Нора Робъртс
Край и начало (8)

Осма глава

С тихо, монотонно бръмчене, звънецът събуди Лив в шест сутринта. Посегна автоматично към бутона, после остана да лежи, загледана в безличната, стандартна стая, без ни най-малка представа къде се намира. Лондон, припомни си и потърка очи с пръсти.

Не спа добре. Седна в леглото, придърпа колене към гърдите си и опря глава върху тях. Да го вземат дяволите Торп! Беше прекарала половината нощ да се върти и мята, измъчвана от съмнения и желания, които не съществуваха, преди да я докосне. Целта на присъствието й в Лондон е чисто професионална. Дори да разполагаше с време, нямаше да има желание за нещо друго. Просто не иска да се забърква с него. Защо той не може да го проумее?

Защото, помисли си уморено, да твърдиш нещо и да действаш според казаното са две различни неща. Как може да го убеди, че не иска да има нищо общо с него, след като откликва всеки път, когато я вземе в прегръдките си? Да, беше го пожелала. В онзи кратък миг, когато бе притисната в него, беше готова да му се отдаде. Волята й се беше огънала пред неговата. Това я плашеше.

Очевидно, трябва да разреши проблема най-напред в самата нея. Най-важното, което трябва да се направи, е да се сменят думите: не че не иска да има нещо между тях, а че отказва да има нещо между тях.

Лив стана и се приготви да вземе душ. Твърде много работа има да свърши днес, за да се отдава на мрачни мисли за личната си дилема. Във всеки случай, каза си тя, самият факт, че толкова мисли за Торп, му придобива твърде голямо значение. Колко ще се радва да разбере, че е постигнал точно това!

Беше си взела много строг костюм, тъмносив и силно втален. След като закопча и последното копче, се огледа с професионално око в голямото огледало. Ще стане. Малко допълнителен грим скри леките сенки под очите й. Пак Торп, помисли си сърдито.

Тънкото куфарче ще побере записките й; добави един резервен бележник и запаса от моливи. Преметна палтото си през ръка и се приготви да излиза. Някакво бяло петно на пода пред междинната врата привлече вниманието й.

Лив го изгледа за момент. Подозрително приличаше на бележка. Най-добре е, каза си тя, да не му обръща внимание. Стигна чак до входната врата, преди да се предаде и да се върне обратно. Клекна и вдигна листчето.

„Добро утро“.

Само толкова. От гърлото й се изтръгна смях, преди да успее да го спре. Той е луд, реши отново. Напълно луд! Ентусиазирано откъсна лист от своя бележник и надраска същия поздрав. След като го пъхна под вратата, тя излезе от стаята.

Откри екипа си според уговорката в ъгъла на хотелското кафене.

— Здрасти, Лив — ухили се насреща й Боб. — Искаш ли нещо за закуска?

— Само кафе. — Взе общата каничка и си наля. — Имам чувството, че ще ми трябва цял литър.

— Дълъг ден ще бъде — напомни й той и заби вилица в яйцата си.

— Веднага започваме — съгласи се тя, после поклати разсеяно глава към сервитьора. — Искам да направим запис пред Уестминстърското абатство, преди да се е събрала тълпата, и още един на Даунинг Стрийт 10. С малко повече късмет може да хванем някой кадър на вдовицата на Съмърфилд. Предполагам, че ще започнат да се събират по улиците поне час преди обявеното начало на погребалната процесия. — Един от екипа й предложи препечена филийка, но Лив се усмихна и поклати глава. — Искам и малко общи кадри от тълпата, за да ги използваме по-късно за фон на коментарите.

— Трябва да взема някакви сувенири за жена ми и децата — усмихна се насреща й Боб, докато тя поемаше чашата си с кафе. — Виж, Лив, достатъчно неприятности си имах, че тръгнах за Лондон без тях. Ако не занеса някакви подаръчета, ще трябва да спя на канапето.

— Сигурно ще успееш да отделиш няколко минути за пазаруване между предаванията. — Докато говореше, очите й шареха из помещението и по лицата на останалите журналисти.

— Търсиш ли някого? — попита Боб и сряза наденичката.

— Какво? — погледна го разсеяно.

— Непрекъснато се оглеждаш наоколо. С някой друг ли имаш уговорена среща?

