Нора Робъртс
Нощен патрул (9)

Девета глава

Нямаше да позволи това да я разтърси. Не можеше. Един полицай, напомняше си тя, заплащаше за нервите толкова скъпо, колкото и за злобата, и те бяха също толкова опасни. Взломът в нейния апартамент бе пряка и персонална атака. Единственият й изход бе да й се противопостави, да запази обективността си и да си върши работата, която се бе заклела да върши.

Когато оперативната група си тръгна, допринасяйки към хаоса, оставен от Лайл, Али не спори с Джона, който й каза да събере каквото й трябва.

Щеше да се пренесе при него, докато всичко свърши. Никой от тях не говореше за огромната крачка, която правят. Казваха си, че това е просто логично и удобно решение.

После спаха прегърнати през остатъка от нощта.

— Удвоили сме охраната на Фрикс — съобщи й Киники на сутрешното съвещание. — Лайл не може да стигне до него.

— Прекалено е умен, за да се опита. — Али стоеше в кабинета на лейтенанта, пъхнала ръце в джобовете си. Ужасът бе избледнял и страхът бе преминал. — Той може да чака и ще чака. Не бърза да накара Фрикс да си плати за неговата предполагаема вина за смъртта на сестра му.

Зад стъклената стена на кабинета на Киники телефоните звъняха, детективите се занимаваха с ежедневните си дела. Али се постави на мястото на мъртвата жена, която бе познавала само няколко дни.

— Джан Нортън е била спокойна. За нея всичко е било едно приключение, романтично и вълнуващо. Била е с него и си е мислила, че е в безопасност. При разпитите в моя блок двама съседи казаха, че са видели около осем часа в сградата да влизат двама души, отговарящи на описанието на Лайл и Джан. Държали са се за ръка — добави тя. — Джан му е помогнала да разбие апартамента ми, а когато отново са се качили на колата, той я е убил. Вече не му е трябвала. — Бе имала достатъчно време да го премисли, докато лежеше будна през най-тъмните часове на нощта в леглото на Джона. — Той не прави нищо без цел. В него се е насъбрал доста гняв срещу това, което вижда като привилегирована класа. В предишните му престъпления има нещо общо, те всички са насочени срещу богатите. Дори опитите му за физическо насилие са били срещу богатите му началници във фирмата, в която е бил програмист. — Извади ръце от джобовете и започна да брои на пръсти. — Богатство — власт, власт — богатство. За него това са синоними и той трябва да им смачка фасона. Той е по-умен от тях, защо тогава те трябва да живеят по-добре от него? — Прехвърли наум трупащите се данни за Лайл Матю. — Израснал е в семейство, принадлежащо към най-долната част на средната класа. Не са били много бедни, но никога не са живели наистина добре. Баща му дълго е бил безработен, непрекъснато се е местил от една работа на друга. Вторият му баща е бил арогантен и властен. Лайл е възприел същото поведение. Началниците и колегите му, с които успях да говоря, казват едно и също. Блестящ специалист, ала необщителен. Арогантен, войнстващ и самотник. Семейството му е разбито, и двамата му родители са починали. Единственият човек, с когото някога е бил близък, е сестра му. — Али се приближи до стъклената стена и погледна навън. — Сестра му се е възползвала от слабостта му, подхранвала е самочувствието му. Сега нея я няма и той е съвсем сам.

— Къде би отишъл?

— Не много далеч. Той още не е свършил. Трябва да се разправи с мен, със семейство Барнс, с Блекхоук.

— Мисля, че инстинктът не те лъже. Преместили сме Барнс на безопасно място. Оставате ти и Блекхоук.

Тя се обърна.

— Аз нямам намерение да поемам ненужни рискове. Обаче не трябва да се крия, трябва да живея както винаги, иначе той ще потъне вдън земя и ще ме чака да се появя. Знае името ми, адреса ми. Вероятно има и описанието ми. И иска да го знам, да се страхувам.

— Ще поставим блока ти под наблюдение.

— Може и да се върне там. Той не иска просто да ме убие, това не е толкова лично. А и не мисля, че аз ще бъда първата му мишена.

— Блекхоук?

— Да, по важност Джона е следващият. И не вярвам, че той би се съгласил да ни помогне.

