Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (2)

Глава 1

Самолетът направи вираж над паметника на Линкълн. Куфарчето за документи на Грейс все още лежеше отворено в скута й. Имаше сума неща, които трябваше да прибере в него, но вместо това тя се загледа през прозореца и с удоволствие наблюдаваше как земята се приближава към тях. Мислеше си, че нищо друго не може да се сравни с летенето.

Самолетът закъсняваше. Разбра го, защото мъжът срещу нея на място 3В, непрекъснато се оплакваше. Грейс се изкушаваше да се протегне през пътеката и да го потупа по ръката. Искаше й се да му каже, че десет минути закъснение не са кой знае какво и че това не е от голямо значение. Но той не приличаше на човек, който би оценил такъв жест.

Помисли си, че Катлин също би се оплаквала през цялото време, не така високо, разбира се. Грейс се усмихна, унесена в мислите си, и отново се отдаде на приятното преживяване на приземяването. Катлин щеше да бъде също толкова раздразнена, колкото пътникът от място 3В, но никога нямаше да си позволи да бъде толкова невъзпитана, че да се оплаква и вайка на висок глас.

Доколкото познаваше сестра си — а Грейс си мислеше, че я познава добре — Катлин щеше да се съобрази с невъзможния вашингтонски трафик и да тръгне един час по-рано. Грейс беше доловила нотката на безпокойство в гласа на сестра си, когато й съобщи, че е избрала този полет и ще пристигне в шест и петнадесет, в най-оживения час на движението. Катлин щеше да предвиди и двадесет минути, за да остави колата си на паркинга, да затвори прозорците, да заключи вратите и да си пробие път до изхода, без да се изкушава от магазините. Тя никога не би се загубила, никога не би объркала номерата на изходите.

Катлин винаги подраняваше, а Грейс винаги закъсняваше. Това не беше някаква новост.

Но въпреки всичко тя се надяваше, наистина много се надяваше, че сега ще успеят да намерят общ език. Вярно, че бяха сестри, но много рядко се разбираха.

Самолетът се друсна при досега си със земята и Грейс започна да хвърля в куфарчето каквото й попадне. Червилото се оказа до бележника й, а моливите й се смесиха с пинцетите. Това беше още нещо, което организирана жена като Катлин никога не би разбрала. За нея всичко си имаше определено място. Грейс по принцип беше съгласна с това, но местата, които избираше за вещите си, никога не й се струваха подходящи при следващото им прибиране.

Неведнъж Грейс се бе чудила как е възможно да са сестри. Тя беше безгрижна, разсеяна и винаги имаше успех. Катлин бе организирана, практична и винаги постигаше всичко с борба. И все пак имаха едни и същи родители и бяха възпитавани по един и същ начин. Бяха израснали в малката тухлена къщичка в предградията на Вашингтон и бяха ходили в едни и същи училища.

Никоя от бавачките им не успя да научи Грейс да подрежда бележките, но още когато завърши шести клас в училището „Сент Майкълс“, всички се възхищаваха от умението й да съчинява истории.

Когато самолетът пристигна до изхода, Грейс изчака пътниците, които бързаха да напуснат машината и се бутаха по пътеката. Знаеше, че Катлин сигурно ще се разтревожи. Ще си помисли, че разсеяната й сестра навярно пак е пропуснала полета. Всъщност просто й трябваше малко време — искаше й да си спомни любовта, а не кавгите между тях.

Катлин чакаше на изхода — както бе предположила Грейс — наблюдаваше слизащите пътници и на лицето й бе изписана тревога. Грейс винаги пътуваше в първа класа, но не беше сред тези, които вече напускаха самолета. Не беше сред първите петдесет. Катлин предположи, че Грейс вероятно сега си приказва с екипажа и се мъчи да отпъди внезапната искра на завист, пламнала в душата й.

Грейс никога не се опитваше да завързва приятелства — просто хората сами се лепяха за нея. Две години след като се дипломираха, Грейс, която сякаш беше преминала през училище за чар, започна да се издига в кариерата си. Много време след това и Катлин, ученичката на честта, също си проби път в колежа, в който се бяха дипломирали.

Чуваха се съобщения за пристигащите и отлитащите самолети, но Грейс все още я нямаше. И точно когато Катлин реши да направи справка на информацията, видя сестра си да се появява на вратата. Завистта й избледня, а раздразнението й изчезна. Когато видиш Грейс, просто невъзможно беше да се безпокоиш повече.

