Нора Робъртс
Край и начало (4)

Четвърта глава

— Записът от събранието на училищния борд на директорите все още се редактира. — Лив бързо погледна към часовника, преди да седне да прегледа сценария за вечерната емисия. Щях да имам повече време, мина й за миг през ума, ако не се налагаше да се занимавам с тези излишни подробности.

— Знаеш ли колко минути ще имаме за новините тази вечер? — Брайън разкъса обвивката на шоколада и седна върху бюрото й.

— Хм?

— Осемнайсет. — Лапна щедра хапка. — Сгъстяваме ги. Генералният директор е малко нервен, защото рейтингът ни е паднал с няколко пункта. Чух, че искал да промени тона на прогнозата за времето. Да се наблегне на хумора. Може би ще наеме комедиен писател.

— Или да пусне вентрилоквист и фокусник — измърмори Лив. Интригите я дразнеха. Даже докато говореше с Брайън, продължи да преглежда разпределението на времето за новините, които скоро трябваше да прочете в ефир. — Следващото, което ще чуеш, е, че прогнозата ще ни бъде съобщавана от някой тип, облечен в костюм на клоун, застанал на един крак, докато жонглира с чинии.

— Може би се нуждаем от комичния момент. — Брайън смачка хартийката от шоколада и я запрати в кошчето за боклук. — Водещата новина е изнасилването на паркинга до супермаркета.

— Виждам. — Продължи да преглежда материалите си, като с едното око следеше него, а с другото часовника. Това бе умение, което повечето репортери отрано развиваха у себе си.

— Марилий е направила страховит запис от мястото. Току-що го видях. — Той лапна и последното парче шоколад. — Жена ми пазарува там. По дяволите!

— Тази вечер всичко е само страхотии — стрелна го с поглед Лив и прокара ръка по врата си. — Цените на едро са се повишили с шест процента, безработицата не остава по-назад. Два грабежа в североизточната част и един палеж в добавка към изнасилването. Прекрасно!

— Както вече казах, може би наистина имаме нужда от комичен елемент.

— Искам да видя нарциси — внезапно каза тя. Умората изведнъж се стовари с пълна сила отгоре й. Дали заради мрачния тон на новините? Естествено, че досега си беше изградила имунитет за това. Дали е заради друго? Нещо я човъркаше през последните два дни. Нещо, което не можеше да определи съвсем точно. То я бе задържало будна дълго след като Торп напусна апартамента й снощи.

Брайън се вгледа за момент в лицето й. Беше забелязал леките сенки под очите й сутринта. Вече минаваше пот и те бяха по-дълбоки.

— Има ли нещо, за което би искала да си поговорим? — Лив отвори уста, изненадана от въпроса. После отново я затвори. Нищо не можеше да каже. — Знам, че нещо те яде напоследък. — Той се приведе малко по-близо, за да не могат думите му да стигнат до чужди уши. — Виж, защо не дойдеш на вечеря у нас тази вечер? Ще се обадя на Кати и ще й кажа да добави още едно канче вода в супата. Понякога два-три часа с приятели помагат.

Лив се усмихна и стисна ръката му.

— Това е най-милата покана, която съм получавала от доста време.

— Тогава не я отхвърляй.

— Налага се. Имам нещо уговорено за тази вечер. — Предложението я накара да се почувства по-добре, не толкова изолирана. — Може ли да си запазя правото за друг път?

— Разбира се. — Той стана, но Лив хвана ръката му, преди да се отдалечи.

— Благодаря ти, Брайън. — Улови го по-здраво, когато се опита да се отскубне. — Наистина.

— Няма нищо. — Издърпа я да стане и тя. — Почти е време за ефир. По-добре се замъкни до гримьорната и ги накарай да направят нещо с тези сенки под очите ти.

Лив несъзнателно ги докосна с ръка.

— Толкова ли е зле?

— Достатъчно.

Изруга тихо и се отдалечи, за да последва съвета му. Последното, което й трябва, е да изглежда измъчена на екрана. Голям късмет ще бъде да си личи, че не е спала, и Торп да види предаването й.

И какво като не съм спала добре, помисли си Лив, докато заемаше мястото си зад масата. Това няма нищо общо с Торп. Просто напоследък съм малко неспокойна. Освен това тази сутрин в осем вече бях пред югозападния вход на Белия дом, за да чакам да чуя коментари от членовете на кабинета. Малко съм уморена. Това няма нищо общо с приема в посолството… или със случилото се по-късно.

