Метаданни
Данни
- Серия
- Среднощни истории (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Shield, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Курчатова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 105гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- peppinka(2009)
- Допълнителна корекция
- Еми(2014)
Издание:
Нора Робъртс. Нощен патрул
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 2002
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-100-3
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Корекция от Еми
Втора глава
Али стигна до вратата на „Блекхоук“ в пет и пет. Един на нула срещу нея, помисли тя и загуби още една минута, за да приглади косите си и да си поеме въздух. В края на краищата реши да не вземе колата и тича десет преки. Не бе кой знае какво разстояние, ала обувките й нямаха нищо общо с маратонки.
Влезе вътре и се огледа.
Дългият блестящ черен бар се извиваше в уютен полукръг и оставяше много място за хромираните столове с дебели възглавници от черна кожа. Огледалните черни и сребристи панели на задната стена хвърляха отражения и силуети.
Комфорт, реши Али, и стил. Подканяше те да се разположиш удобно, да се отпуснеш и да изръсиш парите си.
И много хора го правеха. Изглежда сега бе времето, в което даваха напитки с намаление, защото всички столове бяха заети. Тези, които седяха на бара или край хромираните маси, пиеха и хапваха под музиката от уредбата, достатъчно тиха, за да предразполага към разговор.
Повечето от посетителите бяха делови мъже с костюми и вратовръзки, подпрели в краката си дипломатически куфарчета. От бизнес бригадата, реши тя, или успели да се измъкнат малко по-рано от офиса, или използващи клуба като място за делови срещи.
Две сервитьорки обслужваха масите. И двете бяха в черно, но Али с възмущение забеляза, че бяха не с къси поли, а с панталони.
На бара работеше млад и красив мъж, който откровено флиртуваше с трите жени, седнали на високите столове в края. Кога ли щеше да е на смяна Френсис Кънингс? Трябваше да вземе графика от Блекхоук.
— Струва ми се, че сте се загубили.
Тя насочи вниманието си към мъжа, който се приближаваше към нея с непринудена усмивка. Кестенява коса, кафяви очи, поддържана брада. Метър и седемдесет, може би към седемдесет килограма. Тъмният му костюм бе добре скроен, сивата вратовръзка старателно завързана.
Уилям Слоун тази вечер изглеждаше доста по-представителен, отколкото на последната си полицейска снимка.
— Надявам се, че не. — Алисън реши, че малко тревога би подхождала на ролята й, затова намести чантата на рамото си и се усмихна нервно: — Аз съм Алисън. Трябваше да се срещна с господин Блекхоук в пет часа. Май закъснявам.
— Две минути. Не се безпокой. Аз съм Уил Слоун — протегна й ръка в бързо, братско ръкостискане. — Той ми каза да се оглеждам за теб. Ще те заведа горе.
— Благодаря. Страхотно заведение — изкоментира тя.
— Така си е. Човекът иска най-доброто. Ще те разведа набързо. — Уил опря ръка на гърба й и я поведе през бара към широка зала с още маси, естрада на две нива и дансинг.
Сребърни тавани, забеляза Али, с проблясващи малки лампички. Масите бяха черни квадрати върху пиедестали, издигащи се от матовия под, по който блещукаха същите лампички, като звезди през облаци.
Картините бяха модернистични, огромни платна с дръзки цветове, странни, интригуващи пана от метал или плат.
На масите имаше само тънки метални цилиндрични лампи с изрязани по тях полумесеци.
Украса като за третото хилядолетие, реши тя. Джона Блекхоук си бе направил доста елегантна кръчма.
— Работила ли си досега в клуб?
Това Али вече бе решила как да го изиграе и завъртя очи.
— Нищо чак такова. Тук е много шик.
— Човекът иска класа. И получава класа. — Уил зави по коридора и набра някакъв код в контролното табло. — Виж това. — Когато стената се разтвори, той вдигна вежди: — Страхотно, а?
— Върховно. — Тя влезе с него и го видя как отново въвежда кода.
— Всеки от нас, който има работа на второ ниво, си има код. Ти няма защо да се безпокоиш за това. Е, отскоро ли си в Денвър?
— Не, всъщност тук съм израснала.
— Без майтап? Аз също. Движим с човека от деца. Ама животът тогава определено беше по-различен.
Вратата отново се отвори, направо към кабинета на Джона. Бе просторна стая, разделена между работата и удоволствието. От едната страна имаше голям кожен диван и два дълбоки фотьойла. Телевизорът, включен на късен бейзболен мач, бе с намален докрай звук.
