Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (3)

Глава 2

Грейс чуваше тихо бръмчене. Сигурно виното беше виновно за това. Не пъшкаше, нито мърмореше против махмурлука. Беше възпитана, че всеки грях, простим или смъртен, заслужава наказание. Това бе едно от малкото неща от католическото й възпитание, което беше запазила от детството си.

Слънцето вече беше високо в небето и достатъчно силно, за да проникне през тънките прозрачни пердета на прозорците. Опита се да се скрие от него, като зарови главата си във възглавницата. Успя да избяга от светлината, но не и от бръмченето. Беше се разбудила и ужасно я беше яд.

Стана от леглото с мисълта за аспирин и кафе. Едва тогава разбра, че бръмченето не беше в главата й, а идваше някъде отвън. Претършува една от чантите си и извади сивата хавлиена роба. В гардероба си вкъщи имаше копринена, подарък от предишния й любовник. Грейс пазеше хубавите спомени от любовниците си, но предпочиташе хавлиения си пеньоар. Все още сънена, тя се дотътри до прозореца и дръпна пердетата.

Денят навън бе хубав, студен, с лек аромат на пролет и прясно обърната земя. Виждаше се провисналата ограда, която разделяше двора на сестра й от този на съседната къща. Тъжно оплетен в оградата, растеше храст форзиция. Вече се опитваше да разцъфти. Грейс си помисли колко храбри и решителни изглеждат малките му жълти цветове. Досега не й беше хрумвало, че е безкрайно уморена от домашните саксийни цветя с техните съвършени цветолистчета. Погледна в друга посока и тогава го видя, в задния двор на къщата. Върху магарето за рязане на дърва лежаха дълги тесни дъски. С лекота той мереше, отбелязваше и ги режеше. Заинтригувана, Грейс бутна прозореца, за да го вижда по-добре. Сутрешният въздух беше студен и свеж. Тя се наведе през прозореца и със задоволство се остави да изпълни гърдите й, да проясни главата й. Подобно на форзицията и мъжът си заслужаваше да бъде видян.

„Изглежда като Пол Биниън“, помисли си тя и се намръщи. Мъжът беше висок близо два метра, с телосложение на краен защитник. Дори от далечното разстояние Грейс можеше да види силата на неговите мускули. Те играеха под ризата му. Имаше дълга буйна червена коса и голяма истинска брада не като малките, спретнати, претенциозни брадички. Виждаше как устните му се мърдат с думите на песента, която се разливаше из целия двор от портативното му радио.

Когато бръмченето спря, тя се наведе още напред и му се усмихна. Беше подпряла лактите си на перваза.

— Здрасти — викна му тя. Усмихна се още по-широко, когато той се обърна и погледна към нея. Беше се обърнал по-скоро с готовност, отколкото с изненада. — Харесва ми къщата ви.

Ед се отпусна, като видя жената на прозореца. Тази седмица беше работил повече от шестдесет часа и беше убил човек. Видът на хубавата жена, която му се усмихваше от прозореца на втория етаж, подейства отлично на изопнатите му нерви.

— Благодаря.

— Стягате ли я?

— Малко по малко.

Вдигна ръка, за да направи сянка на очите си и я изучи по-добре. Не беше неговата съседка. Въпреки че с Катлин Брийзуд не бяха разменили повече от десетина думи, можеше да я познае, като я види. Но в това мръщещо се на слънцето лице, в разпиляната коса имаше нещо познато.

— На гости ли сте?

— Да. Кет ми е сестра. Предполагам, че вече е излязла. Тя е преподавателка.

— О-о! — За две секунди беше научил повече за своята съседка, отколкото бе успял да научи през последните два месеца. Галеното й име бе Кет, имаше сестра и беше преподавателка. Ед постави друга дъска на магарето за рязане. — Ще постоите ли?

— Не съм сигурна. — Тя се наведе малко напред и лекият бриз разпиля косата й. Това беше едно удоволствие, което Ню Йорк не можеше да й предостави. — Вие ли сте засадили азалиите отпред?

