Нора Робъртс
Нощен патрул (10)

Десета глава

За пръв път от седмици насам Али се събуди, без да трябва да скочи от леглото и да се втурне в деня. Божествена неделя. Събота вечер в „Блекхоук“ бе по-натоварена от предишната вечер и тя прекара по-голямата част от времето на крак, а цялата вечер бе нащрек.

Джона може и да се бе примирил с пазачите отвън, ала Али не мислеше, че толкова лесно би приел тя да стои като щит пред него.

Някои неща бе най-добре да не се разкриват и да не се обсъждат.

Освен това те двамата си правеха взаимно услуга. Али не можеше да живее в своя апартамент, преди да бе разчистен и ремонтиран. Той й предоставяше удобно място за живеене, а тя му осигуряваше телохранител. За нея това бе една разумна и честна сделка.

А сделката имаше и определено много по-важни допълнителни печалби. С намерението да им се наслади, Али плъзна ръка по гърдите му и леко впи зъби в тялото, което бе повече от щастлива да охранява.

Джона изведнъж се събуди, напълно възбуден от горещите й устни върху неговите.

— Нека аз, нека аз — повтаряше тя. Не бе предполагала, че кръвта й може да кипне толкова бързо, че за един удар на сърцето страстта й от ленива можеше да се превърне в неудържима.

Тялото й потрепери и се изви под острите нокти на удоволствието.

В спалнята бе тъмно, само сенки и движение. Надигна се да обвие ръце около нея. Притежание. То ги възбуждаше и двамата. Той намери устните й, шията й, гърдите й, почувства глада, който бе освободила в него, преди да може да мисли, преди да може да прави каквото и да било, освен да чувства.

Удоволствието се стовари върху нея като удар на камшик. И когато Али се разтопи срещу него, Джона я положи на гръб и започна да я люби.

Целувка, лека като сянка. Докосване, нежно като нощта. Когато тя протегна ръце към него, той ги улови и ги поднесе към устните си. Нещо богато, нещо великолепно се разля в нея и се смеси със страстта.

— Сега аз.

Това бе различно. Спокойно, сладостно и бавно. Овладян тлеещ огън.

Али му се отдаде и отстъплението й бе също толкова мощно, както и прелъстяването. Джона й шепнеше тихи думи, които разпалваха и душата, и кръвта й. Дишането й се учести и тя се понесе по копринените вълни на усещанията.

Леките докосвания на пръстите му, на косата му, топлината на устните и езика му постепенно я издигаха все по-високо. Когато желанието се превърна в непоносим копнеж и болка, Али прошепна името му.

Той я прехвърли през първия кадифен връх.

Имаше нужда да я докосва по този начин, да я вземе по този начин. Имаше нужда, поне в сенките, да има това право. Тук тя можеше да му принадлежи.

Ръцете й се обвиха около него и Джона потъна в целувка, все по-дълбока и по-дълбока, докато се изгуби в нея. И тогава проникна в нея, отчаяно и безпомощно влюбен.

Когато най-после притихнаха, Али обърна лице към врата му, за да усети още за малко вкуса му.

— Не, не мърдай — прошепна тя. — Не още. — Тялото й бе златно, пулсиращо златно. Би се заклела, че дори тъмнината има златисти отблясъци. — Още е нощ. — Погали го по гърба. — Докато лежим така, все още е нощ.

— Може да бъде нощ докогато искаш.

Устните й трепнаха.

— Само още мъничко. — Въздъхна доволно, наслаждавайки се на прегръдката. — Щях да стана и да използвам уредите ти, но после… Е, ти беше тук и помислих, че ще е много по-добре да използвам теб.

— Харесва ми твоят начин на мислене. — Той затвори очи и я притисна към себе си.

 

 

Али остави предобедът да се изниже, с удоволствие направи един бърз фитнес с Джона в неговия салон, обсъждайки спортните новини, които гледаха на портативния телевизор.

Закусиха вафли с кафе, изтегнати лениво на леглото с неделния вестник. Естествени, нормални, почти семейни навици, мислеше тя, докато се обличаше за излизане.