— Не — отвърна тя, ядосана, че несъзнателно е търсила Торп. — По-добре е всички да побързате — обърна се Лив към целия екип. — Графикът е натоварен.

През останалите десет минути продължи да пие кафето си с гръб към останалата част от помещението.

 

Слабите слънчеви лъчи никак не топлеха, докато Лив стоеше срещу Уестминстърското абатство. Преглеждаше за последен път записките си за включването, докато екипът разполагаше оборудването. По нейна преценка всичко щеше да трае четиридесет и пет секунди. Зад нея се издигаха кулите на абатството на фона на навъсеното небе. Лондон бе мрачен под надвисналите облаци, които заплашваха да завали всеки миг. В момента Лив не обръщаше никакво внимание на града край себе си, а бе изцяло съсредоточена върху четиридесет и пет минутния запис, който предстоеше.

— Започваш с мен — инструктира тя оператора. — След уводните думи ще се обърна встрани и ще посоча назад към абатството. Искам бавен общ план, после на финала отново се връщаш на мен.

— Ясно. — Боб изчака, докато осветителят му прибере рулетката си. — О кей?

Лив пое микрофона и кимна. Неудовлетворена го повтори още веднъж. Лекият ветрец рошеше косите й, докато говореше за предстоящата церемония. Без да бърза, сякаш времето й не бе изчислено до секунда, каза няколко думи за историята на абатството. Когато камерата отново се върна на нея, тя се взря в обектива със сериозен поглед.

— Това беше Оливия Кармайкъл с репортаж от Уестминстърското абатство, Лондон.

— Е? — премести тежестта на тялото си Боб.

— Става. — После погледна часовника си. — Добре. Отиваме на Даунинг Стрийт. Остават два часа до началото на официалната част. Трябва да имаме достатъчно време да направим един бърз запис и малко снимки с хората по улиците. Ще поискаме още един брифинг с Торп, преди да подадем това, с което разполагаме към студиото.

 

Торп имаше време за три чаши кафе, докато изчакваше президента. Кратката му среща с Доналдсън разкри само, че президентът е прекарал спокойна нощ и е станал рано. Но Торп не се чувстваше удовлетворен.

Отвън чакаше лимузината, а хората от секретните служби оглеждаха дискретно наоколо. Дръпна от цигарата, застанал без палто, нехаещ за ледената пролетна утрин. Операторът му си подсвиркваше фалшиво, а останалите от екипа разговаряха приглушено. Но Торп не им обръщаше внимание. Наблюдаваше агентите. Съвсем ясно бе, че са нащрек.

В мига, в който президентът излезе, нещата се задвижиха. Торп чу бръмченето на включената камера. Микрофонът беше в ръката му. Почти без да се замисля, той отбеляза с какво е облечена първата дама. Имаше хора, които щяха да поискат точна информация.

— Господин президент!

Президентът спря пред вратата на лимузината и се извърна към Тори. Леко кимване задържа охраната на близко разстояние.

— Т. С. — важно проговори той. — Тъжен ден за Англия и за света.

— Да, господин президент. Смятате ли, че смъртта на министър-председателя Съмърфилд ще има отражение върху външната ви политика?

— Смъртта на Ерик Съмърфилд ще бъде почувствана болезнено от всички привърженици на мира.

Заобиколен начин да не кажеш нищо, помисли си без злоба Торп. Такава беше играта. Той също познаваше протокола. Не бяха позволени остри въпроси сутринта преди погребението.

— Господин президент — повтори отново, променяйки тактиката, — имате ли някакви лични спомени от министър-председателя?

Дори и да беше изненадан от смяната на тона, президентът запази спокойствие.

— Можеше да върви в продължение на километри — усмихна се той. — Разбрах го в Кемп Дейвид. Ерик Съмърфилд обичаше да мисли на крак.

След тези думи президентът се пъхна в колата до жена си. Все така изпълнен с неясно неудовлетворение, Торп изчака служебната си кола.

Коментарът му, както и записът на траурната процесия, щяха да се предават чрез сателит. Торп се установи на по-малко от пресечка от Уестминстърското абатство, където щеше да се състои службата. Предаването му обещаваше да се превърне в дълъг монолог върху дошлите да засвидетелстват последна почит знаменитости и реда, в който ще пристигат.