Още се ядосваше, че Джона бе отхвърлил идеята й да му се уреди защита.

— Можем да изпратим двама души да го следят от разстояние.

— Може и на два километра да са, той ще ги усети и ще им се изплъзне. Лейтенант, аз съм… близка с него. Той ми вярва. Мога да поема грижата.

— Ти имаш да водиш разследване, детектив, и да пазиш собствения си задник.

— И трите мога да ги правя в клуба. Освен това мисля, че можем да подмамим Лайл, да го накараме да направи своя ход, ако редовно ме вижда с Блекхоук.

— Не е сигурно дали знае, че ти си убила сестра му. Пазим това в тайна.

— Но знае, че съм участвала в операцията, че съм била човекът на полицията в клуба. Че двамата с Блекхоук сме работили заедно и сме предприели стъпките, които са довели до смъртта на сестра му.

— Съгласен съм. Ще изпратя двама души да наблюдават Блекхоук през следващите седемдесет и два часа, после ще направим оценка.

— Да, сър.

— Нещо друго. Ти знаеш, че по волана и колелетата на колата ти са открити отпечатъци от Денис Овъртън. При обиска на неговата кола е намерен наскоро купен ловджийски нож. Резултатите от лабораторията още не са готови, ала по острието имаше парчета гума. Той е уволнен от кабинета на окръжния прокурор. Искат официално оплакване.

— Сър…

— Стегни се, Флечър. Ако не направиш оплакване, ще му се размине. Ако го направиш, окръжният прокурор ще препоръча психологическо освидетелстване. Той има нужда от това. Или искаш да пренесе манията си от теб върху някой друг?

— Не. Не, не искам. Ще го направя.

— Още сега. Един ненормален по следите на един от моите детективи е достатъчен.

От факта, че бе прав, не й ставаше по-леко. Али излезе от кабинета му, отпусна се на бюрото си в стаята на дежурните и реши, че заслужава поне тридесет секунди почивка.

Бе допуснала много грешки с Денис от самото начало. Не бе обръщала достатъчно внимание, не бе реагирала както трябва. Всичко това не бе извинение за неговото поведение, но тежеше и като нейна вина, че го бе допуснала.

— Какъв е проблемът, Флечър? Шефът да не ти е набил клинците?

Тя вдигна поглед. Хикмън се бе разположил на ръба на бюрото й.

— Не. Аз трябва да набия клинците на някой друг.

Той захапа сутрешния си сандвич.

— Това обикновено ми вдига настроението.

— Защото си безсърдечен мухльо.

— Обичам да ме ласкаеш.

— Ако ти кажа и че си безмозъчен идиот, ще ми направиш ли една услуга?

Хикмън отхапа още една хапка и посипа бюрото й с трохи.

— Живота си ще дам за теб, сладурче.

— Трябва да подам оплакване срещу Денис Овъртън. Когато дойде заповедта за арест, ще го прибереш ли ти? Той те познава, може така да му е малко по-леко.

— Разбира се. Али, той не заслужава съжаление.

— Знам. — Тя стана и взе якето си от облегалката на стола. После се усмихна, отчупи парче от сандвича му и го пъхна в устата си. — Освен това си и грозен.

— Ти си момичето на моите мечти. Омъжи се за мен.

Али излезе, благодарна на Хикмън, че знае как да я разведри.

Два часа по-късно влезе в кабинета на баща си.

Този път Бойд я посрещна на вратата, хвана я за раменете и се вгледа в лицето й. После просто я грабна в прегръдките си.

— Радвам се да те видя — промълви той.

Тя се сгуши и си позволи да поеме от силата му, от стабилността му.

— Ти винаги си до мен, и ти, и мама. Няма значение за какво, вие винаги сте до мен. Просто исках да ги го кажа.

— Тя се безпокои за теб.

— Знам. Съжалявам. Слушай. — Стисна го още един път и се отдръпна. — Знам, че си в течение, но искам да ти кажа, че съм добре. И се справям. Лайл не може да чака дълго, преди да предприеме нещо. Сега си няма никой. Всичко, което знаем за него, показва, че той има нужда от някой, от жена, която да се възхищава от него, да подхранва самочувствието му, да играе игрите му с него.

