Нора Робъртс
Нощен патрул (1)

Първа глава

Той не обичаше ченгетата.

Отношението му имаше дълбоки корени и водеше началото си от ранната му детска възраст, когато им бягаше, обикновено успешно, или — ако краката му се оказваха недостатъчно бързи — те го тормозеха.

На дванадесетгодишна възраст бе пребъркал доста джобове и знаеше най-сигурните и най-изгодни канали за превръщане на часовник в пари.

Още тогава бе научил, че да знаеш колко е часът не те прави щастлив, ала с двадесетте долара от един часовник можеш да си купиш доста голямо парче щастие. А двадесет долара, удачно заложени три към едно, се раздуват до шестдесет.

Същата година, когато навърши дванадесет, вложи старателно събираните си печалби в малко хазартно предприятие, основано на спортни залагания, което задоволяваше интереса му към спорта.

Той беше бизнесмен по душа.

Не бе член на никаква банда. Първо, никога не бе изпитвал желание да се включва в група. И, което бе по-важно, не му харесваше йерархията, която изискваха такива организации. Някой трябваше да носи отговорността и той предпочиташе този някой да е той.

Някои хора биха могли да кажат, че Джона Блекхоук има проблем с властта.

Биха били прави.

Предполагаше, че вятърът се бе обърнал малко след като навърши тринадесет години. Печалбите му от хазарт стабилно растяха — малко прекалено стабилно като за някои по-солидни групировки.

Предупредиха го по общоприетия начин — счупиха го от бой. Джона приемаше натъртените бъбреци, сцепената устна и насиненото око като рискове на професията. Но преди да бе успял да реши дали да смени територията или да се окопае, изгърмя. И то яко.

Ченгетата бяха много по-досадни от конкурентите в бизнеса.

Ала ченгето, което го закопча, бе по-различно. Джона така и не разбра какво отличаваше това ченге от другите. Затова, вместо да го хвърлят в дранголника, което нямаше да му е за пръв път, се озова оплетен в разни програми, младежки клубове и консултации.

О, той, разбира се, се дърпаше и се зъбеше по своя си хладнокръвен начин, но полицаят имаше захапка като булдог и не го пускаше. Никой досега не го бе хващал така. Джона се усети превъзпитан, почти въпреки желанието си, поне дотолкова, та да види, че има известни предимства, ако не да работи в системата, то поне да изработва системата.

Сега, на тридесетгодишна възраст, никой не би го нарекъл стълб на обществото в Денвър, ала той се занимаваше със законен бизнес, който му осигуряваше доход и начин на живот, за каквито някогашното хулиганче не би могло и да мечтае.

Бе задължен на полицая и винаги си плащаше дълговете.

Иначе би предпочел да го оковат гол и намазан с мед в мравуняк на термити, вместо кротко да седи в чакалнята пред кабинета на полицейския комисар на Денвър.

Дори ако комисарят бе Бойд Флечър.

Джона не крачеше напред-назад. Нервните движения според него бяха излишни и прекалено много издаваха. Жената пред двойната врата на комисаря бе млада и хубава, с много интересна червеникава къдрава коса. Но той не флиртуваше. Спираше го не толкова халката на пръста й, колкото близостта й до Бойд и чрез него до полицията.

Седеше търпеливо и неподвижно в един от зелените фотьойли в чакалнята, висок, добре сложен мъж с костюм за три хиляди долара върху тениска за двадесет. Косата му бе гарвановочерна, права и гъста. Това, както и златистата кожа и високите скули, му бе наследство от прабаба му, индианка от племето апахи.

Студените зелени очи може да бяха наследство от ирландската му прабаба, отвлечена от апахите и дарила на смелчака трима сина.

Джона знаеше малко за семейната си история. Родителите му се интересуваха повече как да се преборят един с друг за последната бира, отколкото да приспиват единствения си син с приказки. От време на време баща му се хвалеше с произхода си, ала Джона никога не бе сигурен кое бе истина и кое удобна измислица.

И всъщност изобщо не му пукаше.

Човек е това, което сам направи от себе си.

На този урок го бе научил Бойд Флечър. Дори само заради това Джона бе готов да влезе в огъня за него.

— Господин Блекхоук? Комисарят ще ви приеме.

