Нора Робъртс
Край и начало (7)

Седма глава

Смъртта на министър-председателя Съмърфилд бе неочаквана. Фаталният удар, сложил край на живота на британския ръководител, остави страната потопена в скръб. И хвърли световната преса в трескава подготовка. Трябваше да се излъчват специални директни репортажи, да се подготвят обзори за четиридесетгодишната кариера на Съмърфилд в управлението на Великобритания, да се отразят отзивите от държавните глави на други страни. Как ще се отрази смъртта му върху равновесието на властта в света?

Два дни след съобщението за смъртта на министър-председателя, американският президент се намираше на „Еър Форс 1“, за да пресече Атлантическия океан и да присъства на погребението. Торп го придружаваше.

Като специален кореспондент, работата му изискваше да стои, колкото бе позволено за един репортер, по-близо до президента, а след това да споделя информацията си с останалите представители на масмедията, потеглили по същия маршрут със специалния журналистически самолет. Разполагаше с екип, подбран сред гилдията, готов да заснеме всяка важна подробност по време на полета. Операторът, осветителят и техникът по звука бяха настанени в задната част на самолета, за да са на разположение. Колегите и останалата им екипировка ги следваха в журналистическия самолет. В предната част на „Еър Форс 1“ се намираха президентът, първата дама и антуражът им — секретари, тайни служби, съветници. Настроението беше потиснато.

Зад Торп членове от екипа играеха на покер. Дори и ругатните бяха приглушени. При повечето други пътувания той се присъединяваше към тях, за да убие времето с някоя и друга игра, някой и друг виц… Но сега умът му бе зает с други неща.

Самата работа бе достатъчна, за да запълни времето на полета. Трябваше да обработи и сортира събраната информация, да подготви груб предварителен сценарий за излъчването в деня на погребението. А после, в Лондон, от него се очакваше да се придържа близо до президента, да наблюдава реакциите, да чака изявления. Желанието да бъде на мястото на събитието и да излъчва собствени коментари беше основната причина за отказа му от поста говорител в Ню Йорк.

Торп щеше да вземе всички интересни подробности, които успее да измъкне от прессекретаря, и да използва собствения си талант за наблюдение и преценка, за да подготви не само своите репортажи, но да подаде информация и на колегите си.

Макар че определянето му за специален кореспондент беше признание за заслугите му, почти му се искаше да са предпочели Карлайл или Диксън от конкурентните станции. Сега той се намираше в президентския самолет, а Лив бе в журналистическия.

През последните няколко дни тя се държеше на разстояние от него и Торп й даде възможност. Нямаше и особено голям избор, тъй като напрежението около отразяването на водещата новина не му оставаше много време. Но пък едно и също събитие ги бе срещало с отчайващо постоянство на едни и същи места.

Тя се държеше сдържано, припомни си той, всеки път, когато попадаха един на друг — пред вратите на Белия дом, на Капитолийския хълм, в посолството на Великобритания. Нямаше и намек за жената, която бе видял да яде хотдог и възторжено да се радва на отбелязания хоумрън. Лекотата, с която се държеше на разстояние, го дразнеше повече, отколкото му се искаше да признае.

Дори и пред себе си. Нетърпението е опасно, знаеше го добре. Но неговото все повече нарастваше.

Не е безразлична към мен, помисли си и се загледа мрачно през прозореца. Леко въздушно течение разклати самолета, докато вадеше цигара. Независимо какво казва и как се държи, не може да заличи начина, по който откликва. В нея имаше страст и въпреки яростната й съпротива, тази страст печелеше битката всеки път, когато я вземеше в прегръдките си. На Торп му се искаше да се задоволи с това. Засега.

— Три попа! — чу приглушено възклицание зад гърба си. — Ей, Т. С., ела да те включа, преди този тип да ни е обрал всички.

Тъкмо понечи да се съгласи и забеляза президента да се промъква в кабинета си заедно със секретаря и говорителя.

— По-късно — отвърна разсеяно и стана.

 

Кога за последен път ходих в Англия? — запита се Лив. Замисли се и си припомни лятото, когато бе на шестнайсет. Пътува заедно с родителите и сестра си в първа класа. Позволиха й да опита хайвера, а на Мелинда дадоха шампанско. Пътуването беше подарък за осемнайсетия рожден ден на Мелинда.