— Съгласен съм. И според мен най-много иска да накаже някоя жена. Избраната си ти.

— Така е. Той вече направи първата си голяма грешка, като разби апартамента ми. Така се издаде. Навсякъде е оставил отпечатъци. Скръбта и гневът са го принудили да ми покаже кой е и какво иска. Убивайки Джан с моя нож, е искал да ми каже, че това е можело да бъда аз.

— Дотук нямаме спор. Защо си сама?

— Няма да ме нападне през деня. Той работи нощем. Аз няма да поемам глупави рискове, татко. Обещавам ти. Искам да ти кажа, че съм подала оплакване срещу Денис.

— Добре. Не искам да те преследва и да те разсейва. Тази сутрин минах покрай твоя апартамент.

— Ще трябва да правя сериозен ремонт.

— Не можеш да останеш там. Ела в къщи за няколко дни, докато нещата приключат.

— Аз… Ъъъ… Уредила съм нещата. — Али пъхна ръце в джобовете си и се заклати на пети. Тази част щеше да бъде трудна. — Живея при Блекхоук.

— Не можеш да спиш в клуб — започна Бойд. После дойде прозрението, като удар в слънчевия сплит. — О… — Прокара ръка през косата си и отиде до бюрото. Поклати глава и тръгна към кафе машината. — Ти… Ъъъ… По дяволите.

— Аз спя с Джона.

Все още с гръб към нея, Бойд вдигна ръка и я размаха. Разбрала сигнала, Али затвори уста и зачака.

— Ти си голяма жена. — Баща й изцеди няколко капки кафе и остави каната. — По дяволите.

— Този коментар по повод на възрастта ми ли беше или на отношенията ми с Блекхоук?

— И двете. — Той се обърна. Бе толкова прекрасна, жената, произлязла от него.

— Имаш ли нещо против него?

— Ти си моя дъщеря. Той е мъж. Не ми се хили насреща, когато преживявам бащинска криза.

Тя послушно сви устни.

— Извинявай.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да си представям как вие с Джона си прекарвате времето, като обсъждате великите литературни творби и пиете джин.

— Както предпочиташ, татко. Искам да го доведа на съботното барбекю.

— Той няма да дойде.

— Ще дойде — усмихна се Али.

 

 

Останалата част от смяната й мина в разследването на този случай и на два други, за които отговаряше. Приключи едно обвинение за опит за изнасилване и започна друго за въоръжен грабеж.

Спря колата си на един платен паркинг и се върна пресечка и половина до „Блекхоук“. Отдалеч забеляза охранителната полицейска кола и не се съмняваше, че и Джона я бе разкрил.

Първият човек, когото видя в клуба, бе Хикмън, седнал пред бара. Сигурно от цял километър би видяла насиненото му око.

Приближи се до него, повдигна с пръст брадичката му и се вгледа в лицето му.

— Кой те нареди така?

— Твоят добър приятел, смотанякът Денис Овъртън — отвърна той навъсено.

— Шегуваш се. Да не е оказал съпротива?

— Хукна да бяга като заек. — Погледна към Френи и потупа по чашата си в знак, че иска да му долее. — Трябваше да го гоня. Преди да успея да го закопчая, той ме хвана. — Вдигна чашата си с бира и ядосано я допи. — Сега си ходя с тази синина и ми е писнало да ми се подиграват.

— Съжалявам, Хикмън. — За да докаже думите си, тя се наведе напред и докосна с устни насиненото му око. Когато се обърна, забеляза, че Джона влиза в бара. Той само вдигна вежди, като я видя, обвила ръка около раменете на Хикмън, и направи знак на Уил.

— Никога не съм го мислил за страхливец — въздъхна дълбоко Хикмън и загреба шепа ядки. — И когато го свалих, получих това. — Завъртя се на стола да й покаже дупката на коляното на панталона си. — А той започна да се мята като риба на сухо и да реве като бебе.

— О, господи.

— Грам симпатия към него, Флечър, и ще те сдъвча. — Вместо това Хикмън започна да дъвче ядките. — Извъртя се и ме удари с лакът по окото. Видях звезди посред бял ден. Тъпият му кучи син може да си реве тази вечер в килията. Какво, по дяволите, изобщо си намирала в него?

