Нора Робъртс
Край и начало (10)

Десета глава

Когато Лив влезе в VVB в понеделник сутринта, мислите й бяха успокоени. Беше прекарала остатъка от почивните дни в преценка на отношенията си с Торп. Отношения не беше точно думата, която й се искаше да употребява. Тя предполага нещо лично. Ситуация беше по-добър вариант.

Беше взела твърдо решение да не си създава, каквито и да било усложнения. Вярно, че го намираше по-привлекателен и по-приятен, отколкото бе смятала в началото. По-забавен. Никога не беше гледала на Торп като на забавен. Беше интересен събеседник. И у него имаше някаква стаена нотка на нежност, която я трогваше.

Лив беше предпазлива жена: обстоятелствата я бяха направили такава. Но беше честна пред себе си. Знаеше, че невъзмутимата, уверена Оливия Кармайкъл, която предава новините в пет и половина, е само част от истинската жена. Много неща от нея бяха прибрани на склад. Беше ги сложила там заради собственото си оцеляване. Вярно беше, че Торп бе започнал да издърпва резето, но годините й бяха дали сили. Ако иска да остане заключена, ще остане. Съвсем просто е! Или поне така бе успяла да се убеди.

Физическото привличане невинаги предполага обвързване. Няма намерение да се обвързва с Торп. Все пак ще се налага от време на време да работят отблизо и дори би могла да помисли дали понякога да не се вижда с него на обществени места. Може би е време да започне да възстановява късчетата от личния си живот. Не може вечно да скърби. Но… няма да допусне отново да се окаже с Торп в положение, в което нещата могат да се изплъзнат от контрол. Той не е мъж за подценяване.

Не прецени добре, когато позволи на гордостта си да я тласне към онзи смехотворен облог. Човек като Торп, помисли си тя, само още повече ще се амбицира да постигне своето, заради самата идея. Трябваше просто да не обръща внимание на смешните му изявления за женитба.

Споменът за доволната му, самоуверена усмивка, когато бе приела облога, все още я преследваше. Твърде много приличаше на котка, която знае как да отвори вратичката на клетката с птичето.

Но аз не съм някакво канарче, напомни си тя, докато влизаше в залата. И не се страхувам от котки.

Работната зала си беше както обикновено. Шумна. Телефоните непрекъснато звъняха. Само стената с телевизионните монитори беше безмълвна. Навсякъде се суетяха стажанти — колежани, които изучаваха занаята — в изпълнение на всевъзможни поръчки. Помощник-режисьорът спореше с един от репортерите по редакцията на някакъв откъс. Един екип се бе понесъл през вратата, със съоръженията си и чаши с кафе в ръце.

— Колко котенца? — чу някакъв репортер да пита в слушалката. — Къде ги е родила?

— Лив — поздрави я с вдигната ръка дежурният редактор. — Кметът организира пресконференция в два. — Напъха й лист хартия, докато минаваше край нея.

— Благодаря. — Лив го разгледа, сбърчила нос. Може би ще й остане време за няколкото хиляди телефонни разговора, които трябва да проведе по списъка си.

— Кой иска котенце? — чу умолителния глас, докато прекосяваше помещението. — Котката ми току-що е родила десет в кухненската мивка. Жена ми ще откачи.

— Здрасти, Лив — улови я за ръка Брайън, когато минаваше край бюрото му. — Вече приех две обаждания за теб тази сутрин.

— Така ли? — Огледа критично сакото му. — Нов костюм?

— Да-а. — Придърпа леко перленосивите му ревери. — Какво мислиш?

— Страхотно! — отвърна тя, тъй като добре знаеше колко много се притеснява Брайън за вида си на екрана. Беше способен да се терзае за най-лекия нюанс на вратовръзката си. — Та какво за обажданията?

— Малко се притеснявах как ще ми стои в раменете — раздвижи ги пробно той. — Първото беше от секретарката на госпожа Дитмайер. Нещо във връзка с уговорен обяд. Второто беше от някакъв тип на име Дъч Сийдел. Каза, че имал нещо за теб.

— Така ли? — намръщи се замислено Лив. Дъч беше единственият сигурен източник, с който разполагаше на Капитолийския хълм. Беше портиер, с амбиции за политическа кариера.

— Кого познаваш на име Дъч?

Лив му отправи невинна усмивка.

— Това е букмейкърът ми — отвърна уверено и понечи да се отдалечи.

— Пълна си с изненади, а? — подхвърли Брайън. — Кой е кавалерът, който непрекъснато ти изпраща цветя?

Това я спря.

— Какво?

Брайън се усмихна и погледна ноктите си.

— На бюрото ти има свежа бяла роза, също като онази от миналата седмица. Стажантчето с къдравата коса казва, че пристигнала отгоре — погледна я закачливо. — Доста шум се вдигна около посещението му в студиото миналата седмица. Да не си сътрудничите по някой голям случай?

— Не си сътрудничим в нищо. — Лив се завъртя на пети и бързо се отправи към бюрото си.

Там беше — бяла и невинна, с леко притворени листенца. Обзе я лудо желание да я смачка в ръце.

— На мен никой никога не ми изпраща цветя. — Лив се обърна и погледна жената, която пишеше на бюрото зад нея. — Сигурно си хванала някой романтик — въздъхна тя. — Късметлийка!