Али машинално провери резултата в горния край на екрана. „Торонто“ гостува на „Янки“, засега нула на нула.
Спортната програма не я изненадваше, ала това, което наистина я изненада, бе високата от пода до тавана библиотека с книги.
Насочи вниманието си към работната част. Тя бе толкова безжалостно организирана, колкото частта за почивка бе разточителна. На бюрото имаше компютър и телефон. Срещу него бе разположен монитор, на който се виждаше клубът. Единственият прозорец бе с плътно спуснати щори. Мокетът бе дебел и стоманеносив.
Джона седеше зад бюрото и вдигна ръка да го изчакат да довърши телефонния си разговор.
— Ще ти се обадя. Не, най-рано утре. — Вдигна вежди, сякаш развеселен от това, което чу. — Просто ще трябва да почакаш. — Затвори и се облегна назад на стола. — Здравей, Алисън. Благодаря, Уил.
— Няма защо. Ще се видим по-късно, Алисън.
— Много благодаря.
Джона почака вратата на асансьора да се затвори.
— Закъсняхте.
— Знам. Беше неизбежно. — Тя се обърна към монитора и му даде възможност да огледа гърба й и дългите стройни бедра.
Много хубаво, помисли той. Наистина много хубаво.
— Имате охранителни камери навсякъде?
— Искам да знам какво става в моето заведение.
Би се обзаложила, че иска.
— Пазите ли записите?
— Три дни.
— Бих искала да видя това, което имате. — Тъй като бе с гръб към него, си позволи да хвърли един поглед какво става на стадиона. — Би било полезно да се прегледат лентите.
— За това ще трябва да имате съдебно постановление.
Али го погледна през рамо. Сега бе с костюм — черен и, според набитото й око, италиански.
— Мислех, че сте се съгласили да сътрудничите.
— Донякъде. Вие сте тук, нали? — Телефонът иззвъня и Джона не му обърна внимание. — Защо не седнете? Ще обсъдим плана на играта.
— Планът на играта е прост. — Тя не седна. — Правя се на сервитьорка, говоря с посетителите и персонала. Държа си очите отворени и си върша работата. Вие не ми се пречкате и си вършите вашата работа.
— Грешен план. Аз не съм длъжен да не се пречкам на когото и да било в моето заведение. А сега, работили ли сте някога в клуб?
— Не.
— Сервирали ли сте някога?
— Не. — Студеният му търпелив поглед я притесняваше. — Чудо голямо, вземаш поръчка, изпълняваш поръчка, сервираш. Не съм слабоумна.
Той се усмихна.
— Сигурно така изглежда на човек, който е прекарал живота си от другата страна. Ще трябва да минете обучение, детектив. Главната сервитьорка във вашата смяна е Бет. Тя ще ви помогне. Докато се научите, ще сервирате. Това означава…
— Знам какво означава да се сервират маси.
— Добре, ще ви сложа в смяната от шест до два. Имате по петнадесет минути почивка на всеки два часа. Никакво пиене по време на смяната. Ако някой от посетителите започне да се държи прекалено свойски или непристойно, ще докладвате на мен или на Уил.
— Мога сама да се грижа за себе си.
— Тук вие не сте полицай. Ако някой ви посегне по неподобаващ начин, ще докладвате на мен или на Уил.
— И често ли се случва някой да посегне неподобаващо?
— Само жени. Просто не могат да държат ръцете си далеч от мен.
— Ха-ха.
С крайчеца на окото си Али забеляза, че „Янките“ спечелиха удар.
— Не, не се случва често, но се случва. Някои мъже прекрачват границата, когато си пийнат. Прекрачват границата в моето заведение само по веднъж. След осем се събира доста голяма тълпа. Забавленията започват в девет. Ще имате много работа. — Стана, приближи се към нея и я обиколи. — Добро прикритие, трудно може да се забележи полицая. Полата ми харесва.
Тя го изчака да застане срещу нея и да се окажат лице в лице.
— Искам графика за работа на всички служители. Или ще ми трябва прокурорско нареждане?