— Да. Миналата седмица.

— Страхотни са. Мисля и аз да посадя няколко за Кет. — Тя отново се усмихна. — Ще се видим пак. — Отдръпна главата си назад и изчезна.

Още няколко секунди Ед се взира в празния прозорец. Забеляза, че го беше оставила отворен, а температурата щеше да се вдигне до шестдесет. Взе молива, за да маркира дъската. Познаваше отнякъде това лице. Никога не забравяше хората. Беше нещо, свързано с работата и личността му. Щеше да си спомни.

Вътре в къщата Грейс бе извадила няколко сладки. Косата й все още беше влажна от душа, но нямаше настроение да пуска сешоара и да я разресва с четката си. Трябваше да изпие кафето си, да прочете вестника и да разреши убийството в романа. Решила беше да пусне своя Максуел да поработи и дори смяташе да привърши, преди Катлин да се е върнала от „Our Lady of Hope“.

Слезе долу, сложи кафето и провери съдържанието на хладилника. Най-доброто нещо в него бяха снощните спагети. Грейс отмина яйцата и взе прилежно обвито пакетче. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че кухнята на сестра й не е достатъчно цивилизована и в нея няма микровълнова фурна. Хвърли пакета на мивката и се опита да го отвори. Щеше да яде спагетите студени. Докато дъвчеше, Грейс видя бележката, оставена на кухненската маса. Катлин винаги оставяше бележки.

„Избери си каквото си харесваш в кухнята. — Грейс се усмихна с пълна уста. — Не се притеснявай за вечерята. Ще взема нещо на връщане. — Значи сестра й учтиво й казваше да не се бърка в нейната кухня. — Този следобед има родителска среща. Ще се върна към пет и половина. Не използвай телефона в кабинета ми.“

Грейс сбърчи нос, докато пъхаше бележката в джоба си. Щеше да отнеме много време и енергия, но тя бе твърдо решена да научи повече за нощната работа на своята сестра. Освен това трябваше да открие името на адвоката й. Нямаше да обръща внимание на протестите на сестра си. Грейс искаше да говори с него лично. Ако успееше да се справи деликатно с това, гордостта на сестра й нямаше да бъде накърнена. А и понякога се налага човек да пренебрегне няколко обиди, за да постигне целта си. Докато не си вземе обратно Кевин, Катлин никога няма да успее да подреди отново живота си. Този мръсник Брийзуд няма никакво право да използва детето като оръжие срещу майката.

„Винаги е бил човек, който е управлявал всички около себе си“, помисли си тя. Джонатан Брийзуд Трети беше студен и пресметлив манипулатор, който използваше положението на семейството си и разни политици, за да постигне своето. Но не и този път. Можеше да й се наложи да прави разни маневри, но Грейс щеше да намери начин да сложи нещата на мястото им.

Спря пламъка под кафеварката в момента, когато някой почука на входната врата.

— Джи. Би. Маккейб, нали? — Ед стоеше на площадката с един екземпляр от „Стилно убийство“. Едва не беше си отрязал пръста, когато свърза нейното лице с това име.

— Точно така. — Погледна снимката на задната корица. Косата й беше накъдрена и много стилна. Фотографът беше използвал светлосенки, за да й придаде загадъчен и мистериозен вид. — Имате набито око. Самата аз едва ли бих се познала на тази снимка.

Сега, когато беше вече тук, мъжът осъзна, че няма и най-малката представа какво да прави със себе си. Винаги ставаше така, когато действаше импулсивно. Особено по отношение на жените.

— Хареса ми книгата ви. Мисля, че съм чел почти всички ваши книги.

— Почти? — Грейс заби вилицата си в спагетите, докато му се усмихваше. — Не знаете ли, че егото на писателите е огромно? Трябваше да кажете, че сте прочели всяка моя дума, всяка книга, която съм написала, и че ги обожавате всичките.

Той се отпусна малко. Усмивката й просто го караше да се чувства по-спокойно.

— А какво ще стане, ако все пак призная, че сте описали една ужасна история?