Жената се усмихна любезно и стана да отиде до вратата. И бе огледала добре записания за десет часа посетител — в края на краищата, халката не прави жената сляпа. Нещо в него я караше да й се иска да тича с изплезен език подире му, и в същото време й се искаше да бяга да се скрие.

Очите му предупреждаваха жената, че е опасен. Движенията му също бяха опасни, помисли тя. Грациозни и ловки като на котка. Една жена би могла да се отдаде на много интересни фантазии, свързани с такъв мъж — а фантазиите бяха вероятно най-безопасният начин да има нещо общо с него.

И в този момент той й се усмихна, толкова властно и чаровно, че й се прииска да въздъхне като ученичка.

— Благодаря.

Тя затвори вратата зад него и завъртя очи:

— О, няма защо…

— Здравей, Джона. — Бойд вече се бе изправил и идваше иззад бюрото си. Раздруса ръката на Джона и стисна силно рамото му в нещо като мъжка прегръдка. — Благодаря, че дойде.

— Трудно бих могъл да откажа на молбата на комисаря.

Първия път, когато Джона срещна Бойд, Бойд бе лейтенант. Косата му бе тъмнозлатиста, а кабинетът му малък, претъпкан и със стъклени стени. Сега косата на Бойд бе сребриста, а кабинетът му просторен. Стъклената стена бе сменена с широк прозорец с изглед към Денвър и планините около него.

Някои неща се променят, помисли Джона. После погледна в зелените очи на Бойд. А някои неща не се променят.

— Обичаш ли черно кафе?

— Винаги съм го обичал.

— Сядай. — Бойд посочи към един стол и отиде до кафе машината. Бе настоявал да има собствена, за да си спести досадата да звъни на секретарката си всеки път, когато му се допие кафе. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Трябваше да довърша един разговор. Политици — измърмори той и наля две чаши силно черно кафе. — Не мога да ги понасям. — Джона не каза нищо, но ъгълчетата на устните му трепнаха. — И да не съм чул разни хитроумни забележки от типа, че на този етап от играта и аз съм политик.

— И през ум не ми е минало… — Джона пое кафето. — … да го кажа.

— Винаги си бил умно момче. — Бойд се разположи до него, а не зад бюрото, и въздъхна дълбоко. — Никога не съм предполагал, че ще яхам бюро.

— Липсват ти улиците, а?

— Всеки ден. Ала човек прави каквото прави, после прави нещо друго. Как е новият клуб?

— Добре. Събираме сериозна тълпа. Доста златни карти. Те имат нужда от това. Поим ги с коктейли.

— Така ли? Аз пък мислех да доведа Сила някоя вечер, когато съм свободен.

— Ако доведеш жена си, напитките и вечерята са за сметка на заведението. Това разрешено ли е?

Бойд се поколеба и потупа с пръст по чашата си.

— Ще видим. Имам един малък проблем, Джона, и си мисля, че би могъл да ми помогнеш.

— Стига да мога.

— През последните два месеца имаме серия от грабежи. Повечето долари, бързо ликвидни стоки — бижута, дребна електроника.

— В една и съща област ли са?

— Не, в целия район. Еднофамилни къщи в покрайнините, апартаменти в центъра, в кварталите. За по-малко от осем седмици имаме шест удара. Много ловки, много чисти.

— Добре, какво мога да направя за теб? — Джона опря чашата на коляното си. — Взломните кражби никога не са били моя специалност — усмихна се бързо. — Доколкото си спомням.

— Винаги съм се чудил за това. — Бойд махна с ръка. — Жертвите са различни, както и местоположението на ударите. Млади семейства, възрастни семейства, самотници. Обаче нещо ги свързва. Всички са били на клуб вечерта на обира.

Очите на Джона се присвиха и това бе единствената промяна в изражението му.

— В някой от моите клубове ли?

— В пет от всеки шест случая в твой клуб.

Джона си изпи кафето и погледна през широкия прозорец към яркосиньото небе. Тонът на гласа му си остана приятен, непринуден. Ала очите му бяха станали студени.

— Питаш ме дали съм забъркан в това?

— Не, Джона, не те питам дали си забъркан. Това отдавна сме го преодолели. — Бойд изчака малко. Момчето бе докачливо. — Или поне аз съм го преодолял.