Лив си закачи микрофона и за последен път прелисти текста. Разпределението на времето беше много важно, тъй като новините следваха плътно една след друга.

Твърде усилено работи. Изминалите два дни бяха особено напрегнати — това е всичко. Т. С. Торп е последната й грижа. Първо събитията след назначаването на Дел, после трябваше да отразява онази бъркотия с училищния съвет. Присви очи срещу текста пред себе си и си каза, че нито веднъж не си е помислила за последната си среща с Торп. Изобщо не й е минавало през ум, откакто се случи. Нито веднъж. Само хиляди пъти.

Изруга наум и чу отброяването на трийсетте секунди. Изправи се на стола и вдигна очи. Торп стоеше в дъното на студиото. Гледаше я, без да отклонява очи, с невъзмутим поглед, облегнал гръб на тежката врата.

— Петнадесет секунди.

Какво прави тук? Лив усети как гърлото й пресъхва. Глупачка, каза си тя и откъсна очи от него, за да погледне в камерата.

— Десет секунди.

На мониторите се появи въведението — изглед на града от въздуха.

— Пет секунди. Четири, три, две, едно. Начало.

— Добър вечер, с вас е Оливия Кармайкъл. — Гласът й беше спокоен и ясен. Остана поразена, че дланите й са влажни. Прочете водещата новина и после изобщо не погледна към задната част на студиото, докато пускаха кадрите на репортажа от мястото на събитието.

Камерите превключваха от Лив към Брайън, като запазваха бързото темпо. Тя направи коментара за събранието на училищния съвет, без да пропусне и най-малкия детайл, макар че изпитваше почти физическо усещане за погледа на Торп върху лицето си.

Започна с потискащите новини за индекса на цените на едро. Доколкото знаеше, Торп никога не беше идвал в студиото преди или по време на предаване. Защо не е горе, където му е мястото, да доизглажда собствените си мъдри слова?

В основата на врата й се беше натрупало напрежение, което се засили, щом прекъснаха за реклами. Без изобщо да вдига поглед, Лив разбра, че идва към нея.

— Добър стил, Лив — подхвърли Торп. — Интелигентен, спокоен и изчистен.

— Благодаря. — Спортният коментатор се настани на мястото си в края на масата.

— Ще ходиш ли у Дитмайер тази вечер?

Няма нещо, което да не знае, каза си тя и скръсти ръце върху текста си.

— Да.

— Искаш ли да те закарам?

Сега вече го погледна право в очите.

— Ти ще ходиш ли?

— Ще те взема в седем и половина. Първо ще хапнем нещо набързо.

— Не.

Той се наведе малко по-близо.

— Мога да уредя да ми бъдеш партньор довечера.

— Ще загубиш — отвърна тя. Никога не си беше представяла, че рекламите могат да траят толкова дълго.

— Не — поправи я той и се усмихна. — Нямам намерение да губя. — Целуна я бързо и непринудено, преди да успее да го спре, после бодро се отдалечи.

— Тридесет секунди.

Изгледа намръщено вратата, която се разлюля зад гърба му. И без да се обръща, усещаше любопитните погледи върху себе си. Торп успешно бе задвижил лавината. И приказките започваха.

— Десет секунди.

Кипнала вътрешно, тя се зарече, че ще го накара да си плати за това.

— Сигнал.

Лив пристигна у Дитмайер точно в осем. Интересът й не се дължеше на бриджа. Още си спомняше скучните сбирки на карти, които майка й организираше в детските й години. После се сети за кървавото червило на Майра и безгрижните клюки в дамската тоалетна на посолството. Натисна звънеца и се усмихна. Не й се вярва Майра Дитмайер да организира скучни партита. Освен това, напомни си тя, колко често канят някой репортер в дома на съдия от Върховния съд? Освен, естествено, ако името на репортера не е Т. С. Торп.

За миг се намръщи, после побърза да си придаде ведро изражение, докато вратата се отваряше.

Макар че Лив бе въведена вътре от прислужница, Майра само след секунди се появи забързано по коридора. Повече от очевидно е, помисли си Лив, че Майра е жена, която не обича да пропуска нищо.