— И аз не знам. Френи, пиши напитките на моя приятел на моята сметка, а?

— Тогава минавам на вносни питиета.

Али се засмя и погледна през рамо към Уил, който се бе появил зад нея.

— Не сме свикнали да имаме ченгета тук. — Ала го каза с непринудена усмивка и намигна на Френи. — Искате ли малко лед за това око, офицер?

Хикмън поклати глава:

— Не. — Със здравото си око огледа Уил от глава до пети. — Проблем ли имаш с ченгетата?

— От пет години нямам. Я ми кажи, сержант Малоуни още ли е на шейсет и трета? Два пъти ме е прибирал. Винаги много го е бивало.

Развеселен, Хикмън се завъртя на стола.

— Да, още е там. И още работи здраво.

— Като го срещнеш, кажи му, че Уил Слоун му праща много поздрави. Винаги е бил точен с мен.

— Непременно ще му кажа.

— Както и да е, човекът казва да поръчам вечеря за вашите приятели във форда от другата страна на улицата. Сигурно били огладнели, като седят там цяла нощ и си смучат пръстите.

— Сигурна съм, че ще бъдат много благодарни — отвърна Али сухо.

— Това е най-малкото, което можем да направим. — Уил приятелски тупна Хикмън по гърба и тръгна към кухнята.

— Трябва да свърша едно-друго. — Али за последен път огледа окото на Хикмън. — Сложи му лед — посъветва го тя и си проправи път през клуба към Бет. — Имаш ли една минутка?

Бет продължи да въвежда кодове в касовия апарат.

— Сега е петък вечер и всичко е пълно. Освен това сме с две сервитьорки по-малко.

Али усети ледения й тон, но не се отказа.

— Ще изчакам до почивката ти.

— Не знам кога ще мога да си взема почивка. Имаме много работа.

— Ще почакам. Няма да ти отнема много време.

— Както искаш. — Без да я поглежда, Бет се отдалечи.

— Доста й е криво — изкоментира Уил.

Али се обърна.

— Ти навсякъде ли си?

— Почти — сви рамене той. — Това ми е работата. Тя обучаваше Джан, нали разбираш, както обучаваше теб. Струва ми се, че ние всички сме много потресени от това, което се случи.

— И обвинявате мен?

— Аз не те обвинявам. Ти си вършиш работата. Така става. Бет ще дойде, тя прекалено държи на човека. Искаш ли една маса? Оркестърът започва да свири след половин час и са добри, така че ако почакаш, няма да има къде игла да хвърлиш.

— Не, не ми трябва маса.

— Ако размислиш, викни ми.

— Уил… — Али го докосна по рамото, преди да бе успял да си отиде. — Благодаря.

— Няма проблеми — усмихна се той широко. — Аз уважавам полицаите. От пет години насам.

Бет я накара да чака цял час и когато дойде, ушите на Али вече се бяха проглушили от второто изпълнение на оркестъра.

— Имам десет минути, мога да ти отделя пет от тях. Ще трябва да стигнат.

— Добре. — Али трябваше да повиши глас, за да надвика оркестъра. — Може ли да отидем в стаята за персонала или предпочиташ да си крещим тук?

Без да каже нищо, Бет се обърна и излезе от клуба. Отключи вратата на стаята, седна на дивана и събу обувките си.

— Други въпроси, детектив Флечър?

Али затвори вратата зад себе си и шумът понамаля.

— Ще бъда кратка. Знаеш ли какво се случи с Джан?

— Да, много добре знам.

— Най-близките й роднини са уведомени — продължи тя със същия безстрастен тон. — Утре родителите й пристигат в Денвър и искат да приберат нещата й. Искам да взема каквото има в шкафчето й и да им го предам. Така за тях ще бъде по-леко.

Устните на Бет затрепериха и тя погледна настрани.

— Не знам комбинацията на ключалката й.

— Аз я знам. Беше си я записала в телефонния указател.

— Тогава прави каквото трябва. Нямаш нужда от мен.

— Трябва ми свидетел. Ще ти бъда благодарна, ако удостовериш, че списъкът отговаря на съдържанието на шкафчето й, че не съм взела или добавила нещо.

