Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Среднощни истории (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Shield, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 105гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka(2009)
Допълнителна корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Нощен патрул

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-100-3

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция от Еми

Шеста глава

Паниката бе като животно, впило се в гърлото му. Той никога досега не бе изпитвал нещо такова. Джона си казваше, че просто не може да понася болници. Винаги ги бе мразил. Миризмата им му напомняше за последните ужасни месеци от живота на баща му и го караше болезнено да усеща, че един завой тук или там в различна посока би могъл да го насочи към същата съдба, която бе постигнала баща му на петдесетгодишна възраст.

Неговият човек го бе уверил, че Али не е ранена. Но всичко, което знаеше той, бе, че нещо ужасно лошо се бе случило по време на престрелката и сега тя бе в болницата. Това бе достатъчно, за да тръгне веднага натам. Просто за да види лично, така мислеше.

Намери я срутена в един фотьойл в коридора пред интензивното отделение. Паниката, впила се в гърлото му, се отпусна.

Бе разпуснала косите си. Джона вече знаеше, че Али го прави, когато бе напрегната или уморена. Златистата им пелена й се спускаше върху лицето й и го скриваше. Ала уморената поза, сплетените върху коленете й пръсти му подсказваха какво може да очаква.

Той се приближи към нея, приклекна и, както бе очаквал, видя бледата й кожа и измъчените й очи.

— Здрасти. — Поддаде се на потребността да хване ръцете й. — Тежък ден?

— Доста тежък. — Сякаш жиците в мозъка й се бяха преплели. Дори не й мина през ума да се зачуди защо Джона бе тук. — Един от моя отряд е в критично състояние. Не се знае дали ще оживее до сутринта.

— Съжалявам.

— Да, аз също. Лекарите не ни позволяват да говорим с кучия син, който го простреля. Заподозрян мъж, идентифициран като Ричард Фрикс. Спи си приятно, упоен от конска доза успокоителни, докато Диц се бори за живота си, а жена му долу в църквата се моли за него. — Искаше й се да затвори очи, да потъне в тъмнината, но ги държеше отворени и насочени към него. — Отгоре на всичко тази вечер убих една жена. С един изстрел право в сърцето. Като мишена на тренировка.

Ръцете й потрепериха под неговите и се свиха в юмруци.

— Да, доста тежък ден. Ела.

— Къде?

— Вкъщи, ще те закарам у вас. — Тя го погледна неразбиращо и Джона я издърпа да стане. Беше лека като перце, ръцете й бяха чупливи като стъкло. — Нищо не можеш да направиш тук, Али.

Тя затвори очи и мъчително пое дъх.

— И Хикмън така ми каза на местопрестъплението. Нищо не можеш да направиш. Май и двамата сте прави. — Остави се да я отведе до асансьора. Нямаше смисъл да остава тук, нямаше смисъл да се преструва, че иска да бъде сама. — Ще съм ти благодарна, ако ме закараш до нас.

— Имаш го.

Не, помисли Али, нямаше смисъл да спори или да се дърпа от ръката, която той обви около кръста й в знак на подкрепа.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Един полицай дойде да отведе семейство Барнс у тях. От него измъкнах достатъчно, за да разбера, че има проблеми и къде си ти. Защо баща ти не е с теб?

— Той не знае. Сутринта ще му кажа.

— Какво, по дяволите, ти става?

Тя премигна, сякаш изведнъж от тъмното влизаше в ярко осветена стая.

— Моля?

Джона я измъкна от асансьора и я поведе през фоайето на болницата.

— Искаш той да научи за това от някой друг? Да не чуе гласа ти, да не те чуе как му казваш, че не си ранена? Какво си мислиш?

— Аз… Аз не мислех. Прав си. — Зарови се в чантата си за мобилния телефон. — Трябва ми една минутка. Само една минутка. — Влезе в колата, успокои се, успокои дишането си. — Добре — измърмори на себе си, докато Джона палеше колата. Набра номера, изчака иззвъняването и чу гласа на майка си. — Мамо… — Гласът й прекъсна. Али сложи ръка върху слушалката, докато бе сигурна, че ще може да говори нормално. — Аз съм добре. Всичко при вас наред ли е? А-ха. Слушай, сега съм на път към вкъщи и трябва да поговоря с татко за минутка. Да, точно така, полицейски приказки. Благодаря.