— Късметлийка — измърмори Лив. Какво се опитва да направи с нея този мъж? Изведнъж осъзна, че залата е станала подозрително тиха. Долови множество многозначителни погледи и твърде много усмивки. Вбесена, тя грабна розата, заедно с вазата и я тръшна на бюрото на другата репортерка. — Ето — изрече с широк замах, — можеш да я вземеш. — После излетя яростно от стаята. Време е, реши тя, докато чуваше сподавения смях зад гърба си, да изясни правилата на играта.

Лив изскочи като стрела от асансьора, след като спря на етажа на Торп. Все още кипнала от гняв, спря пред бюрото на секретарката.

— Вътре ли е?

— Кой?

— Торп.

— Ами, да, но след двайсет минути има среща със завеждащия личен състав. Мис Кармайкъл! — Изгледа отчаяно отдалечаващия се гръб. — О, добре де — измърмори си под носа и се върна към пишещата машина.

— Виж какво — започна Лив, още преди вратата да се е затръшнала зад нея. — Това трябва да престане!

Торп изви едната си вежда и остави химикала, с който пишеше.

— Добре.

Тя стисна зъби при дружелюбния му отговор.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не. — Посочи с жест към един стол. — Но съм сигурен, че ще ми кажеш. Седни.

— Тази работа с розите — продължи тя и без да обръща внимание на стола, и се приближи към бюрото. — Неудобно ми е, Торп. Нарочно го правиш.

— Неудобно ти е от рози? — усмихна й се с вбесяваща невинност. — Какво ще кажеш за карамфили?

— Ще престанеш ли! — Облегна се с длани върху бюрото, почти по същия начин, както и първия път, когато нахлу в кабинета му. — Може да залъгваш политиците с потайната си усмивчица и невинен поглед, но не и мен. Много добре знаеш какво правиш. Това ме подлудява! — Замълча за миг, за да си поеме дъх, и той се приведе напред. — Знаеш каква клюкарница е това място. Още преди обед цялата зала ще си мисли, че имам нещо с теб.

— Е, и?

— Нямам нищо общо с теб. Никога не съм имала и няма да имам. И не искам колегите ми да си мислят друго.

Торп вдигна химикала и почука по плота на бюрото.

— Смяташ ли, че ако имаш нещо с мен, ще навреди на авторитета ти?

— Това няма нищо общо. — Измъкна химикала от ръката му и го запрати през стаята. — Между нас няма нищо.

— Друг път няма! — невъзмутимо възрази той. — Събуди се, Лив.

— Слушай…

— Не, ти слушай. — Стана и заобиколи бюрото. Тя се направи, за да го посрещне. — Преди два дни ме целуваше.

— Това няма нищо…

— Мълчи — прекъсна я кротко. — Знам какво изпитваше и трябва да си глупачка, ако си мислиш, че можеш да се преструваш, че не е било така.

— Нищо не се преструвам.

— Не? — Вдигна леко рамене, все едно че не вярва особено на думите й. — Във всеки случай изпращането на рози изобщо не може да се сравни с нахлуването в редакцията по време на почивката за кафе. Ако искаш нещо, от което действително да се почувстваш обидена, бих могъл да ти помогна. — Придърпа я в ръцете си. За първи път Лив забеляза гневния блясък в очите му. Отказа се да се бори. Би било твърде унизително, защото той беше по-силен. Вирна брадичка и го погледна смело.

— Предполагам, че не е нужно да полагаш големи усилия, за да се държиш оскърбително, Торп.

— Никак даже — потвърди той. — В момента не разполагам с много време, иначе щях да ти демонстрирам. Можем да го обсъдим довечера на вечеря.

— Няма да вечерям с теб.

— Ще те взема в седем и половина — пусна я и вдигна сакото си.

— Не.

— Не мога да го уредя преди седем и петнайсет — целуна я бързо. — Ако имаме да си казваме нещо, трябва да го направим насаме, не смяташ ли?

Имаше известно право. А и устните й още бяха затоплени от неговите.

— И ще изслушаш какво имам да ти кажа? — запита предпазливо.

— Разбира се — усмихна се и отново докосна устните й, този път съвсем леко.

Лив отстъпи назад.

— И ще се държиш прилично?

— Естествено — облече сакото си. Лекотата, с която се съгласи, я тревожеше, но едва ли би могла да възрази. — Трябва да вървя. Ще те изпратя до асансьора.

— Добре. — Докато крачеше редом с него, Лив се питаше дали е спечелила, или изгубила спора. Равенство, реши тя, е най-доброто, което би могло да се каже.

 

Торп се поколеба пред апартамента на Лив. Не беше сигурен защо го прави. Не беше свикнал на отказ, особено на отказ от жена. Винаги е имал успехи, както в личен, така и в професионален план. За професионалните си успехи се беше трудил. Упорито. Успехите в личния му живот винаги са идвали лесно. Не му се налагаше да посвещава безкрайни часове за проучване, нито да навърта безкрайни километри предварителна работа, за да примами някоя жена в ръцете и в леглото си.

Когато бе само на двайсет и няколко и обикаляше улиците на Вашингтон, за да си създава връзки и да прави репортажи за неизправната канализационна система, той бе получил своя дял от привлекателни жени. Някои дори биха могли да се нарекат красиви. По-късно, по време на осемнайсетмесечната му мисия в чужбина, докато отразяваше деликатния и взривоопасен район на Близкия Изток, в живота му пак имаше жени. И докато името му ставаше все по-добре познато, лицето му все по-широко известно, изборът му ставаше все по-богат.

Знаеше, че трябва само да вдигне телефона и да набере някой номер, за да си осигури приятна компания за вечерта. Познаваше безброй жени — интересни жени, красиви жени, известни жени. Беше изминал дълъг път от момчето, което висеше край клуба на „Сенаторите“.

