Нора Робъртс
Нощен патрул (3)

Трета глава

Джона я остави пред хубава едноетажна къща в скъп квартал, удобно разположен близо до магистралата. При нормално движение пътуването до центъра би отнело по-малко от двадесет минути.

Семейство Чеймбърс, както установи Али, бяха симпатична богата двойка, и двамата адвокати на по малко повече от тридесет години, професионалисти без деца, които изразходваха хубавия си доход за удоволствията от живота.

Вино, дрехи, бижута, изкуство и музика.

— Взели са диамантените ми обици и часовника ми „Картие“. — Маги Чеймбърс изтри очите си и седна в огромния хол, или по-скоро в това, което бе останало от него. — Не сме прегледали всичко, ала на тази стена имаше литографии от Дали и Пикасо. А в онази ниша имаше скулптура от Ерте, която купихме преди две години на един търг. Джо колекционираше копчета за ръкавели. Не знам колко беше събрал, но имаше едни диамантени, едни рубинени според зодията му и няколко антикварни.

— Те са застраховани. — Съпругът й хвана ръката й и я стисна.

— Няма значение. Не е същото. Тези неща бяха в нашата къща. В нашата къща, Джо, и те са взели нашите неща. По дяволите, откраднали са моята кола. Чисто новото ми беемве, а то не беше и на две хиляди километра. Обичах тази глупава кола.

— Госпожо Чеймбърс, знам, че ви е тежко.

Маги Чеймбърс насочи поглед към Али.

— Обирали ли са ви някога, детектив?

— Не. — Али за момент опря бележника на коляното. — Ала съм работила по много обири, кражби, измами.

— Не е същото.

— Маги, тя просто си върши работата.

— Знам. Извинете. Знам. — Маги Чеймбърс скри лицето си в ръце, пое въздух и бавно издиша. — Просто съм в шок. Не искам тази нощ да спя тук.

— Няма нужда да спим тук. Ще отидем на хотел. Какво още ви трябва, детектив… Флечър, нали така?

— Да. Само още няколко въпроса. Вие казахте, че и двамата цяла вечер не сте били вкъщи.

— Да, Маги днес спечели едно дело и решихме да излезем да го отпразнуваме. Повече от месец се занимаваше с него. Отидохме с приятели в клуб „Небесен огън“. — Докато говореше, той успокоително галеше жена си по гърба. — Пийване, вечеря, малко танци. Както казахме на другия полицай, когато се върнахме, беше почти два часът.

— Имаше ли някой, освен вас двамата ключ?

— Нашата икономка.

— Знаеше ли тя и кода за алармената инсталация?

— Разбира се. — Джо замълча и стреснато премигна. — Слушайте, Керъл ни чисти вече почти десет години. Тя е практически като член на семейството.

— Това е просто процедурен въпрос, господин Чеймбърс. Бихте ли ми казали пълното й име и адрес, само за протокола?

Разпита ги за цялата вечер, търсейки връзка, контакт, каквото и да е, което да я наведе на нещо. Но се оказа, че за семейство Чеймбърс това не бе било нищо повече от една вечер за развлечения — докато са влезли през входната си врата.

Когато ги остави, Али имаше непълен списък на откраднатите вещи, с обещанието да получи пълния, както и застрахователната информация. Екипът по огледа на местопрестъплението още работеше, ала тя също разгледа всичко. Не се надяваше на чудо като отпечатъци от пръсти или забравени улики.

Луната бе залязла, но звездите светеха ярко. Вятърът танцуваше по улицата в малки вихрушки. Кварталът бе притихнал, прозорците тъмни. Тези, които живееха тук, отдавна спяха.

Съмняваше се, че следствието ще намери под ръка някой свидетел.

Джона се бе облегнал на капака на колата си с един от униформените полицаи и пиеше кафе. Когато Али се приближи, той й протегна половината останала чаша.

— Благодаря.

— Може да изпиеш и цяло кафе. През няколко преки има едно денонощно заведение.

— Това ми стига. Офицер, вие с вашия партньор ли бяхте първи на местопрестъплението?

— Да, госпожо.

— Утре в единадесет искам на бюрото си доклад. — Полицаят кимна отсечено и тръгна към колата си. Али отпи от кафето и подаде чашата на Джона. — Нямаше нужда да ме чакаш. Можех да се прибера вкъщи с някоя от полицейските коли.

— Бях се хванал на бас. В моето заведение ли са били?

— Защо питаш, след като и двамата знаем, че току-що си измъкнал всичко от полицая?