— Оливия! — сърдечно хвана и двете й ръце тя. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Обичам край мен да има красиви жени. Самата аз някога бях такава. — Докато говореше, тя повлече Лив след себе си по коридора. — Гледах новините ти. Много си добра.

— Благодаря.

Майра я избута в някаква огромна стая за гости.

— Трябва да се запознаеш с Хърбърт — продължи да нарежда тя. — Споменах му за чая у родителите ти и за скъсаната ти рокличка, но той не си спомня. Умът на Хърбърт е пълен със сериозни неща. Подробностите често му се губят. — Но не и на теб, помисли си Лив, докато с бърза скорост я теглеха през стаята. Беше просторна, подчертана от няколко петна в ярки цветове и рисувани тапети. Лив реши, че стаята идеално приляга на домакинята й. — Хърбърт! — Майра прекъсна разговора на съпруга си, без нито за миг да се поколебае. — Трябва да се запознаеш с прекрасната госпожица Кармайкъл. Тя чете новините по… Как му беше името, скъпа?

— VVB — протегна ръка към съдия Дитмайер Лив. — Ние сме местното подразделение на Си Ен Си.

— Всички тези инициали — възкликна Майра. — Щеше да е по-просто, ако му бяха сложили някакво име. Не е ли красива, Хърбърт?

— Да, наистина — усмихна се съдията, докато се ръкуваха. — Удоволствие е за мен да се запознаем, мис Кармайкъл.

Беше дребен и, мина й през ума, любопитно лишен от внушителност мъж без черната тога от работното му място. Лицето му беше изпито и сбръчкано. Приличаше повече на типичен дядо, отколкото на един от водещите юристи в страната. Кожата на ръката му беше омекнала и изтъняла от възрастта. Не притежаваше жизнеността на съпругата си, но за сметка на това излъчваше спокойна увереност.

— Майра ми каза, че сме се виждали за кратко преди няколко години.

— Преди доста години, съдия Дитмайер — потвърди Лив. — Изложила съм се, струва ми се, така че и на двамата ни е простено, ако не си спомняме.

— Пък и изобщо не прилича на онова диво котенце, което връхлетя в стаята тогава — намеси се Майра. Тя се взираше в Лив с добронамерено любопитство. — Как гледа майка ти на кариерата ти в телевизията?

— Би искала да избера нещо не толкова публично. — Лив изненада дори себе си с този отговор. Не беше в природата й да се държи така откровено с непознати. От Майра Дитмайер, каза си тя, би станало страхотен интервюиращ.

— Ах, да, толкова е трудно да се угоди на родителите, нали? — с усмивка разсея неудобството й Майра и я потупа по ръката. — Моите деца ме смятат за ужасно непоносима, нали така, Хърбърт?

— Поне така ми казват.

— Всичките вече са щастливо омъжени — продължи тя, без да обръща внимание на сухия отговор на съпруга си. — Така че имам време да се погрижа за племенника си. Хубаво момче — адвокат. Живее в Чикаго. Мисля, че ти споменах за него.

— Да, госпожо Дитмайер. — Лив чу въздишката на съдията и се опита да не се присъедини към нея.

— Тук е по работа за няколко дни. Искам да се запознаеш с него. — Майра бързо огледа стаята, после очите й светнаха. — Да, ето го. Грег! — Повиши глас и вдигна ръка, за да му даде знак. — Грег, ела насам за момент. Искам да те запозная с едно прекрасно момиче.

— Не може да се сдържи — подхвърли към Лив съдията. — Вечната сватовница.

— Романтичка — поправи го Майра. — Грег, трябва да се запознаеш с Оливия. Тя е телевизионна говорителка.

Лив се обърна да посрещне племенника и зяпна от изумление. Заля я лавина от спомени. Дори в ума й да бяха изскочили някакви думи, нямаше да е способна да ги изрече.

Грег се взираше насреща й не по-малко смаян.

— Ливи? — Протегна ръка да я докосне, сякаш за да с убеди, че е истинска. — Ти ли си наистина?

Не беше сигурна какво точно изпитва. Изненада, да, но не можеше да отдели удоволствието от тревогата. Миналото очевидно не желаеше да стои заровено.

— Грег! — Надяваше се, че лицето й не е толкова премаляло, както гласът й.

— Това е невероятно! — Усмихнат, той я привлече към себе си в прегръдка. — Абсолютно невероятно! Колко врем мина? Пет години?

— Изглежда, вие двамата се познавате! — огорчено въз кликна Майра.

