Нора Робъртс
Край и начало (6)

Шеста глава

Мемориъл Стейдиъм беше препълнен, когато пристигнаха. На Лив й предстоеше да научи, че цял Балтимор е много въодушевен за своите „Ориълс“. По трибуните нямаше, както бе предполагала, само мъже с филцови шапки, стиснали бира в ръка. Видя жени, деца, млади момичета, колежани, чиновници и работници. Трябва да има нещо в тази работа, помисли си тя, за да привлича толкова много хора.

— Землянката на трета база — каза Торп и посочи с ръка надолу по циментовите стъпала.

— Какво?

— Там са ни местата — поясни той. — Зад землянката на трета база. Ела! — Хвана я за ръка и я поведе надолу. Лив примигна към игрището, като се опитваше да свърже онова, което знаеше за играта, с белите линии, кафявата пръст и тревата. — Знаеш ли нещо за бейзбола? — попита Торп.

Помисли за миг, после му се усмихна.

— Три удара и си аут.

Той се разсмя и седна на мястото си.

— Днес ще изкараш ускорен курс. Искаш ли бира?

Неамериканско ли ще бъде, ако вместо това поискам кола? — Докато той даваше знак на едно от суетящите се наоколо момчета, Лив се облегна на парапета пред тях и разгледа полето. — Изглежда доста просто — подхвърли тя. — Ако това тук е трета база, то значи там са първа и втора — посочи с ръка. — Хвърлят топката, другият тип я перва, а после търчи по базите, докато някой я хване.

— Опростенчески анализ на този мисловен мъжки спорт — подаде й колата Торп.

— Какво има да се мисли тук? — попита, преди да отпие.

— Стрелкова зона, средна сила на удара, изстрелване, двойно отиграни топки, скорост на вятъра, подреждане на батерите, качество на резервите…

— Добре — прекъсна го насред потока от думи. — Може би наистина се нуждая от ускорен курс.

— Гледала ли си някоя среща? — облегна се назад с бирата си Торп.

— Хвърлям по някой поглед към екрана по време на спортните предавания. — Отново огледа стадиона. Слънцето беше ярко и топло, въздухът хладен. Долавяше миризмата на бира, печени фъстъци и хотдог. Някъде зад тях мъж и жена вече спореха за предстоящата среща. Имаше някакво усещане за съпричастност, което досега не бе доловила при епизодичното наблюдаване на колективни игри от телевизионния екран. — Оттук гледката е съвсем различна. — Загледа се в светлинното табло. Инициалите и цифрите по него почти нищо не й говореха. — Е, кога ще започва? — Извърна се към Торп и откри, че я наблюдава внимателно. — Какво има? — Втренченият му поглед я накара да се почувства неловко. Сдържаността, която беше планирала, не се получи. Сега започваше да се пита дали същото няма да се случи и с непринудената дружелюбност, на която бе решила да заложи.

— Вече ти казах, имаш фантастично лице — съвсем естествено отвърна той.

— Ти не гледаше лицето ми — възрази Лив. — Гледаше право в мозъка ми.

Торп се усмихна и прокара пръст по бретона й.

— Мъжът трябва да разбира жената, за която ще се жени.

— Торп… — свъси вежди тя.

Замислената лекция бе прекъсната от мощните звуци на орган и рева на тълпата.

— Церемонията по откриването — каза й Торп и преметна ръка зад стола й.

Лив се отказа. Просто се придържай към играта му, отправи си сама предупреждение. Този мъж очевидно е лабилен. После се облегна назад, за да проследи спектакъла по откриването на сезона.

Към края на първия ининг Лив вече бе увлечена и напълно запленена.

— Никой не е отбелязал точки — възнегодува тя и схруска парченце лед между зъбите си.

Торп запали цигара.

— Най-добрата среща, която изобщо съм гледал, беше в Ел Ей — „Доджърс“ и „Редс“. Дванайсет ининга — един на нула за „Доджърс“.

