Нора Робъртс
Край и начало (14)

Четиринадесета глава

Над водата подухваше едва доловим бриз. Той къдреше леко отраженията в Потомак и плахо повяваше в косите на Лив. Сега, след като вече бяха под открито небе, Торп беше доволен, че я убеди да дойдат. Слънцето и физическата активност ще й се отразят добре. Друга жена, помисли си той, би поискала да спи след напрежението от толкова плач. Но не и Лив.

Все още беше бледа. По очите й личаха следи от сълзите, които бе изплакала. Но около нея се долавяше непогрешимо излъчване на сила. Торп едновременно й се възхищаваше и я обичаше заради това. Сега смяташе, че може да разбере защо се е оградила с ледена стена. Беше видял лицето на момченцето на снимката — лице, пълно с живот и неподправена радост. Страдаше заради нея, заради загубата й. Трудно му беше да си представи Лив омъжена, да има син, да гради живота си с друг човек. Малка къщичка в предградията, заграден двор, играчки под дивана — всичко това изглеждаше отдалечено на цяла вечност от жената, седнала насреща му. И въпреки това точно такъв е бил животът й преди не чак толкова много години. Животът й отново може да бъде такъв, този път с него. Торп го искаше заради нея, и заради себе си.

По-ясно от всякога разбираше, че с нея ще трябва да напредва бавно. Силна е, да наистина, но е била ужасно наранена.

Дъг, каза си наум и за миг го обзе заслепяваща ярост. Той не прощаваше така лесно, както Лив. Този мъж, според Торп, не само я бе загубил поради малодушието си, но и я бе уплашил до смърт. Сега от Торп зависи да я убеди, че наистина ще остане до нея. Завинаги.

От мястото, където беше седнала, Лив можеше да наблюдава как Торп гребе. Мускулите му се движеха ритмично. Сякаш не влагаше никакво усилие в умението и силата, с които управляваше лодката по реката. Не е от мъжете, които трябва да напъват бицепсите си, за да покажат колко са силни или мъжествени. Той знае възможностите си и оттам идва увереността му.

И така. Каза му. Бяха изминали години, откакто не се бе разкривала така пред когото и да било. Сега вече няма нищо, което да не знае за нея. Защо му каза? Може би, защото знаеше, — или се надяваше — че ще остане до нея и след като свърши с разказа. Така и стана — без въпроси, без съвети, само подкрепа. Той знаеше от какво се нуждае. Кога бе открила какъв необикновен мъж е Торп? И защо й отне толкова време? Чувстваше се спокойна, защитена и по-наясно със себе си, отколкото можеше да си представи. Сълзите и изповедта бяха очистили болката. Затвори очи за момент и остави тялото си да се наслади на пречистването на ума.

— Не съм ти благодарила — изрече сред покоя.

— За какво? — Торп изтегли веслата с уверено движение.

— Че беше до мен и че не изрече всички онези любезни, но толкова жалки думи, които хората казват, когато някой е разстроен.

— Ти страдаше. — Очите му отново се взираха в нейните, прониквайки дълбоко. — Нищо, което бих могъл да кажа, нямаше да изтрие станалото или да го направи по-леко. Но сега съм тук.

— Знам — въздъхна Лив и се облегна назад. — Знам. Известно време продължиха да плуват сред тишина.

Тук-там по реката имаше и други лодки, но не се приближаваха дотолкова, че да разменят поздрави или да надигнат вълни. Все едно че плуваха в свой отделен поток, в свой отделен свят.

— Още е много ранна пролет — обади се Торп — и затова не е особено оживено по реката. Обичам да идвам преди изгрев през лятото, когато едва-едва се развиделява. Удивително е колко тихи изглеждат всички тези сгради на зазоряване. Можеш да забравиш за тълпите туристи, които по-късно ще започнат да се изкачват по паметника и да се трупат в Смитсъновия институт. Освен това преди изгрев е трудно да мислиш какво става в Пентагона или на Капитола. Те са просто сгради, наистина уникални, понякога дори красиви. В събота или неделя, когато не ме притиска някой спешен случай, мога просто да си греба и да забравя колко пъти съм изкачвал стъпалата, вземал асансьора и отварял вратите във всички тези сгради.

