Нора Робъртс
Нощен патрул (4)

Четвърта глава

Али позвъни и трябваше да признае, че бе изненадана, когато Джона вдигна телефона в офиса си.

— Обажда се Флечър. Не мислех, че си дневна птица.

— Не съм. Някои дни са изключение. С какво мога да ви бъда полезен, детектив?

— Можеш да слезеш долу и да ме пуснеш да вляза. Ще бъда там след десет минути.

— Няма да ходя никъде. — Той изчака един миг. — Е, какво носиш?

Тя се ядоса на себе си, задето се разсмя, и се надяваше, че бе успяла да сподави смеха си.

— Полицейската си значка — отвърна и затвори телефона.

Джона остави слушалката, облегна се назад и за свое удоволствие си представи Алисън Флечър само с детективска значка и нищо друго. Образът се появи пред очите му, прекалено ясен, прекалено примамлив, и го накара да скочи от бюрото.

Не можеше да си представя дъщерята на Бойд гола. Не можеше, повтори си той, да си фантазира по какъвто и да било начин за дъщерята на Бойд. Нито да се чуди какъв вкус биха имали устните й. Или какъв аромат би намерил върху кожата й точно под извивката на тази упорита брадичка.

Господи, искаше му се да забие зъбите си там, точно там. Само веднъж.

Забранен плод, каза си Джона и закрачи из стаята, защото нямаше кой да го види. Алисън Бойд бе забранен плод и следователно още по-примамлива. Дори не бе негов тип. Може би той харесваше дългокраки блондинки.

Може би харесваше умни и решителни дългокраки блондинки. Ала предпочиташе по-дружелюбни жени.

По-дружелюбни и невъоръжени жени, помисли си развеселено.

Не можеше да я изхвърли от главата си и най-ясният и непреодолим образ бе меката и временна — бе сигурен в това — крехкост, когато бе заспала в колата му.

И никога не бе устоявал пред хора в нужда, напомни си Джона и вдигна щорите на прозореца в кабинета си. Което би трябвало да разреши проблема му с Алисън. Въпреки краткия период на уязвимост рано тази сутрин, умопомрачителната детективка бе всичко друго, но не и човек в нужда.

Тя имаше нужда от него, отново временно. А когато си свършеше работата, те двамата щяха да се върнат в различните кътчета на различните си светове. И това щеше да бъде краят.

Видя я как спира колата си пред клуба. Поне имаше достатъчно ум в главата днес да дойде с кола, отбеляза той, а не да обикаля из цял Денвър.

Без да бърза, слезе да я вземе.

— Добро утро, детектив. — Огледа крещящата й червено-бяла кола. — Хубава кола. Това ли е новият полицейски автопарк? О, чакай, къде ми беше умът? Татко ти те е подпомогнал.

— Ако мислиш, че можеш да се заяждаш с мен заради една кола, ще останеш разочарован. Никой не може да се заяжда както цял полицейски район, пълен с ченгета.

— Ще се упражнявам. Хубав плат — отбеляза Джона и потърка между палеца и показалеца си ревера на кафявото й сако. — Наистина хубав.

— Значи и двамата харесваме италиански дизайнери. Можем да сравним гардеробите си по-късно.

Понеже знаеше, че това ще я ядоса и понеже му харесваха златистите отблясъци в очите й, когато бе ядосана, той направи една крачка и препречи пътя й.

— Да видя значката ти.

— Стига, Блекхоук.

— Не, дай да я видя.

Али присви очи зад тъмните си очила, извади значката от джоба си и я пъхна в лицето му.

— Видя ли я?

— Да. Номер тридесет и едно шестстотин двадесет и осем. Ще пусна тото и ще играя с твоите числа.

— Ето още нещо, което може да искаш да видиш. — Тя извади съдебното постановление и му го протегна.

— Бързо работиш. — Друго не бе и очаквал. — Влизай. Тъкмо преглеждах лентите. Изглеждаш отпочинала — отбеляза Джона, докато вървяха към асансьора.

— Отпочинала съм.

— Някакъв напредък?

— Разследването върви.

