Нора Робъртс
Край и начало (3)

Трета глава

Избра обикновена черна рокля. Прилепнала плътно по тялото й, без никакви лъскави ефекти или украси, които да развалят линията. На този еднороден черен фон, кожата й сияеше като мрамор. Лив се поколеба какво бижу да сложи, после избра перлените обеци, които получи на двадесет и първия си рожден ден.

За момент ги задържа в ръце — събуждаха спомени, горчиво-сладки. Двадесет и една. Мислеше, че нищо не може да помрачи живота и щастието й. И едва след малко повече от година животът й започна да се разпада. На двадесет и три вече бе неспособна да си спомни какво е това да бъдеш щастлив.

Опита се да си припомни какво й беше казал Дъг, когато й даде перлите. Лив затвори очи за миг. Беше нещо за това, че приличали на кожата й — бледи и гладки. Дъг, каза си тя. Моят съпруг. Сведе поглед към ръката, на която вече нямаше халка. Бивш съпруг. Тогава се обичахме, струва ми се. През четирите години, които прекарахме заедно — поне през част от тях. Преди да…

Почувства как болката се надига и отново затвори очи. Не може да мисли за това, което бе загубила. Беше твърде огромно, твърде незаменимо.

Бяха изминали седем години, откакто й беше подарил обеците. Тогава беше друга жена, в един друг живот. Време беше тази жена отново да ги сложи, в сегашния си живот.

Наближаваше осем.

Беше нервна, а се опитваше да се убеждава, че не е. Не бе имала среща от години. Това не е среща, напомняше си тя. Това е работа. Професионална солидарност. И защо Торп изведнъж ще проявява каквато и да е солидарност с нея?

Не е мъж, на когото може да се доверява в личен или професионален план. В работата си беше безмилостен и егоистичен. Знаеше го от самото начало. А сега…

Начинът, по който я целуна. Просто така. Все едно, че има пълното право. Захапа долната си устна и продължи да се взира в пространството. Не беше подготвил нещата постепенно. В такъв случай, тя би издигнала преградите. Знаеше какви са признаците, за които трябва да внимава — усмивки, нежни, обещаващи думи. Торп изобщо прояви нищо подобно. Било е само импулс, реши тя и сви пренебрежително рамене. В целувката му нямаше нищо настойчиво или дори особено чувствено. Не беше груб, не се опитваше да я съблазни. Отдава му прекалено голямо значение. Но й се искаше да го целуне. Искаше й се да се отдаде на целувката. Да остане притисната, да бъде желана. Защо? За мен той не означава нищо, напомни си решително.

— Какво искаш? — прошепна сама на себе си. — И защо не знаеш?

Да бъда най-добрата, каза си наум. Да победя. Да бъда Оливия Кармайкъл, без по пътя да се налага да губя част от идентичността си. Искам отново да съм цяла.

Звънецът на вратата иззвъня. Работа, напомни си тя. Ще бъда най-добрият репортер във Вашингтон. Ако за целта се налага да се сближа с Т. С. Торп, ще се сближа.

Погледна към парфюма върху тоалетната си масичка, после се обърна. Няма нужда да го насърчава да си въобразява разни неща. Сигурна е, че и сам си въобразява достатъчно. Прекоси, без да бърза, апартамента. Изпита леко чувство на задоволство да го кара да чака. Но когато отвори вратата, Торп изобщо не изглеждаше ядосан. В очите му се четеше одобрение и, естествено, мъжко възхищение към жената пред него.

— Изглеждаш прекрасно — подаде й една-единствена бяла розова пъпка с дълга дръжка. — Подхожда ти — допълни Торп, след като тя я пое мълчалива. — Червеното е прекалено крещящо, розовото — прекалено сладникаво.

Лив сведе поглед към цветето и забрави всичко, което току-що си бе повтаряла. Не беше очаквала, че ще я развълнува толкова бързо отново. Вдигна очи и го погледна сериозно.

— Благодаря ти.

Торп се усмихна, но тонът му беше не по-малко сериозен от нейния.

— Няма защо. Ще ме поканиш ли да вляза?

По-умно ще бъде да не го правя, внезапно си помисли тя, но отстъпи назад.