— Хей, аз купих кафето. — Той отново й го подаде и заобиколи колата. — Значи престъпниците тази вечер са набелязали жертвите си в „Небесен огън“. Правили ли са удари там и преди?

— Не, засега ти си единственият, при когото са повтаряли. Пак ще се върнат при теб. — Тя затвори уморените си очи. — Въпрос само на време.

— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре. Какво са взели?

— Спортно беемве от гаража, произведения на изкуството, електроника и много бижута.

— Тези хора нямат ли сейфове?

— Точно тези имат един малък сейф в килера. Разбира се, държали са комбинацията записана на едно листче на бюрото.

— Това би обезсърчило всеки престъпник.

— Имали са охранителна система, която се кълнат, че са включили, когато са излизали… Макар жената да не изглежда толкова сигурна. Както и да е, въпросът е, че са се чувствали защитени. Хубава къща, хубав квартал. Хората стават небрежни. — Завъртя глава, за да разсее напрежението, все още, без да отваря очи. — Те и двамата са адвокати.

— Добре, по дяволите, какво тогава ни пука?

Али бе прекалено уморена, за да се засмее.

— Внимавай, приятел, леля ми е районен прокурор в Урбана.

— Ще пиеш ли това кафе или просто ще го държиш?

— Моля? О, не, ето ти го, не искам повече. Само ще ме държи будна.

Джона се съмняваше дали цистерна с кафе би я задържала будна. Гласът й бе станал дрезгав и още по-сексапилен. От умората защитата й бе паднала и тя бе обърнала лице към него, опитвайки се да намери удобно място, където да си облегне главата. Очите й бяха затворени, устните й меки.

Той имаше чувството, че знае точно какъв вкус биха имали. Топъл и мек. Натежал от сън.

На един стоп изключи от скорост, издърпа ръчната спирачка и се наведе към нея да натисне ръчката, която сваля облегалката на седалката й.

Али се сепна, удари си главата в неговата, изруга и опря ръце в гърдите му.

— Дръпни се!

— Спокойно, Флечър. Не съм скочил върху теб. Когато правя любов, обичам жената да е будна. Отпускам ти облегалката. Ако ще спиш, нека да е в колкото може по-хоризонтално положение.

— Добре съм. — Полумъртва, ала иначе добре, помисли тя. — Не спях.

Той сложи ръка на челото й и натисна главата й назад.

— Млъкни, Алисън.

— Не спях. Мислех.

— Мисли утре. Сега си в мозъчна смърт. — Погледна я и отново подкара колата. — Колко часа си дежурна?

— Това е математика, а аз не мога да се занимавам с математика, когато съм в мозъчна смърт. — Али се предаде и се прозина. — Смяната ми беше от осем до четири.

— Сега е почти четири сутринта, което прави двадесет часа. Защо не минеш нощна смяна, докато разследването свърши? Или вече не ти се живее?

— Това не ми е единственият случай. — Вече бе решила да говори със своя лейтенант. Не можеше да даде най-доброто от себе си на работата, ако спеше по два часа на нощ. Но на Джона не му влизаше в работа как тя си живее живота.

— Предполагам, че Денвър не е в безопасност без теб.

Може и да бе уморена, ала въпреки това долавяше добре сарказма.

— Точно така, Блекхоук. Без моето зорко око градът е в хаос. Това е тежък товар, но все някой трябва да се нагърби с него. Спри на ъгъла, моят блок е на половин пряка.

Той не й обърна внимание, мина светофара и плавно спря до тротоара пред сградата.

— Добре. Благодаря. — Али протегна ръка да вземе чантата си от пода.

Той вече бе излязъл от колата и я обикаляше. Може би умората бе причината да реагира толкова бавно, сякаш се движеше не във въздух, а в гъст захарен сироп. Ала Джона хвана дръжката от външната страна на вратата й секунди преди тя да хване дръжката отвътре.

Около пет секунди се бориха за надмощие. Накрая Али изръмжа апатично и го остави той да й отвори вратата.

— Ти какво, да не си от друг век? Изглеждам ли ти неспособна да се справя със сложния механизъм на една автомобилна врата?

— Не. Изглеждаш ми уморена.

— Е, наистина съм уморена. Така че, лека нощ.

— Ще те изпратя.

— Няма да се борим.

Но Джона тръгна до нея и, дяволите да го вземат, бе до входа една крачка преди нея. Без да казва нищо, само я погледна с невъзможно зелените си очи и й отвори вратата.

— След малко ще трябва да направя реверанс — процеди тя през зъби.

Той се ухили, пъхна ръце в джобовете си и прекоси с нея фоайето.

— Оттук вече мога да си стигна.