Не че мъж като Блекхоук би могъл или би трябвало да бъде превърнат в домошар. Ала една спокойна, отпускаща неделна сутрин бе приятна промяна на ритъма.

Али седеше на ръба на леглото и връзваше старите си гуменки. Джона навлече една тениска и се вгледа в безкрайната линия на бедрата й.

— Обула си тези къси шорти, за да ме разсейваш на игрището ли?

Тя вдигна вежди:

— Моля ти се. При моите вродени умения нямам нужда от такива жалки номера.

— Добре, защото щом започна да играя, нищо не ме разсейва, докато не разбия противника.

Али се изправи и разкърши силните си рамене.

— Ще видим кой кого е разбил, когато удари звънецът. Още ли ще седиш тук да се хвалиш или си готов?

— Повече от готов, детектив Миличка.

Тя изчака, докато се качиха в колата. Добре бе премислила момента. Освен това, колкото по-късно му го кажеше, толкова по-малко време щеше да има той да спори с нея.

Протегна крака и се приготви да се наслади на пътуването. И се подсмихна, когато видя как погледът му се плъзна по бедрата й.

— Е, ще ми дадеш ли някога да карам тази кола?

Джона запали мотора.

— Не.

— Мога да се справя.

— Тогава си купи ягуар и си го карай. Къде е игрището, на което искаш да изживееш позорното си поражение?

— Искаш да кажеш, къде е игрището, където имам намерение да те превърна в хленчещо унижение? Ще ти казвам накъде да караш. Разбира се, ако карах аз, можех просто да отида там.

Той й хвърли един изпълнен със съжаление поглед и си сложи слънчевите очила.

— Къде е игрището, Флечър?

— Близо до Чери Лейк.

— Защо, по дяволите, искаш да мяташ кошове там? Наоколо има толкова фитнес зали.

— Денят е прекалено хубав, за да го прекараме на закрито. Разбира се, ако се страхуваш от малко чист въздух… — Джона обърна и излезе от паркинга. — Какво правиш, когато имаш свободен ден, освен че използваш страхотните уреди в апартамента над клуба? — полюбопитства Али.

— Гледам мач, обикалям галериите. — Подари й една бавна усмивка. — Ходя по жени.

Тя смъкна тъмните си очила и го погледна над тях.

— Какъв мач?

— Зависи от сезона. Ако има футбол или хокей, вероятно ще го гледам.

— Аз също не мога да устоя. Какви галерии?

— Каквито ме привличат в момента.

— Ти имаш някои големи произведения на изкуството в клуба и в апартамента си.

— Обичам изкуството.

— И така… Какви жени?

— Лесни.

Али се засмя и намести очилата си.

— Наричаш ме лесна, а, приятел?

— Не, ти си трудна. Обичам от време на време разнообразието.

— Блазе ми. Имаш много книги — отбеляза тя, загледана в профила му, сексапилните ъгловати черти, начина, по който тъмните очила скриваха пленителната контрастност на тези ясни светлозелени очи. — Трудно ми е да си те представя свит на кълбо с хубава книга.

— Изтегнат — поправи я Джона. — Жените се свиват на кълбо, мъжете се изтягат.

— О, да, разбирам. Това е съвсем различно. Отбий по шосе двеста двадесет и пет. И внимавай за ограниченията на скоростта. Пътната полиция направо си умира да лови хубави момчета като теб с бързи коли.

— Имам връзки в полицейското управление.

— И ти си мислиш, че ще уредя да ти опростят глобата, след като ти дори не ми даваш да карам тази кола?

— Най-случайно познавам полицейския комисар. — В момента, в който го каза, в главата му прищрака. — Ти каза Чери Лейк?

— Точно така. — Той отби в първото отклонение и спря на удобния паркинг. — Някакъв проблем ли има?

— Твоите родители живеят в Чери Лейк.

— Да. И имат баскетболно игрище… Е, половин игрище. Това е всичко, което успяхме да ги накараме да направят, въпреки че с братята ми много настоявахме. Освен това имат място за барбекю, което баща ми много активно използва. Опитваме се два пъти месечно да се събираме в неделя.

— Защо не ми каза, че отиваме у твоите родители?