— Ще я сложа във вода.

Торп бързо огледа всекидневната, докато пристъпваше навътре. Беше подредена и обзаведена с вкус. Никакви дизайнери, помисли си той. Сама се беше заела с това, подбирайки точно каквото желае. Забеляза, че няма снимки, нито някакви сувенири. Лив не беше изложила на показ нищо от себе си. Много внимателно, много дискретно. Неопределеното усещане за потайност пробуди репортерските му инстинкти.

Може би е време за едно леко, внимателно проучване. Приближи се към кухнята и се облегна на вратата, докато Лив наливаше вода в тясна кристална ваза.

— Приятно местенце — подхвърли дружелюбно. — Имаш хубав изглед към града.

— Да.

— Вашингтон е доста далечко от Кънектикът. От коя част си?

Лив вдигна очи. Отново бяха спокойни и предпазливи.

— Уестпорт.

Уестпорт… Кармайкъл.

Торп нямаше проблеми с паметта.

— Тайлър Кармайкъл ли ти е баща?

Вдигна вазата от мивката и се обърна към него.

— Да.

Тайлър Кармайкъл — недвижими имоти, закоравял консерватор, корените им стигаха назад чак до Мейфлауър. Имаше две дъщери, припомни си внезапно Торп. Беше забравил, защото едната просто беше изчезнала от сцената преди десетина години, докато другата бе направила бляскав дебют в светското общество. Рокли за пет хиляди долара и розов ролс-ройс. Сладураната на татко. След като се дипломира в Радклиф и на бърза ръка намери първия си съпруг, един драматург, Кармайкъл й даде петнайсет акра земя като сватбен подарък. Мелинда Кармайкъл Хауърд-Льоклер сега беше със съпруг номер две. Неспокойна, разглезена жена с биеща на очи красота и вкус към лукса.

— Виждал съм сестра ти — изрече на глас, загледан в лицето на Лив. — Изобщо не приличаш на нея.

— Не — лаконично потвърди тя и мина покрай него, за да отиде във всекидневната. Постави розата върху малка стъклена масичка. — Ще си взема палтото.

Добрият репортер, каза си Торп, е най-трудният обект за интервюиране. Той винаги знае как да отговори на въпроса с „да“ или „не“ и напълно неутрална интонация. Оливия Кармайкъл е добър репортер. Той също.

— Не се разбираш със семейството си?

— Не съм казала това. — Избра от гардероба си три четвърти палто от лисича кожа.

— Не е нужно. — Торп любезно пое палтото и го задържа. Лив пъхна ръце в ръкавите. Не си е сложила парфюм, забеляза той, усеща се само слабо ухание, останало от банята и чистия, леко цитрусов аромат на шампоан. Отсъствието на изкуствени добавки му подейства възбуждащо. Обърна я, така че да застане с лице към него. — Защо не се разбираш с тях?

Лив въздъхна с досада.

— Виж, Торп…

— Никога ли няма да ме наречеш с малкото ми име?

Тя вдигна вежди и изчака само миг.

— Терънс?

— Никой не ме нарича така и хич не знам защо — усмихна се широко той. Лив се разсмя. За първи път чуваше смеха й и това му хареса. Тя се наведе, за да вземе чантата си. — Но не отговори на въпроса ми — настоя Торп и съвсем неочаквано я хвана за ръката, когато се извърна отново към него.

— Няма и да ти отговоря. Без лични въпроси, Торп, за или извън протокола.

— Аз съм упорит човек, Лив.

— Не се перчи, не е красиво.

Преплете пръсти в нейните, след това вдигна сключените им ръце и ги изгледа замислено.

— Пасват си — реши накрая и се усмихна някак особено. — Така си и мислех.

Не беше привикнала на това. Не е флиртуване, макар че усещаше трепета на желанието. Не е предизвикателство, макар че изпитваше нужда да се съпротивлява. Не е дори предположение, което би могла да оспори. Той просто съобщаваше един факт.