Сега вече си позволи да затвори очи, докато слушаше как майка й го вика, слушаше смеха на двамата, докато гласът на баща й прозвуча в слушалката:

— Али? Какво става?

— Татко… — Гласът й искаше да прекъсне, ала тя не му позволи. — Не говори нищо, за да не разстроиш мама.

Последва пауза.

— Добре.

— Аз съм добре. Не съм ранена и съм на път за вкъщи. Тази вечер се случи нещо и нещата се объркаха. Ъъъ, един от екипа е ранен и е в болница. И един от заподозрените е там. И за двамата ще знаем повече утре.

— Ти добре ли си? Алисън?

— Да, аз не съм ранена. Татко… Татко, наложи се да стрелям. Те бяха въоръжени. И двамата заподозрени бяха заподозрени и откриха огън. Тя не искаше… Аз я убих.

— Идвам след десет минути.

— Не, моля те. Остани с мама. Ще трябва да й кажеш и тя ще се разстрои. Аз имам нужда да… Просто имам нужда да си отида у дома и… Утре, а? Сега съм толкова уморена.

— Ако така искаш.

— Да. Добре съм, честна дума.

— Али, кой е ранен?

— Диц. Лен Диц. — Али вдигна свободната си ръка и притисна пръсти към устните си. Сега вече не бяха вдървени, бяха меки. Болезнено меки. — Той е в критично състояние. Лейтенантът е още в болницата.

— Ще се свържа с него. Опитай се да поспиш. Но ако размислиш, позвъни, по което и да е време. Мога да дойда. И двамата можем.

— Знам. Ще ви се обадя сутринта. Мисля, че сутринта ще бъде по-лесно. Обичам ви.

Прекъсна връзката и пусна телефона в чантата си. Отвори очи и видя, че вече са пред нейния апартамент.

— Май не мога да си събера мислите. Кое време е?

— Няма значение. Дай ми ключа си.

— А, да, традиционалист. — Тя се зарови в чантата си, без да усеща, че с другата си ръка се бе вкопчила в него като удавник за сламка. — Сега остава да ми подариш и цветя. — Мина през фоайето и се насочи към асансьора. — Май трябваше да направя нещо, ала не мога да си спомня какво беше. Нещо трябваше да направя. Ние я идентифицирахме. Във всеки случай, тя имаше лична карта. Мадлин Фрикс. Мадлин Елън Фрикс — измърмори Али и като в полусън излезе от асансьора. — На тридесет и седем години. Има адресна регистрация в… Енгълуд. Някой я проверява. Би трябвало аз да я проверя.

Джона отключи вратата и я вкара вътре.

— Седни, Али.

— Да, може да седна. — Тя огледа с невиждащ поглед хола. Всичко бе както го бе оставила сутринта. Нищо не се бе променило. Защо й се струваше, че нищо не бе същото?

Джона разреши проблема, като я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята.

— Къде отиваме?

— Ти отиваш да си легнеш. Имаш ли тук нещо за пиене?

— Нещо.

— Добре, отивам да намеря нещо. — Той я положи на леглото.

— Аз ще се оправя.

— Точно така. — Остави я, за да разрови из кухнята. В тесния бюфет намери неотворена бутилка бренди. Разви капачката и наля три пръста. Когато отнесе чашката в спалнята, Али седеше на леглото, вдигнала крака към гърдите си и обвила ръце около коленете.

— Треса се. — Лицето й бе притиснато към коленете. — Ако имах какво да правя, нямаше да се треса.

— Ето какво трябва да направиш. — Джона седна на леглото и повдигна брадичката й. — Изпий това.

Поднесе чашата към устните й и тя послушно изпи първата глътка, закашля се и отвърна глава.

— Мразя бренди. Това някой ми го подари за миналата Коледа, господ знае защо. Исках да… — Гласът й угасна и Али започна да се тресе.