— Само толкова ли означава това за теб? Всичко, което й се случи? Още един служебен ангажимент?

— Колкото по-скоро изпълня всичките си ангажименти, толкова по-скоро ще открием човека, който й стори това.

— Тя за теб не означаваше нищо. Всички ние нищо не означаваме. Ти ни излъга.

— Да, излъгах ви. И понеже при същите обстоятелства отново бих излъгала, не мога да се извиня. — Отиде до шкафчето и набра комбинацията. — Знаеш ли някой друг, освен Джанет Нортън да е имал тази комбинация?

— Не.

Али отключи и отвори вратичката. Прегледа съдържанието и извади от чантата си голям плик за веществени доказателства.

— Мирише на нея. — Гласът на Бет трепна и прекъсна. — Долавя се нейният парфюм. Каквото и да е направила, не е заслужавала да бъде убита и захвърлена на пътя като боклук.

— Да, не е заслужавала. И аз искам човекът, който го е направил, да плати за това, колкото плащаш ти. Повече.

— Защо?

— Защото трябва да има справедливост, иначе няма нищо. Защото родителите й са я обичали и сърцата им са разбити. Защото и аз долавям парфюма й — сопна се Али и отвори ципа на яркочервената тоалетна чантичка. — Две червила, пудра, три молива за очи…

Бет я докосна по рамото.

— Дай да ти помогна. Аз ще пиша. — Извади от джоба си една кърпичка, изтри очи и взе бележника. — Харесвах те, знаеш ли? Харесвах това, което мислех, че си. Беше някак обидно да открия, че си нещо друго.

— Сега знаеш. Може би можем да започнем оттук.

— Може би. — Бет взе химикалката и започна да пише.

 

 

Али поръча на бара лека закуска. Не откъсваше очи от Джона. Петъчната тълпа бе голяма и шумна. Колкото повече седеше, гледаше и слушаше, толкова повече виждаше безброй проблеми да го запази в безопасност.

Виждаше също толкова проблеми да го убеди, че трябва да съобрази начина си на живот с факта, че Матю Лайл е още на свобода.

Тъй като се чувстваше на работа, се задоволи само с кафе. А когато кофеинът опъна нервите й, мина на минерална вода.

Когато усети, че ще се побърка от бездействие, съобщи на Френи, че ще помогне за масите на бара и взе една табла.

— Струва ми се, че те уволних — подхвърли Джона.

— Не си. Аз сама си напуснах. Пит, една наливна бира, един шейк, кампари и сода, мерло, отделно лед, и една безплатна лимонада за нещастния шофьор.

— Имаш ги, Русокоске.

— Качи се горе, почини си. Ти си уморена.

Али само присви очи.

— Пит, този тук прави обидни забележки относно външния ми вид. И ме хваща за задника.

— Ще му разбия муцуната заради теб, сладурче, само да си освободя ръцете.

— Моят нов приятел има бицепси като петролни танкери — предупреди тя Джона и с жест отметна косите си. — Така че внимавай какво правиш, хубавецо.

Джона хвана брадичката й, повдигна я на пръсти и я целуна дълго и страстно.

— Няма да ти платя — заключи той и се отдалечи.

— Аз бих работила за такъв бакшиш — реши жената на високия стол до бара. — По всяко време и на всяко място.

— Да-а — въздъхна Али. — Кой не би го направил?

Работи до последните поръчки, после седна на една маса в клуба и вдигна крака, докато оркестърът прибираше инструментите си, а персоналът се готвеше да си тръгне. И както седеше, заспа.

Джона седна срещу нея в притихващия клуб.

— Мога ли да направя нещо за теб, преди да си отида?

Той вдигна очи към Уил.

— Не, благодаря.

— Сигурно е изтощена.

— Ще се възстанови.

— Е… — Уил раздруса монетите в джоба си. — Ще си изпия питието за приспиване и ще си ходя вкъщи. Ще изпратя Френи и ще заключа. До утре.

Човекът бе хлътнал. Това бе всичко, за което можеше да мисли Уил, докато се връщаше към бара. Кой би предположил? Човекът бе хлътнал, и то по едно ченге.