— Няма ли да закъснеем? — попита малко неспокойно. Струваше й се странно, че макар очите му нито за миг да не се отделяха от нейните, усеща как погледът им прониква през палтото, през роклята върху кожата й. Би могла да се закълне, че той знае съвсем точно как изглежда чак до малкия сърповиден белег по рождение под лявата й гърда. — Торп! — Появи се мимолетно чувство на уплаха от това, което изпитваше. — Недей!

Наранена. Виждаше го. Усещаше го. Била е наранена. Припомни си за решението да действа бавно. Задържа ръката и в своята и пое към вратата.

 

Светлина. Музика. Елегантност. Лив се питаше на колко ли събирания е ходила през живота си. Какво правеше това по-различно от стотиците останали? Политиката.

Тя беше един ясно разграничен, затворен малък свят. Може да си назначен или избран, но винаги открита мишена за пресата, уязвим поради влиянието си върху публиката. Едната група обикновено обвиняваше другата, че пише сценария на новините. Понякога това беше вярно. Независимо дали на светско, или на официално събитие, трябваше да се защитават определени образи. Лив разбираше от образи.

Сенаторът, който похапваше пастет, е либерал; косата му беше оформена в момчешка прическа около откритото, простодушно лице. Знаеше, че е остър като шило и болезнено амбициозен. Един ветеран конгресмен разказваше малко нецензурен виц за лов на паламуд. Той воюваше яростно срещу обсъждан в момента проектозакон за данъците.

Лив забеляза репортер от влиятелен вашингтонски вестник да се налива здравата. По нейни сметки вече беше пресушил пет бърбъна, пръстите му се бяха обвили около столчето на чашата, сякаш е спасителна сламка, а той удавникът. Разпозна признаците и изпита леко съжаление. Ако още не изглеждаше видимо пиян, скоро и това щеше да стане.

— Всеки се справя различно с напрежението — подхвърли Торп, след като проследи къде е насочен погледът й.

— Предполагам. Имах приятелка от един вестник в Остин — пое чашата с вино, която Торп й предложи, — която имаше навик да казва, че вестниците дават информация за мислещата публика, докато телевизията показва шоу.

— Ти какво й отговаряше? — Той запали цигара.

— Изтъквах, че рекламите, пръснати из Ню Йорк Таймс, е нищо не се различават от телевизионните реклами. — Усмихна се при спомена за напористата си колежка. — Казвах, че телевизията е по-непосредствена. Тя пък ми отвръщаше, че вестниците са по-задълбочени. Казвах, че телевизията позволява на зрителя да види; тя възразяваше, че напечатаното позволява на читателя да мисли. — Сви рамене и отпи от охладеното, сухо вино. — Предполагам, че и двете сме били прави.

— Правил съм някои писмени репортажи, докато бях в колежа. — Торп наблюдаваше как Лив изучава хората и обстановката край себе си. Попиваше всичко. Сега отново погледна към него, обзета от любопитство.

— Защо мина на телевизия?

— Харесваше ми по-бързото темпо, усещането, че в момента достигаш до хората.

Кимна напълно разбиращо. В ръката си държеше чаша скоч. За разлика от репортера, който бе наблюдавала, Торп пиеше умерено… Но за това пък твърде много пуши, реши тя. Помисли си за Карл и за безкрайната поредица от цигари.

— Как се справяш с напрежението?

Той се усмихна, после я изненада, като прокара палец по перлата на ухото й.

— Греба.

— Какво? — докосването му я беше разсеяло. Сега отново съсредоточи цялото си внимание върху лицето му.

— Греба — повтори той. — С лодка, по реката. Или пък хандбал, когато е много студено.

Гребане — замислено изрече Лив. Това обясняваше загрубялата, грапава кожа на ръката му.

— Да, нали знаеш: „Давай, Иейл!“ — Тя се усмихна на думите му — кратка усмивка, която озари очите й. — За първи път го правиш за мен — усмихна се с цялото си лице. Мисля, че съм влюбен.

— Не си толкова мекушав, Торп.

— Истинско желе — поправи я той и вдигна ръката й към устните си.

Лив внимателно я измъкна. Пръстите й бяха изтръпнали.

— Не може да бъде желе авторът на разкритията за присвояването на фондове в Министерството на вътрешните работи миналия ноември.