— Не, за това мога да ви помогна. — Харесваше му ароматът й. Прохладен и определено женствен. — До края на работното време ще ви подготвя разпечатките. Всички, които наемам и не познавам лично, а дори и някои от тези, които познавам, минават пълна проверка. Не всички са имали късмета да произхождат от добри семейства и да живеят добър живот. — Джона взе дистанционното и превключи на камерите, които показваха бара. — Кид тъкмо приключва смяната си. Отгледали са го баба му и дядо му, когато майка му избягала. На петнадесет години имал малко неприятности.
— И какви са били тези неприятности?
— Пипнали го с марихуана в джоба. После се поправил, досието му е прибрано, обаче беше откровен с мен, когато искаше да получи работата. Сега учи във вечерно училище.
В момента не я интересуваше младия мъж, който приключваше смяната си на бара. Али не откъсваше очи от Джона.
— Всички ли са откровени с вас?
— Умните са откровени. Това е Бет. — Той почука по екрана. Али видя как през вратата зад бара влиза дребничка брюнетка около тридесетте. — Копелето, за което беше омъжена, я пердашеше. Тя сигурно няма и петдесет килограма. Вкъщи я чакат три деца, на шестнадесет, дванадесет и десет години. От пет години работи при мен и на всеки две седмици идваше с насинено око или разкървавени устни. Преди две години си взе децата и го остави.
— Той не я ли закача?
Джона я погледна.
— Убедиха го да се премести да живее на друго място.
— Разбирам. — И наистина разбираше. Блекхоук се грижеше за хората си. Не можеше да го обвинява за това. — Цял ли беше, когато се премести?
— Почти. Ще ви заведа долу. Ако искате, можете да оставите чантата си тук.
— Не, благодаря.
Той натисна копчето на асансьора.
— Предполагам, че там имате пистолет. Дръжте си го в чантата. Зад бара са гардеробите на персонала. Можете да го заключите там. Тази смяна Бет и Френи имат ключове. Уил и аз имаме ключове или кодове отвсякъде по всяко време.
— Добра организация, Блекхоук.
— Така е. Каква е легендата? — попита той, когато влязоха в асансьора. — Как сме се запознали?
— Аз съм търсела работа, вие сте ми дали. — Тя сви рамене. — Да не усложняваме нещата. Хванала съм ви в спортния бар.
— Разбирате ли нещо от спорт?
Али му се усмихна.
— Всичко, което се случва извън спортното поле, игрището или арената, е губене на време.
— Къде сте били досега? — Слязоха на първия етаж и Джона я хвана на ръката. — За кого сте, за „Янките“ или за „Сойките“?
— „Янките“ този сезон имат по-силни бухалки и по-добре се справят с дългите топки, обаче не ги бива в близък бой. „Сойките“ се измъкват с добри удари от базата и играта им в маркираното пространство е демонстрация на воля и постоянство. Аз винаги предпочитам волята и постоянството пред силните удари.
— За бейзбола ли говорите или за живота?
— Блекхоук, бейзболът е живот.
— Е, това е. Трябва да се оженим.
— Сърцето ми се разтуптя — заключи тя сухо и се обърна да огледа помещението.
Нивото на шума се бе повишило с няколко степени. Хората се бяха разположили по двойки и по тройки край извития бар. Това бяха тези, които се отбиваха след работа, тълпата за вечеря още не бе дошла.
За някои това бе време за почивка, помисли Али, за други обичаен флирт. Ала за някои бе лов.
Хората бяха толкова непредпазливи. Тя видя мъже, облегнати на бара, със зейнали задни джобове, подканящи да бъдат пребъркани. Ръчни чанти висяха на облегалките на столовете. Палта и сака, повечето вероятно в джобовете с ключове от колата или от дома, бяха небрежно захвърлени настрани.
— Никой не си мисли, че може да се случи точно на него — измърмори Али, потупа Джона по ръката и наклони глава към бара. — Вижте мъжа на бара, онзи с коса и зъби като на телевизионен говорител.
Развеселен, Джона огледа мъжа, отговарящ на описанието, и го видя как размахва портфейла си, натъпкан с банкноти и кредитни карти.
— Опитва се да подмами червенокосата или хубавата й руса приятелка. Няма значение коя. Обзалагам се, че ще успее с русата — реши той.
— Защо?
— Наречете го шесто чувство — погледна към Али. — Искате ли да се хванем на бас?
— Нямате разрешително за залагания. — Докато гледаше, русата се приближи към мъжа с портфейла и запърха с мигли. — Добро попадение.
— Беше лесно. И русата също е лесна. — Джона поведе Али към клуба, където Бет и Уил се бяха надвесили над книгата с резервациите.