— Хм, полицейски отговор. — С жест я покани в асансьора. — Май доста време прекарваме по асансьори. Теснотия.

— Би могъл да направиш на сърцето си една услуга и да се качиш по стълбите.

— Моето сърце никога не ми е създавало проблеми. А твоето?

— Живо и здраво, благодаря. — Вратите се отвориха и Али излезе. — Я, наистина си пуснал тук слънчева светлина. Шокирана съм. Дай лентите. Ще ти издам разписка.

Днес не си бе сложила парфюм, забеляза той. Само кожа и сапун. Странно, колко еротично можеше да бъде това.

— Бързаш ли?

— Часовникът върви.

Джона влезе в съседната стая. След кратка вътрешна борба тя се приближи към вратата. Това бе малка спалня. Малка, забеляза Али, защото две трети от нея бе леглото.

Широко черно легло без табли.

С любопитство вдигна поглед и бе леко разочарована, че на тавана няма огледало.

— Би било прекалено очевидно — обясни й той, когато погледът й се върна към очите му.

— Леглото само по себе си е знак. Очевиден.

— Ала не и суетен.

— Хм. — За развлечение огледа стаята. На стените имаше доста черно-бели фотографии в рамки. Произведения на изкуството, интересни и всичките посветени на нощния живот.

Разпозна двама от фотографите и сви устни. Значи човекът имаше усет към изкуството, и то добър вкус, призна тя.

— Имам тази снимка — посочи изображението на старец с окъсана сламена шапка, заспал на изронени бетонни стълби, все още стиснал в ръка хартиена кесия. — Шейд Колби. Харесвам работите му.

— Аз също. Както и работите на жена му, Браян Мичъл. До тази снимка е една от нейните, възрастните хора, които се държат за ръка на автобусната спирка.

— Доста голям контраст, отчаяние и надежда.

— Животът е пълен и с двете.

— Очевидно.

Али продължи да обикаля. Имаше гардероб, затворен, заключена врата и до нея нещо, което вероятно беше баня. Помисли за сексуалните вибрации, за които бе говорила Лидия Карсън. О, да, тази стая бе пълна с тях, само дето не пушеше.

— А тук какво има? — посочи с пръст към друга врата.

Вместо отговор той с жест я покани да види сама.

Тя отвори вратата и въздъхна от удоволствие.

— Ето това вече е нещо. — Напълно оборудваният гимнастически салон я привличаше много повече от леглото с размер на малко езеро.

Джона я гледаше как прокарва пръст по уредите, как повдига гирите, как разсеяно се върти в кръг. Много показателно, помисли той, че изсумтя, като видя леглото, а само дето не се просълзи при вида на неговия гладиатор.

— Имаш сауна? — Али залепи нос върху малкото прозорче на дървената врата и в гърдите й се надигна завист.

— Искаш ли да я опиташ?

Тя обърна глава, колкото да му хвърли един поглед. И отново изсумтя.

— Това е доста голямо разточителство, след като на две минути път имаш фитнес клуб с всички услуги.

— Първо, фитнес клубовете имат членове. Освен това имат работно време. Това второ. А и не обичам да използвам чужди уреди.

— Това трето. Ти си придирчив човек, Блекхоук.

— Така е. — Джона извади от хладилната витрина бутилка вода. — Искаш ли?

— Не. — Али остави гирата и тръгна към вратата. — Е, благодаря за екскурзията. А сега лентите, Блекхоук.

— Да, часовникът върви. — Той отвори бутилката и отпи. — Знаеш ли какво ми харесва в работата нощем, детектив Флечър?

Тя демонстративно насочи поглед към леглото и после обратно към него.

— О, мисля, че мога да си представя.

— Е, и това го има, но нещото, което наистина ми харесва в нощната работа, е, че винаги е това време, което искаш да бъде. Моето любимо време е три часът. За повечето хора това е трудно време. Ако не го проспят, това е времето, когато съзнанието се събужда и започва да се тревожи какво човек е свършил или не е свършил този ден, или какво ще свърши или няма да свърши следващия или по-следващия, и така до края на живота.

— А ти не се тревожиш за вчера или за утре.