— Това е професионалистът. — Пристъпи още една крачка по-близо, така че телата им почти се допираха. — Мъжът е безнадежден романтик, който се размеква на светлината на свещи и е напълно сразен от една прелюдия на Шопен. Жената може да ме има на цената на огън в камината и бутилка вино.

Лив отново вдигна чашата си. Сигурно виното е причината да се чувства неуверена.

— И хиляди са го постигали.

— Каза ми да не се перча — усмихна се той. — А и репортажът ограничава времето ти.

Изпитваше затруднение да спазва дистанцията. Поклати глава и въздъхна.

— Не искам да те харесвам, Торп. Наистина не искам.

— Не прибързвай в нищо — посъветва я мило.

— Т. С.! — Господинът от Вирджиния стовари ръка върху рамото на Торп. — Знаех си, че ще те открия с красива жена. — Плъзна одобрителен поглед по Лив. Сенатор Уайът имаше няколко излишни килограма, розови бузки и весел нрав. Лив знаеше, че оглавява кампания за премахване на предложените съкращения в образованието и социалните грижи. От две седмици се бореше да проникне през вратата му.

— Сенаторе. — Торп прие добродушно поздрава на тежката му ръка. — Това е Оливия Кармайкъл.

Ръката на Лив беше разтърсена в най-добрия сенаторски стил.

— Така, така, никога не забравям лица, а това лице съм го виждал. Но мога да се закълна, че не сте от обичайния контингент на Т. С.

Звукът, който Торп издаде, беше нещо средно между покашляне и въздишка. Лив му хвърли бърз поглед.

— Работя за VVB, сенатор Уайът. Двамата с господин Торп сме… колеги.

— Да, да, разбира се. Сега вече си спомних окончателно. Т. С. си пада по друга категория. — Наведе се по-близо до Лив и намигна. — Голямо бедро, малко ум.

— Така ли? — Лив замислено изгледа Торп.

— Имаш страхотни крака, Лив — подхвърли той.

— И друг път са ми казвали. — Тя се извърна към Уайът. — Много бих искала да разговарям с вас, сенаторе. Относно съпротивата ви срещу предложените съкращения в образованието. Може би ще ми подскажете по-подходящо време?

Уайът се поколеба за момент, след това кимна.

— Обадете се в кабинета ми в понеделник сутринта. Вие двамата трябва да танцувате — реши изведнъж и с леко подръпване оправи фрака си. — Аз пък ще отида да видя дали мога да открия някаква истинска храна на бюфета. Рибешки яйца и гъши черен дроб — направи гримаса и се отдалечи важно.

Торп я хвана за ръката и когато Лив вдигна поглед към него, той се усмихна.

— Само следвам съвета на сенатора. — После, като се придържаше в края на дансинга, той я притегли в ръцете си.

За втори път се озовава притисната в него. За втори път тялото й реагира, независимо от самата нея. Лив цялата се скова.

— Не обичаш ли да танцуваш, Оливия? — прошепна той.

— Обичам. — Положи огромно усилие гласът й да прозвучи спокойно и безразлично. — Разбира се.

— Отпусни се тогава. — Ръката му обхващаше свободно кръста й, устните му бяха близо до ухото й. По кожата й пробягаха леки тръпки. — Когато се любим, няма да е пред членовете на висшето вашингтонско съсловие. Обичам уединението.

Понеже се опитваше да изпълни първата част от изказването му, трябваше й известно време, за да може втората да проникне до съзнанието й. Лив отметна глава назад, за да могат да се виждат.

— Какво те кара да мислиш, че…

— Не мисля, а знам — поправи я той. — Сърцето ти препуска лудо, също както когато те целунах пред „О’Райли“.

— Не е вярно — разгорещено отрече тя. — И тогава не беше, и сега не е. Вече ти казах, Торп, не те харесвам.

— Последния път ми каза, че не искаш да ме харесваш — нещо напълно различно. — Беше толкова тъничка. Искаше да я притисне към себе си, докато се разтопи. — Мога да си представя как ще се почувстваш в този момент, ако те целуна. Федералната клюкарница ще разнесе слуха как Торп и Кармайкъл се побратимяват на неутрална територия.