Лив си спомни как сестра й непрекъснато бъбреше за приемите, на които ще ходи, за баловете, за чая, за театралните постановки. Безспирно се обсъждаха тоалети, докато баща й се скри зад броя на „Уолстрийт Джърнал“. Прекалено малка, за да ходи на приеми, с противоречиво отношение към дрехите, Лив се отегчаваше до смърт. Хайверът, неблагоразумна глътка от шампанското на сестра й и въздушните ями се оказаха злополучна комбинация. Прилоша й — за отвращение на сестра й, изненада на майка й и досада на баща й. През останалата част от полета, беше поверена на грижите на една от стюардесите.

Преди дванайсет години, с въздишка си помисли Лив. Нещата определено са се променили. Никакво шампанско и хайвер при това пътуване. За разлика от президентския самолет, в този бе едновременно претъпкано и шумно. Тук играта на карти не беше толкова въздържана. Репортери и технически персонал от всички станции във Вашингтон непрекъснато сновяха между седалките, залагаха, спореха, спяха — всеки намираше начин да облекчи досадата от дългия полет. И все пак имаше някаква атмосфера на очакване, на сдържана енергия. Голямото събитие.

Лив запълваше времето с работа по записките си, докато двама репортери от другата страна на пътеката обсъждаха политическите последици от смъртта на Съмърфилд. Беше сдържан, сух в изразяването си член на британската консервативна партия. И все пак под повърхността, — разсъждаваше Лив, докато нахвърляше мислите си, прозираше фина, стоманена острота. Не беше човек, с когото лесно можеш да се справиш или да подведеш с хитри дипломатически маневри. Отбеляза си поне три критични ситуации, които беше овладял по време на мандата си като министър-председател, както и други законодателни победи — малки и големи — през кариера му на държавник.

Лив беше направила доста обстойно разследване през последните два дни, като си припомни подробно парламентарните процедури и по-специално дейността на Съмърфилд. Нуждаеше се от сериозно познаване на британския политически живот, за да убеди Карл да изпрати точно нея да отразява събитието. Възражението му, че силата й е във вашингтонските политици, беше само първото препятствие. Торп, както обикновено, се оказа по-труден за преодоляване. При тази мисъл Лив натисна по-силно молива и счупи връхчето му.

Торп заминава за Англия. Торп е избран за специален кореспондент при президента. Торп ще пътува с „Еър Форс 1“ заедно с обкръжението на президента и екипа, подбран от различни станции. VVB може да ползва информацията на Торп, без да бърка в бюджета си, за да изпраща собствен репортер и екип.

На Лив й отне един час спокойно, разумно убеждаване и още един непреклонно оспорване, за да промени мнението на Карл. Впоследствие се разкъсваше между желанието да изкрещи от радост и да запищи от яд. Торп! Каквото и да предприеме, където и да отиде, той винаги бе там, за да направи всичко двойно по-трудно за нея.

И не само в професионално отношение.

Не можеше да престане да мисли за него. През деня, при непрекъснатото напрежение в работата, той все изскачаше от някъде — или лично, или името му. А след рова току ще си спомни танца в посолството, целувката на терасата, смеха на бейзболната среща. Нощем, когато бе сама, той завладяваше съзнанието й, промъкваше се мислите й. Нямаше никакво значение какво прави Лив, за да го предотврати — той просто внезапно се оказваш там. Начинът, по който се смееше, ироничното повдига не на веждата, твърдите, грапави длани. И още по-лошо много по-лошо — имаше моменти, когато бе сигурна, че усеща вкуса на устните му върху своите. Точно тогава желанието се зараждаше сякаш от нищото — неочаквано, вибриращо. Никога не беше съвсем сигурна дали да се ядосва, или да се страхува.

Няма право да я затормозява по този начин, помисли си яростно, докато ровеше в куфарчето си за друг молив. Няма право да разстройва порядъка в живота й. И този облог! Лив затвори очи и въздъхна отчаяно. Как изобщо допусна да я предизвика до такава степен, че да сключи подобен смешен облог?