— Странно — замислено изрече Лив, — преди месец-два щях да се изненадам да чуя такива думи от теб. Представях си те като мъж с една-единствена амбиция, напълно отдаден само и единствено на работата си. И през ум не ми е минавало, че изпитваш нужда да се махнеш от нея, да се откъснеш от напрежението.

Той се усмихна и продължи да гребе уверено.

— А сега?

— Сега те познавам. — Седна изправена и остави вятърът да развее косите й. — Кога разбра, че гребането е твоята алтернатива на хапчетата против язва?

Разсмя се, едновременно развеселен и доволен.

— Наистина ме познаваш. След като се върнах от Средния Изток. Там беше тежко. Завръщането също беше тежко. Предполагам, че повечето войници се чувстват по същия начин. Приспособяването към нормален живот невинаги е лесно. Започнах да преодолявам стреса си по този начин и установих, че ми е станало навик.

— Подхожда ти — каза Лив. — Спотаената физическа сила. — Усмихна се, като видя как повдигна учудено вежди. — Не ми се вярва да е толкова лесно, колкото изглежда.

— Искаш ли да опиташ?

Отново се усмихна и се облегна назад.

— О, няма нужда. Предпочитам наблюдаването като спорт.

— Не е нужно особено координиране — допълни той. — Всяко хлапе може да се справи след една седмица на летен лагер. — Нарочно я предизвикваше. Искаше отново да види онзи състезателен блясък в погледа й.

— Сигурна съм, че мога да се справя без проблем.

— Ела тогава — подкани я и закрепи веслата. — Опитай! Изобщо не беше сигурна, че й се иска, но трудно можеше да се измъкне от предизвикателството.

— Мислиш ли наистина, че трябва да се сменяме точно тук? Няма да ми е приятно да се прекатурим насред Потомак.

— Лодката е добре балансирана — безгрижно отвърна той. — Ако същото важи за теб.

След тези думи тя се изправи, макар и предпазливо.

— Добре, Торп, дръпни се.

Размениха си местата с минимум движения. Торп се настани на малката, тапицирана седалка и погледна как Лив хваща веслата.

— Не влагай прекалено голямо усилие — посъветва я, докато тя се опитваше да ги освободи. — Просто ги движи, колкото можеш по-плавно.

— Ходила съм на летен лагер — любезно отвърна Лив, после се намръщи, защото ръцете й отказваха да влязат в синхрон. — Но там обикновено използвахме канута.

— Страхотна съм с перката. Ето… — успя да направи едно несигурно, но все пак сполучливо движение. — Сега ще вляза в ритъм. Махни тази усмивчица от физиономията си, Торп — добави и съсредоточи цялото си внимание върху задачата.

Почувства внезапна болка в мускули, които от години не беше използвала. Беше благотворно, оздравяващо усещане. Успяваше да преброи до осем при всяко загребване и чувстваше как раменете й се напрягат от движението. Веслата дращеха по дланите й.

О, да, помисли си тя, мога да разбера защо го прави. Движеха се — не толкова плавно, както преди, но въпреки всичко напредваха по водата, благодарение на нейната сила. Няма мотор, нито платна — не зависиш от нищо, освен от собствените си усилия. От тялото си, волята си и от веслата. Да, съвсем точно разбираше какво има предвид. Струваше й се, че би могла да гребе в продължение на километри.

— О кей, Кармайкъл, времето ти изтече.

— Шегуваш ли се? Току-що започнах — отправи му мрачен поглед и продължи да загребва.

— Десет минути са достатъчни за първи път. Освен това — бързо се премести до нея, след като тя спря — не искам да си съсипваш ръцете. Харесвам ги такива, каквито са.

— Аз пък харесвам твоите. — Взе ръката му и притисна дланта към бузата си.

— Лив! — Невъзможно бе да си представи, че би могъл в този момент да я обича повече, отколкото я бе обичал миг преди това. И все пак беше така. Закрепи веслата и я притегли по-близо до себе си.

Беше късен следобед, когато се върнаха обратно в апартамента на Лив. Всеки от двамата носеше хартиен плик, пълен с хранителни продукти.

— Знам как да изпека пиле — настоя Лив, докато натискаше бутона на асансьора. — Слагаш го във фурната и я включваш за няколко часа. Нищо повече.

