Нора Робъртс
Край и начало (9)

Девета глава

Намериха шумен и препълнен евтин ресторант и се настаниха на маса в ъгъла. Торп огледа насядалите плътно един до друг клиенти на бара. Във въздуха се разнасяше миризма на печено месо и вряло олио. По тавана имаше ярки флуоресцентни лампи.

— Много романтично — заяви той. — Ужасно държа на атмосферата, когато имам среща.

— Това не е среща — припомни му Лив, докато събличаше палтото си. — Изпробвам една теория. Трябва да внимаваш да не я провалиш.

— Да я проваля? — погледна я с невинен поглед. — Как?

В отговор, тя само го изгледа с присвити очи.

След като поръчаха, Лив се облегна на стола, за да поеме атмосферата около себе си. На бара двама мъже спореха разгорещено за конните надбягвания. Точно такова място й се беше искало да посети при пътуването й до Лондон в юношеските години.

Торп я наблюдаваше мълчаливо. Забеляза как очите й се местят от човек на човек, без нито за миг да губят израза си на възхищение. Нямаше я едва доловимата тъга, която бе прочел по лицето й в първия момент, когато я видя на улицата. За какво ли си мислеше? Или за кого? Все още има твърде много неща, които не знае. И, помисли си Торп, ще мине още известно време, преди тя да му каже.

— Какво виждаш? — попита на глас.

— Лондон — усмихна му се Лив. — Много повече от Лондон, отколкото ако разглеждаш паметниците и музеите.

— Очевидно това, което виждаш, ти харесва.

— Иска ми се само да не си заминавахме на сутринта. Щеше да ми е приятно да остана още един ден.

— Какво щеше да правиш?

Лив вдигна рамене.

— О, да видя всичко, всички. Ще се возя на двуетажен автобус. Ще ям риба и картофки, завити във вестник.

— Ще отидеш в Ковънт Гардън?

Тя поклати глава.

— Ходила съм в Ковънт Гардън. По-скоро бих отишла на доковете.

Торп се разсмя и вдигна чашата с бира.

— Ходила ли си някога на лондонските докове, Оливия?

— Не, защо?

— Не те съветвам. Поне не сама.

— Пак забравяш, че съм журналист — напомни му тя.

— Същото ще направят и докерите — сухо подхвърли той.

— Добре де — сви рамене и отново се облегна на стола си. — Така или иначе, утре се връщаме.

— И какви са плановете ти после?

— След като се мерна в студиото, ще спя през останалото време до края на почивните дни.

— Кога за последен път си виждала Вашингтон? — попита я той, докато поставяха пред тях печените на скара свински пържоли.

— За какво говориш? Всеки ден виждам Вашингтон.

— Имам предвид развлеченията — взе вилицата си той. Влизала ли си някога в ролята на турист?

Лив свъси вежди, докато отрязваше парче месо.

— Ами, предполагам…

— Ходила ли си в зоопарка?

— Разбира се, правих репортаж за… — Млъкна и вдигна поглед към него. Той гледаше усмихнато насреща й.

— Добре де, накъде биеш?

— Че не си почиваш достатъчно.

Лив го погледна учудено.

— Сега си почивам, нали?

— Нямам време да ти покажа Лондон както трябва — обясни Торп. — Защо не ме оставиш да ти покажа Вашингтон?

Предупредителните сигнали зазвъняха незабавно. Лив се зае с храната, докато формулираше безопасен отговор.

— Не мисля — изрече предпазливо.

Торп се усмихна и продължи да се храни.

— Защо не?

— Не искам да си създаваш погрешно впечатление, Торп.

— Какво погрешно впечатление? — Гласът му звучеше ласкаво и приятелски. Погледна надолу към ръцете й и си припомни как пробягваха по лицето му, когато я целуна.

— Виж… — Лив замълча в желанието да подбере внимателно думите си. — Компанията ти не ми е съвсем неприятна, но…

— Кармайкъл, ти направо ме застрелваш с комплименти.