— Ако го правиш, губиш много от настоящето. То е прекалено малко, за да го заобиколиш.

— Аз нямам много настояще, за да седя тук и да философствам с теб.

— Почакай една минутка. — Джона се приближи до нея и се облегна на едната страна на вратата, докато Али се облягаше на другата. — Повечето хора, които идват в моето заведение, са нощни птици, или поне такива, които биха искали да си спомнят кога са били нощни птици. Повечето сега имат работа, която си плаща усилията и ги прави отговорни граждани.

Тя взе от ръката му бутилката с вода и отпи.

— Твоята работа си плаща усилията.

Той се засмя. Внезапната промяна на настроението бе едно от нещата, които го привличаха към нея.

— Искаш да кажеш, че аз не съм отговорен гражданин? Моите адвокати и счетоводители не биха се съгласили с теб. Ала аз имах предвид, че хората идват тук, за да забравят за малко за своите отговорности. За да забравят, че часовникът върви и че трябва да са на работа в девет сутринта. Аз им давам място без часовници… Поне до последната поръчка.

— А това означава? — Али му върна бутилката.

— За момент забрави за фактите. Гледай към сенките. Ти си тръгнала на лов за нощни птици.

Той също бе нощна птица, помисли тя. Много нощна птица, с черната си грива и студените си котешки очи.

— За това не споря.

— Но мислиш ли като тях? Те са уловили своята жертва и когато се движат, се движат бързо. Би било по-малко рисковано, би им дало повече време да огледат пейзажа, ако изчакваха да направят своя ход през деня. Да набележат жертвите, да разучат графика им — кога отиват на работа, кога се връщат. Биха могли да го разберат за два дни. — Джона вдигна бутилката и отпи. — Това би било по-ефикасно. Защо не играят по този начин?

— Защото са арогантни.

— Да, ала това е само най-горният пласт. Задълбай надолу.

— Обичат предизвикателството, риска.

— Точно така. Те търсят силни емоции и обичат възбудата от това, че работят на тъмно.

Не само я раздразни, а я и смути, че пътят на мислите му толкова плътно следваше нейните мисли.

— Мислиш, че това не ми е идвало досега наум?

— Предполагам, че си се сетила, но се чудя дали си проумяла, че хората, които живеят нощем, са винаги по-опасни от живеещите през деня.

— Това включва ли и теб?

— Точно така е.

— Значи съм предупредена. — Али понечи да се обърне, спря и погледна ръката му, която се бе протегнала да я хване за рамото. — Какъв ти е проблемът, Блекхоук?

— Още не съм разбрал. Защо не изпрати тук някой униформен полицай да вземе лентите?

— Защото това е мой случай.

— Не.

— Какво не, не е мой случай ли?

— Не, не е това причината. Аз те притеснявам. — Наведе се напред да го докаже. — Защо не ме удариш?

— Нямам навика да бия цивилни. — Вдигна глава, когато той притисна гърба й към рамката на вратата. — Обаче мога да направя изключение.

— Пулсът ти се е ускорил.

— Винаги е така, когато съм раздразнена. — Възбудена, едва не каза възбудена, защото това бе думата, която й дойде наум. Това бе усещането, разливащо се из тялото й. А което бе много, бе много.

Тя се отмести, едно плавно движение, с което би трябвало да забие лакът в корема му и да го избута. Ала Джона парира, също толкова плавно, и пръстите му се обвиха здраво около китката й. Али инстинктивно се завъртя и понечи да подложи крак под неговия, за да го събори. Той с цялото си тегло залепи гърба й до вратата.

Тя си каза, че раздразнението бе причината дишането й да се ускори, а не начинът, по който извивките на тялото му се притискаха към извивките на нейното тяло.

Сви ръката си в юмрук, обмисли доколко би било разумно да го използва за един къс удар в лицето му и реши, че сарказмът бе по-мощно оръжие срещу него.

— Следващия път ме попитай дали искам да танцувам. Не съм в настроение да… — Спря насред дума, като видя, че в очите му се бе появило нещо остро, нещо непокорно, от което вече бързият й пулс се забърза още повече. Али забрави за самозащитата, забрави за юмрука, който още държеше готов. — Престани, Блекхоук, дръпни се. Какво искаш от мен?

