ви няма на масата. Можем да покрием това, ала не можем да покрием още един час. Не искаме да ги подплашим.

— Ако се подплашат, няма да оберат нашата къща.

— Да, просто следващия път ще оберат някоя друга къща.

— Дайте ми една минутка с нея, а? — Барнс се изправи и хвана ръцете на жена си. — Хайде, Лин. По дяволите, та това е приключение. Години наред ще си го спомняме и разказваме. Хайде, да вървим, да слезем долу и просто да се напием.

— Джона, иди с тях. А, и споменете, че тези… Как бяха, „диви криле“, не са ви понесли. Сега сте съвсем добре, но ви е станало малко лошо. Заведението ще поеме сметката ви на бара, нали?

— Естествено. — Джона протегна ръка на Лин да й помогне да стане. — И вечерята. Ще ви заведа долу. Просто е трябвало да си глътнете малко въздух и аз съм ви поканил със съпруга ви в моя кабинет, докато се почувствате по-добре. Става ли? — Обърна се той към Али и натисна бутона на асансьора.

— Идеално. Аз трябва да завъртя още два телефона и слизам. Ще трябва да се измъкна преди края на смяната. Случило се е нещо вкъщи.

— Късмет — пожела й Джона и отведе семейство Барнс.

Али взе ключа от Джона и отиде в стаята за персонала да си прибере чантата. После веднага изтича навън, като само махна с ръка на Френи, която извика след нея.

Вярваше на Джона, че ще отговори на всякакви въпроси. Никой не би могъл да го стори по-добре, мислеше тя, докато тичаше към колата си. Една дума, едно свиване на рамене, и толкова. Никой не би разпитвал човек като Джона Блекхоук.

Трябваше да стигне до северното предградие, преди всичко да се е объркало.

Отначало реши, че й се привижда. Ала нощта бе ясна и студена, а зрението й отлично. Не можеше да е сбъркала, наистина и четирите й гуми бяха спукани.

Изруга и ядосано изрита обезобразеното колело. Най-подходящият момент, помисли Али, за Денис Овъртън да прояви гадния си характер. Бръкна в чантата си, извади мобилния телефон и повика радиокола.

Загубено време — това бе всичко, което можа да помисли. Две минути, пет минути се изнизваха, докато тя крачеше по тротоара и чакаше. Когато полицейската кола спря, бе стиснала зъби и извадила значката си.

— Проблеми ли имате, детектив?

— Да. Включете сирените и карайте на север по шосе двадесет и пет. Ще ви кажа кога да ги изключите. — Али се настани на задната седалка между двама униформени полицаи. Ръцете я сърбяха да сграбчи волана и да натисне газта. — Ще ви обясня. — Извади от чантата си пистолета и в същия миг се почувства по-добре. — Обадете се за влекач, а? Не искам да оставям колата си така на улицата.

— Жалко, хубава кола.

— Аха. — Тя забрави за нея в момента, в който с вой се понесоха по междуградското шосе.

На една пресечка от къщата на Барнс изскочи от колата и налетя на Хикмън.

— Казвай какво става!

— Не бързаха да дойдат тук. Балу и Диц бяха първите, които ги проследиха, и казаха, че са карали като примерни граждани, не са превишавали разрешената скорост, давали са мигач на завоите. Жената е била предпазлива, обадила се е по мобилния си телефон. Когато излязоха на шосе тридесет и шест, следенето поех аз. Спряха да заредят и жената се качи отзад. Карат хубав микробус. Тя правеше нещо там отзад, но не можах да се приближа достатъчно, за да видя.

— Правела е ключовете. Обзалагам се на двуседмичната ти заплата, че в микробуса имат ключарска работилница.

— Приличам ли ти на човек, който се хваща на губещи басове? — Той огледа притихналата улица. — Както и да е, тук имаше една група, която чакаше. Заподозрените са били забелязани да паркират микробуса на една пряка от адреса на жертвите. Минали са по улицата, стигнали са до вратата и са я отключили, сякаш къщата е тяхна.

— Барнс каза, че имат охранителна система.

— Алармата не се включи. Вътре са вече от десет минути. Лейтенантът те чака. Районът е блокиран, къщата е обградена.

— Тогава да се размърдаме и стига сме говорили.

Хикмън се засмя и й подаде един радиотелефон.

— Мятай се на седлото!

— Господи, обичам каубойски приказки.

Движеха се бързо и без да вдигат шум. Али забеляза полицаите, разположени на улицата зад дърветата, в сенките, в колите.

— Радвам се, че успя да дойдеш на партито, детектив. — Киники кимна към къщата: — Куражлии са, а?

Лампите бяха запалени, прозорците на първия и втория етаж уютно светеха. Али видя бледа сянка под долния прозорец.

— Диц и Балу покриват отзад. Обградили сме ги. Какъв е твоят план?

Али бръкна в джоба си и извади ключовете.

— Приближаваме се от всички страни и влизаме отпред. Докато се придвижваме, една от радиоколите да препречи входната алея. Да блокираме този път.

— Дай заповед.