— Ще те изпратя до вратата ти.

— Да не сме били на среща!

— Липсата на сън те прави раздразнителна. — Влезе с нея в асансьора. — Не, чакай, ти винаги си раздразнителна. Грешката е моя.

— Аз не те харесвам. — Али натисна бутона за четвъртия етаж.

— Слава богу, че изяснихме това. Бях се уплашил, че си започнала да се влюбваш в мен.

Движението на асансьора разклати и без това вече нестабилното й равновесие. Тя залитна и Джона я хвана за рамото.

— Престани.

— Не.

Али се опита да се отскубне, той я хвана по-здраво.

— Не се притеснявай, Флечър. Ти спиш права. Кой номер е твоят апартамент?

Бе прав и бе глупаво да се преструва, че не е така, или да си го изкарва на него.

— Четиристотин и девет. Пусни ме, а? След два часа сън ще съм съвсем добре.

— Не се и съмнявам. — Ала не я пусна, когато вратата на асансьора се отвори.

— Няма да влизаш.

— Е, имах планове да те метна на рамо, да те хвърля в леглото и да правя каквото си искам с теб. Следващия път. Ключа?

— Моля?

Очите й с цвят на прегорял мед бяха замъглени, нежната кожа под тях потъмняла. Вълната от нежност, която се надигна в него, бе пълна изненада и усещането съвсем не бе приятно.

— Миличка, дай ми ключа си.

— О, колко съм глупава. — Тя извади ключа от джоба на сакото си. — И не ме наричай миличка.

— Имах предвид детектив Миличка. — Чу я как се подсмихна, докато той отключваше вратата. Извади ключа от ключалката, хвана ръката й, сложи го вътре и затвори пръстите й около него. — Лека нощ.

— Аха. Благодаря, че ме докара. — Тъй като това изглеждаше нещото, което трябваше да направи, Али затвори вратата под носа му.

Но какво лице, мислеше тя, докато залиташе към спалнята си. Такова опасно лице би трябвало да се регистрира като оръжие. Една жена, която повярва на такова лице, отива там, където й е мястото.

И вероятно се наслаждава на всяка минута.

Али смъкна сакото си и изохка, докато събуваше обувките си. После нави будилника и падна по лице на леглото. И моментално заспа.

 

 

Четири и половина часа по-късно довършваше сутрешната си среща в заседателната зала в полицейското отделение. И четвъртата си чаша кафе.

— Ще обиколим квартала — каза Али. — Може да имаме късмет. В такива райони хората се грижат един за друг. Трябва да е имало някаква кола, с която престъпниците са стигнали до къщата и са изнесли поне част от откраднатите вещи. Спортното беемве, което са отмъкнали, не може да отиде далеч. Имаме пълното му описание и сме го обявили за общонационално издирване.

Лейтенант Киники кимна. Той бе набит мъж на около четиридесет и пет години, който харесваше как пагоните седят на раменете му.

— „Небесен огън“ е ново поле за действие за тях. Искам двама души да отидат да проучат нещата там. Неофициално облекло — добави той. — Да не вдигаме шум.

— Хикмън и Карсън проверяват заложните къщи, натискат известните прекупвачи на крадени вещи. — Али погледна към двамата си помощници.

— Засега нищо — вдигна ръце Хикмън. — Ние с Лидия имаме някои сигурни източници и сме вдигнали пара. Никой нищо не знае. Обзалагам се, че този, който стои зад това, има външен канал.

— Поддържайте парата — нареди Киники. — А какво става със застраховките?

— Нищо — отвърна Али. — Имаме девет удара и пет различни застрахователни компании. Още се опитваме да намерим връзка, ала засега сме в задънена улица. Няма нищо общо между жертвите. От деветте случая имаме четири различни банки, три различни брокерски компании, девет различни доктори, девет различни местоработи. — Разтърка схванатия си врат и продължи по списъка си: — Две от жените ходят в един и същ фризьорски салон, но при различни фризьорки и в различни часове. Ползват различни пунктове за химическо чистене, различни автомонтьори. Две от семействата през последните шест месеца са ползвали услугите на един и същ доставчик и сега го проверяваме, ала не вярвам, че ще излезе нещо. Единственото общо засега е нощният живот в града.

— Дай ми анализ на „Блекхоук“ — поиска Киники.

— Заведението върти сериозен оборот — започна Али. — Събира доста голяма клиентела, която се мени, макар че това са все хора от горната прослойка. Двойки, самотни, търсещи плячка, групи. Има добра охранителна система. — Разсеяно потърка очи, усети се и сведе поглед. — Има камери и аз се опитвам да получа записите. Слоун обикаля навсякъде и има достъп до всички места. В бара има шест маси, а в клуба тридесет и две. Ако се събере компания, ги съединяват. Има гардероб, но не всички си правят труда да си оставят нещата там. Не мога да преброя колко чанти останаха по масите, когато започнаха танците.