Торп оповести появата на лимузината с кралското семейство, после и на други важни особи, като ги редуваше с подробности от политическата кариера и личния живот на Съмърфилд. Улиците бяха задръстени от хора, но шумът около него бе почти недоловим. Зрителите разговаряха помежду си с приглушени гласове, сякаш се намираха вътре в самото абатство.

Веднъж мярна Лив, но нямаше време за лична среща. Докато говореше в микрофона си, тя бе някъде в крайчеца на полезрението му, в крайчеца на съзнанието му. Тялото му се напрегна за части от секундата, преди да се случи.

Една кола се вряза през полицейските заграждения и се насочи с висока скорост към центъра на траурната процесия. Проехтяха внезапни, изненадващи изстрели. Хората, застанали от двете страни на улицата, се разпръснаха хаотично от страх и объркване. Операторите хукнаха, за да намерят по-добър изглед към сцената на действие. С микрофон в ръка, Лив притича напред, говорейки в движение. Торп беше там някъде пред нея.

Процесията спря на място. Куршуми разкъсаха гумите на летящата кола и тя подскочи и се изкриви на една страна. Предното стъкло се напука като паяжина, докато колата се завъртя, изправи се и после отново се завъртя. Качи се върху бордюра и рязко спря.

Отвътре изскочиха четирима мъже с автомати. Куршумите се разхвърчаха безразборно. Последваха писъци и нова паническа блъсканица. Имаше хора, съборени по земята, докато други бягаха да се спасят.

Лив си пробиваше път напред, като притичваше след оператора си. Налагаше се да се блъска и промушва през тълпата, която тичаше презглава в обратна посока. Изстрелите отекваха над виковете на страх и ужас. Усети силен удар в рамото, докато някой яростно си пробиваше път покрай нея. Без да трепне, тя продължи напред, все така говорейки в микрофона.

Торп я улови за китката в мига, в който мина край него. Издърпа я назад и се изправи в цял ръст плътно пред нея. Беше видял как един куршум се разбива в паважа на не повече от метър от мястото, където стоеше.

— Не ставай глупачка — изсъска, преди отново да вдигне микрофона към устата си. — Четирима мъже — продължи, без да откъсва очи от сцената, — маскирани и въоръжени с мощни автомати…

Лив издърпа ръката си от захвата му. Тъй като пътят й се оказа преграден, беше принудена да предава от мястото, където се намираше. Над рамото на Торп успя да види смачканата кола и стрелците. Не беше необходимо да дава специални инструкции на Боб. Той вече бе приклекнал на едно коляно пред тълпата и снимаше стрелбата със същото спокойствие, с което би снимал някое градинско парти. Представителите на световната преса вършеха работата си. Думата „нападение“ излиташе в ефира на пъстра смесица от езици.

Изригна експлозия от автоматична стрелба. После се възцари внезапна и злокобна тишина.

Торп продължи коментара си, след като четиримата мъже се проснаха повалени на улицата. Гласът му звучеше спокойно, макар и забързано. Трябваше да представи фактите така, както ги вижда. Точно заради това беше избрал телевизионните новини. Непосредствеността. Това винаги ще бъде най-голямото предизвикателство за журналиста — да отразява обективно онова, което се случва в момента на самото действие, без сценарий, без подготовка. Адреналинът му се беше повишил. Интуицията му се оказа напълно оправдана.

Продължи да говори без прекъсване през следващите петнадесет минути, докато хората се поуспокоиха и процесията продължи пътя си към абатството. По програма следваше службата. Вътре щафетата щеше да поеме лондонският кореспондент на Си Ен Си. Това щеше да осигури на Торп време да потърси информация за нападението. Каза заключителните думи и даде знак на оператора.

— Нямаше право — незабавно започна Лив.

— Млъкни, Оливия! — До този момент не си беше давал сметка колко е ядосан. Докато връщаше микрофона на озвучителя, ръката му леко потрепери. Можеха да я убият, помисли си мрачно. Можеха да я убият, както си стоеше точно до него.

Разярена, тя се издърпа и стана.

— Кой си въобразяваш, че си… — Гневният въпрос остана недовършен, защото той я сграбчи за рамото.

— Някой трябваше да те спре, преди да си изскочила под кръстосания огън. Тъпа идиотка! — Спря, хвана я по-здраво и я разтърси. — Кой щеше да предаде драгоценния ти репортаж, ако беше налетяла на някой куршум?

