Нора Робъртс
Край и начало (5)

Пета глава

Следващата сутрин на бюрото на Лив имаше една-единствена бяла роза. Беше поставена в тясна порцеланова ваза, все още пъпка, със здраво затворени венчелистчета. Естествено, разбра кой я е изпратил. Объркана, тя се отпусна на стола зад бюрото и се загледа в нея.

След като предната вечер се върна на масата за карти, Лив си бе обещала, че няма да мисли за разговора с Торп. Един разумен човек няма да се занимава с думите на ненормален тип. Обаче имаше един дълъг, тих период през нощта, когато остана да лежи будна в леглото си. Всяка сричка от разговора им на терасата отекваше отново в главата й. А сега й изпраща цветя.

Най-умно ще е да я изхвърли заедно с вазата в кошчето за боклук и да забрави за това.

Лив докосна с пръст едно от белите листенца на розата. Не може да събере сили да го направи.

Това в края на краищата е само едно цвете, напомни си тя. Безобидно. Просто няма да мисля откъде е дошло. Издърпа рязко някакъв напечатан лист пред себе си. След петнайсет минути трябва да предаде сводката за новините.

— Лив, слава Богу, че си тук!

Вдигна поглед към отговорния редактор, който се носеше забързано към бюрото й.

— Честър? — Беше раздразнителен, изнервен мъж, който живееше на антиациди и кафе. Беше свикнала да я посреща по този начин.

— Взимай втори екип и заминавайте на Ливингстън в югоизточната част. Някакъв самолет току-що се е разбил в шестия етаж.

Вече беше станала и сграбчваше чантата и якето си.

— Подробности?

— Ще ги получиш. Включваме се на живо веднага щом сте готови. С теб идва и техник. Всички са се разпилели из града или са покосени от грип. — Тонът му намекваше, че грипът не може да е извинение, за да не се явиш пи работа. — Върви, в микробуса са. — Пъхна малко ментово драже в устата си.

— Отивам! — Лив хукна към вратата.

 

Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото можеше да си го представи. Опашката на самолета стърчеше от фасадата на зданието като забита стрела. Би могло да се племе за старателно нагласена сцена от филм. Пожарите, предизвикани от удара, бълваха кълба дим. Във въздуха се носеха горещи талази и отвратителна миризма. Сградата беше заобиколена от пожарни и полицейски коли и още продължаваха да пристигат. Пожарникарите бяха на бойна нога, част от тях непрекъснато влизаха или излизаха, а други обливаха сградата с мощни струи от маркучите. По-ниските етажи бяха евакуирани. Чуваше плача и виковете през воя на сирените и пращенето на огъня.

Зад барикадите пресата вече действаше. Имаше камери и прожектори, репортери, фотографи и техници. Всички се движеха в своя особен, организиран хаос.

— Ще останем подвижни — каза на Боб, докато той надигаше камерата на раменете си. — Засега хвани сградата, пълна панорама на колите и линейките.

— Никога не съм виждал подобно нещо — измърмори гой, вече насочил обектива към видимата част от самолета. — Представяш ли си какво е вътре? — Лив поклати глава. Не искаше да си представя. Вътре имаше хора. Потисна пристъпа на гадене. Трябва да отразява събитие. — Ето там е Рийдър. — Погледна в посоката, която й сочеше Боб. — Заместникът на пожарната служба.

— О кей. Да видим какво може да ни каже. — Лив си проби път през тълпата. От време на време я блъскаха, но тя беше свикнала. Знаеше как да се провре през човешката маса, за да стигне до целта си. И знаеше, че екипът ще я последва. Щом се добра до края на преградата, тя зае стабилна позиция и пое микрофона от звукооператора.

— Господин Рийдър, Оливия Кармайкъл от VVB.

— Успя да подаде микрофона към него, като се приведе над барикадата и се закрепи на един крак. — Можете ли да ни кажете какво се случи и какъв е размерът на пожара?

Той погледна нетърпеливо микрофона, после Лив.

— Чартърен полет от „Нешънъл“. — Гласът му беше рязък, груб и нетърпелив, като погледа. — Все още не знаем причината за сблъсъка. Засегнати са четири етажа от сградата. Без шестия, останалите три бяха евакуирани.

— Можете ли да ми кажете колко човека е имало на борда?

— Петдесет и двама, включително екипажът. — Обърна се, за да изкрещи поредната команда в радиостанцията си.

— Осъществена ли е някаква връзка с тях? — настоя Лив.

Рийдър й хвърли дълъг, мълчалив поглед.

— Моите хора действат откъм покрива и нагоре откъм долните етажи.

— Колко човека има все още в сградата?

— Говорете с управителя, аз съм зает. Щом той се отдалечи, Лив даде знак на Боб да спре записа.