И въпреки това две неща си оставаха все същите. Беше твърдо решен да стане най-добрият в своята област и когато искаше нещо, той го преследваше. Торп пъхна за момент ръце в джобовете си и изгледа навъсено вратата на Лив. Затова ли е тук? — запита се той.

Но не е толкова просто. Дори изправен сам отвън можеше да извика във въображението си лицето й, гласа й, уханието й. В живота му не е имало друга жена, която да си представя с такава яснота, когато е сам. Не е имало друга жена, която да предизвиква болка при мисълта за изчакването. Тя бе предизвикателство, да, а предизвикателствата бяха неговата стихия. Но не затова бе тук. Обичаше я. Желаеше я. И бе решен да я получи. Натисна звънеца и зачака.

Когато отвори вратата, Лив вече беше преметнала палтото през ръка. Нямаше намерение да го пуска вътре. Ако трябва да бъде с него, предпочита да е в някой ресторант, където няма да има опасност да направи грешката, която допусна твърде много пъти.

— Готова съм — изрече с най-сдържания си тон.

— Виждам. — Торп не помръдна, след като тя затвори вратата зад себе си. Беше принудена или да го изблъска от пътя си, или да остане на място. Остана на място. Той сигурно идваше направо след предаването си, макар Лив и нямаше намерение да му признава, че го е гледала. Все пак си беше махнал вратовръзката и беше разкопчал първите две копчета на ризата. Изглеждаше толкова спокоен, колкото тя беше напрегната. — Още си бясна. — Усмихна се, съзнавайки, че я дразни, но неспособен да устои. Не беше съвсем сигурен кой израз му харесваше повече — сериозната искреност в погледа й по време на предаването или овладяното раздразнение, което така често забелязваше, когато поглеждаше към него.

Лив не беше сърдита, а нервна и ядосана на себе си, че толкова се влияе от него. Чувстваше как вече започва да се поддава на усмивката му.

— Мислех, че ще го обсъждаме по време на вечерята, Торп, а не в коридора пред апартамента ми.

— Гладна ли си?

Не искаше да се усмихва, но устните й я предадоха.

— Да.

— Обичаш ли италианска кухня? — попита той и я хвана за ръка, докато вървяха към асансьора.

— Всъщност да — направи слаб опит да издърпа ръката си, но той не обърна внимание.

— Добре. Знам едно местенце, където има фантастични спагети.

— Чудесно.

Двайсет минути по-късно спряха пред висока бяла сграда. Лив присви очи.

— Какво ще правим тук?

— Ще вечеряме. — Торп паркира, после се пресегна да отключи вратата й. Тя се измъкна навън и го изчака.

— В „Уотъргейт“ няма италиански ресторант.

— Няма. — Отново я хвана за ръка и я поведе към входната врата.

Подозренията й се засилиха.

— Каза, че ще ходим в италиански ресторант.

— Не, казах, че ще ядем спагети. — След като прекосиха фоайето, Торп натисна копчето на асансьора.

Лив го изгледа с присвити очи.

— И къде?

Той я въведе в кабината.

— В моя апартамент.

— О, не! — Усети как паниката я обзема, щом започнаха да се издигат. — Съгласих се да вечерям с теб, за да можем да поговорим, но…

— Трудно е да се говори в шумен ресторант, не мислиш ли? — отвърна невъзмутимо той, докато вратите се отваряха. — А имам чувството, че искаш да ми кажеш доста неща. — Отключи вратата и я покани е жест.

— Да, искам, но… — Силна, ароматна миризма на пикантен сос достигна до ноздрите й. Лив прекрачи прага. — Кой приготви спагетите?

— Аз. — Торп пое сакото от раменете й, после свали и своето.

— Не си ти — погледна го с искрено недоверие. Дали един мъж с груби длани, умни очи й небрежна елегантност може да готви спагети?

— Шовинистка — обвини я той и я целуна, преди да успее да го предотврати.

— Нямах предвид това. — Вниманието й бе отклонено от целувката и възбуждащата миризма, която се носеше откъм кухнята. — Познавам много мъже, които готвят, но…

— Мислеше, че аз не мога — довърши Торп. Разсмя се, поставил ръце върху раменете й. Кожата й беше прекалено гладка, за да устои. — Обичам да ям и се уморих от ресторанти. Освен това съм се научил още като дете. Майка ми работеше, а аз приготвях храната.

Ръцете му лекичко се плъзгаха нагоре-надолу по раменете й, докато тя усети как кожата й започва да пулсира.

— Недей — прошепна, уплашена, че няма да може да се въздържи да направи малката крачка напред в прегръдките му.

— Какво недей, Лив? — Докато наблюдаваше потиснатото желание да се разпалва в очите й, усети как се надига и неговото.

— Не ме докосвай така.

За момент Торп не реагира, после спокойно отдръпна ръце.

— Теб бива ли те в кухнята?

Подът отново се закрепи под краката й.

— Не особено.

— Можеш ли да забъркаш салата?

Защо на него му е толкова лесно? — запита се тя. Способен е да се усмихва без никакво усилие, докато нейните колене все още треперят.

— Може би, ако спазвам указанията.

— Ще ти ги напиша. — Хвана я съвсем приятелски, но въпреки това по гърба й отново пробягаха тръпки. — Ела, дай ръка.

— Винаги ли първо каниш жените на вечеря, а после си караш да работят? — Много важно беше да влезе в неговия тон и да забрави за моментната си слабост.

— Винаги.