Али разтълкува тона — гняв, безмилостно овладян.

— Какво значение има?

— Няма да се натрапвам на семейството ти. — Отново обърна колата. — Ще те оставя, някой ще те докара на връщане.

— Почакай. — Тя протегна ръка и изключи колата. Ако бе ядосан, прекрасно, значи щяха да се сборят. Но не би понесла, ако станеше студен. — Какво значи да се натрапваш? Ще поиграем баскетбол, ще хапнем малко пържоли. Нямаш нужда от официална покана.

— Няма да прекарам неделния следобед с твоето семейство.

— С едно полицейско семейство.

Джона свали тъмните си очила и ги хвърли настрани.

— Това няма нищо общо.

— Кое тогава има нещо общо? Ставам да спиш с мен, ала не ставам за това?

— Това е глупаво. — Той изскочи от колата, отиде до края на паркинга и се загледа в тясната затревена площ.

— Ами кажи ми нещо, което не е глупаво. — Тя изтича до него и го хвана за рамото. — Защо си толкова сърдит, че искам да прекарам няколко часа със семейството си?

— Ти ме подлъга, Алисън. Това първо.

— Защо трябва да те подлъгвам? Защо ти познаваш баща ми през почти половината си живот, но никога не си приемал и една-единствена покана да дойдеш у нас?

— Защото това е неговият дом и аз нямам място там. Защото съм му задължен. Аз спя с дъщеря му, за бога.

— Знам. Той също го знае. Е, и какво? Мислиш, че още щом минеш през вратата, татко ще измъкне полицейския си пистолет и ще те застреля между очите?

— Това не е шега. Много ти е лесно, нали? Всичко е било съвсем наред в твоя живот, солидно, подредено и стабилно. Нямаш представа какъв беше моят свят, преди той да влезе в него и какъв би бил сега, ако не беше влязъл. Не по този начин имам намерение да му се отплатя.

— Не, ти му се отплащаш, като го обиждаш. Като отказваш да признаеш отношенията си с мен, сякаш това е нещо, от което трябва да се срамуваш. Мислиш, че не знам какъв е бил животът ти? Мислиш, че моят свят е бил много префинен. Аз съм дъщеря на полицай, Блекхоук. Няма нищо, което ти си видял, а аз не съм, през неговите очи. А сега и през моите. — Тя заби пръст в гърдите му. — Не ми приказвай и не се опитвай да ме надприказваш. Както и да сме започнали живота си, сега сме на едно ниво. И по-добре го запомни!

Джона хвана ръката й.

— Стига си ме ръчкала.

— Иска ми се да те пребия.

— И аз мога да ти кажа същото. — Отдалечи се, докато се успокои дотолкова, че да може отново да се владее. Бяха му подействали думите й за срама. Можеше да се ядосва на себе си, че се бе влюбил в нея. Ала никога нямаше да се срамува. — Ще ти предложа една сделка. Ти ще се отървеш от опашката — посочи към колата, която бе спряла на паркинга минута след тях. — И ще прекараме два часа при твоите родители.

— Дай ми една секунда. — Али се приближи към тъмната лимузина, наведе се и проведе кратък разговор с шофьора. Върна се при Джона, пъхнала ръце в джобовете си. — Освободих ги до довечера. Това е най-многото, което мога да направя. — Обви ръце около раменете си. Извиненията винаги я бяха напрягали. — Виж, извинявай, че го направих така. Трябваше направо да ти кажа и да спорим за това у вас.

— Не ми го каза направо, защото знаеше, че нямаше да има с кого да спориш.

— Добре, прав си — разпери ръце в знак на поражение. — Наистина извинявай. Аз държа на семейството си. Имам връзка с теб. Откъдето просто следва, че искам да се чувстваш спокойно с тях.

— Може би е малко прекалено да искаш да се чувствам спокойно. Но не се срамувам от връзката си с теб, не искам да мислиш, че се срамувам.

— И това стига. Джона, за мен би означавало много, ако днес се опиташ да ги приемеш.

— По-лесно е да се спори с теб, когато се държиш гадно.