— Основната новина ще бъде за строшената челюст на Торп, след като Кармайкъл преустановила дипломатическите отношения.

— Ръцете ти едва ли могат да нанесат дори лек удар. Както и да е, предпочитам да правя репортажи, вместо да съм героят в тях.

Лив се отдръпна веднага щом музиката спря.

— Ще ида да проверя теорията ти за дамската тоалетна — обяви безгрижно. Сърцето й наистина препускаше. Ненавиждаше го заради правотата му.

Торп я изгледа как се отдалечава. Изведнъж му се дощя проклетото парти да е приключило и да може да остане насаме с нея, дори само за няколко минути. Тялото му все още беше изтръпнало от лекото докосване на нейното. Никога не е желал толкова силно, която и да е жена и никога не е бил така отчайващо сигурен за тежката битка, която тепърва му предстои. Извади цигара, щракна със запалката и пое дълбоко.

Беше свикнал с напрежението в работата си. Истината бе, че от него живееше. Това беше неговата тайна. Можеше да кара дни наред с по няколко откраднати часа сън и пак да кипи от енергия. Не му трябваха витамини, само нов случай. Но това тук беше друг вид напрежение — да желаеш нещо и да знаеш, че все още е недостъпно.

Не за дълго, каза си мрачно и отново дръпна от цигарата. Ако е необходимо да постави под обсада Оливия Кармайкъл, точно това ще направи. Няма да му се измъкне.

— Т. С., бандит такъв, как си?

Торп се извърна и плесна ръката на пресаташето на канадския посланик. Отвърна на поздрава му и си напомни, че трябва да се отпусне. За успешната обсада е нужно време.

Лив не бързаше с освежаването на грима, който всъщност изобщо нямаше нужда от освежаване. Опитваше се, като в същото време полагаше пудра върху носа си, да анализира логично реакцията си спрямо Торп. Не го ли бе определила сама като обаятелен мъж? Дори привлекателен, призна неохотно, в чисто външен, физически аспект. Това няма нищо общо с трудния му, отвратителен характер.

— Той, разбира се, е един надут, стар прилеп, но аз си го харесвам.

Лив погледна в огледалото и забеляза двете жени, които влизаха. Едната беше конгресменката Амелия Таксгър слаба, трудолюбива жена, която имаше слабост към изгубени каузи и размъкнати дрехи. Избирателите й я обичаха и го доказаха, като я преизбраха с огромно предимство за втори пореден мандат.

Другата жена с нея, която в момента говореше, беше също над петдесетте, но по-пълна и облечена в елегантна сива коприна. Нещо у нея й беше бегло познато. Лив извади повторно кутийката с пудра и се заслуша.

— Ти си по-толерантна от мен, Майра — настани се Амелия и уморено извади гребен.

— Род не е лош човек, Амелия. — Майра също седна и извади сребърен флакон кърваво червило. — Ако се държиш малко по-мило, ще видиш, че може да ти помогне, вместо да ти пречи.

— Той не се интересува от екологичните проблеми на Южна Дакота — вмъкна Амелия. Все още не беше използвала гребена, а само потупваше с него по дланта си. — Независимо какво ще му кажеш ти или аз тази вечер, няма да ме подкрепи при гласуването на предложението ми в понеделник.

— Ще видим — нанесе червилото Майра.

Род, досети се Лив, докато измъкваше малка четчица от чантата си, е Родерик Мат, един от най-влиятелните мъже в Конгреса. Ако наближава някакво гласуване, той е човекът, който трябва да се спечели.

Надут, стар прилеп, повтори си Лив и потисна усмивката си. Да, наистина е такъв, както и надеждата на своят партия за най-високия пост във Вашингтон на следващите избори. Или поне така твърдяха слуховете.

Конгресменката измърмори нещо за гребена и го прибра обратно в чантата си.

— Късоглед, тесногръд трън в зад…

— Скъпа — любезно възкликна Майра и прекъсна въодушевената реч на приятелката си, като се усмихна към Лив, — тази рокля е направо зашеметяваща.

— Благодаря.

— Не ви ли видях с Т. С.? — Жената извади шишенце скъп парфюм и се напръска щедро.