Кухнята беше истинска изненада. Лук, чесън и картофи висяха в телени мрежи покрай прозореца, а по множеството куки бяха закачени тигани с бакърени дъна. Имаше прибори, които никога преди не беше виждала всичките леснодостъпни от печката или плота. Големи стъклени буркани съхраняваха разноцветни зърна и макаронени изделия с различни форми. Собствената й кухня приличаше на гола пустиня в сравнение с тази тук. Това беше стая на човек, който не само умее да готви, но и изпитваше удоволствие от това.

— Ти наистина готвиш — удиви се Лив.

— Така си почивам. Както и с гребането. И двете изискват съсредоточаване и усилие. — Торп отпуши бутилка бургундско вино и го остави да поеме въздух. Лив бе привлечена от къкрещото глинено гърне.

— Кога успя да го направиш?

Той повдигна капака.

— Сложих го, преди да тръгна за работа сутринта.

Лив присви очи срещу безгрижната му усмивка.

— Ужасно си самоуверен! — Удивително е колко пъти я ядоса за толкова кратък период от време.

— Вземи — утешително рече той и бръкна с дървена лъжица в гърнето. — Опитай.

Гордостта отстъпи пред глада и тя покорно отвори уста.

— О! — Лив затвори очи, докато уханието се просмукваше в нея. — Нечовешко е!

— С най-добрите неща обикновено е така — отново захлупи капачето Торп. — Аз ще приготвя хляба и спагетите, ти направи салатата. — Вече пълнеше тигана с вода. Лив се поколеба за момент. Още усещаше пикантния вкус на соса върху езика си. Нищо, реши тя, не може да застане между тези спагети и мен. — Всичко е в хладилника — добави той.

Откри пресните зеленчуци и след като напълни ръцете си с тях, ги занесе на мивката, за да ги измие.

— Ще ми трябва купа за салата.

— Второто шкафче над главата ти. — Торп прибави щипка сол към водата, след като запали огъня под нея.

Лив затършува за купата, докато той започна да реже филиите. Наблюдаваше я — както се беше изправила на пръсти, за да достигне шкафчето, роклята й се поклащаше нагоре и надолу едновременно с движенията й. После, докато търкаше една зелена чушка под водата, пръстите й се плъзнаха по гладката кожица. Ноктите й бяха добре оформени, внимателно очертани, но никога не си слагаше цветен лак. Беше го забелязал — гримът й винаги беше дискретен, ненатрапчив, също както и дрехите й. Торп се питаше дали това е преднамерен контраст на по-пищните багри у сестра й, или е просто въпрос на вкус.

Лив занесе зеленчуците до плота за рязане. Вдигна поглед, когато Торп й подаде чаша вино.

— Тежката работа заслужава награда.

Преди да успее да освободи ръцете си и да поеме чашата, той я поднесе към устните й. Очите му се взираха настойчиво в нейните.

— Благодаря. — Гласът й бе замаян, също както и умът й. Бързо се извърна.

— Харесва ли ти? Обикновено пиеш бяло. — Торп вдигна чашата и на свой ред отпи.

— Хубаво е. — Лив съсредоточи цялото си внимание в избора на нож.

Той измъкна един от гнездото му и й го подаде.

— Остър е — предупреди я. — Внимавай!

— Опитвам се — промърмори тя и се зае с работата.

Чуваше го как се движи зад нея, как сипва спагетите във врящата вода, как пъха филиите в скарата. Присъствието му завладяваше всичките й сетива. Докато приключи със салатата, нервите й бяха опънати. Взе виното, което й беше оставил и отпи голяма глътка. Успокой се, предупреди се наум, или ще забравиш за какво си дошла.

— Готова ли си? — Ръцете му се допряха до раменете й и тя едва се въздържа да не подскочи.

— Да, всичко е изпълнено.

— Добре, да започваме. Малката масичка от опушено стъкло беше поставена под прозореца. Мястото представляваше уютен, уединен кът, въпреки открития изглед към града. Издигнато бе на три стъпала над всекидневната и преградено с метален парапет. Из стаята горяха свещи с различна форма и големина. Светлината беше приглушена. Съдовете от английски костен порцелан бяха поредната изненада. Лив се опита да се отърси от атмосферата, докато Торп сервираше салатата. Беше дошла, за да говорят. Може би е най-добре да започне полека.

— Имаш красив апартамент. Отдавна ли живееш тук?

— Три години.

— Заради… — замълча и се усмихна — скандалното му минало ли го избра?

Торп също се усмихна.

— Не. По онова време съответстваше на нуждите ми. Бях в Израел, когато гръмна аферата. Винаги съм съжалявал, че не бях тук, за да отразявам събитията. — Подаде й олио и оцет. — Познавам един редактор, който отхвърлил случая, когато му подали информацията. Нямал време и решил, че никой няма да се трогне от някакво дребно влизане без разрешение. Мисля, че сега продава употребявани коли в Айдахо. Лив се разсмя.

— Колко време прекара в Средния Изток?

— Твърде много. — Улови въпросителния й поглед. — Часове на скука и мигове на ужас. Не особено здравословен начин на живот. Войната ти отваря очите — може би дори прекалено. Затова на какво е способно човешкото същество.

— Сигурно е много трудно — изрече тя, като се опитваше да си го представи. — Да бъдеш военен репортер, при това в чужда страна.

— Беше полезен опит — отвърна той и раздвижи рамене. — Проблемът е, че докато отразяваш, ти също си склонен да забравиш, че си човешко същество. За момент, ето тук — докосна главата си, — ти се чувстваш неунищожим. Камерата е като предпазен щит. Това е опасна заблуда — куршумите и гранатите не се съобразяват с нея.