— Ще се опитам да разбера още колко души има вътре.

— После се обърна към звукооператора. — Върни се при радиостанцията. Разбери дали от службата знаят номер на полета, направлението и някакви предположения за сблъсъка. Ще се подготвим за предаване на живо. — Погледна часовника си. — След пет минути пак тук.

Обърна се, за да мине отново през тълпата. Една жена седеше самотна на бордюра. Беше облечена в износен халат и притискаше към гърдите си албум със снимки. Лив се отказа да търси управителя на сградата и се приближи до нея.

— Госпожо. — Жената вдигна глава, със сухи очи, пребледняла.

Лив клекна до нея. Позна състоянието на шок.

— Не трябва да седите тук на студа — каза й тихо. — Има ли къде да отидете?

— Не ме оставиха да взема нищо друго — отвърна тя и притисна албума още по-близо. — Само снимките ми. Чухте ли шума? Помислих, че е дошъл краят на света. — Гласът й бе съвсем изтънял. Този звук развълнува Лив.

— Правех чай — продължи жената. — Всичкият ми порцелан е строшен. И китайският сервиз на майка ми.

— Съжалявам. — Думите й прозвучаха ужасно неуместно. Лив я докосна по рамото. — Защо сега не дойдете с мен. Ето там. Санитарите ще се погрижат за вас.

— Имам приятели горе — жената премести поглед към зданието. — Госпожа Макгайвър от 607 и семейство Даусън от 610. Имат две деца. Излезли ли са вече?

Лив чу как нов прозорец се взривява от горещината.

— Не знам. Ще се опитам да разбера.

— Малкото момченце е болно от грип и трябваше да не ходи на училище. — Шокът отстъпваше място на мъката. Забеляза промяната в очите на жената, усети я в гласа й. — Тук имам негова снимка. — Разплака се — дълбоки, раздиращи ридания, които късаха сърцето на Лив.

Седна на бордюра до жената и я обгърна с ръце. Беше съвсем дребничка. Лив ужасно се страхуваше, че снимката ще е всичко, което е останало от момчето на семейство Даусън. Притисна я по-близо до себе си и се разплака заедно с нея.

Усети някаква ръка на рамото си. Погледна нагоре и видя Торп, изправен високо над нея.

— Торп — успя да продума, когато той пристъпи пред тях. Очите й бяха красноречиви. Той внимателно повдигна възрастната жена. Тя продължаваше да притиска албума. Пъхна ръка под мишницата й и продължи да й шепне нещо в ухото, докато я отвеждаше към линейките. Лив отпусна чело на коленете си.

Трябва отново да се съвземе, ако иска да си свърши работата. Репортерът не може да си позволява лично отношение. Чу как някой силно се закашля и усети димът да прониква в дробовете й. Вятърът го довяваше по-близо.

— Лив! — Торп я хвана за ръка и я издърпа да стане.

— Нищо ми няма — отвърна незабавно. Чу нова експлозия. Някой изпищя. — О, Господи! — Погледът й се стрелна обратно към сградата. — Колко човека са затворени още вътре?

— Досега не са успели да проникнат на шестия етаж. Ако някой все още е там или в самолета, е заминал.

Тя кимна. Гласът му беше спокоен и безстрастен — точно каквото й трябваше.

— Да, знам. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Трябва да пусна нещо в ефир. Предстои ми директно включване. — Отново погледна към него. — Ти какво правиш тук?

— Отивах към студиото. — На бузата й имаше петно о дима и пепелта. Той го изтри с палец. Тонът му остана непринуден. — Това не е в моята сфера, Лив. Не съм тук по работа.

Погледна покрай него нататък, където санитарите трескаво работеха по една от обгорените жертви.

— Ужасно ми се иска и аз да не бях — промърмори тя. Чу някъде вляво от себе си как дете пищи за майка си. — Мразя тази част от работата — да се ровиш в мъката на хората.

— Тази работа не е лесна, Лив. — Не я докосна. Искаш му се, но знаеше, че не от това има нужда в момента.

Лив извърна поглед към екипа си, който си пробиваше път в нейна посока. Само с кимване пое набързо надрасканата бележка от звукооператора.

— Добре, ще снимаме оттук, със сградата зад гърба ми. — Пое си дъх и застана с лице към камерата. — След като започна, искам да покажете изглед от цялата сграда. — Отново пое микрофона и изчака сигнала, който щеше да я свърже със студиото. — После задържате на самолета и връщате отново на мен. Запазете звуковия фон. — Чу в слушалките в ухото си броенето до сигнала. — Тук е Оливия Кармайкъл, пред сградата на Ливингстън, където тази сутрин в девет и половина чартърен самолет номер 527 се блъсна в шестия етаж. — Боб показа изглед от сградата, докато тя продължаваше да говори: — Причината за катастрофата все още не е изяснена. Пожарникарите евакуират обитателите и се опитват да осигурят достъп до шестия етаж и самолета. На борда е имало петдесет и двама човека, включително екипажът. — Камерата отново се върна на нея. — Все още няма данни за броя на пострадалите. На обгорените и задушените от дима се оказва първа помощ на място, преди да бъдат транспортирани до болница.