— С Ливи бяхме заедно в колежа. — Грег я отдръпна о себе си, за да я разгледа по-добре. — Боже мой, по-хубава си от всякога! Струва ми се невъзможно. — Вдигна ръка с привилегията на стар приятел и докосна косата й. — Отрязала си я. — После погледна към леля си. — Навремето стигаше до кръста й, съвсем права. Всички жени в Харвард завиждаха на Ливи за косата й. — Отново се извърна към нея. — Обаче така ти отива. Много е шик.

В главата й се блъскаха стотици въпроси, но не можеше да се реши да ги зададе. Изглеждаше почти същият, макар че от брадата, която си беше пуснал в колежа, сега бяха останали само мустаците. Приличаха му — пясъчноруси, също като косата — и придаваха на момчешкото му лице по-зрял вид. Очите му гледаха, както винаги, дружелюбно, а усмивката му бе все така въодушевена. Пет години сякаш се изпариха в един миг.

— О, Грег, толкова е хубаво да те видя отново. — Този път тя го прегърна. Няма значение, че колежът е на милиони години зад нея. Единственото, което има значение, е, че е тук, за да го докосне и притисне — някой, когото бе познавала в по-щастливи времена. И в по-тъжни.

— Ще ти я открадна за няколко минути, лельо Майра — бързо я целуна по бузата Грег, преди да улови ръката на Лив. — Трябва да си наваксаме някои неща.

— Виж ти, виж ти — усмихна се широко Майра, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. — Получи се по-добре, отколкото го бях замислила. — Огледа се и повдигна вежди. — Т. С. тъкмо пристига — усмихна се и облиза устни. — Мисля, че трябва да разменя няколко думички с него.

— Стига, Майра — задържа я с ръка съдия Дитмайер. — Недей да забъркваш интриги.

— Хърб — потупа го тя по ръката, преди да се измъкне от него. — Не ми разваляй удоволствието.

Грег поведе Лив през поредица от коридори към солариума.

— Просто не мога да повярвам. Да налетя на теб ей така! Това е фантастично!

— Докато бяхме в колежа, не съм разбрала, че имаш толкова знаменити роднини.

— Не желаех да ме сравняват — отвърна той. Лунната светлина беше слаба и понеже искаше да я вижда, Грег запали една от настолните лампи. — Да живееш според очакванията на семейството може да се окаже много травматизиращо.

— Знам какво имаш предвид — приближи се до един от прозорците Лив. Беше интересна стая, с форма на полукръг, тапицирани пейки и леко ухание на цветя. Тя не седна. Да срещне Грег така неочаквано след години бе доста вълнуващо. Права мислеше по-добре.

— Откога си във Вашингтон, Ливи? — Сега беше по-слаба, отколкото си я спомняше. И по-улегнала. Пет години. Мили Боже, каза си той, сякаш е било вчера.

— Почти година и половина. — Опита се да си припомни кога за последен път някой я бе нарекъл Ливи. Това също, осъзна тя, бе останало в друг живот.

— Леля Майра каза, че си телевизионна говорителка.

— Да. — Обърна се към него. На неясната светлина красотата й го зашемети като плесница. Никога не успя да свикне с нея. — Участвам в екипа на вечерните новини по VVB.

— Винаги това си искала. Край на прогнозата за времето?

— Да — усмихна се тя.

На ръката й нямаше халка. Грег се приближи до нея. Уханието й беше по-различно, забеляза той, по-изискано, не толкова неподправено.

— Щастлива ли си?

Очите й останаха спокойни, докато обмисляше въпроса.

— Така мисля.

— Някога беше по-категорична в нещата.

— Бях по-млада. — Предпазливо се отдалечи от него. Не искаше разговорът да се задълбочава. — Леля ти ми каза, че си ерген.

— Сигурно — разсмя се Грег и поклати глава. — Всеки път, когато пристигна в града, тя намира по някоя подходяща мома, за да ме примами с нея. За първи път оставам доволен.

— Изобщо ли не си се женил, Грег? Винаги съм си мислела, че ще се ожениш.

— Ти ми отказа.

Отново се извърна с лице към него и се усмихна мрачно.

— Никога не си бил сериозен.