— Пийни още. Хайде, Флечър, изпий си лекарството.

Не й даваше друг избор, освен да преглътне следващата глътка. Очите й овлажняха и по страните й се появи цвят.

— Бяхме обградили къщата, бяхме поставили кордон в радиус от три преки. Нямаше да могат да минат. Нямаше къде да избягат.

Трябваше да го изприказва. Той остави брендито настрани.

— Обаче те въпреки това бягаха.

— Точно щяхме да влезем, и той… Фрикс… Той излезе отзад, вече стреляше. Простреля Диц с два куршума. Някои от нас тръгнаха към задната част, от двете страни, някои отпред. Аз влязох първа, Хикмън беше зад мен. Разгърнахме се, започнахме да проверяваме. — Още го виждаше пред очите си. Вървяха бързо и сигурно, лампите светеха ярко. — Чувах отвън още изстрели и викове. Щях да се върна, мислех, че и двамата са извън къщата и бягат… Че са заедно. Обаче видях… Имаше нещо като солариум и плъзгащата се врата, която водеше навън, не беше затворена, не докрай. Видях я още щом излязох. Бягаше в обратна посока, предполагам, за да ни разделят. Извиках, казах й да спре. Хукнах след нея и тя стреля напосоки. Заповядах й да спре, да хвърли оръжието. Не виждах какъв избор има. Къде, по дяволите, можеше да отиде? Обаче тя се извъртя… Извъртя се — повтори Али. — Луната грееше много ярко и светеше в лицето й, в очите й, отразяваше се от пистолета й.

— Имала ли си избор?

Устните й затрепериха.

— Не. Съзнателно, това ми е съвсем ясно. Вече десет пъти го преповторих, стъпка по стъпка. Обаче никой не те подготвя какво значи това. Не може. Никой не може да ти каже как се чувстваш. — Първата сълза се изтърколи и тя ядосано я изтри. — Дори не знам за какво плача. Нито за кого.

— Няма значение. — Джона обви ръце около нея, придърпа главата й на рамото си и я прегърна, докато Али плачеше.

А докато тя плачеше, той си припомни какво му бе казала.

Изстрел напосоки, така каза, почти без да обръща внимание на факта, че някой се бе опитал да я убие. И въпреки това плачеше, защото не бе имала друг изход, освен да отнеме човешки живот.

Ченгета. Опря буза на косата й. Никога не бе разбирал ченгетата.

 

 

Али спа два часа, потъна в забвението като камък във вода и остана на дъното. Когато се събуди, се бе притиснала към него в тъмното.

За момент остана да лежи неподвижно, за да се ориентира. Сърцето му биеше силно и равномерно под дланта й. Отвори очи и докато съзнанието й се проясняваше, направи мисловна проверка. Имаше слабо главоболие, но нищо сериозно — просто остатък от плача. По-силно бе чувството на неудобство, ала и това можеше да преживее.

Размърда пръстите на краката си и откри, че бе боса. Кобурът на глезена й също го нямаше.

Както и под мишницата, осъзна тя.

Бе я разоръжил, и то не само по един начин. Бе си изплакала историята, бе ревала на рамото му, а сега лежеше в прегръдките му в тъмното. А най-лошото от всичко бе, че искаше да си остане там.

Понечи да се отдръпне, убедена, че той спи.

— По-добре ли се чувстваш?

Али не подскочи, но почти.

— Да, значително по-добре. Май че съм ти задължена.

— Май че да. — Намери в тъмнината устните й със своите.

Бяха меки, неочаквано меки. Топли, сладостно топли. Да, тя искаше да остане тук, затова разтвори душата си и плъзна ръка от сърцето към лицето му, поддаде се, когато Джона се обърна и притисна тялото й върху дюшека.

Приятната тежест, твърдите му форми, опияняващата топлина на устните му бяха точно това, което искаше. Ръцете й се обвиха около него, както неговите се бяха обвили около нея, докато плачеше и спеше.

Той се отдаде на момента, на тъмния вкус на устните й, на сънената й въздишка, на женствената й гъвкавост под него. Бе лежал буден и неспокоен до нея, докато Али спеше. Желаеше я, толкова я желаеше, че кръвта му кипеше.