Лив се издърпа от него.

— Нямах намерение да налитам на никакъв куршум. Много добре знаех какво правя — отвърна студено.

— За нищо друго не мислеше, освен да се навреш в центъра на събитията. — Сега вече почти викаше, привличайки вниманието на няколко от колегите им край тях. — Да не би да си мислеше, че можеш любезно да ги помолиш да спрат стрелбата и да ти дадат интервю?

Не по-малко объркана, отколкото ядосана, Лив се взираше насреща му.

— Не знам за какво говориш. Не съм направила нищо, което не би направил всеки друг репортер. — С бързо движение на ръката, отметна разпилените си коси. — Абсолютно същото направи и ти. Нямаш право да ми се бъркаш в работата.

— Да ти се бъркам в работата? — възкликна невярващ той. — Там имаше четирима луди с автомати!

— Знам, по дяволите! — замахна отчаяно с микрофона си тя. — Точно това е събитието. Какво ти става?

Торп се взираше в нея. Реакцията му бе неадекватна и той го знаеше. Но яростта не искаше да стихне. За да се въздържи да не я разтърси отново, пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Беше неспособен да понесе мисълта, че би могла да се озове в някаква опасност… и че той не би могъл да стори нищо.

— Имам да отразявам събитие — каза сухо и се отдалечи.

Лив се подпря с юмруци на хълбоците и се загледа след него. Хвърли поглед встрани и улови въпросителния израз на Боб. След като въздъхна ядосано, тя се приближи към него.

— Хайде, събери останалите. Имаме да отразяваме събитие.

Лив взе интервюта от официални лица, случайни свидетели, полицаи. Разговаря с една пребледняла, изпаднала в шок жена с повърхностна рана в горната част на ръката от заблуден куршум. Трябваше да наблегне основно върху реакцията на множеството и предположения, тъй като фактите все още бяха нищожни: четирима неидентифицирани мъже в, доколкото можеше да се прецени, напълно самоубийствена мисия. Двадесет и четири човека бяха ранени — повечето от паническия бяг на тълпата, отколкото от огнестрелни рани. Само шестима се налагаше да останат в болница и само двама от тях бяха със сериозни наранявания. Лив бързо записваше имената и професиите, докато си пробиваше път през останалото множество.

Ако терористите са разчитали да отменят погребалната служба на министър-председателя, не са отчели прословутото британско самообладание. Церемонията продължи по разписание вътре във вековното абатство, докато полицията и пресата действаха отвън.

Линейките пристигаха и заминаваха успоредно с официалните коли. Смачканата кола беше вдигната от мястото. Много преди църковната служба да приключи, на улицата нямаше и следа от случилото се.

От мястото, където бе застанала, Лив видя как кралската фамилия излиза от абатството. Дори охраната да беше засилена, всичко ставаше дискретно. Изчака заминаването и на последната лимузина. Разтърка натъртеното място на рамото си и се загледа в техниците, които прибираха екипировката. От часове беше на крака.

— Сега какво? — запита Боб, докато прибираше камерата си в калъфа.

— Скотланд Ярд — уморено отвърна тя и се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб. — Имам чувството, че ще прекараме по-голямата част от следобеда в чакане.

Едва ли можеше да се окаже по-права. Чакаше, заедно с цял куп репортери от пресата и телевизията. В официалното изявление им подхвърлиха само няколко трохи информация и ги отпратиха. В шест вечерта нямаше какво ново да допълни към репортажа си, освен преглед на събитията от сутринта и съобщението, че терористите засега остават неидентифицирани. Лив засне един финален коментар пред Скотланд Ярд и се отправи обратно към хотела.

Напълно изтощена остана да лежи почти цял час във ваната, като изчака умората да се отцеди от нея. Но въпреки това все още се чувстваше напрегната. Стаята беше прекалено тиха, прекалено празна, а тя все още твърде възбудена от събитията през деня. Започна да съжалява, че отклони предложението на екипа да отиде с тях на вечеря.

Все още беше рано, забеляза тя. Твърде рано. Не й се искаше да прекара втора самотна нощ в хотелската стая. Ако реши, има колкото искаш журналисти, които би могла да потърси, за да си правят компания в някое заведение. Но Лив установи, че не й се иска вечерта й да мине в разговори и припомняне на събитията от деня. Искаше да види Лондон. Забрави умората си и започна да се облича.