Чудеше се как сестра й успява да изглежда винаги така, сякаш се връща от сватбено пътешествие. Косата й — същата черна гъста коса като тази на Катлийн — бе подстригана до ушите и изглеждаше така, сякаш вятърът току-що я е разпилял около лицето й. Тялото й беше тънко и стройно като това на Катлин, но тя винаги се бе чувствала много стабилна, а Грейс изглеждаше като плачеща върба, която се накланя при всеки полъх. Сега беше малко поомачкана от пътя. Дълъг пуловер покриваше бедрата й, а слънчевите й очила се крепяха на върха на носа й. Ръцете й бяха пълни с торбички и куфарчета за документи. Катлин не беше успяла да се преоблече след часовете по история и все още носеше пола и жакет. Грейс беше обула високи обувки — жълти като канарчета — които подхождаха на пуловера й.

— Кет!

Щом видя сестра си, Грейс пусна всичките си торбички и куфарчета на земята, без изобщо да се замисли, че ще задръсти движението на пътниците зад себе си. Тя прегърна сестра си с такъв ентусиазъм, с какъвто обикновено правеше всичко.

— Толкова се радвам да те видя. Изглеждаш прекрасно. Имаш нов парфюм. — Тя дълбоко вдъхна аромата й. — Харесва ми.

— Госпожице, бихте ли направили път?

Без да престане да прегръща сестра си, Грейс се усмихна на осмелилия се да й направи бележка бизнесмен.

— Просто минете през тях.

И той го направи, като не престана да роптае.

— Приятен полет.

Тя веднага забрави за него, както впрочем забравяше всичко, което можеше да предизвика някакво неудобство.

— Е, как изглеждам? — настойчиво попита. — Харесва ли ти прическата ми? Надявам се да ти хареса, защото ми костваше цяло състояние.

— Първо с четка ли ти я правиха?

Грейс повдигна ръка към нея.

— Вероятно.

— Отива ти — каза Катлин. — Хайде да тръгваме, че ако не преместим нещата ти от пътеката, ще предизвикаме бунт. Какво е това? — Вдигна един от куфарите й.

— Максуел. — Грейс започна да събира торбичките си. — Портативен компютър. Имахме една от най-прекрасните връзки.

— Мислех, че си във ваканция — успя да потисне остротата в гласа си Катлин. Компютърът беше още едно доказателство за успеха на Грейс. И за нейния собствен неуспех.

— Да, наистина. Но трябва да се занимавам с нещо, докато ти си на училище. Ако самолетът беше закъснял още десет минути, можех да довърша главата.

Погледна часовника си. Забеляза, че отново е спрял. Но веднага забрави за това.

— Наистина, Кет. Това е най-интересното убийство.

— Имаш ли багаж? — прекъсна я Катлин.

Знаеше, че сестра й ще започне да й разказва историята, без да чака да я окуражават за това.

— Сандъкът ми ще пристигне у вас утре.

Сандъкът беше едно от нещата, които според Катлин показваха ексцентричността на сестра й.

— Грейс, кога ще започнеш да използваш куфари като всички нормални хора?

Минаха покрай лентата за багаж, край която пътниците стояха съсредоточени в очакване да се появят куфарите им. Кога ли щеше да се разчупи ледът, мислеше си Грейс, но не каза нищо, а само се усмихна.

— Изглеждаш наистина много добре. Как се чувстваш?

— Чудесно. — Но това все пак беше сестра й и Катлин се отпусна. — Всъщност по-добре.

— Сигурно си по-добре без онова копеле — каза Грейс, когато минаваха през автоматичните врати. — Не ми е приятно да кажа това, защото знам, че го обичаш, но е истина.

Навън духаше студен северен вятър, който караше хората да забравят, че пролетта вече е дошла. Звукът на приземяващите се и отлитащи самолети се врязваше във въздуха. Грейс слезе от тротоара и се отправи към паркинга, без да се огледа нито наляво, нито надясно.

— Единствената радост, която той донесе в живота ти, беше Кевин. Впрочем къде е племенникът ми? Надявах се, че ще го доведеш.

Върху лицето на Катлин се появи сянка на болка, но изчезна. Когато решеше да направи нещо, тя го решаваше и със сърцето си.

— Той е с баща си. Преценихме, че за него ще бъде най-добре, ако по време на училище остане с Джонатан.

— Какво? — Грейс спря по средата на улицата. Изсвири някакъв клаксон, но тя не му обърна внимание. — Катлин, не говориш сериозно, нали? Кевин е едва на шест години. Той има нужда от теб. Джонатан сигурно му позволява да гледа „Учителят Мак Нийл“ вместо „Улица Сезам“.

— Вече е решено. Съгласихме се, че така ще бъде най-добре за всички.

Грейс познаваше това изражение. То означаваше, че Катлин се бе затворила в себе си и това ще продължи, докато отново се почувства добре и е в състояние да продължи разговора.