— По дяволите. — Джона забрави за правилата, забрави за последствията от тяхното нарушаване. Виждаше единствено нея. — По дяволите, нека разберем.

Пусна бутилката и останалата в нея вода се разля по килима, но никой не забеляза. Искаше да усети ръцете си върху нея, и двете си ръце, и ги използва, за да вдигне нейните ръце над главата й, докато устните му се спуснаха към нейните.

Почувства как тялото й трепна срещу неговото. Протест или покана, не го интересуваше. По един или друг начин щеше да си плати за тази единствена проява на насилие, така че можеше да се възползва по най-добрия начин от нея.

Захапа леко долната й устна, както вече си бе представял, почувства топлината и мекотата и ги пое. Тя издаде някакъв звук, нещо, което сякаш се надигна от гърлото й и бе също толкова първично като страстта, която го разкъсваше.

Ароматът й на свеж сапун и кожа, такъв контраст със зрелостта и жаравата, го покори, разбуди глад, по-голям, отколкото някога бе познавал.

Когато плъзна пръсти надолу по бедрата й, бе готов, без да се замисля, да задоволи този глад, да вземе това, за което копнееше.

И в този момент ръката му се удари в пистолета й.

Отскочи назад, сякаш тя бе измъкнала този пистолет и бе стреляла с него.

Какво правеше? Какво, за бога, правеше?

Али не каза нищо, само го гледаше със замъглени очи. Ръцете й оставаха над главата, сякаш неговите ръце още ги държаха там.

После тялото й потрепери.

— Това беше грешка — успя да промълви.

— Знам.

— Една наистина сериозна грешка.

С отворени очи вплете ръце в косата му и отново привлече устните му към своите.

Този път неговото тяло трепна и шокът от това отекна в него и го разтърси до кости. Бе опустошил устните й с тази първа целувка и тя искаше от него да го стори отново. И, по дяволите, щеше да го стори, докато цялото й същество престанеше да пищи.

Не можеше да вдиша, без да вдиша него, и всяка отчаяна задъхана глътка въздух бе като доза наркотик.

С едно рязко движение той измъкна ризата й от панталона, пъхна ръката си отдолу и я затвори върху гърдите й.

И двамата простенаха.

— В момента, в който те видях… — Откъсна устни от нейните, за да ги спусне към шията й. — В първия момент, в който те видях…

— Знам. — Али отново искаше устните му, трябваше да ги има. — Знам.

Джона започна да сваля сакото й, бе го смъкнал наполовина по раменете, когато разумът надделя над лудостта. Лудостта го караше да я вземе, бързо и силно. И защо не? Да вземе това, което искаше, по начина, по който го искаше, за да си достави удоволствие.

— Али… — произнесе името й и старомодната му красота върна света на мястото му.

Тя го видя как се отдръпва. Макар да не бе помръднал, в очите му видя съзнателната дистанция, която той издигна между тях. В невероятните му и ясни зелени очи.

— Добре. — Али пое дъх. — Добре, добре. — Почти разсеяно го потупа по рамото, докато Джона наистина се отдръпна. — Това беше… У-ха! — Заобиколи го и влезе в кабинета. — Хубаво де, това беше… Нещо.

— Едно или друго нещо.

— Имам нужда от една минутка, за да си проясня главата. — Никога досега страстта не я бе връхлитала с такава сила, че да й замъгли съзнанието. Ала трябваше да се тревожи за това, да се справи с това по-късно. В момента най-важното бе да възстанови равновесието си. — Сигурно и двамата знаем какво беше. И сигурно най-добре е да го преодолеем.

За да си даде малко време, той се наведе да вдигне празната бутилка и я остави настрани. После пъхна ръце в джобовете си, защото не бяха съвсем стабилни, и влезе след нея в кабинета.

— Ще се съглася с първата част и ще се въздържа от мнение по втората. Какво ще правим сега?

— Сега ще го… преодолеем.