— Хей, шефе! — Бет измъкна един молив от гъстите си къдрици и отбеляза нещо в книгата. — Май тази вечер ще превъртим повечето от масите по два пъти. Доста голяма посещаемост като за средата на седмицата.
— Добре че ви водя помощ. Бет Дикърмън, Алисън Флечър. Тя трябва да бъде обучена.
— А, още една жертва. — Бет й протегна ръка. — Радвам се да се запознаем, Алисън.
— Али. Благодаря.
— Покажи й нещата, Бет. Тя ще почиства масите, докато ти прецениш, че може да сервира.
— Ще я научим. Ела с мен, Али, ще ти покажа. Имаш ли някакъв опит с общественото хранене? — попита Бет, докато се промъкваха през тълпата.
— Ами, мога да се храня.
Бет се разсмя.
— Добре дошла в моя свят. Френи, това е Али, нова сервитьорка, която сега се учи. Френи е капитанът на бара тук.
— Здрасти — отзова се Френи и се усмихна бързо, докато с една ръка слагаше лед в коктейла, а с другата наливаше сода в една чаша.
— А този страхотен екземпляр в другия край на бара е Пит.
Високият широкоплещест негър, който в момента отмерваше някакво питие, им намигна.
— Да не вземеш да се сваляш с Пит, щото той си е мой и не си го давам на никоя друга. Нали така, Пит?
— Ти си ми на сърце, сладурано.
Бет отново се засмя и отключи една врата с надпис „Само за персонала“.
— Пит има красива жена и чакат бебе. Само се майтапим. Сега, ако по някаква причина трябва да влезеш тук… Здрасти, Джан.
— Здрасти, Бет. — Пищната брюнетка от другата страна на вратата имаше миловидно лице и дълга до кръста коса, опъната назад с шноли. Според Али бе около двадесет и пет годишна и облечена по последна мода. Поличката й бе с размер на носна кърпичка, а прилепналата блуза бе с малки сребърни копчета. Сребро проблясваше и на китките й, на ушите и на шията. Тя бе застанала пред огледалото и си оправяше червилото. — Това е Али. Нова е.
— А, да. — Усмивката, с която се обърна, бе достатъчно дружелюбна, но погледът й бе по женски преценяващ.
— Джан работи на бара — обясни Бет. — Обаче ако има нужда, помага и в клуба. — От другата страна на вратата се чу взрив от смях. — Тамтамите бият.
— По-добре да отивам там. — Джан върза на кръста си къса престилка с много джобове. — Късмет, Али, и добре дошла на борда.
— Благодаря. Всички се държат толкова приятелски — обърна се Али към Бет, когато Джан излезе.
— Когато работиш за Джона, ставаш нещо като част от едно семейство. Добър шеф е. — Бет измъкна от един шкаф престилка. — Съдираш си задника от работа, обаче той ти дава да разбереш, че го забелязва и оценява. Има значение. Ето, вземи това.
— Откога работиш за него?
— От около шест години. Отначало бях в „Бърза почивка“, неговия спортен бар. А когато откриха този клуб, той ме попита дали искам да се преместя. Заведението е от класа и ми е по-близо до вкъщи. Можеш да си оставиш чантата тук. — Тя отвори тясно шкафче. — Комбинацията се променя като завъртиш два пъти около нулата.
— Страхотно. — Али пъхна чантата си вътре, като извади мобилния телефон и го закачи на колана на полата си под престилката. Затвори шкафчето и зададе комбинацията. — Мисля, че съм готова.
— Искаш ли да минеш през тоалетната или да се измиеш?
— Не, добре съм. Може би само съм малко нервна.
— Не се безпокой. След няколко часа краката така ще те болят, че ще забравиш за нервите.
Бет се оказа права. Поне за краката. Към десет часа Али имаше чувството, че е изминала тридесет километра с неудобни обувки и че е вдигнала приблизително три тона табли, натоварени с мръсни чинии.
И насън можеше да мине разстоянието от масите до кухнята.
Живата група свиреше значително по-силно от касетофона, който озвучаваше до малко след девет. Тълпата я надвикваше, задръстваше дансинга и се блъскаше около масите.
Али трупаше чиниите върху таблите и наблюдаваше посетителите. Имаше много фирмени дрехи, скъпи часовници, мобилни телефони и кожени дипломатически куфарчета. Тя видя как една жена размахва бляскав диамантен годежен пръстен пред три приятелки.