— Една точка за дванайсет ининга? — учудено повдигна вежди Лив, докато в очертанията пристъпваше следващият батер. — Сигурно са били големи слабаци.

Торп я изгледа за момент, видя, че говори напълно сериозно, после избухна в смях.

— Ще ти купя един хотдог, Кармайкъл.

Батерът удари къса топка в лявото поле и тя сграбчи ръката на Торп.

— О, виж, този я удари!

— Грешиш отбора, Лив — иронично подхвърли той. — Ние викаме за другите момчета.

Тя пое хотдога и откъсна ъгълчето на пакетчето с горчица.

— Защо?

— Защо? — повтори той, загледан как си изстисква щедра доза горчица. — „Ориълс“ са от Балтимор, а „Ред Сокс“ от Бостън.

— Харесвам Бостън. — Отхапа доволно от хотдога, докато Палмър удряше плавно към следващия играч. — Не трябваше ли да се засили за тази?

— Недей да харесваш Бостън много шумно в този сектор — посъветва я Торп. Тълпата изрева, след като батерът се приземи с двойно отиграване.

— Защо мъжът на втора база просто не остана, където си беше? — попита тя, замахвайки с хотдога.

Торп я целуна, като я свари изненадана с пълна уста.

— Мисля, че е време за ускорения курс.

В началото на петата част Лив започна да схваща основните правила. Стоеше наведена над парапета, сякаш за да вижда по-отблизо. Резултатът беше равен, три на три, и тя бе твърде увлечена, за да се изненадва, че адреналинът й се повишава. Във вълнението си беше забравила, че Торп е психически неустойчив. Защитната й броня се пропукваше.

— Значи, ако хванат топката в наказателното поле, преди да е паднала на земята, това пак е аут.

— Бързо схващаш.

— Не се прави на такъв умник, Торп. Защо си сменят пичерите?

— Защото изостана с три обиколки в този ининг и е зад батера. Свършиха му запасите.

Лив подпря брадичка на парапета, докато помощният пичер заемаше място на площадката, за да загрее.

— Какви запаси.

— Скоростта, ритъмът. — Харесваше му начинът, по който бе погълната от онова, което ставаше на игрището. — Не може да развие максимална скорост и плъзгачът му не действа.

— Да ме объркаш ли се опитваш? — изгледа го тя с присвити очи.

— Съвсем не.

— Откога идваш да гледаш срещите?

— Майка ми ме заведе за първи път, когато бях на пет. Тогава във Вашингтон бяха „Сенаторите“.

— Във Вашингтон все още има колкото щеш сенатори.

— Това беше бейзболен отбор, Лив.

— О! — отново подпря брадичка на парапета тя. Торп се усмихна на профила й. — Майка ти ли те заведе? Мислех, че това се урежда между баща и син.

— Бащи ми го нямаше. Не си падаше много по децата и задълженията.

— Извинявай — извърна глава и го погледна. — Нямах намерение да любопитствам.

— Няма нищо тайно — сви рамене той. — Изобщо не бях травматизиран. Майка ми беше страхотна дама.

Лив отново се загледа в игрището. Странно, помисли си тя, никога не се беше замисляла за детството на Торп и за семейството му. Опита се да си го представи. Представата й за него се ограничаваше до строгия, непоколебим репортер, с талант за унищожителни разкрития. Мисълта за него като за човек с детство, и то може би трудно, променя картината. В него определено има твърде много различни пластове. Наложи се да си припомни, че не желае да ги изследва.

Но… какъв ли е бил като момче? Доколко ранните му години бяха оказали влияние върху сегашния му характер?

У него има особена чувствителност. Розата — проклетата роза. Лив с въздишка си припомни за нея. По този начин й е много трудно да не забравя, че е необходима дистанция. А и сексапилът му. Знае как да възбуди жена, дори и такава, която не желае. Арогантност, да, но той я демонстрира така непринудено, че това му качество някак си буди възхищение. А за уменията му в професионално отношение не може да се намери никакъв недостатък. Не може да го обвини, че е алчен за власт или пари не и след като съвсем нехайно беше отхвърлил пост, за който повечето репортери биха прерязали нечие гърло.