— Недостатъчно. Грешката е моя. — Пое ръката й между своите. Беше все така изящна и крехка, в контраст с уверения й поглед. — А и беше прекалено луда по Дъг, за да забележиш, дори и да бях. — Видя как изразът й се променя, преди да се извърне. — Ливи! — спря я Грег. — Двамата с Дъг сме съдружници в Чикаго.

За момент тя не проговори. Трябваше да се пребори с вълната от болка, за да намери естествените думи.

— Нали така го замисляхте. Радвам се, че се е получило.

— Първите няколко месеца след… — замълча в желанието си да подбере внимателно думите си — след като ти замина, не му беше лесно. — Нито последните няколко преди това. — Изведнъж й стана студено.

— Бяха лоши времена. Най-тежките моменти и за двама ви.

Лив пое дълбоко дъх. Не си позволяваше често да си спомня.

— Ти ни беше добър приятел, Грег. Мисля, че никога не съм ти казвала колко добър наистина. Беше труден период в живота ми. Ти мъничко го облекчи. — Сега тя на свой ред стисна ръката му. — Мисля, че доскоро не си давах сметка.

— Мразех да те гледам как страдаш, Ливи. — Когато се извърна с гръб към него, той я улови за раменете и допря глава в косата й. — Нищо не те кара да се чувстваш по-безпомощен от това, да виждаш нещастни хората, които обичаш. Всичко, което се случи, ми се струваше толкова несправедливо тогава. И все още.

Лив се облегна на него. Спомни си, че се беше опитвал да я утеши преди толкова много години, но тогава тя бе неспособна на това.

— Ние с Дъг не се справихме добре, нали, Грег?

— Не знам. — За миг се поколеба дали да й каже. Може би ще е най-добре да знае всичко. — Ливи, Дъг се ожени отново.

Не каза абсолютно нищо. Някак си знаеше, че ще стане така, почти беше сигурна. Има ли значение? — запита се Лив. Някога го беше обичала, но с това бе свършено. Любовта отдавна бе мъртва. И все пак усети прилив на скръб заради това, което бяха имали, което бяха загубили. От гърдите й се изтръгна дълга, накъсана въздишка.

— Щастлив ли е?

— Да, така мисля. Отново е наясно с живота си. — Грег я извърна с лице към себе си. — А ти?

— И аз. — Сгуши се в прегръдките му, защото искаше да я държи някой, който я разбира. — Да, през повечето време. Работата ми е важна за мен. Трябваше ми нещо, за да не полудея. Напъхала съм онези години зад мен в малка, тясна кутийка. Не я отварям често. Все по-рядко с годините. — Лив затвори очи. Мъката още бе тук, само притъпена от времето. — Не му казвай, че си ме видял. — Вдигна лице, за да го погледне в очите. — Той също не трябва да отваря кутийката.

— Винаги си била силна, Ливи, по-силна от Дъг. Мисля, че му беше тежко да го понесе.

— На мен също. — Отново въздъхна и се облегна на него. — Исках твърде много от него, а той не искаше достатъчно от мен. — Внезапно тя се притисна в него. — Когато единственото, което ни свързваше, си отиде, ние се разпаднахме. Събирането на парчетата е истински ад, Грег. Някои все още ми липсват, а дори не знам къде да ги търся.

— Ще ги намериш, Ливи. — Почувства устните му върху косата си и вдигна лице, за да му се усмихне.

— Ужасно се радвам, че аз бях жената, с която леля ти реши да те изкушава този път. Липсваше ми.

Искаше му се да я целуне, така както мъж целува жената, която винаги е заемала специално място в сърцето му. Но я познаваше твърде добре. Само леко докосни устните й със своите.

— Простете.

Лив стрелна с поглед вратата. Дори в мрака успя да изличи силуета на Торп. Внимателно се отдръпна от прегръдката на Грег, ядосана, че Торп я е сварил в момент на слабост и беззащитност.

— Майра се нуждае от хора да попълни едно каре.

— Бридж — намръщи се Грег и я хвана подръка. — Това е наказанието ми, че не се предадох миналата Коледа. Ще трябва да ме изтърпиш за партньор заради доброто старо време, Ливи.

— Едва ли ще си по-зле от мен. — Знаеше, че очите на Торп се взират напрегнато в лицето й, и изпита абсурдно чувство за вина. За да компенсира, тя се усмихна на Грег. — Ако ми налееш нещо за пиене, ще се опитам да не цакам асото ти.

Торп се отдръпна встрани, докато двамата излизаха през вратата.