— Да, заедно сме. — Лив се поколеба дали да се представи, или да замълчи. Реши, че е по-разумно и по-честно да се идентифицира. — Аз съм Оливия Кармайкъл от VVB.

Амелия издаде някакъв тих, неопределен звук, но Майра продължи необезпокоявана.

— Колко интересно! Боя се, че не гледам местните новини и изобщо каквито и да е новини, с изключение репортажите на Т. С. Новините обикновено нарушават храносмилането на Хърбърт.

Съдията Хърбърт Дитмайер. Лив най-после намести образа. Съпругата на съдия Хърбърт Дитмайер, Майра — жена с достатъчно власт и влияние, за да нарече конгресмена Мат надут, стар прилеп, без да се страхува от последствията.

— Ние излъчваме в пет и половина, госпожо Дитмайер — каза Оливия. — Съпругът ви може да реши, че предаването ни помага на храносмилането.

Майра се разсмя, но продължи да се взира внимателно в Лив.

— Познавах едни Кармайкъл, в Кънектикът. Да не би да сте по-малката дъщеря на Тайлър?

Лив беше свикнала с безличното определение.

— Да, аз съм.

Лицето на Майра грейна в усмивка.

— И това ако не е случайност! Последния път, когато те видях, беше на седем или осем годинки. Майка ти беше организирала едно изискано малко чаено парти и ти пристигна в салона — раздърпано същество с дупка, колкото юмрук, на поличката и липсваща катарама на едната обувка. Мисля, че отнесе доста сериозно мъмрене.

— Обикновено така ставаше — съгласи се Лив, без да си спомня точно случая.

— Тогава си помислих, че сигурно си се позабавлявала доста по-добре от всички нас през онзи следобед — усмихна се ослепително. — Партито на майка ти беше истинско мъртвило.

— Майра, ама наистина! — Амелия отклони мислите си от своя законопроект, колкото да изшътка неодобрително.

— Няма нищо, сенаторе — спокойно отвърна Лив. — Мисля, че все още ги организира такива.

— Трябва да кажа, че никога не бих те познала. — Майра стана и приглади полата си. — Много елегантна дама си станала. Омъжена ли си?

— Не.

— Вие с Т. С… — Деликатно не довърши изречението.

— Не — решително отвърна Лив.

— Играеш ли бридж?

Тя вдигна учудено вежди.

— Слабо. Никога не съм си падала по него.

— Скъпа моя, отвратителна игра, но полезна. — Измъкна визитна картичка от чантата си и й я подаде. — Следващата седмица организирам събиране на карти. Обади се на секретарката ми в понеделник, тя ще ти каже подробностите. Имам един племенник, когото много обичам.

— Госпожо Дитмайер…

— Няма да те отегчи… поне не чак толкова — спокойно продължи Майра. — А ми се струва, че на мен ще ми харесаш. Съпругът ми също ще бъде там — добави тя, достатъчно проницателна, за да подхвърли въдицата на изкушението под носа на репортера. — Ще се радва да се запознае с теб.

— Хайде да се връщаме, Майра — предложи Амелия и се надигна уморено. — Преди да са те обвинили във вземане на подкуп. Приятна вечер, мис Кармайкъл.

— Приятна вечер, сенаторе.

Останала сама, Лив се загледа за момент в изисканата малка картичка, после я пусна в чантата си. Човек не вири нос пред лична покана от Майра Дитмайер. Дори това да включва бридж и някакъв си племенник.

Рязко затвори чантата си и се върна при гостите.

— Започнах да мисля, че си организирала пресконференция там — подхвърли Торп и й подаде нова чаша вино.

— Почти — отправи му загадъчна усмивка тя.

— Ще дадеш ли подробности?

— Означава ли приемането на поканата ти, че трябва да делим? — отпи безгрижно от виното Лив. Чувстваше се някак странно развеселена. Три неочаквани познанства за една вечер си заслужаваха идването. — Всъщност — продължи тя, — мисля, че ще ми уредят среща на бридж парти.

— Среща? — намръщи се Торп. Беше забелязал жените, които излязоха от дамската тоалетна преди Лив.