— Хората се тълпят там — добави Лидия. — Особено по-младите. Това за тях е обичайно място за срещи и те се отпускат. Много сексуални флуиди. — Хикмън се изкиска и тя го изгледа студено. — Това е сексуално място. Когато Блекхоук минава, се надига вълна.

— Вълна ли? — повтори Хикмън. — Това технически термин ли е?

— Жените го гледат. Не си гледат чантите.

— Точно така. — Али отиде до дъската, на която бе закачен списъка на жертвите и откраднатите вещи. — Всеки удар включва по една жена. В списъка няма самотни мъже. Основната цел е жената. Какво носи една жена в чантата си?

— Това — заяви Хикмън — е една от най-сложните загадки на света.

— Ключовете си — започна да изброява Али. — Портфейла си, в който държи паспорта и кредитните карти. Снимки на децата, ако има такива. Никоя от жертвите не е имала вкъщи деца. Ако сведем всичко до основата, преди всичко търсим джебчия. Някой с ловки пръсти, който може да измъкне нещо от една чанта и да го пъхне отново там, преди жертвата да е разбрала, че е било измъкнато. Да вземе отпечатък от ключа, да направи копие.

— Ако ще пребъркваш един джоб, защо трябва да връщаш нещата в него? — полюбопитства Хикмън.

— За да не разбере жертвата, за да спечелиш време. Жената отива в тоалетната и си взема чантата. Ако бръкне да си извади червилото и не си намери портфейла, ще вдигне тревога. А така къщата е ограбена и престъпниците са се измъкнали, преди жертвите да са се прибрали вкъщи. Когато и да се приберат вкъщи. — Тя се обърна към дъската. — В дванадесет и половина, в един и петнадесет, в дванадесет и десет и така нататък. Някой в клуба предупреждава крадците, когато жертвите поискат сметката си. Някой вътрешен човек или някой постоянен клиент. В „Блекхоук“ обичайното време между искането на сметката и тръгването беше около двадесет минути.

— Имаме още два клуба, освен „Блекхоук“ — намръщи се Киники. — Ще трябва да поставим постове и там.

— Да, сър. Ала „Блекхоук“ е мястото, където ще се върнат. Това е мястото, където расте дървото с парите.

— Намери начин да отсечеш дървото, Флечър. — Киники стана. — И днес си вземи малко почивка да поспиш.

Али го послуша и се сгуши на малкото диванче в стаята за кафе, като поръча да я събудят, когато пристигнат докладите, които чакаше.

Бе спала час и половина и се чувстваше почти човек, когато Хикмън раздруса рамото й.

— Ти ли ми открадна баничката със сирене?

— Моля? — Тя седна и отметна косата си от челото.

— Ти обичаш банички със сирене. Аз имах една, а сега я няма. Провеждам разследване.

Али се отърси от съня, извади от чантата си шнолата и опъна назад косата си.

— Името ти не беше написано на нея.

— Беше.

Тя сви рамене:

— Името ти „Пекарна Пайнвю“ ли е? Освен това, изядох само половината. — Али погледна часовника си. — Пристигна ли първият доклад от местопрестъплението?

— Да, също и твоето съдебно постановление.

— Прекрасно. — Тя се изправи и намести кобура си. — Тръгвам.

— До края на смяната искам в тази кутия да се появи една баничка със сирене.

— Изядох само половината — подвикна Али през рамо и спря до бюрото си да вземе документите. Прегледа ги, без да обръща внимание на шума, намести по-удобно пистолета и облече якето си.

Вдигна очи, когато шумът се превърна в жужене, и видя баща си да влиза. И той като Блекхоук бе човек, който създаваше вълни.

Знаеше, че някои от колегите в полицията бяха възмутени от бързото й издигане до детектив. От време на време се чуваше да се мърмори, достатъчно силно, за да го чуе, за протежиране и подкупи. Бе заслужила поста си и го знаеше. Тя толкова се гордееше с баща си и толкова бе сигурна в собствените си способности, че тези слухове не можеха да я разтревожат.

— Добър ден, комисар.

— Добър ден, детектив. Имаш ли една минута?

— Две. — Али измъкна чантата си от най-долното чекмедже на бюрото. — Можем ли да говорим, докато вървим? Тъкмо излизах. Получих съдебно постановление, за да го представя на Джона Блекхоук.