— Но — продължи тя, като го изгледа настойчиво — няма да се обвързвам с теб и не желая да си въобразяваш противното. — Понеже думите й прозвучаха невъзпитано, тя малко смекчи позицията си. — Можем да бъдем приятели… в определен смисъл, предполагам.

— В какъв смисъл?

— Торп! — възкликна нетърпеливо. — Престани!

— Лив, като репортер, имам нужда от точна информация. — Усмихна й се невъзмутимо, преди да отпие от бирата си.

— Като репортер — възрази тя, — би трябвало да притежаваш достатъчно интуиция, за да разбираш какво имам предвид.

Той се приведе по-близо и се усмихна широко.

— Луд съм по теб, Кармайкъл.

— Ти си луд за връзване — поправи го тя и се опита да не обръща внимание на учестения ритъм на сърцето си.

— Но се опитвам да не го забелязвам, за да се разберем приятелски. Така че, ако се съгласиш нещата да останат на приятелска основа… — продължи тя.

— Какво се разбира под понятието приятелска? — поинтересува се той.

— Торп, невъзможен си!

— Просто се опитвам да разбера, Лив. Ако не разполагам с точните факти, как бих могъл да взема правилно решение? Значи, както го виждам аз… — хвана ръката й — склонна си да признаеш, че можеш да търпиш компанията ми. Така ли е?

Лив издърпа ръката си от неговата.

— Дотук — отвърна предпазливо.

— И си готова да направиш втората крачка и да бъдем приятели.

— Обикновени приятели. — Макар да разбираше, че я подвежда, все още не можеше да схване уловката.

— Обикновени приятели — съгласи се той и вдигна бирата си за тост. — За третата стъпка.

— Каква трета стъпка? — попита Лив, но той само й се усмихна над ръба на чашата. — Торп…

— Вечерята ти изстива — предупреди я той и погледна с интерес свинската пържола. — Ще я ядеш ли?

Лив отклони вниманието си от онова, което се канеше да каже, и сведе поглед към чинията си.

— Защо?

— Пропуснах обеда.

Тя се разсмя и си отряза ново парче.

— Аз също. — После я изяде до последната хапка.

Когато отново излязоха навън, валеше слаб дъжд. Лив вдигна лице към небето. Приятно й беше, че Торп я срещна — приятно й беше, че вечеряха заедно. И да не е разумно, няма никакво значение! И да не е безопасно, хич не я е грижа! Имаше нужда да прекара вечерта с някой, който може да я накара да се смее, да я накара да мисли. Да я накара да чувства! Ако това е Торп, тази вечер няма да си задава въпроси.

Няколко откраднати часа са всичко, което иска. Няколко часа да забрави всички обещания, които някога си беше давала. Тази нощ няма нужда от обещания. Тази нощ е освободена от миналото, освободена от бъдещето.

— За какво мислиш? — Торп я завъртя в ръцете си, когато тя се засмя.

— Че ми е приятно да вали. — Все още смеейки се, тя отметна косата си назад. После устните му се озоваха върху нейните. Лив обви ръце около врата му и се отдаде изцяло на мига.

Нямаше намерение да я целува. Господи, нямаше намерение да го прави! Колкото за толкова можеше да се владее. Но в мига, в който се разсмя и вдигна лице към него, не можа да устои. Имаше дъждовни капки в косите й. Усещаше ги и по устните й.

Никога досега не бе почувствал тази невъздържаност у нея. Тя разпали страстта му до изпепеляващ пожар. Не може ли да види колко силна е обичта му, колко силно е желанието му и поне да го съжали, ако не друго? Мили Боже, помисли си той, докато жадно пиеше отзивчивите й устни, стигнал е дотам, че е готов да приеме и съжаление, ако това е всичко, което може да му предложи. Притисна я здраво към себе си и зарови лице в шията й.

Лив отстъпи назад и се изтръгна от ръцете му, за да се облегне на стълба на една лампа. Сърцето й препускаше в страховито опиянение. Силата на собственото й чувство я потресе. А беше доловила у него нещо — може би някаква безразсъдна страст — което не смееше да приеме.

— Торп, аз… — Преглътна, неспособна да признае онова, което се случваше с нея, и поклати глава. — Нямах предвид това… просто стана — довърши безпомощно.