Разбираше какво има предвид. Самата тя веднъж бе влязла лекомислено в правителствена сграда, следвайки отряд за откриване на взривни заряди. Мисълта й бе насочена единствено към материала. Едва по-късно проумя пълното значение на действията си.

— Много странно, нали? — продума замислено. — И не става въпрос само за репортерите. При операторите вероятно е дори още по-зле. Защо смяташ, че се получава така?

— На някои им харесва да го наричат мисия, свещен дълг да дадеш възможност на публиката да узнае. Аз винаги съм го приемал като моментно заслепение. Правиш го, защото вниманието ти е насочено изцяло в събитието, а събитието е твоята работа.

— Ограничен обхват — тихо изрече тя, припомняйки си, че той беше употребил веднъж този израз. — Не звучи толкова романтично, както мисия.

Торп се усмихна, загледан как отблясъците от свещите танцуват по кожата й.

— Ти романтика ли търсиш в работата си, Лив?

Въпросът я стресна и я върна обратно към действителността.

— Не. Не, не търся. — Сега е моментът, каза си тя. — И точно затова се съгласих да вечерям с теб тази вечер.

— За да отделиш романтичните си преживявания от работата?

Веждите й се сключиха. Защо звучи толкова различно, когато го казва той?

— Да… Не — поправи се тя.

— Ще донеса спагетите, докато решиш.

Лив се прокле мислено и разчупи на две филийка чесново хлебче. Защо нещата никога не се получават, както ги беше замислила, когато се озовеше край него? И защо той сякаш винаги владее положението? Изправи рамене и посегна към виното. Ще трябва да започне отново.

— Ето ни.

Торп постави върху масата поднос с тънък пласт спагети, залети с гъстия сос.

— Торп — започна Лив. Уханието беше неустоимо и докато говореше, тя напълни чинията си. — Наистина смятам, че разбра какво ти казах онзи ден.

— Напълно те разбрах, Оливия, много ясно се изразяваш. — Той също си сипа, след като тя приключи.

— В такъв случай сигурно разбираш колко усложняваш нещата.

— Като ти изпращам цветя — заключи той и й подаде настъргано сирене.

— Ами, да. — Звучеше толкова глупаво, когато го казваше той. — Много е мило, но… — Намръщи се и намота спагети на вилицата си. — Не искам ти или някой друг да си мисли, че това означава нещо.

— Разбира се, че не. — Изгледа я как лапва първата хапка. — Как е?

— Възхитително. Абсолютно възхитително! — Лив остави чисто сетивното удоволствие от храната бавно да проникне в кея. — Никога не съм вкусвала нещо по-прекрасно. — Набоде нова партида и се опита да си спомни какво се опитваше да обясни. — Във всеки случай, партньорите не правят такива неща, нали знаеш. — Втората хапка се оказа също толкова удовлетворяваща, колкото и първата.

— Какво не правят? — Доставяше му огромно удоволствие да наблюдава как се наслаждава на приготвената от него храна. Езикът й леко се плъзна по вилицата.

— Да изпращат цветя — заяви тя. — Един на друг. Особено когато помежду им има и съперничество. Местните и националните новини са като две сестри. Знам нещичко за съперничеството между сестри.

— Сестра ти — вметна той. Пламъчетата на свещите хвърляха малки златисти отблясъци в очите й. Почти можеше да ги преброи.

— Мм. Със сестра като Мелинда имам опит да бъда губещата страна. Нямах нищо против — така ставаш по-изобретателен. Същото важи и когато работиш за местните новини.

— Така ли го приемаш? — попита с любопитство той. Взе едната й ръка и разгледа деликатно лакираните й нокти. — Че си откъм губещата страна?

— Ти разполагаш с големия бюджет — изтъкна тя. — Широка разгласа, известност. Но това не означава, че ние не можем да постигнем същото качество в по-малък мащаб. — На палеца му имаше мазол — усещаше как я дращи лекичко по кокалчетата на пръстите. Неочаквано по целия й гръбначен стълб пробяга хлад. Лив внимателно издърпа ръката си и посегна към чашата с вино. — Но не в това е въпросът.

— А в какво? — усмихна й се Торп — бавната, типично негова усмивка, която разпиляваше мислите й. Лив бързо се съвзе.

— Знаеш как се разпространяват слуховете в нюзрума. Вътрешните слухове — уточни тя и отново се зае с вечерята. — На такова място е трудно да запазиш в тайна личния си живот. За мен това е важно.

— Да, сигурно. Почти нищо не се споменава за него във вестниците и светските рубрики след юношеските ти години. Представителите на семейство Кармайкъл винаги са добър материал за пресата.

— Аз не отговарях на модела. — Нямаше намерение да го казва и остана удивена, че й се беше изплъзнало. — Това, което се опитвам да кажа — продължи, след като Торп запази мълчание, — е, че щом веднъж идеята хрумне на някой от твоя или от моя етаж, в следващия момент вече ще бъде факт. После няма спиране. Знаеш как една обикновена среща на кафе може да се превърне в бурна следобедна връзка след третото преразказване.

— Толкова ли е важно?

Лив въздъхна уморено.

— Може би от твоя гледна точка не, но от моя — да. Трябва да се справям и с това, че съм новопристигнала, при това жена. Достатъчно трудно ми е, Торп. Точно сега, какъвто и напредък да имам, винаги го преценяват по-внимателно, отколкото на всеки друг. Дали Кармайкъл не се среща с Торп, защото иска да се прехвърли в екипа на националните новини?