— Да, среща. Нали знаеш — мъж и жена, които намират общи интереси в продължение на няколко часа.

— Страхотно! Насити ли се на това място?

— Да си кажа право, да. — Лив отпи една последна глътка и му подаде обратно чашата.

— Ще идем да вземем палтото ти. — Хвана я подръка и я поведе през залата.

— Благодаря, че ми позволи да те придружа, Торп. — Лив посегна за ключовете си, докато излизаха от асансьора на нейния етаж.

— Да ме придружиш — повтори той. — Това не влиза в определението ти за среща, така ли?

— Не беше среща.

— И все пак — пое връзката от нея и пъхна единия в ключалката. — Доброто възпитание налага да получа чаша кафе.

— За петдесет цента ще го получиш долу на улицата.

— Лив! — отправи й обиден поглед, който я накара да се усмихне.

— Добре, да бъдем възпитани. Заслужи си една чаша.

— Ужасно си щедра — отвърна й той, докато отваряше вратата.

Лив захвърли палтото си върху един стол на път към кухнята. Торп го погледна с лека усмивка. От време на време забравя за грижливо изградения си образ. Оливия Кармайкъл никога не би захвърлила така палтото си — тя е твърде изискана. Твърде дисциплинирана. Повече от всякога му се прииска да опознае жената под маската. Там имаше сърдечност, чувство за хумор, страст — и всички те скрити под тънка броня, поставена поради някаква причина. Торп възнамеряваше — рано или късно — да разбере каква е тя.

Обича цветовете, отбеляза мислено. Беше го забелязал и преди в начина, по който се облича. Сега го забелязваше отново в обзавеждането на апартамента й — лъскава синя декоративна възглавничка, купа с цвят на сини сливи. Малки ярки петна, помисли си Торп, подобно на мимолетните изблици страст. Лив непрекъснато я потиска, но тя съществува.

— Как пиеш кафето? — извика Лив, докато Торп се придвижваше към кухнята.

— Чисто.

Приближи се до стереоуредбата и започна да разглежда записите.

— От Ван Клибърн до Били Джоел — продума той, когато Лив се върна в стаята. — Много разнородно.

— Обичам разнообразието — отвърна тя и постави поднос с две чашки и чинийки върху малката масичка.

— Така ли?

Усмихна се, но съвсем леко, отбеляза Лив, сякаш се забавлява на някаква своя си шега. Започна да й се иска да не се беше съгласявала за кафето.

— Какво правиш за развлечение? — Торп прекоси стаята и се настани на дивана. Лив се поколеба за момент, след това седна до него. Едва ли би могла да избере кресло в другия край на стаята.

— Развлечение? — повтори тя и посегна към кафето си.

— Точно така. — Беше забелязал колебанието й. Приятно му бе да знае, че не е безразлична към него. Ако я смущава, това е някакво начало. — Нали знаеш — боулинг, колекциониране на марки.

— Напоследък не ми остава много време за хоби — измърмори Лив и отпи от кафето си. Чудеше се защо беше съвсем спокойна, когато излезе от кухнята, а сега цялата е напрегната. Торп запали цигара и продължи да я наблюдава. Тя се бореше с юношеския импулс да се отдръпне от него.

— За какво имаш време?

— Работя — отвърна тя и раздвижи рамене. Защо едно най-обикновено пиене на кафе и разговор карат пулса й да се ускорява? — Това ми отнема достатъчно време.

— Неделя следобед?

— Какво? — Вече беше вдигнала очи към него, преди да осъзнае грешката си. Неговите бяха тъмни, открити и по-близо, отколкото очакваше.

— Неделя следобед — повтори той. Не я докосна. Очите му се плъзнаха надолу към устните й, после обратно. — Какво правиш в неделя следобед?

Нещо се разгаряше в нея, — нещо първично и силно. Лив от години не беше усещала мигновеното пробождане на страст. Но той не я докосва, не се любят. Двамата само пият кафе и разговарят. Каза си, че сигурно е изпила твърде много вино и отново вдигна чашката с кафе.