По-добре да внимавам, реши тя. Приближавам се опасно до момента, в който ще го харесам.

Торп се взираше в профила й и наблюдаваше как чувствата се редуват по лицето й. Когато забрави за преструвките, каза си той, става прозрачна като стъкло.

— За какво мислиш? — попита тихо и я улови леко с ръка за тила.

— Без коментар — отвърна Лив, но не намери сили да напречи на свойския му жест. Нямаше желание да го отблъсне. — Виж, готови са пак да започнат.

— Точките са все още три на една — обясни Торп. — Батерът на втора база подава на първия пичер. Ако отбележи точка, е срещу него, а не за помощника.

— Изглежда справедливо — подхвърли Лив точно когато батерът удари топката право към нея. С инстинктивно движение тя вдигна ръка да предпази лицето си и я улови. Погледна я смаяно, докато дланите й изтръпнаха от удара.

— Добро хващане — поздрави я Торп и се усмихна на застиналото й от удивление лице.

— Улових топката — изрече тя с внезапно прозрение и я стисна по-здраво. — Трябва ли да я върна.

— Изцяло твоя е, Кармайкъл.

Тя я завъртя, доволна от себе си.

— Гледай ти — промърмори на себе си и изведнъж се изсмя силно.

За първи път чуваше този младежки, безгрижен смях. Правеше я да прилича на седемнайсетгодишна. Трябваше да устои на изкушението да я притегли към себе си и да я задържи. Никога не го беше привличала повече, отколкото в този момент, с блеснало в лицето й слънце, стиснала бейзболната топка в ръце. Любовта му към нея внезапно и неочаквано стана болезнена.

Торп загуби представа за играта. Само главата на Лив се вдигаше нагоре при силния удар на бухалката по топката. Очите й се разшириха, докато скачаше на крака заедно с целия стадион. Сграбчи ръката на Торп и го повлече със себе си.

— О, виж! Отиде чак зад оградата! Това е хоумрън, нали? Хоум рън, Торп!

— Да. — Видя как топката пада зад зелената преграда. — Хоум рън — първият за годината.

— О, беше прекрасно! — Развълнувана от гърмящата тържествена музика и виковете на тълпата, Лив се обърна и му залепи бърза, спонтанна целувка. Направи го, преди да има време да се изненада от собствените си действия, но той я издърпа обратно за още една — по-дълбока и дълга. Виковете наоколо заглъхнаха, погълнати от бързия, неудържим ритъм на сърцето й.

— Възможно е — прошепна Торп, като отдръпна устни на сантиметри от нейните — да има цяла поредица от дълги топки.

Лив се отдръпна от ръцете му, останала без дъх. Когато беше в тях, забравяше всичко друго, освен желанието.

— Мисля, че една е достатъчна — продума задъхано. Тъй като краката й не бяха особено устойчиви, тя седна на мястото си. Беше по-близо до ръба, отколкото си даваше сметка. Време е да отстъпи няколко крачки назад.

— Ще ми купиш ли още един хотдог — попита с усмивка. Забрави за трепета, от който кожата й още бе настръхнала. — Умирам от глад.

Останалата част от срещата беше ожесточена отбранителна битка. Лив се затрудняваше да съсредоточи вниманието си. Твърде осезаемо усещаше присъствието на Торп. Твърде осезаемо усещаше пулсиращото желание, което беше пробудил, което можеше да пробуди с такава лекота. Виждаше ръцете му и си спомняше грапавите му длани. Виждаше раменете му и си спомняше за мускулите, които можеха да я накарат да се почувства размекната и защитена. Лив не искаше да се размеква. Така много лесно може да бъде наранена. Не искаше отново да разчита на някого за защита. Твърде лесно може да се разочарова. Виждаше устните му и знаеше колко умело съблазняват. Каза си, че да бъдеш съблазнен, означава да бъдеш слаб и уязвим. Очите му бяха умни, проницателни, виждаха прекалено много. А колкото повече успее да види, толкова по-голям е рискът да успее да придобие емоционална власт над нея.