Той я изгледа внимателно за момент.

— Не си достатъчно уверена в себе си.

— Аз съм добър репортер — незабавно възрази тя.

— Говоря като жена. — Видя как предпазната броня се вдигна и беше готов да изругае от яд.

— Това не е твоя работа.

— Не говорим ли точно за това? — възрази той. — Изпратих роза на жената, а не на репортера.

— Аз съм репортер.

— Това е професия, а не пол. — Вдигна чашата си с вино и с мъка потисна раздразнението си. Знаеше, че гневът не е начин да се справи с нея. — Не върви да бъдеш толкова чувствителна в този бизнес, Лив. Ако се засягаш от клюките в нюзрума, доста ще страдаш. Погледни се в огледалото. Хората говорят за жените с лице като твоето. Такава е човешката природа.

— Не е само това — отстъпи малко Лив. Искаше да говори с него и нямаше смисъл да се сърди. — Не желая никакво лично обвързване — нито с теб, нито с който и да е друг.

Торп мълчаливо се взираше в нея над ръба на чашата си.

— Толкова жестоко ли си била наранена?

Не очакваше въпроса, нито нотката на съчувствие в него. Струваше й огромно усилие да запази погледа си спокоен и да не го отклони.

— Да.

Той остави нещата дотук. Фактът, че бе направила признание, вместо да се затвори, му беше достатъчен. За останалото ще почака.

— Защо дойде във Вашингтон?

Лив го погледна за миг. Беше се подготвила за по-нататъшен разпит, но не и за бърза смяна на темата. Позволи си отново да се отпусне предпазливо.

— Винаги съм се интересувала от политиката. С това се занимавах в Остин, макар че повечето време само четях по-малко новини. Когато ми предложиха от VVB, приех без колебание. — Насочи вниманието си отново към храната. — Вълнуващ град, особено от журналистическа гледна точка. Търсех вълнението. Предполагам, че търсех и напрежението.

— Мислила ли си да се занимаваш с националните новини?

Тя направи неопределено движение с рамене.

— Естествено, но засега съм доволна там, където съм. Карл е най-добрият директор, с когото някога съм работила.

Торп се усмихна.

— Склонен е към емоционални изблици.

Лив повдигна вежди, докато си играеше с последните спагети в чинията си.

— Особено когато важна клечка отгоре ни открадне някоя история. Наложи се да настъпя по мазола един от колегите ти след пресконференция на кмета днес следобед.

— Така ли? И кой?

— Томпсън. Онзи с големите уши и крещящи вратовръзки.

— Много ласкаво описание.

— Точно — възрази Лив, но на устните й трепна усмивка. — Във всеки случай с голям зор успях да уредя едно бързо интервю след пресконференцията, а той се опита да се възползва наготово.

— Дала си му да се разбере, не се съмнявам.

Лив си позволи да се усмихне открито. Доста приятно й беше да си припомни как разкара предприемчивия Томпсън.

— Всъщност, да. Казах му сам да си свърши черната работа, иначе ще го намерят обесен на вратовръзката му в подземията на Рейбърн. — Замълча замислено. — Мисля, че ми повярва.

Торп се вгледа във ведрите сини очи.

— Мисля, че аз също. Защо просто не насъска оператора си срещу него?

Лив се усмихна и налапа последните спагети.

— Не исках грозни сцени пред кмета.

— Искаш ли още малко? — посочи към празната й чиния.

— Сигурно се шегуваш. — С въздишка се облегна назад.

— Десерт?

— Нали не си направил десерт наистина? — изгледа го с разширени очи.

Той се приведе напред и наля още бургундско в чашата й.

— Изпий си виното. Ей сега се връщам.

Преди да тръгне, събра чиниите. Лив за момент си помисли дали да не му помогне, но се отказа. Чувстваше се прекалено добре, за да се помръдне. Би било глупаво да отрича, че компанията й е приятна. Харесваше й да разговаря с него. Да спори с него. Почти беше забравила колко ободрително може да подейства един спор. Караше я да се чувства жива, жизнена. Не беше в безопасност в негово присъствие, но дори това беше вълнуващо.

Вдигна поглед, когато го чу да се завръща. При вида на подноса с ягоди и сметана, който носеше, тя нададе тих възглас на удоволствие.

— Изглеждат превъзходно! Как успя да се снабдиш с толкова едри ягоди по това време на годината?

— Репортерът никога не разкрива източниците си.

Лив въздъхна, докато той поставяше чинията на масата.

— Изглеждат великолепно, Торп, но не мисля, че бих могла да ги поема.

— Опитай една — настоя той и потопи ягодата в прясно битата сметана.

— Само една — съгласи се тя и покорно отвори уста, докато й я поднасяше. Той размаза сметаната по бузата й. — Торп! — извика през смях и посегна за салфетка.

— Съжалявам. — Постави ръка върху нейните, за да й попречи да вземе салфетката. — Аз ще го почистя. — Улови я с другата си ръка през врата и започна бавно и съвсем лекичко да облизва сметаната от лицето й.

Смехът й секна. Не можеше да помръдне, камо ли да протестира. Умът и тялото й бяха блокирани от шока на усещането. Кожата й сякаш бе жива само там, където се и плъзгаше езикът му.

— Добре ли е? — прошепна той и прокара устни по нейните.

Лив не каза нищо. Очите й бяха впити в неговите. Торп не откъсваше поглед от нея, докато четеше изумената страст, изписана в тях.