— А-ха. — Той й направи път да мине и очите му огледаха стаята. Ако имаше някакъв ропот, щеше да почака, докато не може да го чува.

— Имаш ли нещо против да вървим пеша по стълбите? Тази сутрин нямах време за гимнастика.

— Мисля, че ще мога да те настигна. За какво е постановлението?

— Да се конфискуват и прегледат лентите от охранителните камери в „Блекхоук“. Вчера той се запъна. Изглежда го изправям на нокти.

Бойд отвори вратата на стълбището и наклони глава да огледа дъщеря си, докато минаваше покрай него.

— Струва ми се, че си се понаежила.

— Наблюдателен си. И двамата се изправяме един друг на нокти.

— Така и предполагах. И двамата обичате да правите нещата както на вас ви харесва.

— Защо трябва да ги правя както се харесва на някой друг?

— Точно така. — Бойд погали дългата й опашка. Малкото му момиченце бе твърдоглаво и своеволно. — Като говорим за наежване, след един час имам среща с кмета.

— По-добре ти, отколкото аз — заяви Али весело и изтича надолу по стълбите.

— Какво можеш да ми кажеш за снощния обир?

— Същият почерк. У Чеймбърсови са попаднали на истинско съкровище. Тази сутрин госпожа Чеймбърс ми представи списък на откраднатите вещи. Жената е много енергична. Всичко е било застраховано. Стойността на откраднатото възлиза на крупната сума от двеста двадесет и пет хиляди долара.

— Това е най-големият удар досега.

— Да, надявам се да ги направи самоуверени. Този път са взели и произведения на изкуството. Не знам дали е било просто късмет или някой е знаел какво е това, когато го е видял. Трябва да имат място, където да държат нещата, преди да ги превъртят. Достатъчно голямо място, за да побере цяла кола.

— В един добър сервиз колата може да се разглоби и разпродаде на части за два часа.

— Да, но… — Тя понечи да отвори следващата врата сама, ала баща й я изпревари. Кой знае защо, това й напомни за Джона и не й стана приятно.

— Но? — подсказа й той, докато пресичаха фоайето.

— Не мисля, че това е пътят. Някой обича хубави неща. Някой има наистина добър вкус. При втория си удар са взели колекция стари книги, ала са оставили старинен часовник. Той беше оценен на пет хиляди долара, обаче беше ужасно грозен. Сякаш казват: „Моля, не ни обиждайте“. Имаше и други коли на други места, където е имало обири, но те са взели само две. Наистина хубави.

— Крадци с високи стандарти.

— Да, така мисля. — Излязоха навън, Али премигна срещу ярката слънчева светлина и извади тъмните си очила. — И някаква арогантност. Арогантността е грешка. Това ще обърне нещата в моя полза.

— Надявам се. Напрежението се покачва, Али. — Бойд се приближи към колата й и отвори вратата по начин, който я накара да се намръщи и отново да си спомни за Джона. — Върху нас се оказва натиск, такъв, от който кметът се чувства притеснен.

— Според мен няма да чакат повече от седмица. Сега са се развихрили. Ще се върнат в „Блекхоук“.

— От новото място са получили по-голямо парче баница.

— На „Блекхоук“ може да се разчита. След като прекарам там няколко вечери, започвам да познавам клиентите по лице. Ще ги хвана, татко.

— Вярвам ти. — Той се наведе да я целуне по бузата. — А аз ще се оправя с кмета.

— Вярвам ти. — Тя седна зад кормилото. — Имам един въпрос.

— Слушам.

— Ти познаваш Джона Блекхоук от… колко, петнадесет години?

— Седемнадесет.

— Защо той никога не е идвал у нас? На вечеря, да гледа мач или на световноизвестните ти кулинарни изпълнения?

— Не иска да дойде. Винаги ми е благодарил за поканата и е казвал, че е зает.

— Седемнадесет години. — Али лениво забарабани с пръсти по волана. — Трябва да е бил много зает. Е, някои хора не искат да си общуват с ченгета.

— Някои хора — отвърна Бойд — си определят граници и никога не ги прекрачват. Той може да се срещне с мен в полицейското управление. — Споменът го накара да се усмихне. — Това не му харесваше, обаче той го направи. Срещали сме се на бира, на кафе, в гимнастическия салон. Ала Джона никога не е идвал в моя дом. Би приел това като прекрачване на границата. Никога не съм го убеждавал, че не е така.

— Странно, прилича ми на човек, който се смята достатъчно добър за всичко и за всеки.

— Той е противоречива личност. И много малко неща, свързани с него, са прости.