Джона кимна и се изправи. Отиде до кафе машината и остави чашата си. Нямаше много хора, които да значеха толкова за него, че да го интересува мнението им. Бойд значеше.

— Някой използва моите заведения за набелязване на жертви — каза той с гръб към Бойд. — Това не ми харесва.

— Не съм и мислил, че ще ти харесва.

— Кое заведение?

— Новото. „Блекхоук“.

Той отново кимна:

— Изискана клиентела. С по-голям доход, отколкото тълпата в някой спортен бар като „Бърза почивка“. — Обърна се. — Какво искаш от мен, Флеч?

— Искам съдействие. И искам да се съгласиш да работиш със следствения екип. По-специално с детектива, натоварен със случая.

Джона изруга и в един от редките си изблици на раздразнение прокара ръка през косата си.

— Искаш да се мешам с ченгетата, да ги пусна в моето заведение?

Бойд не си и направи труда да скрие усмивката си.

— Джона, те вече са идвали там.

— Не и когато аз съм бил. — За това поне можеше да бъде сигурен. Можеше да подуши ченге от цял километър на тъмно.

— Да, очевидно, когато те е нямало. Някои от нас работим денем.

— Защо?

Бойд се засмя и протегна крака.

— Казвал ли съм ти, че се запознах със Сила, докато и двамата бяхме нощна смяна?

— Не повече от двадесет или тридесет пъти.

— Продължаваш да си цапнат в устата. Това винаги ми е харесвало в теб.

— Не ми го казваше, когато ме заплашваше, че ще ми я зашиеш.

— И паметта ти си е в ред. Имам нужда от твоята помощ, Джона. — Гласът на Бойд бе тих и сериозен. — Ще ти бъда благодарен.

През целия си живот бе избягвал затворите, помисли Джона. Докато не се запозна с Бойд. Този човек бе изградил около себе си затвор от преданост, доверие и симпатия.

— Имаш я… Каквото и да ми струва.

— Това значи много за мен. — Той се изправи и му подаде ръка. — Съвсем навреме — отбеляза, когато телефонът иззвъня. — Сипи си още кафе. Искам да се запознаеш с детектива, който отговаря за този случай. — Заобиколи бюрото и вдигна слушалката. — Да, Пола. Добре. Готови сме. — Този път седна зад бюрото. — Много вярвам на този полицай. Отскоро е детектив, но назначението е напълно заслужено.

— Детектив новобранец. Прекрасно. — Джона примирено си наля кафе. Не изтърва каната, когато вратата се отвори, ала се почувства зашеметен. Сигурно бе приятно да открие, че все още можеше да се изненадва.

Тя бе стройна дългокрака блондинка с очи с цвят на първокачествено уиски. Косата й бе прибрана в опашка, стигаща до средата на гърба. Бе облечена в добре скроен стоманеносив костюм.

Когато обърна тези свои очи към него, широките й красиви устни не се усмихваха.

Джона осъзна, че най-напред бе забелязал лицето, с фини класически черти, а едва след това полицая. Съдържанието може и да бе разсейващо, но нямаше как да не я разкрие.

— Добър ден, господин комисар. — Гласът й бе като очите, дълбок, тъмен и въздействащ.

— Точна си. Джона, това е…

— Няма нужда да я представяш. — Джона безгрижно отпи от кафето си. — Тя има очите на жена ти и твоята брадичка. Приятно ми е да се запознаем, детектив Флечър.

— Добър ден, господин Блекхоук.

Бе го виждала и преди. Веднъж, спомни си тя, когато баща й бе отишъл на един от неговите бейзболни мачове в гимназията, а тя се влачеше с него. Спомни си, че се бе впечатлила от бурната му, почти агресивна игра.

Знаеше също и историята му и не се отнасяше със същото доверие като баща си към бившите правонарушители. И макар да не й се искаше да си го признае, малко ревнуваше от тяхната връзка.

— Искаш ли кафе, Али?

— Не, сър. — Комисарят бе неин баща, ала тя не седна, преди той да посочи към един стол.

Бойд разпери ръце.

— Мислех, че ще се чувстваме по-удобно, ако проведем тази среща тук. Али, Джона се съгласи да оказва съдействие при разследването. Обясних му за какво става дума. Оставям на теб да го запознаеш с необходимите подробности.