Женитба! Възможно ли е да е толкова побъркан, та да си въобразява, че тя може сериозно да помисли за женитба? С него? Кой мъж ще се изправи пред жена, за която знае, че едва понася присъствието му, и ще обяви намерението си да се ожени за нея? Само глупак, реши Лив с леко свиване на раменете, но после прехапа долната устна между зъбите си. Или някой много самоуверен. За свое неудоволствие, чувстваше, че Т. С. Торп попада във втората категория.

Разбира се, няма значение колко е самоуверен. Не може да я подмами да се омъжи и тя никога няма да се остави да я придума. Така че е в пълна безопасност.

Лив се вгледа в бележките пред себе си и се запита защо ли не се чувства така?

— Майк! — Торп се намести на седалката до пресаташето Доналдсън.

— Т. С.! — Доналдсън затвори папката и му се усмихна предпазливо. Приличаше на типичния любим вуйчо: леко пълничък, започнал да оплешивява. Обаче умът му бе остър и подвижен.

— Какво имаш за мен? — запита Торп и се настани удобно.

Доналдсън повдигна и двете си вежди.

— Какво да имам? Държавническо погребение, съболезнования, подкрепа, малко пищност и церемониалност. Ще видим рамо до рамо цял куп официални лица, бивши и настоящи. Също и монархически особи. Добра възможност, Т. С. — Бръкна в джоба за лулата си, после бавно се зае да я пълни. — Ще разполагаш с предостатъчно, за да запълниш следващите два дни. Разполагаш с програмата на президента. Торп го изгледа как натъпква тютюна с палец.

— Ще бъде доста зает.

— Не отива на екскурзия в Лондон — остро отвърна Доналдсън.

— Както и никой от нас — напомни му Торп. — Всеки със своята работа. Не ми се ще да мисля, че затрудняваш моята, като криеш информация.

— Да крия информация ли, Т. С.? — бързо се изсмя Доналдсън. — Дори и да беше така, ти обикновено успяваш да измъкнеш достатъчно, за да се справиш.

— Забелязах, че има няколко допълнителни човека от тайните служби на борда — небрежно подхвърли Торп.

Доналдсън продължи да пълни лулата си.

— Първата дама също е на борда.

— Преброих и нейните хора. — Торп изчака за момент, преди да продължи. — Погребението на човек като Съмърфилд ще събере дипломати от цял свят. — Замълча, за да поеме кафето от стюардесата, докато Доналдсън го наблюдаваше над запалената клечка кибрит. — Представители от всички страни в Обединените нации и още някои други. Обещава да се получи доста сериозно събитие.

— Погребенията са потискащо събитие — изрече Доналдсън.

— Хм, потискащо — съгласи се Торп. — И опасно?

— Добре, Т. С., знаем се от доста време. Какво се опитваш да изровиш?

— Вибрации — отвърна с лукава усмивка Торп. — Някакви вибрации за неприятности, Доналдсън? Има ли причини президентът или някой от останалите високопоставени политици да бъде особено внимателен при отдаването на последна почит?

— Какво те кара да мислиш така? — отговори на въпроса с въпрос Доналдсън.

— Сърбеж — приятелски отвърна Торп.

— По-добре се почеши, Т. С. — посъветва го Доналдсън. — Нямам нищо за теб.

Торп отпи от кафето, докато обмисляше думите.

— Съмърфилд не се имаше много с ИРА.

Доналдсън се изсмя сухо.

— Нито с ПЛО или още около десетина други радикални организации. Това информационен бюлетин ли е, Т. С.?

— Просто коментар. Може ли да получа изявление от президента?

— Относно какво?

— Мнението му за политиката на Съмърфилд спрямо Ирландската републиканска армия и какво мисли за новия министър-председател.

— Мнението на президента за ИРА вече е документирано. — Доналдсън задъвка дръжката на лулата си. — Нека първо заровим Съмърфилд и тогава да обсъждаме новия министър-председател. — Погледна Торп право в очите.

— Може би няма да е разумно да споделяш предчувствията си, Т. С. Няма смисъл да се подклаждат излишни подозрения у хората, нали така?

— Представям пред хората само факти — внимателно отвърна Торп и се изправи. — Искам да заснема няколко кадъра.

Доналдсън се замисли за момент.

— Ще го уредя, но без звук. Отиваме на погребение. Нека всичко бъде по-кротко.

— Точно това си мислех и аз. Нали ще ми съобщиш, ако има някаква промяна? — Без да дочака отговор, Торп пое обратно към играещите карти.