Тя вдигна радиостанцията да разпредели позициите и да даде нареждания. И в този момент адът се разтвори.

Три изстрела раздраха въздуха, ответният огън се сля с ехото. Докато Али вадеше пистолета си, чу викове по радиостанцията:

— Диц е ранен! Ранен полицай! Стрелецът е бял, насочва се на изток пеша. Ранен полицай!

От всички страни към къщата се втурнаха полицаи. Али стигна първа до вратата и влезе приведена. Кръвта бучеше в ушите й. Хикмън бе зад гърба й и по неин сигнал пое по стълбите, а тя зави надясно.

Някой крещеше. Чуваше се като през мъгла. Лампите блестяха.

Къщата се разтвори като ветрило. Али съобщи описанието, което й бе дал Барнс, и тя и останалата част от отряда се разпръснаха. На всяка врата беше първа, обхождаше стаята с пистолета си, както бе учена.

Отвън се чуха още приглушени изстрели. Али се обърна натам и видя, че плъзгащата се врата на помещение, което приличаше на малък солариум, не бе съвсем затворена.

Долови аромат, много женски, и, следвайки инстинкта си, обърна гръб на изстрелите и се втурна към вратата. Видя как жената, само като силует, тича с всички сили към един ред декоративни дървета.

— Полиция! Спрете на място!

Десетки пъти щеше да се връща пред очите й. Жената продължи да тича. С изваден пистолет Али хукна след нея, като крещеше предупредително и викаше в радиостанцията в ръката си съобщения — за местоположението си и ситуацията.

Чу зад себе си викове и стъпки от тичащи крака.

Щяха да пресекат пътя й, помисли Али. Щяха да пресекат пътя й още преди да бе стигнала до двуметровата ограда.

Нямаше къде да избяга.

Набра преднина. Долавяше във въздуха и парфюма, и паническата пот на жената. Лунната светлина изтръгна от сенките тъмната къса коса и късата черна пелерина.

И когато жената се обърна, както бягаше, светлината се отрази от хромирания револвер в ръката й.

Али я видя как го вдигна и, сякаш не се отнасяше за нея, с изненада усети топлината на куршума, който прелетя край главата й.

— Хвърлете оръжието! Веднага!

И когато жената се завъртя и пистолетът подскочи в ръката й, Али стреля.

Видя я как залитна, чу я как ахна и чу как пистолетът тупна на земята. Но това, което щеше да си спомня, това, което щеше като киселина да разяжда съзнанието й, бе тъмното кърваво петно между гърдите на жената.

Само вкорененото до мозъка на костите обучение я накара да изтича и да настъпи с крак пистолета.

— Заподозряната е ранена — съобщи тя в радиостанцията си и приклекна да провери пулса. Гласът й не трепереше, тя също. Не още.

Пръв до нея стигна Хикмън. Али чу гласа му като през пелена. Главата й бе пълна със звуци.

— Ранена ли си? Али, ранена ли си?

Ръцете му вече я обхождаха, смъкваха якето й.

— Повикайте линейка. — Устните й бяха вдървени. Тя натисна с две ръце раната на жената.

— Линейката идва. Ела, стани.

— Трябва да се превърже. Трябва да дойде линейка.

— Али… — Хикмън прибра пистолета си в кобура. — Нищо не можеш да направиш за нея. Тя е мъртва.

Али не си позволи да й стане лошо. Насили се да се държи и да гледа как качват ранения полицай и партньора на жената в линейките. Насили се да гледа как опаковат жената в плътен черен чувал.

— Детектив Флечър…

И се насили да се обърне и да погледне в очите своя лейтенант.

— Сър, можете ли да ми кажете какво е състоянието на Диц?

— Тръгвам към болницата. Ще знаем повече по-късно.

Тя изтри уста с опакото на ръката си.

— Заподозреният?

— Лекарите от Бърза помощ казват, че ще оживее. Ще минат поне два часа, преди да можем да го разпитаме.

— Аз… Ще ми бъде ли позволено да присъствам на разпита?

— Това продължава да бъде твой случай. — Той я хвана за ръката и я издърпа настрани. — Али, чуй ме. Знам как се чувстваш. Задай си въпроса, още в момента, дали би могла да постъпиш по друг начин.

— Не знам.

— Хикмън беше зад теб, а Карсън идваше отляво. Още не съм говорила с нея, ала според доклада на Хикмън ти си се представила и си й заповядала да спре. Тя се обърнала и стреляла. Ти си й заповядала да хвърли оръжието, а тя се готвела отново да стреля. Не си имала избор. Това очаквам да чуя от теб утре по време на стандартното следствие. Искаш ли да се обадя на баща ти?

— Не, моля ви. Ще говоря с него утре, след като мине следствието.

— Тогава си върви у дома и си почини. Ще ти съобщя какво става с Диц.

— Сър, ако не съм уволнена, бих предпочела да отида в болницата. Да съм близо до Диц, да съм на разположение, когато можем да разпитаме заподозрения.

Би било по-добре за нея да направи това, което следва, помисли той.

— Можеш да се качиш в колата при мен.