— Просто така? — Бе му подкосила краката и сега просто очакваше от него, препъвайки се, да се оттегли и да го преодолее? — Добре. — Гласът му охладня от надигналата се гордост. Джона отиде до бюрото и извади оттам три ленти. — Мисля, че това удовлетворява твоето съдебно постановление.

Дланите й бяха влажни, но тя не можеше да жертва достойнството си, което се опитваше да възстанови, като ги изтрие. Взе лентите и ги пъхна в чантата си.

— Ще ти дам разписка.

— Няма нужда.

— Ще ти дам разписка — повтори Али и извади бележника си. — Такъв е редът.

— Няма да нарушаваме реда. — Той протегна ръка и взе разписката. — Не смея да те задържам, Флечър. Часовникът върви.

Тя отиде до вратата и я отвори. По дяволите достойнството, реши внезапно и се обърна.

— Спести си го. Ти направи първата крачка, аз направих втората. Според мен сме наравно и приключихме с това.

— Миличка… Исках да кажа детектив Миличка, ако бяхме приключили, и двамата в момента щяхме да се чувстваме много по-добре.

— Ами… да. Ще го преживеем — измърмори Али и жертва достойнството си, заради удовлетворението да затръшне вратата.

 

 

Али не бе създадена за сервитьорка. Убеди се в това, когато по време на втората си вечер в „Блекхоук“ изля питието, което Бет й бе разрешила да сервира, върху главата на някакъв клиент идиот, който я сграбчи за задника и й предложи сексуални дейности, противозаконни в няколко щата.

Клиентът доста бурно възрази срещу нейната реакция, ала преди да бе успяла да го просне на пода, Уил като дух се появи между тях. Тя трябваше да стои пасивно отстрани и да се остави да бъде спасявана.

Часове наред това я вбесяваше.

Но ако втората вечер се убеди в липсата си на сервитьорски дарби, третата вечер копнееше да се отърси от прикритието си.

Искаше нещо да прави, и то да не бе да сервира „дяволски крила в сатанински сос“ и да приема поръчки за напитки с име „торнадо“ от преуспяващи млади чиновници.

Първите двадесет минути от третата й вечер на смяна в „Блекхоук“ я бяха преизпълнили с уважение към тези, които сервираха, разчистваха и понасяха нетърпението, противните бакшиши и нецензурните предложения.

— Мразя хората — заяви Али, докато чакаше на бара Пит да отвори една бира.

— А, не, не ги мразиш.

— Мразя ги, наистина ги мразя. Толкова са груби, досадни, заплеснати. И всички се блъскат в „Блекхоук“.

— А е едва шест и половина.

— Моля ти се. Седем без двадесет и пет. Всяка минута се брои. — Тя погледна към Джан, която работеше в бара и само дето не танцуваше между масите, докато сервираше, разчистваше и изиграваше картите си. — Как го прави?

— Някои са родени за това, Русокоске. Извинявай, че ти го казвам, но ти не си. Не че не си вършиш работата, обаче не ти идва отвътре.

Али завъртя очи:

— Нямам и крака за това. — Посегна да вдигне таблата, оглеждайки както винаги помещението, забеляза мъжа, който влизаше, и отново я остави. — О, по дяволите. Пит, помоли Джан да занесе тази поръчка на осма маса. Аз трябва да свърша нещо.

— Али, какво правиш тук?

Това бе всичко, което Денис успя да произнесе, преди Али да го сграбчи за рамото и да го измъкне през бара, през кухнята и навън през задната врата.

— По дяволите, Денис. По дяволите!

— Какво има? Защо ме домъкна тук? — Той натъкми най-обърканата си физиономия, но тя я бе виждала и преди. Всичко бе виждала и преди.

— Тук съм по работа. Ще ми разбиеш прикритието, по дяволите. Казах ти какво ще стане, ако започнеш отново да ме следиш.

— Не разбирам за какво говориш. — Нараненото му изражение веднъж й бе подействало. Повече от веднъж.

— Чуй ме. — Али пристъпи към него и заби пръст в гърдите му. — Слушай внимателно, Денис. Ние сме приключили. Приключили сме от месеци. Няма шансове това да се промени и има всички шансове да подам жалба срещу теб и да направя живота ти истински ад, ако продължаваш да ме тормозиш.