— Шест обира за период, по-малък от осем седмици. Общи оценени щети в размер на осемстотин хиляди долара. Предимно лесно продаваеми вещи, най-вече бижута, но в един от случаите поршето на потърпевшия е откраднато от гаража му. Три от къщите имат охранителни системи, които са били дезактивирани. Няма следи от взлом. Във всеки от случаите жилището в момента на обира е било празно.

Джона прекоси стаята и седна.

— Това вече го бях чул… Освен за поршето. Значи има някой, който може да вдига коли и да сваля защити, и освен това има канал за пласиране на стоката.

— Никоя от стоките не се е появила в известните ни канали в Денвър. Операцията е добре организирана и действена. Подозираме, че участват поне двама души, вероятно трима или повече. Вашият клуб е основният източник.

— И?

— Двама от вашите служители в „Блекхоук“ имат криминално минало. Уилям Слоун и Френсис Къмингс.

Очите на Джона станаха студени, ала той не трепна.

— Уил се е занимавал с комар и си е излежал присъдата. Излезе от затвора преди пет години и е чист. Френи се е подвизавала по улиците, нейна си работа защо. Сега вместо в бардаците работи в бара. Не вярвате ли в превъзпитанието, детектив Флечър?

— Вярвам, че вашия клуб се използва за набелязване на жертвите и смятам да проверя всички възможности. Логиката подсказва, че някой отвътре хвърля въдицата.

— Аз познавам хората, които работят за мен. — Джона хвърли на Бойд един вбесен поглед.

— Джона, изслушай ни.

— Не искам някой да тормози хората ми заради това, че в някой момент от живота си са прегрешили пред закона.

— Никой няма да тормози хората ви. Нито вас — добави Али. Макар че ти доста си прегрешавал пред закона, помисли тя. — Ако искахме да ги разпитваме, щяхме да го направим. Нямаме нужда от вашето разрешение или от вашето съдействие, за да разпитваме потенциални заподозрени.

— Много бързо ги превърнахте от „мои хора“ в „заподозрени“.

— Ако сте сигурен, че са невинни, за какво се безпокоите?

— Добре, успокойте се. — Бойд се изправи зад бюрото и разтърка врата си. — Ти си в трудно и деликатно положение, Джона — отбеляза той многозначително и вдигна вежди към дъщеря си. — Ние оценяваме това. Целта е да се открие кой стои зад обирите и да им се сложи край. Някой те използва.

— Не искам Уил и Френи да бъдат подложени на разпити.

— Нямаме такова намерение. — Значи си имаше слабо място, помисли Али. Приятелство? Лоялност? А може би имаше някакви отношения с бившата проститутка? Част от задачата й щеше да бъде да го разбере. — Не искаме да предупреждаваме никого, че се води разследване. Трябва да открием кой набелязва жертвите и как. Искаме да имаме един полицай вътре.

— Аз съм вътре — напомни й Джона.

— Значи трябва да можете да намерите място за още една сервитьорка. Мога да започна още тази вечер.

Джона се изсмя и се обърна към Бойд:

— Искаш ли дъщеря ти да разчиства масите в моя клуб?

Али бавно се изправи.

— Комисарят иска един от неговите детективи да работи под прикритие във вашия клуб. А това е мой случай.

Джона също стана.

— Да изясним нещата. Не ме интересува чий случай е това. Баща ви ме помоли да съдействам и аз ще го сторя. Това ли искаш от мен? — попита той Бойд.

— За момента да.

— Добре. Можете да започнете тази вечер. Елате в пет часа в кабинета ми в „Блекхоук“. Ще ви обясня каквото трябва да знаете.

— Задължен съм ти за това, Джона.

— Ти никога не можеш да ми бъдеш задължен за нищо. — Джона тръгна към вратата, спря и погледна през рамо. — Детектив, сервитьорките в „Блекхоук“ са облечени в черно. Черна риза или пуловер, черна пола. Къса черна пола — добави той и излезе.

Али сви устни и за пръв път, откак дойде в стаята, се отпусна дотолкова, че да пъхне ръце в джобовете си.

— Не мисля, че твоят приятел ми харесва, татко.

— Ще ти пасне.

— Как, като калъп? Не — поправи се тя. — Прекалено е студен като за това. Сигурен ли си в него?