Все още развълнуван, Торп се приближи до нея.

— Лив — изрече той и вдигна ръка към лицето й.

— Не, моля те. — Затвори очи. Може би, ако успее да забрави всичко, да затвори страницата до този момент, тогава… Но не, не може да отхвърли онова, което е било. Обаче не е и готова да започне отново. — Не мога — прошепна и отвори очи. — Просто не мога.

Вместо да отдръпне ръката си от бузата й, той я обърна обратно и леко докосна с върха на кокалчетата кожата й. Едва ли е възможно да я желае повече, отколкото в този момент.

— Не можеш — попита тихо — или не искаш?

— Не знам — едва чуто отрони тя.

— Какво искаш, Лив?

— Тази вечер… — Вдигна ръката си към неговата. — Просто ми бъди приятел тази вечер, Торп.

В очите й имаше молба, която не можеше да пренебрегне.

— За тази вечер, Лив — хвана я той за раменете. — Тази вечер сме приятели, но не мога нищо да ти обещая за утре.

— Достатъчно е. — Част от напрежението се отдръпна от нея. Пое дълбоко дъх и му се усмихна. — Ще изпием ли нещо? От дванайсет години чакам да видя лондонска кръчма отвътре.

Натискът на ръцете му бавно отслабна. Лив смътно долови усилието, което му костваше да я пусне.

— Знам едно местенце в Сохо, ако все още е там.

— Да идем да видим — хвана го подръка.

Беше си там — малко по-западнало, отколкото преди седем години. Когато влезе, Торп се запита дали във въздуха не се носи все същата миризма на застояла бира и тютюн.

— Идеално е! — възкликна Лив, докато се оглеждаше през завесата от дим. — Да се настаняваме.

Намериха маса в един ъгъл. Лив седна с гръб към стената. На бара клиентите бяха рамо до рамо. От непринуденото им държане стигна до извода, че повечето са редовни посетители. По-встрани някой свиреше на пиано, по-скоро ентусиазирано, отколкото майсторски. Множество гласове се включваха в песента.

Водеха се разговори — една непрекъсната глъчка. От време на време се извисяваше отделен глас, така че Лив долавяше откъслечни изрази. Тематиката се простираше от нападението над погребалната процесия до нечий неприятен шеф.

— К’во шъ пийте? — изгледа ги подозрително сервитьорката, която важно пристъпи към тях.

— Бяло вино за дамата — отвърна Торп. — За мен бира.

— О, американци! — Това, изглежда, й хареса. — На екскурзийка?

— Точно така — потвърди Торп. Тя се изсмя бързо и пое обратно към бара.

— Имаме си двамца американци, Джейк — подхвърли на бармана. — Дай да ги обслужим.

Лив се разсмя тихичко.

— Откъде знаеш за това място, Торп?

— Бях в командировка преди няколко години. — Поднесе запалката към върха на цигарата си. — Един американец, прикрепен към посолството ни, си въобразяваше, че е голям майстор в шпионажа. Той ми определи среща тук.

— Шпионаж значи. — Лив се приведе напред, като се подпря с лакти върху дървената маса. — И какво излезе?

— Ядец.

— О, стига, Торп — поклати разочаровано глава тя. — Поне измисли нещо.

— Как ще ти звучи, че съм се внедрил на своя глава в международна шпионска мрежа и след това съм разкрил историята в новините в шест?

— Много по-добре — кимна утвърдително.

— Готово, янки — постави сервитьорката чашите пред тях. — Ако искате по още едно, само свирнете.

— Знаеш ли — подхвана Лив, след като отново останаха сами. — Почти напълно пасваш на образа.

— Образ?

— Смелият, самоуверен новинар. — Отпи от виното си и после му се усмихна. — Нали знаеш, леко измачкано пардесю, уморено от живота лице. Изправен пред някое правителствено учреждение или пред някоя мръсна яма, да съобщава новините под лекия дъждец. Задължително трябва да ръми.

— Нямам пардесю — изтъкна той.

— Не разваляй всичко.