Много пари има тук, отбеляза Али. И много им личи.
Вдигна натоварената табла и тръгна към кухнята. Когато минаваше покрай една симпатична двойка, мъжът й направи знак:
— Миличка, можеш ли да допълниш чашите на мен и на очарователната ми приятелка?
Тя се наведе към тях и с най-сладката си усмивка направи едно тихо и грубо предложение. Мъжът само се ухили.
— Ченгетата имат такъв мръсен език.
— По следващия случай, по който ще работя, Хикмън, аз ще си седя на задника, а ти ще се трепеш. Видя ли нещо, което трябва да знам?
— Още нищо не се е появило. — Той хвана ръката на жената до него. — Обаче ние с Карсън сме влюбени.
Лидия Карсън злобно стисна ръката му.
— В сънищата ти.
— Дръжте си очите отворени — посъветва ги Али и хвърли един поглед към чашата на Хикмън. — И се надявам това да е сода.
— Толкова е строга — чу зад гърба си мърморенето на Хикмън.
— Бет, на маса шестнадесет искат още по едно питие.
— Отивам. Добре се справяш, Али. Иди остави тази табла и си вземи почивката.
— Няма нужда да ми повтаряш.
В кухнята бе лудница, пълно с шум, викани на висок глас поръчки и топлина. Али с облекчение стовари таблата си и забеляза как Френи излиза през задната врата.
Вдигна вежди, изчака десет секунди и я последва. Френи вече се бе облегнала на стената и дръпна от цигарата си. Издуха пушека с въздишка на облекчение.
— Почивка ли имаш?
— Да, реших да глътна малко въздух.
— Тази вечер е като кошер. „Блекхоук“ наистина ги привлича като мухи на мед. — Тя извади от джоба си кутия цигари и предложи на Али.
— Не, благодаря. Не пуша.
— Добре правиш. Аз не мога да ги оставя. В стаята за персонала не се пуши. Джона ми позволява да пуша в кабинета му, когато времето е лошо. Е, как е първата вечер?
— Краката ми ме убиват.
— Рискове на професията. От първата заплата ще си купиш сол, с която да си киснеш краката. Сложи и малко евкалиптово масло и си направо в рая.
— Ще опитам.
Хубава жена, забеляза Али, макар че сенките край очите на Френи я правеха да изглежда на повече от двадесет и осем години. Тъмночервеникавата й коса бе късо подстригана, гримът й бе лек. Ноктите й бяха къси и без лак, по пръстите й нямаше никакви пръстени. Както останалите от персонала, тя бе облечена в черно — семпла риза, панталон и здрави, ала модни обувки. Единственият намек за блясък бяха сребърните й обици.
— Как стигна до бара? — полюбопитства Али.
Френси се поколеба и издуха дима от цигарата си.
— Май доста съм висяла край барове. После, когато тръгнах да търся доходно занятие, както се казва, Джона ме попита дали искам работа. Обучи ме в „Бърза почивка“. Работата е добра. Трябва да имаш добра памет и елементарни умения. Интересува ли те?
— По-добре да видя дали мога да направя една стъпка след почистването на маси, преди да почна да гледам по-нагоре.
— Доколкото те виждам, приличаш на човек, който би се справил с каквото се наложи.
Али й се усмихна.
— Така ли мислиш?
— Наблюдателността е едно от тези елементарни умения. Без да трябва да съм много наблюдателна, не ми приличаш на човек, който смята цял живот да обслужва маси.
— Все отнякъде трябва да почна. А сега най-важното е да си плащам наема.
— Аз ли не знам? — Макар Френи вече да бе изчислила, че обувките на Али струват колкото половината от месечния наем за собствения й апартамент. — Е, ако искаш да се изкачиш по стълбата, Джона ще ти даде тласък. Вече трябва да си го разбрала. — Тя хвърли цигарата си и смачка угарката. — Трябва да се връщам. Пит се сърди, ако закъснея след почивката.
Бившата проститутка, помисли Али, се отнасяше доста собственически към Джона. Сигурно бяха любовници. Като се имаше предвид и колко я защитаваше той, всичко се връзваше.
Като любовница и доверен служител Френи бе в много изгодна позиция за набелязване на жертвите и за предаване на информацията. Барът гледаше към входа. Всеки, който влизаше или излизаше, минаваше пред погледа й.
Хората си подават кредитните карти, а името и номерът на сметката водят към адреса.