— Искам няколко кадъра веднага щом Доналдсън го уреди — нареди на екипа. Погледна надолу и забеляза, че операторът има две двойки. — Без звук — подхвърли към тонтехника. — Можеш да действаш спокойно. Хвани как първата дама шие ръкоделието си. — Усмихна се, като видя, че операторът вдига залога.

— Домашната атмосфера ли търсиш, Т. С.?

— Точно така. — После се наведе по-близо и понижи глас. — И виж дали не можеш да хванеш тайните служби. Операторът вирна глава и го изгледа внимателно, но срещна безстрастния му поглед.

— О кей.

— Плащам — хвърли чиповете си на масата осветителят. — К’во имаш толкова, че се перчиш?

— Само двойка осмици — отвърна със самодоволна усмивчица операторът — И двойка дами.

— Фул — разпери картите си осветителят.

Торп се върна на мястото си, последван от изречени под сурдинка ругатни. Винаги е имал интуитивно усещане за неприятностите. Няколкото минути с пресаташето го бяха изострили. Охраната при това пътуване определено беше по-засилена от обичайното — достатъчно, за да постави Торп нащрек.

Тероризъм е широко разпространена дума в днешния свят. Не е нужно кой знае колко задълбочена мисъл, за да се досетиш, че когато се събират държавни глави от цялото земно кълбо, политическото насилие не е само абстрактна възможност.

Бомбена заплаха? Опит за убийство? Отвличане? Торп огледа мълчаливите, облечени в тъмни костюми агенти на тайните служби. Те ще внимават зорко, той също. Ще бъдат три дълги дни.

А нощите? — запита се той. След като президентът бъде приютен в безопасност, далече от очите на пресата? Двамата с Лив ще отседнат в един и същи хотел. При повече късмет — и с малко стратегически маневри, каза си замислено — може да уреди да я държи близо до себе си през по-голяма част от времето. Засега Торп смяташе близостта за най-големия си коз. Близостта, поправи се той, и упоритостта.

 

Лив неспокойно остави настрана записките си. Беше неспособна да се съсредоточи. Не можеше да изхвърли Торп от ума си. Не помагаше и мисълта колко често ще се оказват заедно по време на тази мисия. Във Вашингтон поне имаше различни събития, които да се отразяват през деня. Този път ще има само едно. И Торп заема върховата позиция.

Ако желае да направи точен, подробен репортаж, ще трябва да взема всяка информация, която може да й даде. Ще трябва да се среща и разговаря с него по програма. Разбира се, напомни си тя, независимо от всичко останало, той е професионалист. За това не може да го упрекне. Информацията му ще бъде ясна и аналитична. Само да не се налагаше да идва от него.

Лив пусна седалката назад и затвори очи. Защо трябваше да извади такъв късмет да изберат Торп за специален пратеник? При други обстоятелства вече можеше да е на пет хиляди километра от него. Макар да не й беше приятно да го признае, имаше нужда от разстояние. Трябва да има някакъв начин да се спаси от него. През следващите два дни ще трябва да е на крак, за да отразява събитието от всички ъгли. Той също ще е много зает. Така проблемът до голяма степен ще се реши.

Що се отнася до свободното време, реши Лив, ще се махне нанякъде. Прекалено е дебелокож, за да уважи отказа или резервираността й. Щом „не“ и хладно отношение не действат, отсъствието е следващата стъпка. Жалко, че ще трябва да отседнат в един и същи хотел.

Нищо не може да се направи, повтори си тя. Но… би могла да се погрижи да прекарва съвсем малко време в стаята си и съвсем малко време сама. Много лесно ще бъде да се изгуби сред тълпата от журналисти, които ще превземат Лондон.

Лив тихо простена с досада и се размърда на седалката. Не й е приятно да си играе на котка и мишка. Но това всъщност не е игра, каза си тя. Повече прилича на война — война, която забравяше, че води, когато се окажеше прекалено близо. Неудържим копнеж, да, изпитваше неудържим копнеж, когато я държеше в ръцете си, когато устните му… Тръсна глава и изправи седалката. Не е от Торп, опита се да се убеди мълчаливо. Просто е време отново да започне да чувства. Пет години са много време да се погребва. Отчетливо, твърде отчетливо виждаше лицето му в съзнанието си. И усмивката му — очарователната, самоуверена усмивка. Решително ще стои на разстояние от него.