Беше си позволила да се обвърже преди. Все още носеше белезите. От години живееше с убеждението, че най-добрият начин да запази душевния си покой е да остане необвързана. Започваше да осъзнава, че Торп може да го промени. За първи път разбра, че се бои от него — от това, което би могъл да означава за нея.

Приятелство, напомни си тя. Това е всичко, което ще има помежду ни. Само обикновено приятелство. Прекара последните два ининга, убеждавайки сама себе си, че е възможно.

— Значи победихме — Лив погледна таблото с крайния резултат. — Пет на три. — Потърка топката между ръцете си.

— Вече сме ние, а? — усмихна се Торп и я подръпна за косата. — Мислех, че харесваш Бостън.

Лив се облегна на седалката и преметна крака през парапета, докато тълпата започваше да се изнизва от стадиона.

— Това беше, преди да разбера каква е интригата. Знаеш ли, удивително е колко заблуждава телевизията. На живо е по-бързо и по-напрегнато, отколкото си мислех. Често ли идваш?

Наблюдаваше я как подхвърля топката от едната си длан в другата, зареяла поглед към игрището.

— Нещо намекваш ли?

— Най-обикновен въпрос, Торп — важно заяви тя.

— Винаги когато мога — отвърна, все така усмихнат. — Следващия път ще те взема на вечерна среща. Усещането е съвсем различно.

— Не съм казала…

— Т. С.!

Двамата вдигнаха очи, докато някакъв мъж се приближаваше към тях по пътеката между редовете. Беше нисък и набит, със стоманеносиви коси и приятно лице, осеяно с бръчици и белези от шарка, с квадратна челюст и изкривен нос. Торп стана, за да попадне в мечешката му прегръдка.

— Бос, как си?

— Не мога да се оплача, не мога. — Отдръпна се, за да може да вижда лицето на Торп. — Мили Боже, добре изглеждаш, момче! — Плесна го с месеста ръка по гърба.

— Все още те гледам всяка вечер по телевизията как побъркваш политиците. Винаги си бил нахакан младеж.

Лив остана седнала и мълчаливо наблюдаваше размяната на реплики. Беше удивена, че някой може да нарича Торп момче и младеж. Торп беше поне с трийсет сантиметра по-висок от мъжа, който се усмихваше насреща му.

— Някой трябва да им изправя кривиците, нали така, Вос?

— Можеш да си заложиш… — Бос замълча, погледна надолу към Лив и се прокашля. — Няма ли да ме представиш на дамата си, или те е страх, че ще ти я отнема?

— Лив, този стар мошеник е Бос Каваоски, най-добрият кетчър в тормозенето на съдиите. Бос, това е Оливия Кармайкъл.

— Ама разбира се! — Ръката на Лив се озова в огромната му, груба лапа. — Момичето от новините. На живо сте дори още по-красива.

— Благодаря. — Той се взираше сияещ насреща й с леко късогледи очи.

— Внимавай, Лив! — Торп обви ръка около раменете й. — Бос има репутация на убиец на женски сърца.

— Ах, мам… — Отново се прокашля и Лив с усилие потисна усмивката си. — Мале мила! — поправи се той. — Не ми се ще мойта госпожа да чува такива приказки. Как ти се стори играта, Т. С.?

— Палмър още не е улегнал. — Извади цигара и я запали. — Изглежда, „Бърдс“ имат здрав отбор тази година.

— Много свежа кръв — допълни Бос и погледна тъжно към терена. — Младият им ляв филдер има добър удар.

— Също като теб, Бос. — Торп отново се извърна към Лив. — Бос събра среден сбор от 324 в годината, когато се оттегли.

Без да е особено сигурна в значението на това, Лив пробва с по-безопасен въпрос.

— За „Ориълс“ ли играехте, господин Каваоски?