— Виж, и брат ми Брайънт винаги така казва. Ще си допаднете. — Хвана го под ръка с надеждата да разведри настроението. — Има обаче още нещо… — започна тя, докато вървяха към колата.

— Какво нещо?

— Това събиране днес. То е… Нещо повече, отколкото може да съм ти казала. Нещо като семейна среща. Просто ще има повече хора — завърши бързо. — Лели, чичовци и племенници от изток, старата партньорка на баща ми и семейството й. За теб така всъщност ще е по-добре — настоя Али, когато Джона размаха юмрук пред брадичката й. — Сред тази тълпа никой няма дори да те забележи… Защо не ми дадеш аз да карам от тук нататък?

— Защо не те просна с един удар и от тук нататък да пътуваш в багажника?

— Няма значение, само попитах. — Тя заобиколи колата и посегна към дръжката на вратата, ала той я изпревари. Али се засмя и улови лицето му в ръце. — Голям образ си. — Целуна го шумно и седна вътре. Когато и Джона седна, се наведе към него и го погали по бузата. — Те са просто хора. Много симпатични хора.

— Не се и съмнявам.

— Джона, един час. Ако след един час се чувстваш неприятно, просто ми кажи. Ще измисля нещо и ще си тръгнем. Без никакви въпроси. Съгласен ли си?

— Ако след един час се чувствам неприятно, аз ще си тръгна. Ти остани със семейството си. Така трябва да бъде и така се договаряме.

— Добре. — Тя се облегна назад и закопча колана. — Какво ще кажеш да ти дам кратко резюме, за да познаваш играчите? Леля Натали и съпругът й, Райън Пиасецки. Тя движи някои от нещата във „Флечър Индъстриз“, но истинската й любов е „Дамски избор“.

— Бельо?

— Луксозно бельо, не бъди селянин.

— Страхотни каталози.

— Които ти преглеждаш, за да се запознаеш с най-новите модни тенденции.

— Ами! Там има полуголи жени.

Али се засмя с облекчение, доволна, че бяха минали критичната точка.

— Продължавам нататък. Чичо Рай е инспектор по противопожарната безопасност в Урбана. Имат три деца, на четиринадесет, на дванадесет и на осем години, ако смятам правилно. После сестрата на майка ми, леля Дебора, окръжен прокурор на Урбана, и съпругът й, Гейдж Гътри.

— Гътри, който има повече пари от националната хазна?

— Така говорят слуховете. Четири деца, на шестнадесет, четиринадесет, дванадесет, десет. Подредени през две години. После капитан Алтия Грейсън, бившата партньорка на татко, и съпругът й, Колт Найтшейд. Частен детектив. По-скоро по аварийните ситуации. Никога не го знаеш накъде ще се извърти. Ще ти хареса. Имат две деца, момче и момиче, на петнадесет и дванадесет… Не, вече на тринадесет.

— Значи в общи линии ще си прекарам деня с един детски бейзболен отбор.

— Забавни са — успокои го тя. — Не обичаш ли деца?

— Представа нямам. Досега срещите ми с този животински вид са били много ограничени.

— Тази отбивка — съобщи му Али. — Е, след днес вече няма да са ограничени. Мисля, че някога може да си се срещал с братята ми. Брайънт е във „Флечър Индъстриз“. Той май също е нещо като отговорник по аварийните ситуации. Много пътува и вдига скандали, когато нещо не е наред. Това му харесва. А Кийнън е пожарникар. Той беше отишъл на гости на леля Натали малко след като тя се беше хванала с чичо Рай, захласнал се по големия червен камион, и край. На следващия светофар наляво. Това е всичко.

— Заболя ме главата.

— Нищо ти няма. На ъгъла наляво, след две пресечки надясно.

Джона вече бе добил представа за квартала. Стабилен, богат и модерен, с големи, красиви къщи в големи, красиви имоти. От това настръхваше, макар да не можеше да обясни защо.

Чувстваше се удобно в града, където улиците му напомняха, че бе преодолял нещо, а лицата, които го заобикаляха, бяха анонимни. Но тук, сред тези великолепни дървета, хълмисти ливади, свежи и зелени в навечерието на лятото, сред разцъфналите цветя и пръснати тук-там стари къщи, той бе не просто непознат.