Торп стоеше по-назад и я наблюдаваше, докато Лив продължаваше репортажа си. Лицето й беше спокойно, с изключение на очите. Ужасът оставаше в тях. Независимо дали го съзнаваше, или не, но това само допълваше въздействието на данните и фактите, които излагаше. На бузата й още личеше следата от сажди и кожата й изглеждаше мъртвешки бледа от контраста. Зрителят, който търси нещо повече от думите, ще види жената, а не само репортера. Добра е в професията си, помисли си той, може би, защото непрекъснато се бори да потисне чувствата си. Усилието се забелязваше от време на време и я правеше по-достъпна.

— Това беше Оливия Кармайкъл — завърши тя — за Ви Ни Би. — Изчака да ги изключат от ефир, после смъкна слушалките. — Добре, направи малко записи със санитарите. Аз ще видя дали вече са успели да стигнат до шести етаж. Извикайте куриер. Ще им трябва всичко, което успеем да съберем за обедните новини.

Лив усети как самообладанието й отново си идва на мястото. Няма да има повече сривове.

— Много професионално — обади се Торп.

Отправи поглед към него. Излъчваше спокойствие и увереност. Неприятно й беше, че за един кратък миг бе изпитала необходимост от него — обикновена необходимост да е там и да се облегне на него. Това беше лукс, който не можеше да си позволява.

— Номерът е да бъдеш професионалист — потвърди Лив. — Да кажем, че най-сетне сме постигнали съгласие в нещо.

Той се усмихна и отметна кичур коса, паднал на челото й.

— Искаш ли да се навъртам наоколо?

Изгледа го втренчено, обзета от противоречиви чувства. Защо така лесно успява да я развълнува?

— Не се дръж любезно с мен, Торп — измърмори тя. — Моля те, не се дръж любезно. По-просто е, когато си гаден.

Наведе се и докосна устните й със своите.

— Ще ти се обадя довечера.

— Недей! — възрази бързо, но той вече се отдалечаваше. Лив изруга и се извърна. Не може да се притеснява за Торп. Все още й предстои да събере информация и да довърши репортажа си.

 

Лив наблюдаваше записа за новините в единайсет. Усещането беше различно от онова, което бе изпитала по време на по-ранното си излъчване. Когато говореше, седнала зад плота, и се взираше в собствения си образ на екрана, можеше да отдели чувствата от работата. Сега, сама в апартамента си, докато наблюдаваше кадрите като обикновен друг зрител, трагедията отново я връхлетя. Шейсет и двама човека бяха загинали, а още петнайсет бяха настанени в болница, включително четирима пожарникари. Данните все още не бяха официални, но, изглежда, грешка на пилота беше причината за удара.

Лив си помисли за жената, която се опитваше да утеши на тротоара — скъпоценният албум със снимки, който притискаше, първоначалната мъка, после скръбта. Нямаше оцелели от шестия етаж.

Беше истинско щастие, че е станало по това време на деня. Така се изрази и самата тя в репортажа си. Повечето апартаменти са били празни. Децата са били на училище, възрастните на работа. Но малкото момченце от апартамент 610 е било с грип.

Лив стана и изключи телевизора. Не може да мисли за това, не може да продължава да си го повтаря. Притисна ръце към слепоочията си. Време е да глътне два аспирина и да си ляга. Нищо не може да промени случилото се в ранните утринни часове и е време да се отърси от него.

Докато се промъкваше в леглото, изведнъж се сети, че е пропуснала да вечеря. Може би гладът е отчасти виновен за силното главоболие, но беше прекалено изтощена, за да поеме каквото и да е друго, освен аспирина. Затвори очи и остана да лежи в тъмнината.

Беше решила, че това е, което желае — спокойствие, уединение. Никой, от когото да зависи — никой, за когото да отговаря. Каквото притежаваше сега, си беше нейно; грешките, които допускаше, също си бяха нейни. Така е най-добре.

Отвори очи и се загледа в тавана, като се питаше кога ли точно бе започнала да изпитва съмнение.

Телефонът до нея избръмча и тя се надигна. Зашари с пръсти за копчето на нощната лампа, после взе молив едновременно с вдигането на слушалката. Кой друг, освен от студиото, може да й звъни посред нощ?

— Ало, да?

— Здравей, Лив.

— Торп? — Пусна молива и легна обратно. Невероятен е.