Остана още миг в сянката, загледан след тях. Ревността беше ново чувство. Установи, че това не го вълнува. Мястото на Оливия Кармайкъл е в ръцете само на един мъж. Непременно ще се погрижи това да бъде той.

 

— Две спатии. — Лив заложи на слабата надежда да вземе ръка. Двамата с Грег имаха за съперници шефа на отделението по гръдна хирургия на една болница в Балтимор и неговата съпруга. Падаха много лошо. Никой от двамата не владееше играта добре. След една особено унизителна ръка Грег на шега покани хирурга и съпругата му на партия тенис. Добре си спомняше енергията на Лив на корта. Хирургът с усмивка отбеляза точките.

На останалите три маси в помещението седяха двама сенатори, известен генерал и вдовицата на бивш министър на финансите. Лив надаваше ухо за нехайните политически разговори и клюки. Няма да узнае някоя държавна тайна, но пък си беше създала контакти. Един репортер не може да си позволи да пренебрегва и най-незначителната информация. Никога не можеш да знаеш кое ще доведе до нещо по-значимо. Виждаше някаква ирония във факта, че една скъсана рокличка и похабени обувки са я довели в салона на съдия от Върховния съд.

— Пет пики. — Грег пое раздаването, а Лив разпери картите си на масата и стана.

— Съжалявам — отвърна на въздишката му при вида на онова, което можеше да му предложи.

— Тенис — промърмори той и изигра първото си асо.

— Ще глътна малко въздух.

— Страхливка — пошегува се той и й се усмихна. Лив се засмя и се измъкна на терасата.

Във Вашингтон все още беше хладно. Пролетта едва си пробиваше път. След горещината в салона хладният въздух й се стори освежителен. Светлината беше оскъдна, тъй като по луната пробягваха облаци. И беше тихо. Задната част на къщата бе закрита за уличния шум и градското движение. Лив чу приглушения смях на Майра, която очевидно бе спечелила точка.

Колко странно, помисли си тя, да срещне Грег просто така, да се върне отново към онези горчиво-сладки години от живота си. Крайности, каза си Лив. Живеех в крайности. Зашеметяващо щастлива, непоносимо нещастна. Сега е по-добре — без всички тези върхове и спадове в чувствата. По-безопасно е. Уморих се от рискове и провали. По-разумно е.

Обви ръце около себе си и се приближи до ръба на терасата. По-безопасно и по-разумно. Не можеш да бъдеш наранен, ако не поемаш рискове.

— Нямаш ли дреха, Лив?

Изпъшка и се завъртя на пети. Не беше чула вратата на терасата да се отваря, нито стъпките на Торп по каменната настилка. Оскъдната лунна светлина осветяваше директно лицето й, докато неговото беше в сянка. Почувства се в неизгодно положение.

— Не е толкова студено. — Отговорът й беше скован. Още не му беше простила, че я притесни в студиото.

Торп се приближи и постави ръце върху раменете й.

— Замръзнала си. Никой не иска да слуша новините от подсмърчаща говорителка. — Смъкна сакото си и го наметна на нея.

— Нямам нужда…

С ръце върху реверите, Торп я придърпа и заглуши думите й с настойчива целувка. Мислите й сякаш се взривиха, а после заглъхнаха до тихо, неразбираемо жужене в главата й. Усети как нежеланата тръпка на страстта за почва да я завладява точно преди устните му да се откъснат от нейните.

— Може би нямаше нужда от това — задържа я до себе си, като продължаваше да стиска реверите на собственото си сако. — Но аз имах.

— Ти сигурно си откачил! — Думите бяха силни и унищожителни, но прозвучаха дрезгаво от пробудената, страст.

— Сигурно — съгласи се той с готовност. — Иначе нямаше да си тръгна от апартамента ти онази нощ.

Лив пропусна това. Споменът за собствената й реакция бе твърде неприятен.

— Нямаше право да постъпваш така тази вечер в студиото.

— Да те целуна? — Видя го как се усмихна за миг. Смятам да ми стане навик. Имаш фантастични устни.

— Виж какво, Торп…

— Чух, че с племенника на Майра сте стари приятел — прекъсна я той.

Лив въздъхна отчаяно.

— Не виждам теб какво те засяга това.

— Просто уточнявам конкурентите — спокойно отвърна той. Харесваше му да я задържа близо до себе си, да изчаква леката й съпротива да се стопи.