И въпреки това, когато тя се събуди, Джона се усети, че се дави в нежност.

И въпреки това, когато Али се предаде, той се усети, че не иска и не може да я вземе.

Отдръпна се и я погали по бузата.

— Лош момент — каза Джона и стана от леглото.

— Аз… — Тя се прокашля. Тялото бе започнало да я боли, съзнанието й бе започнало да се замъглява. Сега се опитваше да се овладее. — Виж, ако имаш някакви тъпи идеи, че се възползваш от мен, не си прав.

— Не съм ли?

— Аз знам как да кажа да или не. И макар да съм ти благодарна, задето ме докара вкъщи, изслуша ме и не ме остави сама, не съм чак толкова благодарна, че да съм готова да ти се отплатя със секс. Имам прекалено високо мнение за себе си. По дяволите, имам прекалено високо мнение за секса.

Той се засмя и отново седна на ръба на леглото.

— Наистина си по-добре.

— Нали така казах. — Али се притисна към него, отметна назад косите си и се сгуши във врата му.

Пулсът му прескочи, в стомаха му избухна кълбовидна мълния.

— Това беше изкушаващо. — Имаше късмет, че може да говори, ала въпреки това непринудено я потупа по ръката и се изправи. — Обаче не, благодаря.

Първо дойде обидата и тя едва не изтърси нещо гадно. Но това я накара да си спомни за Денис и се сдържа.

— Добре. Имаш ли нещо против да попитам защо? — При така сложилите се обстоятелства въпросът изглеждаше разумен.

— По две причини.

Джона включи нощната лампа и видя как очите й отбранително се присвиха. И видът им го удари като юмрук в гърлото.

— Господи, колко си красива…

По гърба й полазиха тръпки.

— И затова не искаш да правиш любов с мен?

— Аз те желая. Достатъчно, за да започва да става болезнено. И това ме спира. — Разсеяно улови един кичур от косите й, нави го около пръста си, после го пусна. — Мисля за теб, Али, прекалено често, за да ми е добре. Обичам да се чувствам добре. Причина номер едно е, че не съм решил дали искам да се забърквам с теб. Ако направя и половината от много интересните неща, които ми идват наум да правя с теб, ще се забъркам.

Тя седна на пети.

— Предполагам, че знаеш как да прекратиш нещата, когато поискаш.

— Никога не съм имал проблеми. Ти обаче си проблем. Много просто.

Обидата и раздразнението бяха изчезнали.

— Това е забавно. Винаги съм те мислила за човек, който взема каквото иска и когато го иска, и по дяволите последствията.

— Не. Аз предпочитам да изчислявам, да елиминирам последствията и после да взема каквото искам.

— С други думи, аз те правя нервен.

— О, да. Смей се — кимна той. — Не мога да те обвинявам.

Али се засмя и вдигна вежди:

— Каза, че има две причини. Коя е втората?

— Това е лесно. — Джона пристъпи към леглото, наведе се и улови брадичката й. — Не обичам ченгетата — обясни той и леко докосна устни до нейните.

Когато понечи да се отдръпне от целувката, тя отърка тяло в неговото. Почувства го как потрепери. Никога не бе усещала нещо по-приятно.

— Да, ти си проблем — промърмори Джона. — Отивам си.

— Страхливец.

— Добре де, това ме оскърбява. Ала ще го преживея. — Отиде да си облече сакото, което бе преметнал на един стол, после си обу обувките.

Не просто се чувстваше по-добре, осъзна Али. Чувстваше се страхотно. Чувстваше се непобедима.

— Върни се и се бий като мъж.

Той я погледна. Бе коленичила на леглото, очите й бяха потъмнели и го предизвикваха, разрошените й коси се спускаха като водопад от злато около лицето и по раменете.

Вкусът й още пареше езика му. Но Джона поклати глава и тръгна към вратата. Самонаказа се с още един последен поглед.

— На сутринта ще мразя и себе си, и теб — каза й той и излезе.

Смехът й отекна зад гърба му.