Бавно натопи още една ягода и й я подаде.

— Друга?

Лив поклати глава и преглътна, докато гледаше как зъбите му отхапват ягодата. Стана и слезе по стъпалата към всекидневната. Трябва да е права, за да може да мисли, каза си тя. Само след миг отново ще се почувства съвсем нормално. Треперенето ще спре, страстта ще се охлади. Извика стреснато, когато Торп я завъртя в ръцете си.

— Помислих, че искаш да танцуваме — прошепна той.

— Да танцуваме? — отпусна се в прегръдките му тя. — Няма музика. — Но вече се движеше заедно с него и главата й се опря на рамото му.

— Не я ли чуваш? — Уханието й възбуждаше сетивата му. Гърдите й меко се притиснаха, когато я притегли по-близо.

Лив въздъхна и затвори очи. Светлинните от свещите потрепнаха по клепачите й. Крайниците й бяха натежали — твърде удобно извинение. Облегна се на Торп. Опита да се убеди, че сигурно е пила повече. Затова се чувства така. Но знаеше, че е лъжа. Когато устните му обходиха ухото й, тя отново въздъхна и потрепери.

Трябва да вървя, каза си наум. Трябва да си тръгвам, веднага. Пръстите й се зареяха в косата му. Лудост е да оставам. В тялото й бавно се разгаряше копнеж, едновременно с движенията на неговото. Ръката му се плъзна нагоре по гърба й, после обратно надолу, за да се спре на талията. Когато почувства устните му на тила си, Лив нададе тих звук от удоволствие.

— Не мога да остана — прошепна тя, но не направи усилие да се отдръпне от ръцете му.

— Не — съгласи се той, докато устните му лениво се преместваха към нейните.

— Трябва да вървя. — Устните й потърсиха неговите.

— Да. — Плъзна езика си между разтворените й устни.

Лив почувства как костите й се размекват, а главата й се върти.

— Трябва да си тръгвам.

— Мм. — Внимателно смъкна ципа на гърба на роклята. Когато ръцете му докоснаха тънката материя на корсажа й, тя нададе приглушен стон.

— Няма да се обвързвам с тебе, Торп.

— Знам, каза ми вече.

Роклята й се плъзна на пода.

Тя се притисна по-силно и остави устните му отново да намерят нейните. Потъваше, но водата бе толкова топла и приятна. Копнежът по него я унасяше и нарастваше все повече, докато ръцете му се движеха по тялото й. Беше пленница на докосването му — докосване, което бе нежност. Не направи никакви възражения, когато я вдигна на ръце.

В спалнята се процеждаше лунна светлина — неясни сенки, мека белота. Лив почти изплува на повърхността.

— Торп…

После той отново я целуна. Замаяна и възбудена, тя се прилепи в него, докато я полагаше върху леглото. Разсъблече я бавно, без да спира да я милва и целува. Думите, които й шепнеше, бяха гальовни, приспиваха нервите й и възбуждаха тялото й.

След като гърбът му остана гол, Лив прокара ръка по него. Усещаше се твърда сила. Искаше той да бъде силен. Нуждаеше се от това. Торп смъкна корсажа й до кръста и устните му последваха дирята на ръцете.

Желанието за миг стана неудържимо. Лив простена и го притисна към себе си, докато устата му лакомо се впи в гърдите й. Движенията й под него вече не бяха забавени, ръцете й вече не бяха срамежливи. Изви се, за да му помогне да смъкне финото бельо от нея. Прокара ръка по вътрешната страна на бедрото й и тя почувства как я залива гореща вълна. Застина на ръба й със стон, но пръстите му продължиха нагоре и навътре, издигайки я още по-високо.

Заби нокти в раменете му. Никой никога не я беше карал да се чувства така — обезумяла, жадуваща, пламнала. Лив искаше да я обладае, но той не бързаше.

Езикът му се плъзна по гръдния й кош и с леко трептене описа извивката на талията й, докато Лив разбра, че ще загуби разсъдъка си. Без да бърза, той се спусна още по-ниско и със задавено стенание тя отново достигна върха.

Отзивчивостта й го порази и го запрати отвъд собствената му страст. Искаше тя да изпита всяка капчица удоволствие, което можеше да й даде. Беше чувствителна към всяко докосване, към всеки помисъл. Макар че на меката светлина кожата й имаше мраморен оттенък, под ръцете си я чувстваше като разтопена лава. Копнежът по нея го разтърси целия. Всеки път, когато простенваше името му или посягаше към него, изненадата го пронизваше като стрела. Страстта пулсираше от нея — за него. Само това бе достатъчно да го запрати отвъд границата на разума.

Устните му се впиха в нейните и Лив ненаситно откликна на настойчивостта им. Всички задръжки отпаднаха — всички прегради бяха разчупени. Съзнаваше единствено необузданата си страст за утоляване и единствения мъж, който можеше да й го даде. Разтвори се за него и го насочи в себе си.

Стоновете й заглъхнаха в рамото му. Усети как мускулите се напрягат и издуват под устните й, докато я отвеждаше отвъд всичко, което си спомняше, зад всичко, за което бе мечтала. Предаде се изцяло и се понесе заедно с него.