 

Приземяването мина спокойно. Торп трябваше да остане още два часа с президента, преди да успее да се отправи към своя хотел. Разполагаше с предостатъчно кадри, които трябваше да подаде към Щатите заедно с коментара си. След като погледна часовника и направи корекция за часовата разлика, той отбеляза, че Си Ен Си ще получат репортажа му за вечерната емисия. С малко актуализация и преработка в единайсет ще приключи работата си за деня.

Загледа се в преминаващия край него Лондон. Доста години бяха изминали, откакто бе идвал за последен път. Шест? Не, седем. Но си помисли, че все още би могъл да открие кръчмата в Сохо, където беше интервюирал едно изнервено аташе от американското посолство. А след това онази галерия в Уест Енд, където срещна начинаещата художничка с рубенсови форми и глас, наподобяващ гъста сметана. За миг си припомни двете бурни нощи, прекарани заедно.

Преди седем години, помисли си той. Преди да се установи във Вашингтон. Преди Лив. Тази командировка в Лондон ще бъде по-различна. Вече не го блазнят две бурни нощи с непозната, сега иска нещо за цял живот. И само една жена. Лив!

Излезе от таксито и сам вдигна чантата си. Отдавна се беше научил да пътува с малко багаж. Във въздуха се усещаше влажен хлад — резултат от престаналия само преди минути ситен дъждец. Хората по тротоара бяха сгушени в якетата си и се движеха забързано. Когато пристъпи във фоайето на хотела, Торп забеляза тълпата журналисти, които продължаваха да се регистрират. Надеждата да се добере до стаята си, за да вземе душ преди брифинга, незабавно угасна.

— Торп!

Премести чантата и се усмихна на Лив. Тя му кимна любезно.

— Какво са ни нагласили? — попита той и му отговориха, че е подготвена временна зала за пресконференции на втория етаж. — О кей, да вървим тогава там и ще ви информирам. — Преди Лив да успее да се изгуби сред тълпата, той я улови за рамото. — Как беше полетът?

— Без проблеми. — Знаеше, че не може да се изтръгне от него, без да предизвика коментари, затова учтиво попита: — А твоят?

— Дълъг — усмихна й се, докато се тъпчеха в асансьора. — Липсваше ми.

— Престани, Торп — решително заяви тя.

— Да престанеш да ми липсваш? Ще се радвам, ако престанеш да ме избягваш.

— Не съм те избягвала. Бях заета. — Навалицата в асансьора я притискаше плътно до него. След като премести чантата в другата си ръка, Торп обви свободната около раменете й.

— Претъпкано е тук — подхвърли дружески, когато го изгледа с присвити очи. През миризмите на тютюн, изветрял одеколон и леко изпотяване, долови нейното ухание — сладко и чисто. Наложи се да овладее желанието си да зарови лице в косите й и да се потопи.

— Ще правиш сцени, така ли? — попита тихо тя сред глъчката от разговори.

— Ако ти е приятно — потвърди той. — Искам да те целуна Лив — прошепна, навеждайки се към ухото й. — Още тук и сега.

— Недей! — Нямаше място да се отдръпне от него. Можеше само да вдигне поглед и да се вгледа в очите му. Това бе първата й грешка.

Устните му бяха на сантиметри от нейните. Очите му, невъзмутимо развеселени, се взираха насреща й. Надигна се желание — опустошително сексуално привличане. Всичко се изличи от съзнанието й.

Асансьорът спря и хората около тях започнаха да излизат. Лив остана неподвижна, задържана не от ръката около раменете й, а от израза на кротко прозрение в очите му.

— Хайде, Т. С., да започваме шоуто.

Торп не отговори. Усмихна се на Лив и я поведе по коридора.

— Ще трябва да го оставим за по-късно — прошушна й тихо.

Освободена от транса, тя се отдалечи на безопасно разстояние.

— Няма по-късно — отвърна ядно, после мислено се изруга, докато заемаше място в залата.

На Торп му бяха нужни по-малко от трийсет минути, за да запознае колегите си с информацията и да ги отпрати да побързат да завършат собствените си репортажи. Когато най-накрая се добра до своята стая, беше навъртял двайсет и четири часов ден. Насочи се право към душа, като пътьом се разсъблече.