— Събудих ли те?

— Да — излъга тя. — Какво искаш?

— Исках да ти кажа „лека нощ“.

Въздъхна, а после се почувства доволна, че не може да види усмивката й. Не желаеше с нищо да го насърчава.

— Събуди ме, за да ми кажеш „лека нощ“?

— Забавих се. Току-що се прибирам. — Торп издърпа вратовръзката си. Ако имаше нещо, което да мрази в работата си, това бяха вратовръзките. — Искаш ли да знаеш къде бях?

— Не — пресече ентусиазма му и го чу как се подсмихна. По дяволите, каза си наум, после повдигна възглавницата под гърба си. Искаше да знае. — Добре де, къде беше?

— На среща с Ливовиц.

— Ливовиц? — Вниманието й вече бе пробудено. — Шефът на службата?

— Същият — изу обувките си Торп.

— Не знаех, че е във Вашингтон. — Колелцата започваха да се задвижват в главата й. Ливовиц няма да предприеме пътуване от Ню Йорк до Вашингтон без сериозна причина. — Какво иска?

— Харис Макдоуъл ще излезе в пенсия в края на годината. Предложи ми мястото.

Новината не беше чак толкова изненадваща, колкото небрежният му тон. Да ти предложат мястото на Макдоуъл не е нещо, което може да се приема несериозно. Слана, власт, пари. Да те смятат достоен да заемеш стола на Макдоуъл не е случаен комплимент. Това си е признание от най-висока степен.

Лив потърси нещо подходящо, което да каже, но се отказа.

— Поздравления!

— Не приех.

Този път изчака цяла минута.

— Какво?

— Не приех предложението. — Торп смъкна чорапите си и ги запрати по посока на коша с прането. — Този уикенд почиваш… — започна той.

— Чакай малко — изправи се още малко Лив. — Отказал си най-престижния пост в Си Ен Си или която и да е друга новинарска институция в страната?

— Може и така да го кажеш, ако искаш. — Запали цигара от втората си кутия за деня.

— Защо?

Торп издуха струйка дим.

— Обичам да работя на фронтовата линия. Не искам да ставам водещ, поне не в Ню Йорк. Та за този уикенд, Оливия…

— Странен човек си, Торп — намести се на възглавницата тя. Не можеше да го определи много добре. — Наистина странен. Повечето репортери биха убили човек за гази работа.

— Аз не съм като повечето репортери.

— Да — изрече бавно тя и се замисли. — Да, не си. От теб би станал добър водещ.

— Е — усмихна се той и започна да разкопчава ризата — това е истински комплимент от твоята уста. Искаш ли компания?

— Торп, в леглото съм.

— Ако това е покана, приемам.

Неспособна да се въздържи, тя се разсмя.

— Не, не е. Не съм водила подобен разговор, откакто бях ученичка.

— Можем да излезем и да се понатискаме на задната седалка в колата ми.

— Не, благодаря, Торп. — Почувства се по-добре и сгуши във възглавницата. Кога за последен път беше водила такъв глупав разговор по средата на нощта? Ако си се обадил само за да кажеш „лека нощ“…

— Всъщност се обадих за утре следобед.

— Какво има тогава? — тя се прозя и затвори очи.

— Имам два билета за откриването на сезона. — Смъкна ризата си и я захвърли след чорапите.

— Откриване сезона на какво?

— Мили Боже, Лив, на бейзбол! „Ориълс“ срещу „Ред Сокс“.

Изглеждаше така искрено изумен от невежеството й, че тя се усмихна.

— Дик Ендрюс отразява спорта.

— Разшири кръгозора си — посъветва я той. — Ще те взема в дванайсет и половина.

— Торп — отвърна тя, — няма да излизам с теб.

— Това не е сваляне, Лив. То следва по-късно. Става дума за игра с топка. Хотдог и бира. Това е американска традиция.

Лив угаси лампата и придърпа чаршафа върху раменете си.

— Мисля, че не се изразих достатъчно ясно — промърмори тя.

— Опитай пак утре. Палмър ще бъде пичер.

— Сигурна съм, че е много вълнуващо, но…

— Дванайсет и половина — повтори той. — Хубаво е да идем по-рано, за да намерим място за паркиране.

Тя още веднъж се прозя сънливо и се отпусна. Може би е по-лесно да се съгласи. Какво лошо би могло да има? Освен това никога не беше ходила на бейзбол.

— Нали няма да си с някоя от онези шапки?

Торп се усмихна.

— Не, оставям това на играчите.

— Дванайсет и половина. Лека нощ, Торп.

— Лека нощ, Кармайкъл.

Лив се усмихваше, докато поставяше слушалката. Миг преди да потъне в сън, осъзна, че главоболието й е изчезнало.