— Окей! — Грейс изостана малко зад нея, докато пресичаха паркинга. Механично изравни крачката си с нейната. Катлин винаги се втурваше напред. Грейс криволичеше, бродеше без цел. — Знаеш, че винаги, когато поискаш, можем да поговорим за това.

— Знам.

Катлин беше спряла до една тойота, купена на старо. Преди година караше мерцедес. Но това беше най-малкото нещо, което бе загубила.

— Не исках да ти се сопвам, Грейс. Просто се нуждая от малко време да не мисля за това. Почти съм успяла отново да подредя живота си.

Грейс сложи торбите си в багажника и нищо не каза. Знаеше, че колата е стара и е много под това, на което беше свикнала сестра й. Но това, което я притесняваше много повече от промяната в положението на сестра й, бе острота в гласа й. Искаше й се да я приласкае и успокои, но знаеше, че за Катлин състраданието е първата крачка към съжалението.

— Говори ли с мама и татко?

— Миналата седмица. Те са добре. — Катлин се мушна в колата и си сложи предпазния колан. — Сигурно си мислиш, че Феникс е раят.

— Да, ако те са щастливи. — Грейс седна в колата и за пръв път се огледа наоколо. Националното летище! Беше предприела първото си пътуване оттук преди осем, о-о, господи — почти преди десет години. И бе изплашена до мозъка на костите си. Ненадейно й се прииска отново да изпита това свежо и невинно чувство.

„Дали не си се преситила, Грейс?“ — чудеше се тя. Прекалено много полети. Прекалено много градове. Прекалено много хора. А сега се завръщаше. Беше само на няколко мили от дома, в който бе израснала, и седеше зад сестра си. И въпреки това нямаше чувството, че се завръща у дома.

— Кое те накара да се върнеш отново във Вашингтон, Кет?

— Исках да се махна от Калифорния. А тук ми е познато.

„Нима не искаш да си близо до сина си? Нима не се нуждаеш от това?“ Сега обаче не бе време за тези въпроси. Трябваше да се пребори с думите:

— И сега преподаваш в „Our Lady of Hope“^[1]. Отново нещо познато. Сигурно нещо се е променило.

— На мен наистина ми харесва. Предполагам, че имам нужда от дисциплината на класовете.

Тя излезе от паркинга с добре заучена прецизна маневра.

— А къщата харесва ли ти?

— Наемът е разумен и се намира само на петнадесет минути с кола от училище.

Грейс преглътна една въздишка. Няма ли най-сетне Катлин да се почувства достатъчно силна, за да се пребори с нещо.

— Виждаш ли се с някого?

— Не. — На устните й се появи странна усмивка. Присъедини се към потока коли. — Не се интересувам от секс.

Грейс повдигна едната си вежда.

— Всеки се интересува от секс. Защо си мислиш, че Джаки Колинс винаги е първа в листата по продажби? Но аз имах предвид по-скоро някой, който да ти прави компания.

— Точно сега не ме се иска да бъда с никого. — Катлин постави ръка върху ръката на Грейс. Това беше жест, който беше способна да прояви само към съпруга си и към сина си. — Освен с теб, разбира се. Наистина много се радвам, че дойде.

Както винаги, Грейс отговори с топлотата:

— Щях да дойда и по-рано, ако ме беше повикала.

— Но ти беше по средата на турнето си.

— Пътуванията винаги могат да бъдат прекъсвани.

Тя неспокойно раздвижи рамене. Никога не беше се държала темпераментно или агресивно, но си мислеше, че сега е способна да го направи, стига това да помогне на Катлин.

— Е, добре. Пътуването свърши и ето ме тук. Пролетта е дошла във Вашингтон. — Отвори прозореца, въпреки че априлският вятър все още хапеше като мартенски. — Цъфнаха ли черешите?

— Попари ги закъснелият скреж.

— Нищо не се е променило.

Нима наистина имаха толкова малко неща, които можеха да си кажат? Грейс пусна радиото, за да запълни празнотата, докато пътуваха. Как можеха двама души, израснали заедно, живели заедно, борили се заедно, все още да бъдат като непознати? Всеки път се надяваше, че ще бъде различно. И всеки път всичко се повтаряше отново.

Когато прекосиха моста на Четиринадесета улица, Грейс си спомни стаята, която деляха с Катлин в детството си. Беше като извадена от кутийка и същевременно разхвърляна и мръсна. Но това беше само едната страна. Грейс си спомни за игрите, които измисляше, които по-скоро притесняваха и дразнеха сестра й, отколкото да я забавляват. „Какви са правилата?“ — Катлин винаги искаше първо да научи правилата. И когато нямаше правила или те бяха прекалено хлъзгави, играта просто не успяваше да я завладее.