Лив се качи в стаята си и остави пиколото да донесе чантите й. Изчака го, докато се суетеше из стаята, за да дръпне пердетата и да провери кърпите. Искаше единствено чаша чай от румсървиса. И леглото си.

Отпадналост след полет, помисли си уморено, докато пъхаше банкнота в ръката на пиколото. Как така сестра й никога не страдаше, независимо по колко пъти прекосяваше океаните, от страна в страна, от едно парти на друго? Ако беше Мелинда, никога не би се задоволила с чаша чай и спокойна стая. Тя щеше да се преоблече и да се втурне навън сред нощния живот на Лондон.

Но аз не съм Мелинда, напомни си Лив, докато се освобождаваше от сакото на костюма си. А и вече беше сляла ден и половина в безкрайни двайсет и четири часа. Утре, помисли си тя, няма да има нито миг почивка. Погледна в огледалото и забеляза леките сенки от умора. Няма да е добре да се видят в камерата. Чаша чай, после бърз преглед на записките и сън, реши окончателно. Тъкмо се беше отправила към телефона, за да даде поръчката, когато чу почукването на междинната врата.

Намръщи се и въздъхна с досада. Ако някой от другите репортери има желание да се забавлява или да обсъжда събитията около Съмърфилд, тя не проявява интерес.

— Кой е?

— Само още един член на трудовата журналистика, Кармайкъл?

— Торп! — Думата изскочи от устата й с необуздано възмущение. Без да се замисля, издърпа резето и отвори вратата. Беше се подпрял на касата, усмихнат, облечен само с износен хавлиен халат. Косата му беше още мокра от душа и край него се носеше ухание на сапун и лосион за бръснене. — Какво правиш тук?

— Отразявам новините — съвсем сериозно отвърна той. — Това ми е работата.

— Много добре знаеш какво имам предвид — изсъска през зъби тя. — Какво правиш в съседната на моята стая?

— Щастлив жребий? — подсказа й той.

— Колко плати на регистрацията, за да го уредят?

Торп се усмихна.

— Не съм длъжен да отговарям на подвеждащи въпроси, Лив. Трябва да го преработиш и да го зададеш отново. — Все така усмихнат, плъзна поглед по обутите й в чорапи крака. — Излизаш ли?

— Не, не излизам — скръсти ръце Лив и се приготви за разгорещен отпор.

— Добре, бих предпочел спокойна вечер у дома — пристъпи крачка в стаята й. Ръката на Лив се стрелна към гърдите му.

— Виж сега, Торп… — Дланта й докосна голата му кожа там, където халатът се прихлупваше и рязкото движение го разтвори още повече. Тъмни къдрави косъмчета я покриваха чак до кръста. Без ни най-малко да се засрами, продължи да й се усмихва, след като тя отдръпна ръката си. — Непоносим си!

— Старая се. — Вдигна ръка и нави кичур от косата й около пръста си. — Ако предпочиташ да излезеш…

— Няма да излизам — яростно повтори тя. — И няма да има никаква спокойна вечер също така. Искам да разбереш…

— Не си ли чувала, че на чужда земя сънародниците трябва да се поддържат? — Усмивката му изведнъж стана момчешка, невъзможно бе да й се устои. Лив се напрегна да задържи устните си неподвижни.

— Аз съм изключение от правилото, Торп. — После добави с отчаяна нотка: — Защо не ме оставиш на мира?

— Лив, не е прието един мъж да оставя годеницата си сама.

Тонът му бе толкова разумен, че й трябваха цели десет секунди, преди да реагира.

— Годеница? Не съм ти годеница — извика насреща му. — Няма да се омъжвам за теб!

— Искаш ли да прибавим още стотачка към облога?

— Не! — Лив забоде пръст в гърдите му. — Чуй ме сега, Торп. Фантазиите ти са си твоя работа — не ме занимавай с тях! Не ме интересува!

— Може и да те заинтересуват — подхвърли подкупващо той. — Някои от фантазиите ми са наистина вълнуващи.

— И няма да сия в съседство с ненормален. Ще взема друга стая. — След тези думи тя се извърна и се отдалечи.

— Уплаши се? — запита той и я последва, докато грабваше чантата си.