— Дори и заради теб — добави той с усмивка — няма да коментирам от мястото на събитието, облечен с пардесю.

— Съкрушена съм.

— Аз пък съм впечатлен.

— Така ли? От какво?

— От представата ти за полевия репортер.

— Такава беше представата ми, преди да вляза в играта — съгласи се тя. — Мислех си, че ще се срещам с пропаднали типове от подземния свят в долнопробни барове и за нула време ще разкривам случаи, които ще разтърсват света. Историите ще се развиват шеметно една след друга. Приключения, вълнения, интриги.

— Никаква бумащина, цензура и редактиране на времето. — Торп отпи от бирата, загледан в нея. Как може някой да изглежда толкова добре след ден като този, който бе преживяла?

Смехът й бе топъл и одобрителен.

— Точно така. Мисля, че действителността започна да ми се изяснява в колежа, но ми се струва, че все още си бях запазила представата за приключения и слава. Остана в мен, докато не се наложи да отразявам първото убийство. — Потрепери бързо и отново се зае с виното. — Неща от този сорт бързо те връщат на земята. Ти успя ли да свикнеш да се справяш с това, Торп?

— Човек не свиква — отвърна той. — Но се справя.

Тя кимна, после отхвърли мрачните мисли. Пианистът беше минал на някаква меланхолична балада.

— Наистина ли пишеш роман?

— Казал ли съм такова нещо?

Лив се усмихна над ръба на чашата.

— Да, каза. За какво е?

— За политическа корупция, естествено. Ами твоят?

— Нямам такъв. — После вдигна поглед към него с лукави пламъчета в очите. В стомаха му запулсира тъпа болка. — Всъщност — заговори със снижен глас тя, след това се разколеба. — Може ли да ти се довери човек, Торп?

— Не.

Тя се изсмя сподавено.

— Разбира се, че не, но все пак ще ти кажа. Извън протокола — добави бързо.

— Извън протокола — съгласи се той.

— Когато бях в колежа и парите не достигаха, пописвах малко допълнително.

— О? — Запита се за какви ли недостигащи пари може да става въпрос, като се има предвид произходът й, но остави въпроса неизречен. — Какъв вид писане?

— Изпратих няколко материала за „Моята истинска история.“

Той се задави с бирата, после се взря в нея.

— Майтапиш се! Списанието за изповеди?

— Не се прави на толкова важен! Парите ми трябваха. Освен това — допълни тя с лека нотка на гордост — материалчетата доста си ги биваше.

— Нима? — изгледа я похотливо.

— Измислени — заяви важно.

— Бих искал да ги прочета… само с образователна цел.

— Никакъв шанс. — Вдигна поглед, тъй като тълпата на бара стана по-шумна. — Ти с какво се занимаваше в неразумната си младост, Торп?

— Пишех за вестник. — Хвърли небрежен поглед през рамо към двама мъже, които се караха заради игра на дартс.

— А, все журналист значи.

— И свалях момичета.

— Това се подразбира от само себе си. — Лив наблюдаваше как играчите на дартс се изправят един срещу друг в спора си. Клиентите на бара започнаха шумно да вземат страна. Торп посегна към портфейла си.

— Нали няма да си тръгваме още? — запита тя, когато понечи да извади банкноти.

— Всеки момент нещата ще загрубеят.

— Знам — усмихна се тя. — Искам да видя. Кой избираш — онзи с шапката или другия с мустаците?

— Лив — търпеливо заговори той, — кога за последен път си присъствала на бой в бар?

— Не ставай досаден, Торп. Аз залагам на този с шапката. По-дребен е, но е по-жилав. — Още докато говореше, мъжът с мустаците нанесе първия удар. Торп се облегна назад с въздишка на примирение. На този етап ще е по-безопасно да останат в ъгъла.

Мъжете на бара се извърнаха да наблюдават. Държах чашите в ръце и подвикваха окуражително. Лив примигна, когато нейният човек получи юмрук в стомаха. Хората из кръчмата започнаха да вадят пари и да залагат за изхода от боя. Барманът продължаваше да подсушава чаши. Двамата мъже се вкопчиха яростно, после се строполиха на пода.