— Е, така е по-добре.

— Когато се сетих коя сте, предполагам, че просто ми се прииска да дойда и да се уверя, че не греша.

— Е, печелите наградата. Влизайте.

— Благодаря. — Ед премести книгата в другата си ръка и се почувства като идиот. — Не исках да ви притеснявам.

Грейс го изгледа продължително и сериозно. Беше много по-впечатляващ отблизо, отколкото от далечното разстояние от прозореца. Очите му бяха сини с интересен тъмносин цвят.

— Не казвате, че не искате да ви дам автограф?

— Е, да, но…

— Тогава влизайте. — Тя го хвана за ръка и го издърпа вътре. — Кафето е горещо.

— Не пия кафе.

— Не пиете кафе? Как успявате да оживеете? — После се усмихна и му направи знак с вилицата. — Няма нищо, влизайте, все ще намерим нещо, което пиете. Значи обичате мистериите?

Харесваше му начинът, по който тя ходеше — бавно, безгрижно, като че ли всеки момент ще реши да промени посоката.

— Предполагам, мога да кажа, че мистериите са моят живот.

— Моят също. — Когато влязоха в кухнята, Грейс отново отвори хладилника. — Няма бира — промърмори тя и реши да поправи тази грешка при първа възможност. — Нито пък сода. За бога, тази Кет. Има сок. Прилича на оранжада.

— Чудесно.

— Имам малко спагети. Искаш ли да си ги разделим?

— Не, благодаря. С това ли закусваш?

— Ммм. — Тя му сипа сок и непринудено му показа един стол, докато отиваше към печката, за да си налее кафе. — Отдавна ли живееш в съседната къща?

Ед се изкушаваше да спомене нещо за храненето, но успя да се овладее.

— Само от няколко месеца.

— Трябва да е страхотно да можеш да направиш всичко така, както сам искаш. — Грейс отхапа от спагетите. — Като дърводелец ли работиш? Май имаш златни ръце.

Ед с удоволствие установи, че не го попита дали играе бейзбол.

— Не, ченге съм.

— Шегуваш се. Наистина ли? — Бутна настрана картонената си чиния и се наклони към него.

Мъжът си помисли, че очите й я правят много красива. Те бяха толкова жизнени и пълни с очарование.

— Луда съм по ченгета. Някои от най-добрите, както и от лошите ми герои са ченгета.

— Знам. — Не можеше да не се усмихне. — Имаш усет за полицейската работа. Човек може да го разбере от начина, по който разгъваш интригата в книгите си. Всичко е подчинено на логиката и на дедукцията.

— Логиката ми е само в моите книги. — Взе чашата си с кафе, но си спомни, че бе забравила да сложи сметана. Предпочиташе да пие черно кафе, вместо отново да стане. — Какъв полицай си: униформен или цивилен?

— Отдел „Убийства“.

— Какъв късмет! — Тя се засмя и стисна ръката му. — Не мога да повярвам. Дойдох да се видя със сестра си и попадам точно на детектив по убийствата. Работиш ли сега по някакъв случай?

— Всъщност точно вчера приключихме с един случай.

Твърд е, реши тя. Имаше нещо в начина, по който го произнесе, някаква едва доловима промяна в тона. Въпреки че любопитството й бе възбудено, успя да го потисне и каза:

— Точно сега работя над едно дяволско убийство. Всъщност — серия от убийства. Имам… — Тя сякаш се отнесе някъде. Очите й потъмняха. Облегна се и вдигна босия си крак на един от празните столове. — Може би трябва да сменя мястото — продължи бавно Грейс. — Да преместя действието точно тук, във Вашингтон. Така ще бъде по-добре. И обстановката е подходяща. Какво мислиш?

— Е, аз…

— Може би някой ден ще дойда в участъка. Би могъл да ме разведеш из него. — Мисълта й вече летеше към новата сцена и тя несъзнателно бръкна в джоба на пеньоара си за цигара. — Това е позволено, нали?

— Вероятно може да се уреди.