Беше натрапник.

— Къщата отляво, с кедровото дърво и речния камък, с балконите на зигзаг. Май всички са вече тук. Прилича на паркинг.

Двойната алея бе препълнена с коли. Самата къща бе огромна, с уникално разчупен покрив, издадени балкони, широки прозорци, всичко това подчертано от дървета и разцъфнали храсти покрай покритата с плочи пътека на полегатия хълм.

— Преразгледах договора — съобщи той на Али. — Ще добавя екзотични сексуални услуги. Мисля, че това ги заслужава.

— Добре, ще ги приема. — Тя посегна към вратата, ала Джона бързо протегна ръка и я бутна обратно назад на седалката. Али само се засмя и завъртя очи: — Добре, добре, по-късно ще обсъдим екзотичните сексуални услуги. Освен ако не искаш авансово плащане тук и сега.

— Да, това ще е върхът. — Но преди да бе успял да заобиколи колата, се чу боен вик и по хълма се спусна едно прелестно младо момиче с дълги тъмни коси.

То грабна Али в мечешка прегръдка в момента, в който тя излезе от колата.

— Ето те! Всички са тук. Сам вече бутна Мик в басейна, а Бинг подгони котката на съседите на едно дърво, Кийнън я свали, мама му слага лекарство на одрасканото. Здрасти. — Тя подари на Джона една хилядаватова усмивка. — Аз съм Ади Гътри. Ти трябва да си Джона. Леля Сила каза, че ще дойдеш с Али. Нощен клуб ли имаш? Каква музика пускате там?

— Тя си затваря устата два пъти годишно, за по пет минути. Записваме си го. — Али обви ръка около раменете на братовчедка си. — Сам е от рода Пиасецки, Мик е братът на Ади. А Бинг е нашето куче, което няма никакви обноски, затова идеално се вписва в компанията. Не си прави труда да запомниш всичко това, наистина ще те заболи главата.

Тя посегна да го хване за ръката, ала Ади я изпревари.

— Може ли да дойда в твоя клуб? Ще си заминаваме чак в сряда. В четвъртък, ако работата се закучи. Имам предвид, какво е един ден повече? Леле, ама ти си много висок. И много готин — добави тя, като хвърли един поглед на братовчедка си. — Браво, Алисън.

— Млъкни, Ади.

— Все това ми казват.

Неволно очарован, Джона й се усмихна:

— Ти слушаш ли?

— Абсолютно не.

Нивото на шума се повиши — викове, писъци. Притичаха двама дългунести младежи от неопределен пол, стиснали в ръце водни пистолети. Джона видя една слънчеворуса жена, потънала в разговор със зашеметяваща червенокоса. Група мъже, някои от които голи до кръста, водеха жестока битка върху баскетболно игрище с батумирана настилка. Друга група мокри млади хора бяха нападнали отрупана с храна маса.

— Басейнът е от другата страна на къщата — обясни Али. — Остъклен е, така че да можем да го използваме и през зимата.

Един от мъжете на игрището се завъртя, мина през защитата и вкара кош. После забеляза Али и напусна играта.

Тя се затича към него и когато я грабна в прегръдка, извика със смях:

— Пусни ме, кретен такъв! Потен си.

— И ти щеше да си потна, ако водеше отбора си към втора поредна победа. — Но я пусна да стъпи на краката си, изтри ръка в джинсите си и я протегна на Джона: — Аз съм Брайънт, много по-големият брат на Али. Радвам се, че успя да дойдеш. Искаш ли една бира?

— Да, всъщност да.

Брайънт го огледа преценяващо.

— Играл ли си баскетбол?

— Малко.

— Прекрасно, ще ни трябват нови попълнения. Тук има само фусти и слабаци. Али, дай на човека една бира, докато аз доразбия тези женчовци.

— Ела вътре. — Али съчувствено докосна Джона по рамото. — Вземи малко въздух, докато се ориентираш. Трудно е да се запознаеш едновременно с всички.

Заведе го на терасата, където друга маса бе отрупана с храна, а огромно метално корито бе пълно с лед и студени напитки. Измъкна две бири и влезе през остъклената врата.