Торп ги наблюдаваше как се търкалят по дъските. Един стол бе съборен и някакъв мъж с чаша тъмна бира в ръка го изправи и издърпа на безопасно разстояние. После седна на него, за да е по-близо до избраника си. Чуваха се насърчителни викове и напътствия.

Изглежда, прогнозата на Лив щеше да се окаже правилна. Мъжът с шапката беше гъвкав като змиорка. Приклещи по-едрия си противник в здрава хватка и настоя да се предаде. Онзи, почервенял от яд и недостиг на въздух, бе принуден да го стори.

— Искаш ли още едно? — обърна се той към Лив, след като положението започна постепенно да се успокоява.

— Хм? — Вниманието й отново се насочи към него, после се усмихна на спокойното му изражение. — Не мислиш ли, че точно от такива неща стават добри материали, Торп?

— Ако смяташ да коментираш професионален бокс — съгласи се той, но се усмихна. — Изненадваш ме, Оливия.

— Защо, понеже не се разпищях и не закрих очи? — Разсмя се и сама даде знак на сервитьорката. — Торп, те не си причиняват нищо чак толкова страшно — някоя и друга синина и да има за какво да говорят. При нас в залата всеки ден преди началото на новините е много по-зле.

— Смела дама си ти, Кармайкъл — вдигна чашата си за тост той.

Тя доволно допря своята до нея.

— О, благодаря ти, Торп!

Когато отново се озоваха навън, беше късно. Лив чу часовникът да бие един. Слабият дъждец продължаваше да ръми упорито. Светлините се отразяваха в плитките локви и трепкаха мъждиво през булото на дъжда. Макар въздухът да беше студен, виното я бе сгряло и тя се чувстваше съвсем бодра.

— Знаеш ли — заговори, докато крачеха бавно по улиците на Сохо, — първия път, когато идвах в Лондон, ходих по музеи, паметници, на чай и театър. Струва ми се, че тази вечер видях повече, отколкото тогава за цяла седмица. — Когато хвана ръката й в своята, тя не възрази. Имаше нещо съвсем естествено в това да върви с него в ранните часове на нощта под мъглата от дъжд. — Когато излязох от хотела тази вечер, бях уморена, потисната. — Леко раздвижи рамене. — Неспокойна. Радвам се, че ме намери.

— Исках да бъда с теб — простичко отвърна той.

Лив предпазливо заобиколи думите му.

— Радвам се, че се връщаме в почивните дни — продължи тя. — Такива командировки ти изцеждат силите докрай. Особено след неочакваното събитие от сутринта.

— Всъщност не беше чак толкова неочаквано — подхвърли Торп.

Лив го изгледа втренчено.

— Да не искаш да кажеш, че си очаквал да се случи нещо такова?

— Да речем, че имах предчувствие.

— Ами можеше да го споделиш с нас, останалите — подхвърли тя с нотка на раздразнение. — В края на краищата, нали беше специален кореспондент.

— И като такъв, от мен се иска да съобщавам факти и информация, а не предчувствия. — Усмихна й се, докато тя го гледаше навъсено. — Би трябвало и сама да можеш да събереш две и две, Кармайкъл. Имаш дъждовни капчици по миглите.

— Не променяй темата.

— И целият ти грим се е отмил.

— Торп…

— Косата ти е влажна. — Лив се предаде с въздишка. — Уморена ли си? — попита той, след като влязоха във фоайето на хотела.

— Не. — После се засмя. — Господ ми е свидетел, че би трябвало!

— Искаш ли да идем в барчето да пийнем преди лягане?

— Не и ако искам да съм с бистра глава на сутринта. — Тя се насочи към асансьора. — Трябва да видя какво става в Скотланд Ярд, преди да си тръгнем. Някакви връзки там, които би искал да споделиш, Торп?

Той се усмихна и натисна бутона за техния етаж.

— Сама ще трябва да си ги намериш.

— Мислех, че Вашингтон е запазената ти територия.

— Когато съм там — потвърди той и я избута в коридора.

— Значи имаш връзка — изрече подозрително.