— Чудесно. Имаш ли жена, любовница или някаква приятелка?

Ед се вторачи в Грейс, когато запали цигарата си и издуха облаче дим.

— Точно сега — не — предпазливо каза мъжът.

— Може би ще можеш да ми отделиш някой и друг час по някое време?

Взе си сока и отпи голяма глътка.

— Някой и друг час… — повтори той. — По някое време?

— Да. Не мога да очаквам от теб да ми отделиш цялото си свободно време. Просто ми се обади, когато имаш настроение за това.

— Когато имам настроение — промърмори той. Пеньоарът й се спускаше до пода, но бе разтворен до коленете и можеше да види краката й. Бели от зимата и гладки като мрамор. Може би все още ставаха чудеса.

— Знаеш ли, можеш да ми бъдеш нещо като консултант експерт? Кой би могъл по-добре от един детектив по убийствата да разбира от полицейско разследване?

Консултант. Объркан от собствените си мисли, той се опита да изключи съзнанието си от гледката на краката й.

— Добре. — Пое си дълбоко дъх и се засмя. — Караш направо в целта, нали, мис Маккейб?

— Викай ми Грейс. Аз съм настойчива, но няма да се цупя дълго, ако кажеш не.

Докато я гледаше, си мислеше дали има жив мъж, който би казал не на тези очи. Партньорът му Бен отново би казал, че е сукалче.

— Ще имам някой и друг час по някое време.

— Благодаря. Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре? Дотогава Кет вече ще иска да се отърве за малко от мен. Бихме могли да си поговорим за убийствата. Аз черпя.

— Ще ми бъде приятно. — Стана. Чувстваше се така, сякаш неочаквано му се беше наложило дълго бързо препускане. — Вече трябва да се връщам към работата си.

— Дай да ти надпиша книгата. — Огледа се за писалка и откри една при поставката до телефона. — Не знам името ти.

— Казвам се Ед. Ед Джаксън.

— Приятно ми е, Ед. — Набързо надраска нещо на титулната страница и после несъзнателно пусна писалката в джоба си. — Ще се видим утре към седем?

— Добре.

Мъжът забеляза, че тя има лунички. Половин дузина от тях грееха на нослето й. Беше стройна и много крехка. Взе си книгата.

— Благодаря за автографа.

Грейс го изпрати до задната врата. Мирише много хубаво, помисли си тя, на чисто и сапун. После потри ръце и се качи горе, за да се залови за работа с Максуела.

Работи през целия ден, пропусна обяда в полза на една захарна пръчица, която намери в джоба на палтото си. Всеки път, когато напускаше създавания от нея въображаем свят, и се озоваваше в света наоколо, чуваше чукането и рязането с трион от съседната къща. Беше поставила портативния си компютър до прозореца. Харесваше й да поглежда към съседната къща и да си представя какво става вътре в нея.

Веднъж забеляза, че една кола спря пред входната врата. От нея излезе висок мъж с тъмна коса и се отправи нагоре по пътеката. Влезе в къщата, без да почука. Грейс го наблюдава известно време, но после отново бе погълната от интригата в книгата. Следващия път, когато си направи труда да погледне, бяха минали повече от два часа и колата вече я нямаше.

Изправи гърба си, взе последната цигара от пакета и препрочете последните няколко страници.

— Добра работа, Максуел — заяви тя. После натисна няколко клавиша и приключи работата си за деня. Мисълта й се отправи към сестра й и стана да оправи леглото си.

Сандъкът й още стоеше по средата на стаята: Носачът наистина се съгласи да го качи на горния етаж. Ако беше го насърчила поне малко, той беше готов и да разопакова нещата й вместо нея. Погледна към сандъка, помисли малко и реши да се занимае по-късно с хаоса в него. Вместо това слезе на долния етаж, откри по радиото класацията „Топ форти“ и изпълни цялата къща с последните хитове.