Кухнята бе просторна, разделена на бокс и място за хранене. В ъгъла един тъмнокос мъж се опитваше да се отскубне от една тъмнокоса жена.

— Ще оживея, лельо Деб. Мамо, кажи й да ме остави на мира.

— Не се дръж като бебе — скастри го Сила, пъхнала глава в хладилника. — Ще ни свърши ледът. Знаех си. Не им ли казах, че ледът ще свърши?

— Стой мирен, Кийнън. — Дебора залепи анкерпласт върху драскотините му. — Готово, сега ще ти дам бонбонче.

— Я, ето я и Али.

— Здравей, лельо Деб. — Али се втурна да прегърне леля си, после погали Кийнън по бузата. — Здрасти, герой. Това е Джона Блекхоук. Джона, запознай се с леля ми Дебора и брат ми Кийнън. Майка ми я познаваш.

— Да. Приятно ми е отново да ви видя, госпожо Флечър.

В този момент през вратата се изсипа една малка армия, преследвана от невъобразимо голямо и грозно куче. Али моментално бе погълната от нея. И, преди да бе успял да се защити, Джона също.

 

 

Той имаше намерение да си тръгне след един час. Договорката си бе договорка. Смяташе да води някакви любезни разговори, да се държи настрани, доколкото е възможно, после да изчезне, да се качи на колата си и да се върне в града, където знаеше правилата.

А кой знае как се озова гол до кръста, увлечен в ожесточен баскетболен мач с чичовците, братовчедите и братята на Али. В разгара на боя забрави за намеренията си.

Ала много добре знаеше, че самата Али бе тази, която му стъпи на крака и му коства една точка.

Тя беше бърза и подла, призна Джона, като отне топката от един противник и й хвърли убийствен поглед. Но не бе израсла на улиците, където един вкаран или не кош би могъл да означава един долар за сандвич или болезнено празен стомах.

Това го направи по-бърз. И по-подъл.

 

 

— Харесва ми. — Натали хвана Алтия под ръка, без да обръща внимание на смразяващия кръвта вик на отмъщение на сина си.

— Като малък е бил хулиган, обаче Бойд винаги го е харесвал. Уха, мръсно играе.

— Как иначе може да се играе? Леле, утре Райън ще куца. Пада му се — заключи Натали със смях. — Да се състезава с два пъти по-млад от него. Хубаво дупе има.

— Кой, Рай ли? И аз винаги съм мислила така.

— Не поглеждай към мъжа ми, капитан. Говорех за младежа на Али.

— Знае ли Райън, че се заглеждаш по млади мъже?

— Естествено, ние сме демократично семейство.

— Е, принудена съм да се съглася. Младежът на Али има много хубаво дупе. Ох, това сигурно боли.

— Мисля, че мога да се справя с него — измърмори Натали и се засмя, когато Алтия вдигна вежди. — На баскетбол. Престани да мислиш мръсотии. — Прегърна през рамо старата си приятелка. — Ела да си вземем малко вино и да разпитаме Сила за тази нова и много интересна ситуация.

— Четеш ми мислите.

— Нищо не знам, нищо не казвам — заяви Сила и изсипа още една торбичка лед в коритото. — Разкарайте се.

— Това е първият мъж, когото води на семейна сбирка — настоя Натали.

Сила просто се изправи и стисна устни.

— Откажи се — посъветва Дебора. — От половин час я разпитвам, и нищо.

— Вие, адвокатите, сте прекалено меки. — Алтия се приближи и сграбчи Сила за яката. — Един добър полицай винаги знае как да стигне до истината. Изплюй камъчето, О’Роарк.

— Бий ме, пребий ме, аз да не съм доносник. Освен това още нищо не знам. Ала ще науча — прошепна тя, като видя Али да дърпа Джона към терасата. — Изчезвайте, дайте ми пет минути.

— Няма ми нищо — настояваше Джона.

— Тече ти кръв. Такива са правилата на къщата. Кръвта трябва да се спре.

— А, поредната жертва. — Сила потри ръце, а приятелките и роднините й дискретно се разпиляха. — Доведи го вътре.