— Да се уплаша? — Лив тръшна чантата на пода и се обърна към него. — В деня, в който се уплаша…

— Имах по-добро мнение за теб. — Отметна глава и се загледа в зачервеното й от гняв лице. — Може би не си сигурна, че ще успееш да устоиш да не… ъ-ъ, почукаш на вратата ми.

Лив се взираше в него, неспособна да проговори.

— Да почукам? — изрече задавено. — Мислиш… мислиш, че те намирам толкова неустоим, толкова… толкова…

— Желан? — подсказа й услужливо.

Лив стисна ръце в юмруци.

— Нямам никакъв проблем да ти устоя, Торп.

— Не?

Преди да успее да си поеме дъх, се озова в ръцете му. Преди дори да успее да си помисли да протестира, устните му бяха върху нейните. Плътно притисната — толкова плътно, че тялото й сякаш се разтапяше само. Устните му бяха уверени, не толкова нетърпеливи, колкото настойчиви. Този път, вместо да я уговаря да се предаде, той го изискваше. Контролът, макар да се крепеше на твърде нестабилно основа, беше изцяло в негови ръце. Заровил пръсти в косите й, той издърпа главата й назад и продължи да се гмурка все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Няма ли проблеми, Лив? — прошепна, отделяйки устните си само на един дъх разстояние.

Дишането й беше накъсано. Поклати глава, преди да заговори, но той не й даде възможност.

Устните му отново поеха нейните, този път с огъня на притежанието. Стон на удоволствие се отрони от гърдите й, докато инстинктивно посягаше към него, вплитайки пръсти във влажните му коси, за да го притегли по-близо. По кожата й започнаха да пробягват леки пробождания на копнеж. Той, изглежда, го знаеше, защото ръцете му ги следваха с учудваща точност.

Лив изследваше лицето му с ръце. Докосването й само още повече засилваше настойчивостта му и той я притисна болезнено към себе си, като я прегъна през кръста. Податлива като глина, тя се огъваше според желанието му. После започна да я моделира. Под неговите ръце, гърдите й се повдигаха и спускаха едновременно с учестеното й дишане. Зърната им бяха твърди, набъбнали под материята на блузата, докато с пръст описваше кръгове около тях.

Нямаше мисъл за съпротива. Жадуваше изгарянето на устните му, парещото му докосване. Когато се плъзнаха по гърлото й, тя отметна глава, за да му предостави пълна свобода. Влажната топлина на езика му върху кожата и я заливаше с вълни на удоволствие. Беше потънала в неясния, призрачен свят на желанията. Голият му гръден кош бе здраво притиснат в гърдите й. Прикована неподвижно, с властно обвити около тялото й ръце, Лив му се отдаваше, отдаваше се на собствената си страст. Устните му се задържаха върху извивката на врата, точно над яката на блузата й, после преднамерено лениво поеха нагоре, като се забавиха при пулсиращата вена на гърлото и още по-нагоре, по контура на челюстта. След това отново се върнаха при нейните устни.

Страстта от тъмна стана ярка. Сякаш в съзнанието й изригна болезнено ослепителна светлина. Тя я остави напълно безсилна. С приглушен вик, който бе отчасти примирение, отчасти ужас, Лив се отпусна в него.

Неподготвен за тази внезапна слабост, Торп я отдръпна от себе си, за да погледне лицето й. Съзря белезите на страст, сенките на страх и объркване. Тези очи бяха много по-непреодолима преграда от всичките й гневни слова и яростни откази.

Нежност. Не можеше да се пребори със собствения си прилив на нежност. Да я обладае сега би било лесно, но да я притежава физически беше само част от онова, което желаеше. Когато накрая все пак се любят — а Торп изобщо не се съмняваше, че това ще стане — тя ще го приеме без страх. И той ще почака за това.

Усмихна се и още веднъж леко докосна с устни нейните. Искаше отново да види искриците на гняв.

— В случай, че промениш мнението си, за устояването, Кармайкъл, ще оставя вратата отключена. Дори няма нужда да чукаш.

Отдалечи се бързо и затвори междинната врата с леко изщракване. Изминаха цели десет секунди, преди тежкият удар на захвърлената й обувка да отекне по нея. Торп се усмихна и включи телевизора, за да види какво ще предложат британските новини.