Катлин я завари в дневната, изтегнала се на дивана със списание и чаша вино. Едва успя да потисне надигащото се в нея чувство на яд. Беше прекарала тежък ден, опитвайки се да налее нещо в мозъците на сто и тридесет тийнейджъри. Родителската среща не беше дала никакъв резултат, а колата й бе започнала да издава странни звуци по пътя за вкъщи. А сестра й си лежеше, имаше време на разположение и пари в банката.

Без да оставя пакета с хранителните продукти, тя прекоси стаята и изключи радиото. Грейс вдигна поглед от списанието и се усмихна.

— Привет. Не съм чула кога си влязла.

— Не се учудвам. Радиото гърмеше по цялата улица.

— Съжалявам. — Грейс си спомни, че не трябва да пуска списанието на пода, а да го остави на масичката. — Имала си тежък ден?

— Някои от нас имат такива дни. — Обърна се и се отправи към кухнята.

Грейс спусна краката си на пода. Поседя за миг, като стисна главата си с ръце. Пое дълбоко въздух няколко пъти и се изправи. Последва сестра си в кухнята.

— Избързах малко и пооправих салатата от снощи. Все още най-доброто нещо, което мога да готвя, е салата.

— Чудесно. — Катлин вече беше включила тавата за печене на месо.

— Искаш ли малко вино?

— Не. Тази вечер съм на работа.

— На телефона?

— Точно така. На телефона.

Пльосна месото в тавата.

— Кет, просто питах. Не те осъждам. — Като не получи отговор, Грейс се протегна за виното и напълни чашата си догоре. — Между другото мина ми през ума, че бих могла да използвам това, което правиш, като някаква гледна точка в книгата си.

— Не си се променила, нали? — Катлин се завъртя към нея, очите й гневно искряха. — За теб няма нищо лично.

— За бога, Кет, не съм имала предвид, че ще използвам името ти, нито даже положението, в което се намираш, а само идеята, това е всичко. Беше просто едно хрумване.

— Всичко се превръща в зърно за мелницата, за твоята мелница. Може би ще искаш да използваш и развода ми, когато си достатъчно вътре в нещата.

— Никога не съм те използвала — тихо каза Грейс.

— Ти използваш всички — приятелите си, любовниците си, семейството си. О-о, ти външно симпатизираш на болките им, на проблемите им, но вътре в себе си всичко си отбелязваш. Мислиш си как би могла да го използваш в новата си книга.

Грейс отвори уста да отрече всичко това, да протестира, но я затвори и въздъхна. Истината, независимо колко непривлекателна е тя, трябва да бъде погледната в очите.

— Не, предполагам, че не. Съжалявам.

— Забрави. — Гласът на Катлин бе станал отново спокоен. — Не искам да се карам с теб.

— Нито пък аз. — Направи усилие да продължи с по-весел глас. — Мислех си, че може да взема една кола под наем, докато съм тук, и да пообиколя малко из града. Освен това, ако имам кола, бих могла да пазарувам вместо теб и да ти спестя малко време.

— Чудесно. — Катлин изключи тавата за печене. Беше наклонила тялото си така, че Грейс да не забележи треперенето на ръката й. — Площад „Херц“ е по пътя за училище. Мога да те оставя там сутринта.

— Добре. — „А сега какво“, мислеше си Грейс, докато отпиваше от виното си. — О-о, днес се запознах с мъжа, който живее в съседната къща.

— Не се съмнявам. — Гласът й отново беше стегнат. Беше изненадана, че сестра й още не бе успяла да се сприятели с всички съседи. — Чудесен е, нали? — Катлин постави тенджера с вода на печката. — Бърза си, няма що.

Грейс бавно отпи още една глътка, после внимателно остави чашата на масата.

— Мисля да поизляза да се разходя.

— Извинявай. — Катлин се беше облегнала на печката със затворени очи. — Не исках да те обидя. Не исках да ти се сопвам.

— Няма нищо. — Тя не прощаваше така лесно, но имаше само една сестра. — Защо не седнеш малко? Уморена си.

— Не, не мога. Довечера съм на телефона. Искам да приготвя вечерята, преди телефонът да е започнал да звъни.