— Ударил си е лицето в нещо.

— В твоя юмрук — уточни Джона малко заядливо. — Защитата на коша не включва леви крошета.

— Тук ги включва.

— Дай да видим. — Сила със сериозно изражение огледа кървящата устна на Джона. — Не е толкова зле. Али, върви да помогнеш на баща си.

— Но…

— Върви да помогнеш на баща си — повтори Сила, хвана Джона за ръката и го вмъкна в кухнята. — Да видим сега къде съм си оставила инструментите за мъчения.

— Госпожо Флечър…

— Сила. Седни и мълчи. Хленченето тук се наказва жестоко. — Тя взе една марля, риванол и лед. — Удари те, а?

— Да.

— На баща си се е метнала. Седни — заповяда отново и го смушка в голия корем, докато той се подчини. — Оценявам, че си се въздържал да й отвърнеш.

— Аз не удрям жени. — Джона трепна, когато Сила изтри раната.

— Добре е да го знам. Тя е труден характер. Готов ли си да го приемеш?

— Моля?

— Само за секс ли става дума или си готов да приемеш целия комплект?

Той не бе сигурен кое го шокира повече, въпросът или внезапното щипене от лекарството. Изруга цветисто и стисна зъби.

— Извинете.

— Чувала съм тази дума и преди. Та какъв беше твоят отговор?

— Госпожо Флечър…

— Сила. — Наведе се по-близо и се усмихна в очите му. Добри очи, помисли тя. Спокойни, ясни. — Смутих те. Не го очаквах. С това почти свършихме. Дръж леда още една минутка. — Седна на пейката до него и кръстоса ръце върху масата. По нейните изчисления имаше още две минути, преди някой да нахлуе в кухнята и да ги прекъсне. — Бойд не вярваше, че днес ще дойдеш. Аз вярвах. Алисън е безмилостна, когато си науми нещо.

— Аз ли не знам…

— Аз не те познавам, Джона. Обаче знам нещо за теб и знам какво виждам. Затова искам да ти кажа нещо.

— Нямах намерение да стоя толкова много…

— Шшшт — прекъсна го тя. — Преди цял един живот, почти преди целия твой живот срещнах този полицай. Този дразнещ, очарователен, твърдоглав полицай. Не исках да ме интересува, определено не исках да се хващам с него. Майка ми беше полицай и загина при изпълнение на служебните си задължения. Така и не го преживях. — Трябваше да поеме дъх да се успокои, защото бе вярно. — Последното, което исках, последното, което си представях, че ще е добре за мен, бе да се окажа обвързана с полицай. Господи, не исках това в моя живот. А ето ме сега, съпруга на полицай, майка на полицай. — Сила погледна през прозореца и видя мъжа си и дъщеря си. — Не е ли странно как се обръщат нещата? Не е лесно, ала не бих се отказала и от един миг. Нито от един миг. — Потупа го по ръката и се изправи. — Радвам се, че дойде днес.

— Защо?

— Защото това ми даде възможността да ви видя заедно с Али. Даде ми възможността да те погледна отблизо. Възможност, която не си ми давал повече от два пъти за… Колко, седемнадесет години? И ми хареса това, което видях. — Остави го занемял, обърна се към хладилника и извади поредната табла със сандвичи. — Би ли занесъл това на Бойд? Ако не храним децата всеки два часа, става страшно.

— Добре. — Той пое таблата, борейки се със себе си, докато тя просто му се усмихваше с очите, които Али бе наследила от нея. — Тя много прилича и на вас.

— Наследила е всички най-дразнещи качества от мен и от Бойд. Странно как се получава така. — Вдигна се на пръсти и нежно докосна с устни раната в ъгъла на устата му. — Това върви към лечението.

— Благодаря. — Джона намести таблата в ръцете си и се чудеше какво да каже. Никой през живота му не го бе целувал по мястото, където го боли. — Трябва да се връщам в града. Благодаря за всичко.

— Няма за какво. Винаги си добре дошъл тук, Джона. — Усмихна се на себе си, когато той се отдалечи. — Твой ред е, Бойд. Направи го както трябва.