— Колкото съм сигурен в теб.

И това, помисли Али, казваше всичко.

— Който и да е организирал тези обири, има ум в главата, връзки и кураж. Бих казала, че твоят човек ги има и трите. — Сви рамене. — И все пак, ако не мога да вярвам на твоята преценка, на чия мога да вярвам?

Бойд се засмя:

— Майка ти винаги го е харесвала.

— Добре тогава, вече съм почти влюбена. — Това изтри усмивката от лицето му, забеляза тя развеселена. — И все пак ще осигуря двама души като „клиенти“.

— Ти решаваш.

— От последния удар минаха пет дни. Прекалено добре работят, за да не искат скоро да направят още нещо. — Али отиде до кафе машината, размисли и се върна. — Следващия път може да не използват неговия клуб, не е гарантирано. Не можем да покрием всички клубове в града.

— Затова съсредоточи енергията си върху „Блекхоук“. Това е разумно и логично. Стъпка по стъпка, Алисън.

— Знам. Учила съм се от най-добрите. Предполагам, че първата стъпка е да отида да си намеря една къса черна пола.

— Не прекалено къса — намигна й Бойд.

 

 

Смяната на Али дойде в полицейското управление в четири без осем минути и дори ако бе тръгнала на секундата и пробягала четирите пресечки до апартамента си, пак нямаше да стигне вкъщи преди четири и десет.

Знаеше. Бе го изчислила.

А да си тръгне точно в четири се случваше толкова рядко, колкото да намери диаманти в калта. Но по никакъв начин не искаше да закъснява за срещата си с Блекхоук.

Това бе въпрос на гордост и принципи.

Влетя в апартамента си в четири и единадесет минути — благодарение на забавянето заради последния разговор със своя лейтенант — и на бегом смъкна сакото си по пътя към спалнята.

„Блекхоук“ бе на двадесет минути бърз ход и на два пъти по-малко време, ако се опиташе да стигне с кола в най-натовареното движение.

Едва за втори път щеше да работи под прикритие, откак бе станала детектив. Нямаше никакво намерение да се провали.

Свали кобура от рамото си и го хвърли на леглото. Апартаментът й бе прост и полупразен, най-вече защото не прекарваше там достатъчно време, за да бъде иначе. Къщата, в която бе израснала, бе все още неин дом, полицейското управление бе на второ място в списъка на приоритетите, а апартаментът, в който спеше, от време на време ядеше и още по-рядко се отдаваше на бездействие, бе на далечното трето място.

Винаги бе искала да бъде полицай. Не се бе замисляла особено какво означава това. То бе просто мечта.

Отвори гардероба и разрови модните рокли, официалните костюми и спортните дрехи, търсейки подходяща черна пола.

Ако успееше бързо да се преоблече, може би щеше да може да си направи един сандвич или да пъхне шепа бисквити в устата си, преди отново да хукне навън.

Измъкна една пола, потрепери от дължината й, хвърли и нея на леглото и продължи да рови за черен чорапогащник.

Ако щеше да носи пола, която едва й покрива дупето, поне щеше да покрие останалото с плътно непрозрачно черно.

Днес можеше да е денят, помисли тя, докато сваляше панталоните си. Трябваше да бъде спокойна, хладнокръвна, овладяна.

Можеше да използва Джона Блекхоук, ала нямаше да позволи той да й отвлича вниманието.

Знаеше много неща за него покрай баща си и се бе постарала да научи още. Като дете бе имал ловки пръсти, бързи крака и жив ум. Али почти можеше да се възхити от едно момче, което на дванадесетгодишна възраст бе успяло да организира хазартни спортни залагания. Почти.

И предполагаше, че почти може да се възхищава от човек, който е променил живота си — поне на повърхността — и се е превърнал в преуспяващ бизнесмен.

Истината бе, че тя бе ходила в неговия спортен бар и бе харесала атмосферата, обслужването и наистина превъзходните пици, които предлагаше „Бърза почивка“.

Това заведение имаше страхотни флипери. Освен ако някой не бе счупил рекорда й през последните шест месеца, инициалите й още стояха на първа позиция.

Наистина трябваше да намери време да отиде пак там и да защити титлата си.

Но сега не ставаше дума за това, напомни си Али. В момента ставаше дума за Джона Блекхоук.