— Просто Бос, мис. Играех за „Сенаторите“. Беше преди двайсет години. — Поклати глава за изминалото време. — Този тук имаше навик да виси край клуба и да досажда. — Сръчка Торп с палец и се ухили. — По онова време искаше да става играч на трета база.

— Наистина? — Лив замислено изгледа Торп. Никога не си беше представяла, че е искал да стане нещо друго, освен това, което е в момента.

— Не беше чак толкова добър с бухалката — припомни си Бос. — Но имаше страхотни ръце.

— И още имам — иронично подхвърли Торп и й отправи широка усмивка, на която Лив не обърна внимание.

— Как върви в магазина, Бос?

— Екстра! Днес го пое жена ми. Не искаше да пропусна откриването на сезона. — Прокара ръка по квадратната си брадичка. — Не мога да кажа, че съм го оспорвал много. Ще съжалява, че те е изпуснала. Алис все още пали свещ за теб всяка неделя.

— Предай й поздрави. — Торп загаси цигарата с крак. — Лив идва за първи път.

— Ей, без майтап? — Вниманието на Бос веднага бе пренасочено, точно според желанието на Торп. Лив не пропусна маневрата и мислено си я отбеляза. Бос погледна топката, която тя продължаваше да стиска в ръка. — И сте хванали топка още първия път?

— Късметът на начинаещите — потвърди тя и му я подаде. — Ще ми се подпишете ли? Никога досега не съм срещала истински играч.

Бос бавно завъртя топката в ръцете си.

— Доста отдавна не съм се подписвал на такова нещо. Пое химикала, който Лив му подаде. — Доста отдавна… — повтори по-тихо и внимателно изписа името си върху издутата повърхност на топката.

— Благодаря, Бос — пое я обратно Лив.

— Аз ви благодаря. Почувствах се, сякаш още мога да поваля някой на втора. Ще кажа на Алис, че съм те видял — тупна за последен път Торп по рамото. — И хубавото момиче от новините — допълни любезно. — Намини към магазина.

— При първа възможност, Бос. — Торп го изгледа как се движи през оредялата тълпа нагоре по стъпалата. — Много мило беше от твоя страна — каза тихо към Лив. — Много си съобразителна.

Тя сведе поглед към подписа върху топката.

— Сигурно е тежко да се откажеш от кариерата и начина си на живот трийсет години по-рано, отколкото се налага на останалите. Беше ли много добър?

— По-добър от някои — сви рамене Торп. — Това едва ли има значение. Обичаше играта. — Чистачите вече побутнаха количките между редовете и Торп я хвана подръка, за да я поведе нагоре по стъпалата. — Всички хлапета го обичаха. Нямаше нищо против да му досаждаме и да хване някоя и друга топка след края на срещата.

— Защо жена му пали свещ за теб всяка неделя? — Беше решила да не задава въпроса. Беше си казала, че не й влиза в работата. Думите изскочиха, преди да успее да ги спре.

— Тя е католичка.

Лив изчака малко, докато отиваха към паркинга.

— Не искаш ли да ми кажеш?

Торп нервно опипа ключовете в джоба си, после ги извади.

— Притежават малък самостоятелен магазин за спортни стоки в североизточната част. Преди няколко години имаха известни проблеми — инфлация, данъци, трябваше да се направи ремонт на сградата. — Отключи вратата откъм Лив, но тя не влезе, а продължи да стои права да го наблюдава.

— И?

— Преди двайсет години бейзболните играчи — такива като Бос — не изкарваха големи пари. Нямаше много спестявания.

— Разбирам — пъхна се в колата Лив, докато Торп заобикаляше от другата страна. Наведе се и му отключи вратата. — Значи си му дал заем.

— Направих инвестиция — поправи я Торп, докато затваряше вратата. — Не съм му предлагал заем.

Лив продължи да го наблюдава, докато включваше двигателя. Разбираше, че никак не му е приятно да засяга тази страна от живота му. Но не се отказа. Просто репортерски навик, каза си тя, да настоява за подробности.

— Защото си знаел, че няма да приеме заем. Или ако приеме, това ще нарани гордостта му.