Той стисна устни и свъси вежди, както когато се чувстваше притиснат в ъгъла.

— Това е обществено заведение. Аз не съм направил нищо, просто влязох в едно обществено заведение. Имам правото да си поръчам едно питие на бара, ако ми се иска.

— Нямаш правото да ме следиш и да застрашаваш прикритието ми в полицейско разследване. Ако прекрачиш границата, сутринта ще се обадя в кабинета на окръжния прокурор.

— Няма нужда. Хайде, Али, нямаше откъде да знам, че си тук по работа. Просто случайно минах и…

— Не ме лъжи. — Тя сви ръката си в юмрук, безпомощно я удари в собствената си глава и се извърна. — Не лъжи.

— Просто толкова ми липсваш. През цялото време мисля за теб. Нищо не мога да направя. Знам, че не трябваше да те следя. Нямах такова намерение. Просто се надявах да си поговорим. Хайде, любов моя. — Денис я хвана за раменете и зарови лице в косите й по начин, от който кожата й настръхна. — Ако може само да си поговорим.

— Недей… Недей да ме докосваш. — Али изправи рамене и се опита да се отдръпне, ала той обви ръце около нея в собственически жест.

— Не се дърпай. Знаеш, че полудявам, когато си такава студена.

С два резки удара с крака си в гърлото му би могла да го просне. Не искаше да стига дотам.

— Денис, не ме карай да те наранявам. Просто ме остави на мира. Махни си ръцете от мен и ме остави на мира, иначе ще стане много по-лошо, отколкото вече е станало.

— Не. Ще стане по-добре. Кълна ти се, ще стане по-добре. Само ме приеми обратно и нещата ще бъдат както си бяха.

— Не, няма да бъдат. — Тя се стегна, готова да се отскубне от него. — Пусни ме.

Вратата на кухнята се отвори и оттам нахлу светлина.

— Бих ви препоръчал да направите това, което иска дамата — предупреди го Джона. — И то веднага.

Али затвори очи и през смущението почувства как в нея се надига гняв.

— Мога и сама да се оправя.

— Може би, но няма да се наложи. Това е моето заведение. Махнете си ръцете от нея.

— Ние имаме частен разговор. — Денис се обърна, ала я издърпа със себе си.

— Вече не. Влизай вътре, Али.

— Това не е твоя работа — повиши глас Денис. Тя и преди бе чувала този тенор. — Не се бъркай.

— Това не беше правилният отговор.

Джона пристъпи напред и Али се отскубна и застана между двамата мъже. В очите му имаше блясък, който я тревожеше, като светкавица върху лед.

— Недей. Моля те.

Не би се спрял пред гняв, нито пред заповед. Но молбата и умората в очите й го спря.

— Влизай вътре — повтори той, ала този път тихо и сложи ръка на рамото й.

— Така значи било. — Денис вдигна свитите си юмруци. — Няма никой друг. Така ми каза. Не, няма никой друг. Още една лъжа. Още една от твоите лъжи. През цялото време си спяла с него, нали? Лъжлива кучка.

Джона се стрелна като змия. Тя бе виждала улични битки, бе ги прекратявала, когато бе униформен полицай. Сега успя само да изругае и да скочи напред, но Джона вече бе притиснал Денис до стената.

— Престани! — каза Али отново и го хвана за ръката да го издърпа. Със същия успех би могла да се опита да отмести планина.

Той й хвърли един стоманен поглед.

— Не — произнесе го небрежно, сякаш сви рамене. После заби юмрук в корема на Денис. — Не обичам мъже, които тормозят жените или ги обиждат. — Гласът му оставаше студен и спокоен, докато нанасяше втория си удар. — Няма да го търпя в моето заведение. Разбра ли? — Пусна Денис, отстъпи крачка назад и Денис се свлече в краката му. — Мисля, че го е разбрал.

— Страхотно. Прекрасно. — Денис простена и Али притисна пръсти към очите си. — Ти току-що заби удар в корема на един заместник окръжен прокурор.

— И какво мислиш ти за това?

— Помогни ми да го вдигна.