Може би се бе наежил, защото му каза, че двама от неговите служители са в нейния списък със заподозрени. Е, много лошо. Баща й искаше тя да вярва на този човек, значи щеше да положи всички усилия да му вярва.

Стига да можеше да се пребори с него.

В четири и двадесет бе облечена в черно — поло пуловер, пола, чорапогащник. Прерови обувките на пода в гардероба си и намери подходящ чифт с ниски токове.

Отдаде дан на суетата, като измъкна шнолата от косата си, среса се и отново се върза. После затвори очи и се опита да мисли като сервитьорка в скъп клуб.

Червило, парфюм, обици. Една красива сервитьорка получава повече бакшиши, а целта трябваше да бъде бакшишът. Али отдели време за тях и провери резултата в огледалото.

Секси, реши тя, определено женствена и достатъчно практична. И нямаше къде да скрие оръжието си.

По дяволите. Въздъхна раздразнено и накрая реши да пъхне деветмилиметровия си пистолет в голямата ръчна чанта. Наметна едно черно кожено яке в знак на примирие със свежата пролетна вечер и хукна към вратата.

Имаше достатъчно време да стигне до клуба, ако отидеше направо в гаража и улучеше зелена вълна.

Отвори вратата и изруга.

— Денис, какво правиш тук?

Денис Овъртън държеше бутилка калифорнийско шардоне и се усмихваше весело.

— Просто минавах и помислих, че можем да пийнем по едно.

— Аз излизам.

— Добре. — Той премести бутилката и се опита да я хване за ръката. — Ще дойда с теб.

— Денис… — Не искаше да го наранява. Не отново. Когато преди два месеца скъса с него, Денис бе направо съсипан. И всичките му телефонни обаждания, отбивания и случайни срещи оттогава бяха свършвали зле. — Всичко това сме го минали.

— Хайде, Али, само два часа. Липсваш ми.

Очите му имаха едно тъжно кучешко изражение, усмивката му бе така умолителна. Това веднъж бе подействало, напомни си тя. Повече от веднъж. Ала си спомняше и как тези очи могат да горят от дива и безпричинна ревност, от едва сдържана ярост.

На времето държеше на него, дотолкова, че да му прощава за обвиненията, да се опитва да понася резките промени на настроението му, достатъчно, за да се чувства виновна, че приключва връзката.

Държеше на него достатъчно, за да сдържи гнева си при това поредно посегателство върху нейното време и пространство.

— Извинявай, Денис. Бързам.

Той препречи пътя й, все още усмихнат.

— Дай ми пет минутки. Едно питие заради доброто старо време, Али?

— Нямам пет минути.

Усмивката му изчезна и в очите му се появи онзи стар тъмен блясък.

— Ти никога не си имала време за мен, когато ми е било нужно. Винаги е ставало каквото ти искаш и когато го искаш.

— Точно така. Добре че се отърва от мен.

— Отиваш на среща с някой друг, нали? Отблъскваш ме, за да тичаш при друг.

— И така да е. — Което е много, много е, помисли Али. — Не е твоя работа къде ходя, какво правя и с кого се срещам. Това май не можеш да го разбереш. Но ще трябва да се постараеш, Денис, защото ми дойде до гуша. Престани да идваш тук.

Той я сграбчи за рамото, преди да бе успяла да се отдалечи.

— Искам да говоря с теб.

Тя не се дръпна, само погледна към ръката му, после насочи студения си поглед към очите му.

— Не прекалявай. А сега се дръпни.

— Какво ще направиш? Ще ме застреляш? Ще ме арестуваш? Ще повикаш татенцето, светията на полицията, за да ме закопчае?

— Ще те помоля още веднъж да се дръпнеш. Отдръпни се, Денис, и то веднага.

Настроението му отново рязко се промени.

— Извинявай, Али, извинявай. — Очите му овлажняха, а устните му затрепериха. — Просто съм разстроен. Дай ми още един шанс, имам нужда само от още един шанс. Този път ще направя така, че да се получи.

Тя откопча пръстите му от рамото си.

— Никога не се е получавало. Върви си у дома, Денис. Нямам какво да ти дам.

Тръгна, без да се обръща. Сърцето й се обливаше в кръв, защото трябваше. Защото можеше.