— Аз ще я довърша. Можеш да ми казваш какво да правя. — Тя хвана сестра си за ръка и я заведе до стола. Накара я да седне. — Какво трябва да направя с тенджерата?

— В чантата има един пакет. — Катлин извади от дамската си чанта шишенце и взе две хапчета.

Грейс порови в пазарската чанта и намери един плик.

— Макарони с чеснов сос. Чудесно.

Тя разкъса пликчето и го изсипа в тенджерата, без да прочете инструкциите.

— Не бих искала отново да ме хванеш за гърлото, но може би искаш да поговорим за това?

— Не, просто имах дълъг ден. — Катлин глътна хапчетата без вода. — И освен това трябва да прегледам тетрадките.

— Е, не бих могла да ти бъда от полза в тази работа. Но мога вместо теб да поема телефонните обаждания.

Катлин успя да се усмихне.

— Не, благодаря.

Грейс извади купата със салата и я постави на масата.

— Може би ще ми позволиш да си водя бележки.

— Не. Ако не разбъркаш тези макарони, те ще загорят.

— О-о! — Искаше й се да се съгласи веднага и затова се обърна. В тишината се чу как месото цвърчи. — Другата седмица е Великден. Няма ли да имаш няколко почивни дни?

— Пет, ако броим съботата и неделята.

— Защо да не отидем някъде? Да се присъединим към лудостта на Форт Лайдерлейн? Да се порадваме на слънцето?

— Не мога да си го позволя.

— Аз каня, Кет. Хайде. Ще се забавляваме. Спомни си за пролетта на последната ни година от училище, когато умолявахме и убеждавахме мама и татко да ни пуснат да отидем.

— Ти ги умоляваше и убеждаваше — напомни й Катлин.

— Е, все пак отидохме. Отделихме се от родителите си за три дни, загоряхме на слънцето и се запознахме с дузина момчета. Спомняш ли си онзи, Джо или Джак, който се опита да се качи до прозореца на мотелската ни стая?

— След като му каза, че изгарям за тялото му.

— Е, ти изгаряше. Бедното момче, за малко да се убие. — Смеейки се, Грейс извади малко от макароните, чудеше се дали вече са готови. — Господи, колко млади бяхме тогава и колко глупави! По дяволите, Кет, ние още бихме могли да завъртим няколко колежански момчета.

— Пиенето и колежанските момчета не ме интересуват. Освен това съм уговорила да бъда на телефона през уикенда. Изключи вече макароните и обърни върху тях месото, докато са още топли.

Грейс се подчини и не каза нищо. Чу, че Катлин започна да сервира масата. „Въпросът не е в пиенето или момчетата“, мислеше си тя. Просто й се искаше да улови отново нещо от сестринството, което бяха делили някога.

— Работиш твърде много.

— Аз не съм в твоето положение, Грейс. Не мога да си позволя да лежа на дивана и да си чета списание целия следобед.

Грейс отново посегна към виното си. И стисна зъби. Имаше дни, в които седеше пред малкия екран по дванадесет часа, нощи, в които работеше до три часа. Когато книгата й вървеше, работеше по цял ден и половината нощ. Когато станеше, имаше сили само да се добере до леглото и да потъне в дълбок, тежък сън. Катлин може би я смяташе за късметлийка, можеше да се учудва на парите й, които се сипеха като от кралските чекове, но тя ги бе спечелила, беше работила за тях. Винаги се притесняваше от факта, че сестра й никога не бе разбрала това.

— Аз съм във ваканция. — Опита се да го каже безгрижно, но в гласа й се долови острота.

— А аз не съм.

— Добре. Щом не искаш да заминем, имаш ли нещо против, ако засадя някои растения в градината?

— Безразлично ми е. — Катлин търкаше слепоочията си. Главоболието й напоследък не изчезваше напълно. — Всъщност ще ти бъда признателна. Не съм й обръщала особено внимание. В Калифорния имахме красива градина. Помниш ли я?

— Разбира се.