Торп лежеше обвит около нея, притиснат в топлината й. За него, светът се свеждаше до това легло — до тази жена. Дори в тъмното можеше да я види — всяка извивка на тялото й, всяка линия на лицето й. Никога в спомените си не се беше чувствал толкова обвързан, така изцяло свързан. Кожата й беше гладка, зърната й се притискаха все още твърди към гърдите му. Дишането й бавно се успокояваше. Знаеше си, че има страст под старателното владеене, но не беше подозирал дълбочината й, нито какво ще бъде въздействието й върху него. Беше уязвим, почти безпомощен за първи път в живота си.

Лив чувстваше как силата на страстта се утаява в задоволство. Никога не й се бе случвало да се самозабрави до такава степен. Нима го е пропуснала в живота си? Почти се боеше да разбере отговора и какво би означавало това. Безспорната истина е, че отново я накара да се почувства жена, и то пълноценна. По устните и езика си още усещаше вкуса му. Не искаше да го загуби, нито топлата сигурност, която я изпълваше, сгушена в прегръдките му.

Но кой е Торп? Кой е този, който успя да изтръгне от нея онова, което бе неспособна — или не желаеше — да даде на нито един мъж през последните пет години.

— Бях си обещала, че това няма да се случи — прошепна тя и зарови лице във врата му.

Думите й изтръгнаха Торп от унеса.

— Съжаляваш? — попита предпазливо и му се стори, че се наложи цяла вечност да чака за отговора.

— Не — тежко въздъхна Лив. — Не съжалявам. — Отметна отново глава. — Изобщо не очаквах да се озова тук с теб… така. Но не съжалявам.

Той отново се отпусна и я притегли по-близо от себе си. Тихите, сериозни думи го развълнуваха.

— Оливия, ти си толкова сложна жена.

— Нима? — лекичко се усмихна тя и затвори очи. — Никога не съм смятала така. Може би твърде обикновена, а също и праволинейна, но не и сложна.

— От година и половина се мъча да определя в каква категория да те поставя — отвърна той. — Не е лесна работа.

— Не се опитвай. — Отново плъзна ръка по рамото му. Приятно й беше да усеща мускулите му, особено след като знаеше, че може да ги накара да бъдат нежни. — Имал ли си много любовници, Торп?

— Много деликатен въпрос в такъв момент, Кармайкъл — изсмя се задавено той.

— Нямах намерение да питам за имена и бройка — възрази тя и въздъхна при допира на ръката му по гърба й. — Защото аз наистина не съм имала. И не ме бива много.

— В какво да те бива? — разсеяно попита той. Разходката по тялото й разпалваше собствената му страст.

Изведнъж тя се смути и неловко потърси подходящия израз.

— Ами в… ъ-ъ… да доставя удоволствие на партньора.

Ръката му спря да се движи и той се отдръпна назад, за да я погледне в лицето.

— Шегуваш ли се?

— Ами, не — вече й беше ужасно неудобно. Ако не се беше отпуснала до такава степен, никога нямаше да се постави в подобно положение. Продължи да говори нервно. — Знам, че не съм особено… вълнуваща в леглото, но…

— Кой, по дяволите, ти е втълпил такова нещо?

Острото раздразнение я изненада. Съпругът ми, изскочи отговорът в съзнанието й.

— Просто го знам…

Той грубо изруга и я прекъсна.

— Мислиш ли, че съм се преструвал?

— Не. — Внезапно се почувства объркана и несигурна. — Преструваше ли се?

Беше ядосан, почти до безразсъдство. Претърколи се и я затисна под себе си.

— Желаех те от първия миг, в който видях лицето ти. Знаеше ли го? — Поклати глава, неспособна да отговори. Нов прилив на страст пробяга по тялото й от допира на ръцете му. — Толкова си уверена, толкова сдържана, но аз виждах припламващата страст. Исках те точно така, гола в леглото ми. — Устните му се впиха в нейните — разкъсващи и яростни. Нейните, жадуващи за тях, приеха гнева и настойчивостта им със същото настървение.

— Исках да смъкна пластовете — прошепна той. Ръцете му се движеха по нея, докато тя започна да се извива неистово. — И щях да те имам, да разтопя този лед. — Ръката му се плъзна между бедрата й и тя се изви в стремежа си към него. — Но когато те взех в ръцете си, нямаше никакъв лед, никаква нужда от игри. Ако не си доставила удоволствие на друг мъж, вината е била негова. Той е загубил. Запомни го!

Цялата гореше. Ръцете й докосваха, търсеха, милваха със своя собствена власт, докато устните й обхождаха врата му. Чувстваше пулсирането на кръвта му под езика си. Издърпа го и привлече устата му обратно към своята. Вкусът… неговият вкус. Обезумяваше за него. Той потръпна заедно с нея.

После целувката стана дива и я зашемети със съзнанието, че го е предизвикала отвъд цивилизованото. Това не беше преструвка. Беше изцяло отдаден на нея — на това, което правеха заедно. Усети го, изпълни се с удивление и се понесе във вихър, където никаква мисъл не можеше да проникне.

Лежеше безжизнена, изразходвана докрай. Дишането и тялото й конвулсивно потръпваха. Той се бе отпуснал отгоре й с цялата си тежест, а гърбът му бе мокър под ръцете й. Никой от двамата нямаше представа колко време бе изминало.

— Струва ми се, че беше права. — Гласът му бе тих и пресипнал. — Това не беше особено вълнуващо. — Лив не вярваше, че са й останали сили да се засмее, но смехът се надигна в нея — топъл и доволен. Беше ново и прекрасно усещане — да се смееш в леглото. Торп вдигна глава и й се усмихна. — Глупаче — прошепна нежно и я целуна. После се премести и я притегли към себе си. Само след минути беше заспала и не помръдваше. Той я задържа до себе си.