Навън беше студено и надвисналата през целия ден, влага над града все още се усещаше. Беше облякла леко палто върху клина и пуловера си. Тръгна, без да се замисля за посоката. Улиците бяха задръстени от коли и миризмата на изгорели газове погъделичка носа й. Чу Биг Бен да отмерва осем. Ако смята да вечеря, трябва да открие ресторант. Но продължи да върви.

Отново си припомни пътуването преди дванадесет години. Тогава се движеше с ролс — от паметник на паметник. Имаше градинско парти в Бъкингамския дворец. В бледорозова рокля от органдин и широкопола шапка, Мелинда се представи на кралицата. Лив си спомняше колко силно й се искаше да посети лондонския Тауър. Майка й бе сметнала, че разходка из Националната галерия ще бъде по-поучителна. Старателно разглеждаше картините и в същото време си мислеше как ужасно й се иска да види вътрешността на някоя кръчма.

Някога, преди не чак толкова много години, Дъг обмисляше да предприемат пътешествие до Лондон. Беше в колежанските им дни, когато все още имаха мечти. Но никога не разполагаха с достатъчно пари, за да отделят за самолетни билети. А след това не разполагаха с достатъчно любов, за да отделят за мечти. Лив се отърси от мрачното си настроение. Сега е тук, свободна да види Тауър или някоя кръчма, или да се качи в метрото. Но няма с кого да сподели преживяното. Няма с кого да…

— Лив! — Обърна се и се сблъска с Торп. Взираше се в нея с ръка на рамото й. За момент го изгледа разсеяно. — Сама? — попита той, но не се усмихна.

— Да, аз… — Опита се да измисли нещо. — Да, реших, че бих могла да поразгледам града.

— Изглеждаше малко отнесена. — Пусна рамото й и пъхна ръце в джобовете си.

— Просто се бях замислила. — Лив тръгна отново и той закрачи редом с нея.

— Идвала ли си и преди в Лондон?

— Веднъж, преди много години. А ти?

— На млади години. — Известно време вървяха мълчаливо. Сдържаността, която чувстваше у него, беше нещо ново за нея. — Няма нищо ново за терористите — продума след малко.

— Да, знам. Прекарах следобеда в Скотланд Ярд. Предполагам, че са действали самостоятелно.

Торп сви рамене.

— Имали са много сложна, много скъпа екипировка, но, изглежда, не са знаели как да я използват. Били са обречени.

— Глупаво е — тихо изрече Лив и се замисли за четиримата мъже, привлекли светлините на прожекторите върху себе си за един кратък миг. — Напълно безсмислена смърт.

Отново потънаха в мълчание и продължиха да вървят в студената вечер. Неочаквано, Торп постави ръка на рамото й.

— Лив, днес там наоколо хвърчаха много куршуми.

— Да?

— Цяло чудо е, че никой от пресата или от зрителите не беше убит.

— Да.

Няма да облекчи положението му. Торп изпусна нетърпелива въздишка.

— Ако съм прекалил тази сутрин, то е, защото бях престанал да те възприемам като журналист. Знаех само, че си жена и че не искам да пострадаш.

Тя мълчаливо се взря в лицето му.

— Това извинение ли е?

— Не, обяснение.

Лив се замисли за момент.

— Добре.

— Какво добре?

— Смятам, че е разумно обяснение. — Сега вече се усмихна. — Но следващия път, когато ми се изпречиш на пътя при някое събитие, ще получиш не особено нежно сръчкване в ребрата. Разбрано?

— Разбрано — кимна той и отвърна на усмивката.

— Вечерял ли си, Торп? — попита го, след като отново тръгнаха.

— Не, слушах шикалкавенията на Доналдсън.

— Гладен ли си?

Той сведе поглед към нея, извил учудено едната си вежда.

— Това покана ли е, Оливия?

— Не, въпрос. Отговори с „да“ или „не“.

— Да.

— Някой ми беше казал, че сънародниците трябва да се поддържат на чужда земя — подхвърли тя. — Какво е твоето виждане?

— Склонен съм да се съглася.

Лив го хвана подръка.

— Хайде, Торп, ще ти купя вечеря.