— Моля те — погледна я измъчено. — Може да те чуе. — Придърпа покровителствено торбата, в която се намираше пилето. — В тези неща си има изкуство, Лив. Подправки, определяне на времетраенето, подготовка. Щом едно пиле трябва да си даде живота, за да го изконсумираш, поне можеш да му засвидетелстваш малко уважение.

— Струва ми се, че не ми харесва тонът на този разговор — изгледа подозрително плика в ръцете му тя. — Защо просто не си поръчаме пица?

— Ще ти покажа какво може да направи майсторът с килограм пиле за грил. — Торп изчака да излязат от асансьора. — А след това ще те любя чак до неделя сутринта.

— О! — Лив за момент го изгледа преценяващо и потисна доволната усмивка. — Само толкова?

— До късно сутринта в неделя — добави той и спря да я целуне, преди да успее да извади ключовете. — Може би — прошепна върху устните й — до ранния неделен следобед.

— Идеята за този кулинарен урок започва да ми харесва малко повече.

Устните му се зареяха към ухото й.

— А на мен започва да ми харесва идеята да си поръчаме пица. По-късно. — Отново се върна на устните й. — Много, много по-късно.

— Да влезем вътре и да гласуваме.

— Мм, харесва ми начинът ти на мислене.

— Това е от вашингтонското влияние — отвърна, докато пъхаше ключа във вратата. — Няма въпрос, който да не може да се реши чрез гласуване.

— Кажи го на сенаторите, които чакат да се свършат силите на Донахю и неговата обструкция.

Тя се разсмя и натисна дръжката.

— Ще ти кажа нещо, Торп — отвърна, докато затваряше вратата след себе си, — не желая да мисля за сенатори и обструкции. — Премести торбата в другата си ръка, за да може тялото й да бъде по-близо до него. — Не искам да мисля дори и за това печено пиле, по което толкова си полудял.

— Не? — Свободната му ръка я обгърна. — Защо не ми кажеш за какво искаш да мислиш тогава?

Тя с усмивка започна да разкопчава копчетата на ризата му.

— Защо ли пък да не ти покажа? Добрият телевизионен репортер знае, че действието струва колкото хиляди слова.

Почувства как хладните й, дълги пръсти се плъзват по гърдите му. Остави пакета си на земята, после пое и нейния и го подпря на затворената врата.

— Винаги съм твърдял, Кармайкъл, че си дяволски добър репортер. — Устните му заглушиха смеха й.

 

Беше късен неделен следобед. Лив седеше плътно до Торп на дивана. Двата почивни дни, помисли си тя, приличаха на сън. Беше споделила с него повече, отколкото изобщо бе възнамерявала да споделя с някого. Но нали той вече означаваше за нея много повече, отколкото изобщо бе възнамерявала да позволи на някого да означава за нея.

Снощи се смяха, докато готвеха и докато се хранеха. Толкова лесно бе да се смееш с него. И толкова лесно беше, когато е с него, да забрави всички клетви, в които някога се бе вричала. Той я обича. Мисълта за това все още я удивляваше. Този упорит и непреклонен мъж я обича. Беше й показал нежност и разбиране — качества, от които се нуждаеше, но които никога не си бе представяла, че може да открие у него. Колко различен би бил животът й, ако го беше намерила още преди години.

Но не… Лив затвори очи. То е все едно да иска Джош да не е съществувал. За нищо на света няма да се откаже от спомените за онези кратки години. Той беше центърът на вселената й. Нейното дете.

Може би защото животът й с него бе свит само до две къси години, тя си спомняше почти всяка най-дребна подробност. Да обича така е най-великото чудо, което една жена би могла да познае. И най-голямата опасност. Беше си обещала никога повече да не го преживява.

А сега тук е Торп. Какъв ще бъде животът й с него? Какъв ще бъде без него? И двата въпроса, както и отговорите им, я плашеха.

Той, помисли си, наместила глава във вдлъбнатината на рамото му, вече е толкова близо, че ме плаши. Не съм сигурна, че ще мога да се върна назад… Не съм сигурна, че мога да продължа напред. Ако нещата можеха да останат просто така, както са… Но бързо се приближаваше моментът, когато ще трябва да направи стъпка в едната или другата посока.