Торп остави колата да бръмчи включена и се извърна към нея.

— Много предположения въз основа на малко информация.

— Току-що ми каза, че съм съобразителна — изтъкна тя. — Какъв е проблемът, Торп? — На устните й трепна усмивка. — Не ти ли е приятно хората да узнаят, че си добро момче?

— И после очакват от теб винаги да си добър — отвърна той. — Нямам такъв навик.

— О, да! — Стана й още по-смешно. — Имиджът ти — сериозен, несантиментален, прагматичен.

Целуна я силно, нетърпеливо. Изненадата й се преобърна в копнеж. Усещаше как пръстите му се забиват в кожата й и се разтвори за него. Ако е грешка, ще я направи. Ако е лудост, по-късно ще си възвърне разсъдъка. В този момент искаше само отново да усети удоволствието, което той можеше да й даде.

Устните му бяха достатъчни, за да утолят бавно зараждащата се жажда. Сега не е време да се пита защо точно той е единственият, който е способен да пропука стената, с която се е обградила. Иска само да го направи отново, да почувства отново.

Сърцето му биеше до нейното — леко и бързо — и й даваше да разбере, че жаждата е взаимна. Тя е желана! Какво ли ще е да се любят? Какво ли ще е да усети тялото му върху своето? Да бъде докосвана от ръцете му? Но не може да си позволи да си представя. Не може да се спре да си представя.

Устните му се плъзнаха по издатината на скулата й, после нагоре към слепоочието.

— Иска ми се да продължим на някое по-усамотено местенце. Искам да те докосвам, Лив. — Устните му се върнаха върху нейните — горещи и настойчиви. — Навсякъде. Не искам публика. — Отдръпна се назад, а очите му се приковаха в нейните. Там видя желание и хищно се впи в него. — Ела с мен у дома.

Ударите на сърцето й отекваха в главата — бързи и яростни. За първи път от години изглеждаше толкова честно да каже „да“. Желаеше го, и то безумно. Това я поразяваше. Как се беше случило толкова бързо? Ако само преди месец някой й беше казал, че ще пожелае да се люби с Торп, щеше да му се изсмее. Сега изобщо не й се струваше смешно. Изглеждаше й съвсем естествено. Плашеше я. Лив се изтръгна от ръцете му и прокара ръка през косите си. Нужно й е малко пространство, малко време.

— Не! Не, не съм готова за това. — Заповяда си да поеме дълбоко дъх и старателно изпълни заповедта си. — Притесняваш ме, Торп.

— Това е добре. — Потисна мощния прилив на страст и се облегна назад. — Не бих искал да те отегчавам.

Лив се изсмя пресипнало.

— Не ме отегчаваш. Не знам какви точно са чувствата ми към теб. Дори не съм сигурна, че си съвсем нормален. Онези… онези бълнувания, че ще се жениш за мен…

— Ще ти припомня този разговор на първата ни годишнина. — Включи колата на първа. Ако кара, може да се въздържи да не я докосва отново. Торп установяваше, че не е чак толкова търпелив, колкото смяташе.

— Това е смешно, Торп!

— Помисли си как ще се отрази на рейтинга.

Лив се зачуди как е възможно в един миг да бъде мил, в следващия желан, а след това вбесяващ. Разкъсваше се между желанието да се разсмее или от яд да удари глава в предното стъкло.

— О кей, Торп… — започна тя, като заложи на търпението, докато се включваха в потока от коли. — Ще се изразя кристално ясно, с най-простите възможни думи — няма да се омъжа за теб. Никога!

— Искаш ли да се обзаложим? — спокойно отвърна той и й се усмихна. — Давам петдесетачка, че ще го направиш.

— Сериозно ли очакваш да се обзаложа за нещо подобно?

— Никакъв спортен дух — поклати глава той. — Разочарован съм, Кармайкъл.

Лив присви очи.

— Направи ги сто, Торп. Две към едно.

Той се усмихна отново и премина на жълто.

— Дадено!