— Полицайка. — Той седна на високия стол и Френи веднага му подаде вечерния коняк. — Човекът е затънал по полицайка.

— Ти чак сега ли разбра?

— Май че да. — Уил подръпна брадичката си. — Мислиш ли, че нещо ще се получи?

— Не разбирам от любов. Обаче те изглеждат добре заедно и никой никого няма да може да смачка, защото и двамата са дебели глави.

— Тя е заспала от умора. — Уил кимна към клуба и отпи от брендито си. — А той просто седи и я гледа как спи. Мисля, че най-много можеш да разбереш какво му е на мъжа от начина, по който гледа една жена. — И понеже се улови, че той самият гледа как Френи бърше бара, Уил се изчерви и се вторачи в чашата си, сякаш изведнъж бе разбрал, че там може да намери разрешението на някакъв много сложен проблем.

Ала тя го видя, защото знаеше какво да гледа. Продължи да бърше, докато оценяваше реакцията си. Приятно леко потрепване на сърцето и мъничко топлота.

Много отдавна не бе изпитвала — или не си бе позволявала да изпитва — никое от двете към мъж.

— Предполагам, че си отиваш вкъщи — подхвърли небрежно.

— Да. А ти?

— Мислех да си поръчам една пица и да гледам по кабела маратона от филми на ужаса.

Той й се усмихна.

— Винаги си си падала по филми на ужасите.

— Ами да. Нищо не може да те разсее от тревогите по-добре от големи паяци и вампири, които смучат кръв. Обаче… Сама не ми е много забавно. Навит ли си?

— Навит за… — Уил разплиска чашата си върху чистия бар. — Извинявай. По дяволите. Много съм непохватен.

— Не, не си. — Френи мина с кърпата по разлятото бренди и го погледна право в очите. — Искаш ли да си разделим пицата, Уил, и да гледаме черно-бели филми за чудовища, и да се гушим на дивана?

— Аз… Ти… — Би станал на крака, ако можеше да усети краката си. — На мен ли говориш?

Тя се усмихна и остави кърпата на умивалника.

— Ще отида да си взема якето.

— Аз ще ти го взема. — Той скочи и с облекчение установи, че краката го държат. — Френи?

— Да, Уил?

— Мисля, че си красива. Просто исках да ти го кажа, в случай че после съм много нервен и забравя.

— Ако после забравиш, аз ще ти го напомня.

— Да. Добре. Хубаво. Отивам да ти взема якето. — Втурна се навън и тя се усмихна зад гърба му.

 

 

Джона изчака, докато клубът остана празен, докато Уил и Френи му извикаха за лека нощ. Стана, като остави Али да спи, и провери лично ключалките и алармата. Тракайки с токове по сребърния под, отиде отзад и избра осветлението и музиката, които подхождаха на настроението му.

Върна се при Али, наведе се и я събуди с целувка.

Тя изплува на повърхността с неговия вкус. Топъл, малко нешлифован и много буден. Когато отвори очи, сякаш в нощта блещукаха хиляди звезди.

— Джона…

— Танцувай с мен. — Вдигна я на крака, без да откъсва устни от нейните.

Али вече танцуваше. Още преди замъгленото й съзнание да се бе прояснило, вече се движеше с него, тялото й се наместваше срещу неговото.

— „Платърс“. — Опря буза до неговата. — Толкова е странно.

— Не ти ли харесва? Мога да сложа нещо друго.

— Не, много ми харесва. — Наклони глава да даде по-свободен достъп на устните му до шията си. — Това парче е песента на моите родители. „Само ти“. Нали знаеш, майка ми е била диджей в радио, преди да стане водещ на програмата. Това е песента, която пуснала по радиото вечерта, когато се съгласила да се омъжи за него. Романтична история.

— Чувал съм откъси от нея.

— Трябва да видиш как се гледат, когато танцуват на тази мелодия. Красиво е. — Вплете пръсти в косата му, докато се плъзгаха върху звездите по пода. — Добър танцьор си, Блекхоук — прошепна тя. — Много добър. Не бих предположила. — Обърна глава на рамото му и се загледа в проблясващите светлинки. — Всички ли тръгнаха?

— Да. — Тук си само ти, помисли той и докосна с устни косите й. Само ти.