Той знае какво иска, продължи наум Лив. В решенията му няма съмнения. Ще ми се и аз да можех да виждам толкова ясно.

— Укроти се — тихо изрече той.

— Знам.

— Не можеш да се отърсиш от вчера сутринта. — Искаше да я прегърне по-силно, да я накара да забрави, но забравата не беше отговорът и за двамата. — Едва ли ти е било леко да разкажеш всичко това, да го изпиташ отново.

— Не, не беше лесно. — Отметна глава, за да го погледне. Лицето й беше посърнало, но очите й се взираха в него с ясен поглед. — Но съм доволна, че така стана. Доволна съм, че знаеш. Торп… — Леко въздъхна. Ставаше все по-важно той да знае всичко. — Имаше моменти, непосредствено след смъртта на Джош, когато исках и аз да умра. Не исках да живея без него. Не можех да се примиря да живея без него. Нямах достатъчно сили, за да предприема нещо конкретно в това отношение, но ако можех да умра — просто да затворя очи и да умра — щях да го направя.

— Лив! — Вдигна ръка към лицето й. — Не бих могъл да претендирам, че знам какво е да изгубиш дете. Такава мъка не може да бъде разбрана от никой, който не го е преживял.

— Не умрях — продължи тя, като преглътна. — Хранех се, спях, функционирах. Но погребах част от себе си заедно с Джош. Това, което беше останало, зарових след развода с Дъг. Изглеждаше ми единственият начин да оцелея. Живях така дълго време, без да мисля за някаква промяна.

— Но ти не си умряла, Лив. — Ръката му се плъзна надолу и я улови за брадичката. Очите му се взираха право в нейните. — А промените са част от живота.

— Обичал ли си някого напълно безрезервно?

— Само теб — простичко отвърна той.

— О, Торп! — Лив притисна лице в рамото му. Сърцето й се сви от прилива на чувства. Думите идваха така лесно при него — както и чувствата. Не беше сигурна, че все още е достатъчно силна, за да ги приеме. — Нуждая се от теб. Това ме плаши до смърт. — Отново вдигна лице към него. — Знам какво е да изгубиш. Не съм сигурна дали бих могла да го преживея втори път.

Беше толкова близо, толкова близо до сърцето й. Чувстваше го. Ако я вземе в прегръдките си, ако я целуне сега, може би ще изтръгне от устните й думите, за които копнееше. Те бяха в очите й. Трябваше му всеки грам воля, за да не я притисне. Не днес, каза си наум. Достатъчно ти даде през тези два дни.

— Да се нуждаеш от някого — изрече предпазливо, — не означава, че трябва да го загубиш.

— Опитвам се да повярвам, че е така. — Пое дълбоко дъх. — За първи път от пет години искам да повярвам, че е така. Важно е да мога да повярвам, че няма да се случи отново.

След миг той вдигна ръката й и притисна дланта й към устните си.

— Колко време искаш?

Сълзите се появиха мигновено, мълчаливо. Не се наложи да моли. Той разбра. Даваше й онова, от което се нуждаеше, без въпроси, без условия.

— Не те заслужавам — поклати глава. — Наистина не те заслужавам.

— Това си е мой риск, нали така? — усмихна се той. — Според моето мнение, аз пък напълно те заслужавам, така че се получава равновесие.

— Трябва да размисля малко. — Целуна го, после продължи. — Трябва да бъда сама, защото с теб ми е трудно да мисля.

— Така ли? — целуна я още веднъж. — Добре — съгласи се и я издърпа със себе си, докато ставаше. — Но мисли бързо!

— Утре. — Задържа го до себе си още миг. — Само до утре. — Ръката, която я обгръщаше, бе толкова силна. Мъжът имаше толкова много да дава. — О, Господи, не съм ли истинска глупачка, Торп?

— Да. — Притегли я обратно и обхвана лицето й с ръце. — Аз съм дяволски упорит, Кармайкъл. Не го забравяй!

— Няма — прошепна, докато той се отдалечаваше към вратата. Там се спря и се извърна обратно с ръка върху дръжката.

— До утре.

— До утре — повтори тя, когато остана сама.