— Обикновено се опитвам да наваксам с четенето. — Видя как към тавана се издига струйка дим, преди Торп да угаси цигарата си. — Загадъчни убийства, трилъри. — Очите й отново се стрелнаха нагоре, когато пое чашата от ръката й.

— Винаги съм обичал да разрешавам загадки — измърмори той. — Да ровя под повърхността, за да открия нещо, което не се забелязва на пръв поглед. Имаш почти прозрачна кожа. — Докосна с пръст бузата й. — Но още не съм успял да надникна под нея. Засега!

— Не искам да надничаш в съзнанието ми — понечи да се отдръпне тя.

— Тогава ще го оставим за по-късно — обгърна я с ръце той. — Искам да те подържа. Докато танцувахме, си обещах, че отново ще те подържа, когато останем насаме.

Ти не желаеш да те държи, настояваше разумът й. Но не му го каза и не се възпротиви, когато я притегли по-близо.

Очите му за миг се стрелнаха към устата й.

— От дни ми се иска да те целуна отново. — Устните му съвсем леко се отъркаха в нейните. — Твърде дълго — прошепна той.

Ти не желаеш да те целува, настояваше разумът й. Но не му го каза и не се възпротиви, когато притисна устни върху нейните.

Този път Торп не беше търпелив. Желанието сякаш изригна — горещо, почти неудържимо. Лив бе повлечена от него, зашеметена от мълниеносната му страст и собственото си мигновено откликване. Нямаше време да мисли, да разсъждава. Ръцете й се сключиха около него. Устните й се разтвориха.

Откъде се появи тази настойчива нужда? И двамата изглеждаха уловени в капана й, неспособни да се придържат към предначертаното си поведение. Тя не можеше да спре нито него, нито себе си; той не можеше да следва спокойното темпо, което си бе определил. Безразсъдство. И двамата го чувстваха. Необходимост. Невероятната необходимост да вкусват, докосват и да си принадлежат. Не знаеше, че устните й ще станат толкова нежни в страстта. Пожела да разкъса черната й рокля и да я открие. Това беше лудост. Самообладанието го напускаше твърде бързо.

Лив простена, след като устните му се спуснаха по гърлото й. Искаше да бъде докосвана и се чу как му го казва, после се притисна в него, докато той милваше гърдите й през тънката копринена материя. Отново притегли устните му към своите.

Беше зажадняла и взе от него онова, от което толкова дълго се бе лишавала. Жадуваше за близостта на езика му върху своя, за усещането от ръцете му, обхождащи тялото й. В тях имаше решимост и нужда. Нужда от нея. И я караше да изпитва необходимост от него със сила, която я плашеше. Не може да си позволи отново да зависи от някого. Рискът е твърде голям, наказанието твърде сурово.

— Не! — блъсна го, внезапно обзета от паника Лив. — Не! — повтори отново и успя, ако не да се изтръгне, то поне да се отдръпне назад. Ръцете му продължиха здраво да я държат за раменете. Видя откритото желание в очите му, разбра, че същото сигурно се чете и в нейните.

— Какво не? — Гласът му прозвуча дрезгаво — отчасти сърдит, отчасти възбуден. Не беше очаквал, че ще изтръгне от него такава дива страст.

— Трябва да си вървиш — издърпа се от прегръдката му Лив и стана. Имаше нужда от разстояние, имаше нужда да се изправи на крака. Торп също стана, но по-бавно.

— Желая те. — Беше просто една суха констатация, докато се бореше с пулсирането в себе си. — И ти ме желаеш.

Би било абсурдно да го отрича. Лив си пое дълбоко дъх.

— Да, но не искам да те желая. — Отново въздъхна. — И няма да стане.

Торп усети как губи контрол. Сграбчи я за ръката и я издърпа към себе си. Видя как очите й се уголемяват, как зениците й се разширяват.

— Друг път няма да стане! — изруга тихо. После отново и пусна, толкова бързо, че Лив едва не падна по гръб върху дивана. Той напъха ръце в джобовете, за да не посягат към нея. — Това не е краят, Кармайкъл — предупреди я, преди да се извърне към вратата. — Това само началото.

Остави вратата да се затръшне зад гърба му и се насочи към асансьора. Имаше нужда да пийне.