— Не съм казал такова нещо. Във всеки случай, отсега нататък лондонският кореспондент поема случая.

Съзнавайки, че е изправена пред задънена улица, Лив пъхна ключа в ключалката.

— Това за съжаление е вярно. Неприятно ми е, че не мога да продължа да работя по него. — Обърна се, за да му се усмихне. — Благодаря за компанията.

Без да проговори, той поднесе ръката й към устните си. Когато треперенето стигна до върховете на пръсти й, тя понечи да я издърпа, но Торп здраво я задържа своята. Извърна я с дланта нагоре — и постави още една дълга целувка.

— Торп — отдръпна се назад Лив, но ръката и оставаше здраво уловена в неговата. — Споразумяхме се да бъдем приятели.

Очите му бяха впити в нейните. Дрезгавите нотки в гласа й помилваха кожата му.

— Вече е утре, Лив — отвърна тихо. — Не съм давал никакви обещания за утре. — Постави ръце на раменете й, обърна я към вратата и лекичко я побутна вътре. Пусна я само за да затвори вратата след тях.

Отново беше в ръцете му. Бавно прокара пръсти по тънката извивка на врата й. Без да откъсва очи от нея, очерта линията на ухото й, скулите, после устните. Те потрепериха от докосването му. Със същата бавна предпазливост, прокара устни по маршрута, изминат от пръстите му. Леки като пърхане на пеперуда целувки обсипаха врата и лицето й, подмамиха устните й. Нито притискаше, нито настояваше — оставяше само собствените й желания да я държат в плен.

Когато плъзна ръце под пуловера й, Лив не направи опит да го спре. Почти без да я докосва, той прокара опакото на пръстите си нагоре, после обратно надолу. Усети тръпката. Неподвижен, съвсем леко увеличи натиска на целувката — внимателно проучване на влажните гънчици по устните й, нежно докосване на езици.

Лив не му оказа съпротива. Сякаш бе твърде отдадена на конфликта вътре в себе си — дали да посегне към него, или да го отблъсне. Гърдите й бяха твърди и стегнати в ръцете му. Грапавата диря на дланта му по чувствителната й кожа изтръгна стон на удоволствие.

Инстинктът му някак го предупреди, че трябва да се отнася с нея като с неопитно момиче — с внимание и търпение. И въпреки това страстта му се разгаряше. Треперенето й го възбуждаше, но искаше повече. Искаше тя да го докосва, да моли за него. Страстта съществуваше — беше я почувствал преди. Искаше я сега. Устните му се притиснаха в нейните, за да ги увлекат и склонят. Тя се бореше повече със себе си, отколкото с него. Дишането й беше неравно, тялото й — покорно. Но оставаше една тънка корица, която още не беше разчупила.

Разкопча бавно клина й и със стон посегна с пръсти да я докосне. Невероятната й мекота го запрати на границата на разума. За момент тя се притисна конвулсивно в него. Сякаш животът разтърси цялото й тяло. Устните й внезапно станаха ненаситни и настойчиви под неговите. После изведнъж се отдръпна назад, опря се на вратата и трескаво поклати глава.

— Не, не прави това, Лив! — Притиснат до ръба, Торп я издърпа обратно в прегръдките си. — Няма да те нараня. От какво се боиш?

Беше твърде близо, прекалено близо. Гласът й се изостри отбранително.

— От нищо не се боя. Искам да си вървиш. Искам да ме оставиш на мира.

Гневът напираше да избухне и той я улови още по-здраво.

— Друг път искаш! — Устните му се впиха яростно в нейните и чрез тях се изляха ядът и отчаянието му. Дори когато се опитваше да протестира, устните й откликваха на неговите. — А сега ме погледни — заповяда й грубо и я издърпа назад за раменете. — Погледни ме и ми кажи, че не ме желаеш! — Отвори уста да го изрече, но лъжата не искаше да излезе. Можеше само да стои и да се взира в него. Цялата й смелост я напусна. Беше напълно беззащитна. — Върви по дяволите, Лив! — внезапно промърмори той. Избута я встрани и изскочи през вратата.