— Конкуренти? — Лив щеше да се отдръпне от него, но беше приклещена в сакото. — За какво говориш?

— Трябва да разбера кои са другите мъже, на които позволяваш да те прегръщат, за да мога да се справя с тях. — Торп я притегли още мъничко по-близо до себе си. Топлината на тялото му сякаш се разнесе по кожата й. Очите му гледаха право в нейните. — Ще се оженя за теб.

Лив зяпна от изумление. Не мислеше, че е възможно Торп да я изненада отново. Беше мъж, от когото се бе научила да очаква всичко. Но не и това. Тук ставаше дума за спокойно, лишено от емоции изявление. Сякаш й казваше, че ще бъде следващият й партньор на бридж. След като изучи внимателно лицето му, Лив можеше да се закълне, че е напълно сериозен.

— Сега вече знам, че си откачен — прошепна тя. — Напълно, ама напълно луд.

Той повдигна едната си вежда в знак на съгласие, но продължи да говори със спокоен тон. Именно тонът му, повече от всичко друго, я хвърли в недоумение.

— Готов съм да ти дам шест месеца, за да приемеш. Аз съм търпелив човек. Мога да си го позволя. Никога не губя.

— Торп, имаш сериозен проблем. Трябва да поискаш да те пуснат в отпуск. Напрежението причинява странни неща на разсъдъка.

— Помислих си, че ще е по-просто, ако бъда напълно откровен с теб. — Сега той се усмихваше, развеселен от реакцията й. Погледът й вече не беше смаян, а предпазлив. — Така ще имаш време да свикнеш с мисълта.

— Торп — отвърна тя. — Няма да се омъжвам за никого. И определено няма да се омъжа за теб. Сега мисля, че трябва да…

Думите й отново бяха прекъснати от устните му. Слабият опит за протест бе сподавен, после окончателно заглушен, докато езикът му бавно завладяваше нейния. Стоеше притисната в него, а ръцете й бяха все така приковани към тялото й. Но той почувства как съпротивата се стопява, точно както беше желал. Собствената му страст се разгаряше. Устните й вече не бяха покорни, а действени.

Облаци замъглиха съзнанието й и й оставиха единствено усещания. Чувстваше някак меката и същевременно властна плът на устните му, бавното, уверено движение на езика му. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да ги обвие около него и да се притисне. Само устните и натискът на тялото й му показваха, че го желае.

Неочаквано, изцяло се превърна в създание от плът. Не искаше нищо друго, освен да бъде докосвана от него. Кожата й изгаряше за това, тялото я болеше. Продума нещо, което никой от двамата не можа да разбере. Торп долавяше ответната реакция. Желаеше я отчаяно. През ума му пробяга мисълта, че има право да го нарича луд. Желаеше я до границата на лудостта. Ако бяха сами… Ако бяха сами…

Постепенно той се върна към реалността. Ще има други случаи, други места. Овладя желанието си и отлепи устни от нейните.

— Какво щеше да ми казваш да направя? — прошепна гой.

Дишането й беше неспокойно. Напрягаше се да си спомни коя е, кой е този, който я държи, и какво й бе казал току-що. Той й се усмихна и мислите й започнаха да се проясняват.

— Да отидеш на лекар. — Не можа да изтръгне от себе си повече от тих шепот. Тялото й беше изтръпнало. — И то бързо, преди да си откачил наистина.

— Твърде късно. — Торп я притегли за една последна, изгаряща целувка. Смаяна от собствената си, напълно лишена от задръжки реакция, Лив се изтръгна от ръцете му и прокара ръка през косите си.

— Това е лудост. Това наистина е лудост! — Пое бързо дъх, за да се успокои. — Добре, ще си призная, че ми харесваш и това е достатъчно неприятно. Но дотук! Ще забравя всичко това. — Смъкна сакото от раменете си и го пусна в ръцете му. — Искам и ти да направиш същото. Не знам колко си пил, но сигурно е било повечко. — Той продължаваше да се усмихва насреща й — търпелива усмивка. — Махни тази ухилена физиономия от лицето си, Торп — заповяда му тя. — И… и стой настрана от мен. — Закрачи решително към вратата, след това се обърна да го изгледа за последен път. — Ти си луд! — подхвърли в допълнение, преди да отвори широко вратата и да изтича вътре.