Струваше си да я следи по-изкъсо.
Джона също следеше. От кабинета си, от партерния етаж. Достатъчно разбираше от измами, за да прецени кои може да са мишените. Отбеляза си три възможности, които биха оглавили списъка му, ако той водеше играта. И тъй като също бе забелязал полицаите на шестнадесета маса, се приближи към тях.
— Всичко наред ли е?
Жената му се усмихна лъчезарно и отметна назад късата си сламеноруса коса.
— Всичко е страхотно. За пръв път от месеци успяваме да излезем, и двамата с Боб сме толкова заети.
— Радвам се, че сте избрали моето заведение. — Джона приятелски опря ръка на рамото на Боб и се наведе към него. — Следващия път не идвай с полицейски обувки. Веднага те издават. Приятна вечер.
Докато се отдалечаваше му се стори, че чу как жената прихна.
Насочи се към масата, която Али разчистваше.
— Как се справяш?
— Още не съм счупила нито една от твоите чинии.
— И вече искаш повишение?
— Ще си остана на тази работа, но все пак благодаря. Предпочитам да чистя улици вместо маси. — Тя разсеяно притисна ръка към кръста си.
— В единадесет преставаме да сервираме топла храна, само закуски от бара, така че работата ще намалее.
— Ура!
Джона сложи ръка на рамото й, преди да бе вдигнала таблата.
— Притисна до стената Френи отвън, а?
— Моля?
— Тя излезе, ти излезе, тя се върна, ти се върна.
— Върша си работата. Обаче устоях на желанието си да й светна с прожектор в очите и да я ударя с гумена палка през лицето. А сега ме остави да продължа. — Вдигна таблата и се промъкна край него.
— Между другото, Алисън…
Тя спря и едва не изръмжа.
— Какво?
— Силните удари бият твоите воля и постоянство. Осем на два.
— Една игра не прави шампионат. — Али вирна брадичка и се отдалечи.
Докато минаваше покрай дансинга, един мъж протегна ръка и с надежда я плесна по задника. Джона я видя как се закова на място, бавно се обърна и го изгледа ледено. Мъжът отстъпи назад, вдигна извинително ръце и изчезна между танцуващите.
— Справя се — отбеляза Бет до него.
— Да, справя се.
— Освен това си върши работата и не хленчи. Харесва ми приятелката ти, Джона.
Той бе прекалено изненадан, за да отговори, само проследи с поглед Бет, която бързо се отдалечи. Засмя се и поклати глава. Това не го бе очаквал.
Обявяването на последните поръчки едва не накара Али да се разплаче от благодарност. Бе на крака от осем сутринта. Най-съкровеното й желание бе да си отиде вкъщи, да се стовари на леглото и да спи през всичките скъпоценни пет часа, които имаше, преди да започне всичко отначало.
— Върви си — нареди й Бет. — Утре вечер ще ти покажа как се приключва. Добре се справи.
— Благодаря ти. Наистина ти благодаря.
— Уил, заведи Али в помещението за персонала, а?
— Няма проблеми. Доста хора имаше тази вечер. От всичко най-много обичам препълнен клуб. Искаш ли едно питие, преди да тръгнеш?
— Не, освен ако не мога да натопя краката си в него.
Той се засмя и я потупа по гърба.
— Френи, на мен ми сипи едно, а?
— Вече сипвам.
— Обичам да пийна едно бренди в края на смяната. Една чаша от хубавото. Ако размислиш — добави Уил, докато отключваше вратата, — просто си примъкни един стол. Човекът не взема пари от персонала за питието в края на смяната. — Тръгна, като си подсвирваше.
Али хвърли престилката в шкафчето си и извади чантата и сакото си. Тъкмо се обличаше, когато Джан влетя в стаята.
— Тръгваш ли? Изглеждаш утрепана. Аз по това време на нощта едва започвам да влизам във форма.
— Бях във форма преди около два часа. — Тя спря до вратата. — Не те ли болят краката?
— Не, имам стъпала от желязо. И повечето мъже дават по-голям бакшиш, ако се въртиш наоколо на високи токчета. — Джан се наведе и прокара ръка по бедрото си. — Човек трябва да използва това, което има.
— А-ха. Лека нощ.
Али излезе от стаята, затвори вратата зад себе си и се блъсна в Джона.
— Къде си паркирала?
— Не съм с кола, дойдох пеша. — Тичешком, спомни си тя, ала това не променяше нещата.