Грейс винаги бе смятала, че градината им е прекалено подредена и някак си официална, като Джонатан, като Катлин… Не обичаше тази горчивина, която се появи в душата й, и побърза да я отпрати.

— Можем да купим някои трицветни теменуги и как се казваха онези цветчета, които мама толкова много обичаше? Грамофончета?

— Да, точно така — отвърна Катлин, но мисълта й беше заета с друго. — Грейс, месото ще изгори.

По-късно тя се затвори в кабинета си. Грейс чуваше звъненето на телефона, на телефона на фантазията, както го беше кръстила. Преди да се качи на горния етаж, преброи десет позвънявания. Беше прекалено неспокойна, за да заспи. Отвори компютъра си. Но не можеше да мисли за работа или за убийствата, които измисляше.

Чувството на задоволство, което изпитваше миналата вечер и през целия ден, бе изчезнало. Катлин не беше добре. Настроенията й бързо и остро се променяха. На върха на езика й бе да й каже, че се нуждае от лечение, но твърде добре осъзнаваше реакцията, която щеше да последва. Сестра й щеше да я погледне с онзи твърд поглед, с който се затваряше в себе си, и с това дискусията щеше да приключи.

Грейс бе споменала за Кевин само веднъж. Катлин й каза, че не желае да говорят за него, нито за Джонатан. Познаваше твърде добре сестра си, за да разбере, че тя вече съжалява, че я е поканила. Но което беше по-лошо — самата Грейс вече съжаляваше, че дойде. Катлин винаги успяваше да й покаже най-лошите й страни, тези, които при други обстоятелства Грейс успяваше да потуши.

Но тя беше дошла, за да помогне. И щеше да го направи по някакъв начин, независимо от това какво чувстват и двете. „Но за това е необходимо време“, успокояваше се тя, подпряла брадичка на ръката си. Виждаше светлината в прозорците на съседната къща.

Вече не можеше да чуе звъненето на телефона, сестра й беше затворила вратата на кабинета си и тя също беше затворила своята. Чудеше се колко ли още позвънявания ще приеме сестра й тази вечер. Още колко мъже ще задоволи, без дори да е видяла лицата им? А дали между обажданията не проверяваше тетрадки? Щеше да е забавно, ако го правеше. Искаше й се да е забавно, но не можеше да престане да забелязва напрежението, изписано на лицето на Катлин.

Нищо не можеше да направи! Грейс закри очите си с ръце. Катлин беше решила да се справи с нещата по свой начин.

 

 

Беше чудесно да чуе отново гласа й, който обещаваше. Смехът й — този малко дрезгав, насечен смях. Този път беше облечена в нещо черно, тънко и прозрачно, което човек, ако пожелае, може да разкъса. Това би й харесало, помисли си той. Би й харесало, ако сега е с нея, ако разкъсва дрехите й.

Мъжът, с когото говореше, почти не казваше нищо. Беше щастлив. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че тя говори на него. Само на него. Можеше да я слуша с часове. След време думите вече нямаше да имат значение. Щеше да остане само гласът й — топъл, възбуждащ, разливащ се от слушалката по цялото му тяло. Някъде в къщата работеше телевизор, но той не го чуваше. Чуваше само Дезире.

Тя го желаеше.

Понякога в мислите си я чуваше да вика името му — Джерълд. Може би щеше да го каже с този полусмеещ се глас, който толкова много харесваше. Когато отиде при нея, тя ще разтвори ръце и ще го произнесе — бавно, без дъх. Джерълд.

Ще правят любов по всички начина, които му е описвала.

Той ще е мъжът, който най-сетне ще я задоволи. Той ще е мъжът, когото тя ще предпочете пред всички останали. Тя ще шепти името му отново и отново. Като шепот, като мъркане, като вик.

Джерълд, Джерълд, Джерълд.

Изтръпна. Облегна се на въртящия се стол пред компютъра си. Беше на осемнадесет години. Беше се любил с жени само в мечтите си. А днес мечтите му бяха свързани само с Дезире.

И беше луд.