— Не. — Преди да се бе опитала да издърпа Денис на крака, Джона я хвана за ръката. — Той сам се озова в тази ситуация, сам и ще излезе от нея.

— Не мога да го оставя тук, сгърчен като червей на тротоара.

— Той ще стане. Нали така, Денис? — Елегантен в безупречния си черен костюм, Джона приклекна до стенещия Денис. — Ти ще станеш и ще си отидеш. И докато си жив, няма да идваш тук. Ще стоиш много далеч от Алисън. Всъщност, ако разбереш, че по някакво нещастно стечение на обстоятелствата дишаш един и същ въздух с нея, ще задържиш дъх и ще избягаш в обратна посока.

Денис с мъка се надигна на ръце и колене. В очите му напираха сълзи, ала зад тях пулсираше гняв.

— Заповядай, вземи я. — Болезнено се изправи. — Тя ще те използва и ще те изхвърли. Както направи с мен. Заповядай, вземи я — повтори той и се отдалечи, накуцвайки.

— Изглежда, че сега си изцяло моя. — Джона изтупа ризата си, сякаш чистеше досадни прашинки. — Обаче ако ще започваш да ме използваш, предпочитам да го направим вътре.

— Не е смешно.

— Не е. — Той се вгледа в лицето й, видя помръкналите й очи и съжалението в тях. — Виждам, че не е. Извинявай. Защо не дойдеш за няколко минутки в моя кабинет, докато се успокоиш?

— Добре съм. — Но Али се извърна и измъкна шнолата от косите си, сякаш изведнъж се бе оказала много стегната. — Сега не ми се говори за това.

— Добре. — Джона сложи ръце на раменете й и започна леко да я масажира, за да разсее напрежението. — Все едно, почини си една минутка.

— Мразя той да ме докосва и се чувствам гадно, че мразя. Не мисля, че това е застрашило прикритието ми.

— Не. Според Пит в заведението е влязъл някакъв глупак, ти си се ядосала и си го изхвърлила.

— Ако някой пита, аз ще се придържам близо до истината. Бивш приятел, който продължава да ме тормози.

— Тогава престани да се безпокоиш. — Джона я обърна към себе си. — И престани да се чувстваш виновна. Не можеш да бъдеш отговорна за чувствата на някой друг.

— Разбира се, че си отговорен, ако си допринесъл за тях. Както и да е. — Тя потупа ръката му на рамото си. — Благодаря. Щях да се справя и сама, но благодаря.

— Няма защо.

Не се сдържа, наведе се към нея и я привлече към себе си. Видя как клепките й се притвориха, как устните й се протегнаха към неговите. И бе на един дъх разстояние от нея, когато ги обля ярка светлина.

— О… извинявайте. — Френи стоеше в рамката на вратата на кухнята, хванала в едната си ръка запалка, а в другата цигара.

— Не. — Али се отскубна, бясна на себе си, че бе забравила какви са й приоритетите. — Тъкмо се връщах. Вече закъснявам. — Хвърли един поглед към Джона и бързо влезе вътре.

Френи изчака вратата да се затвори след нея, после влезе вътре и се облегна на стената.

— Е… — каза тя.

— Е…

Френи издуха облак дим.

— Красива е.

— Да.

— И умна. Личи си.

— Да.

— Точно твоят тип.

Този път той наклони глава:

— Така ли мислиш?

— Разбира се. — Френи поднесе цигарата към устните си и връхчето й проблесна в полумрака. — Класата си личи. Подхожда ти.

Притесняваше се да танцува около истината с един стар приятел, притесняваше се повече, отколкото бе очаквал.

— Ще видим колко си подхождаме.

Тя сви рамене. Ала вече бе видяла. Двамата си подхождаха като ключ и ключалка.

— Проблеми ли имаше с този костюмар?

Джона погледна към посоката, в която бе тръгнал Денис.

— Нищо особено. Един бивш, на който не му харесва да е бивш.

— И аз си помислих, че е нещо подобно. Е, ако има значение, аз я харесвам.

— Има значение, Френи. — Той се приближи до нея и я погали по бузата. — Ти имаш значение и винаги си имала.