— Ще те закарам до вас.
— Мога и сама да си отида, не е далеч.
— Часът е два сутринта. И една пресечка е далеч.
— За бога, Блекхоук, аз съм полицай… — Преди да бе успяла да възрази, той улови здраво брадичката й с ръка и Али потресено замълча.
— В момента не си полицай — каза тихо Джона. — Ти си моя служителка и дъщеря на мой приятел. Ще те закарам до вас.
— Добре. Прекрасно. И без това краката ме болят. — Понечи да махне ръката му, но той я изпревари и плъзна длан към рамото й.
— Лека нощ, шефе — подвикна Бет и се засмя, докато минаваше покрай тях. — Отнеси момичето у дома.
— Точно това смятам да направя. По-късно, Уил. Лека нощ, Френи.
Уил вдигна чашата си с бренди, а Френи я гледаше със спокойните си сериозни очи. В главата на Али започна да се върти някакво подозрение.
— Какво беше това? — попита тя в момента, в който излязоха в студения въздух. — Какво точно беше това?
— Казах лека нощ на моите приятели и служители. Паркирал съм от другата страна на улицата.
— Извинявай, схванали са ми се краката, не мозъкът. Ти остави хората със съвсем определеното впечатление, че ние с теб имаме нещо общо.
— Точно така. Не се бях замислял за това, докато Бет не подхвърли нещо. Така нещата се опростяват.
Али спря до един лъскав черен ягуар.
— Как си представяш, че нещата се опростяват, ако хората си мислят, че между нас има някакви лични отношения?
— И това ми било детектив… — Джона отключи нейната врата и я отвори. — Ти си една красива блондинка с бедра до сливиците. Аз най-неочаквано те наемам, както нямаш практически никакъв опит. Първото, което ще предположат хората, които ме познават, е, че те харесвам. Второто, което ще предположат, е, че и ти ме харесваш. Събери всичко накуп и ще получиш любовна история. Или поне секс. Ще се качиш ли?
— Още не си ми обяснил как тези предположения опростяват нещата.
— Ако си мислят, че имаме нещо общо, няма да се чудят защо ти давам малко повече свобода на действията, защо идваш в моя кабинет. Ще се държат по-приятелски с теб.
Тя се замисли и кимна:
— Добре. В това има определено предимство.
Поддавайки се на импулса, той я улови между колата и тялото си. Духаше лек ветрец, точно колкото да донесе до него аромата й. Луната бе почти пълна, достатъчно ярка, за да проблясва като сребро в очите й. Моментът, реши Джона, сякаш го изискваше.
— Може да има повече от едно предимство.
Трепетът, който пропълзя по гръбнака й, я ядоса.
— Дръпни се, Блекхоук.
— Бет стои до бара, а тя има романтично сърце, въпреки всичко, което й се е случило. Надява се на нещо, една дълга, бавна целувка, от тези, които сгряват кръвта и те карат да въздишаш.
Докато говореше, ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата й, до точно под гърдите. Устата й пресъхна, а в стомаха й се надигна копнеж.
— Ще трябва да я разочароваш.
Той насочи поглед към устните й.
— Бет не е единствената. — Ала я пусна и отстъпи крачка назад. — Не се безпокой, детектив. Никога не налитам на полицаи и на дъщери на приятели.
— Значи имам двойна защита срещу твоя див и неустоим чар.
— Това е добре и за двама ни, защото определено ми харесваш. Качваш ли се?
— Да, качвам се. — Тя влезе в колата и изчака вратата да се затвори, преди да издиша въздуха, който дълго бе задържала.
Откъдето и да се бе взел този изблик на страст в нея, той просто трябваше да си отиде. Успокой се, заповяда си Али, но сърцето й се блъскаше бясно в гърдите. Успокой се и се съсредоточи върху работата.
Джона седна до нея, раздразнен, че пулсът му не бе съвсем равномерен.
— Накъде? — Тя издекламира адреса, той запали и й хвърли един ядосан поглед. — Това са почти два километра. Защо, по дяволите, си дошла пеша?
— Защото имаше задръстване. Така беше по-бързо. И са само десет преки.
— Това е просто глупаво.
Али имаше готов отговор, отровата му пареше езика й.
Обърна се към Джона и в продължение на няколко секунди не усети, че вибрира мобилният й телефон, защото мислеше, че самата тя трепери от гняв.
Измъкна го от чантата си и провери кой я е търсил.