„Винаги с тези правила, Кет“, мислеше си Грейс, докато се возеше, седнала зад сестра си. В училище, в църквата, в живота. Нищо чудно, че винаги се чувстваше объркана, когато правилата се променяха. А сега за нея те отново се бяха променили.

„Кет, не избяга ли от брака си така, както напускаше играта, когато правилата не ти прилягаха? Дали не се върна на мястото, откъдето тръгна, за да заличиш времето и да започнеш отначало, според собствените си правила? Това е в стила на Катлин“ — помисли си Грейс и се надяваше, за доброто на сестра си, нещата да потръгнат.

Единственото, което я изненада, беше улицата, на която Катлин бе избрала да живее. Един модерен апартамент, пълен с машинарии, повече би подхождал на стила на Катлин, отколкото това спокойно, уморено съседство на големи дървета и стари къщи.

Къщата на Катлин беше една от най-малките. Грейс беше сигурна, че сестра й не е направила нищо за полянката пред дома си, освен да подстриже тревата, но въпреки това няколко луковици бяха наболи отстрани на старателно изметена пътека.

Застанала зад колата, Грейс огледа улицата. Виждаха се велосипеди и малки, прясно боядисани колички. Цялата околност изглеждаше някак износена. Човек можеше да си помисли или че е от края на Ренесанса, или че просто е готова бавно да се прелее в старите времена. Харесваше й. Допадаха й чувствата, които предизвика у нея.

Беше точно това, което би избрала, ако решеше да се върне. А ако трябваше да си избере къща… щеше да бъде къщата до тази на сестра й. Но тя просто плачеше за ремонт. Един от прозорците й беше закован с дъски, липсваха керемиди на покрива, но затова пък някой бе посадил азалии. Бяха високи само една стъпка, но малките пъпки вече бяха готови да се разтворят в цветове. Грейс ги гледаше и се надяваше, че ще успее да остане достатъчно дълго, за да се полюбува на тези цветове.

— О, Кет, какво прекрасно място!

— Доста е далеч от Палм Стрийт — каза Катлин без горчивина в гласа, докато изваждаше чантите на сестра си от багажника.

— Мила, не те поднасям. Това е истински дом. — Наистина си го мислеше. Можеше да го оцени с очите на писател и с въображението си.

— Щеше ми се да мога да дам на Кевин нещо, когато… когато дойде.

— Ще го хареса. — Говореше й с онази вяра и убеденост, които винаги носеше като знаме. — Със сигурност това е страхотна улица за скейтборд. И какви дървета! — Имаше едно точно отсреща, което сякаш е било ударено от гръм и никога не е могло да се възстанови, но Грейс го отмина, без то да наруши ентусиазма й. — Кет, като гледам всичко това, мисля си какво, по дяволите, правя в Манхатън.

— Ставаш богата и известна. — Тя отново го каза без горчивина в гласа, докато минаваше с чантите покрай сестра си.

Погледът на Грейс още веднъж се зарея по съседната къща.

— Не бих се отказала от няколко азалии. — Тя хвана Катлин за ръката. — Е, покажи ми останалото.

Вътрешността на къщата не изненада особено Грейс. Катлин предпочиташе спретнати и подредени неща. Мебелировката беше стабилна, лъскава и подбрана с вкус. „Точно в стила на Катлин“, помисли си тя с известно съжаление. Но въпреки всичко хареса разнообразието на малките стаи, които сякаш се смесваха една с друга.

Катлин беше превърнала едната от тях в кабинет. Бюрото все още блестеше, толкова ново беше. „Не е взела нищо със себе си — помисли си Грейс. — Нито даже сина си.“ Стори й се странно, че Катлин има един телефонен апарат на бюрото и друг малко по-настрани до един стол, но не попита нищо. Доколкото познаваше сестра си, причината сигурно беше основателна.

— Спагети със сос! — Ароматът отведе Грейс право в кухнята. Ако някой я попиташе за любимите й неща в миналото, яденето щеше да се нареди на върха в листата.

Кухнята беше спретната като останалите стаи в къщата. Грейс би се обзаложила, че даже една троха не може да бъде намерена в тостера. Остатъците от продуктите сигурно са грижливо пакетирани и надписани в хладилника, а чашите са наредени в шкафа според големината им. Така правеше Катлин, а тя не беше се променила в последните тридесет години.

Грейс се надяваше, че не беше забравила да си изтрие обувките, преди да пресече лъснатия линолеум. Повдигна капака на тенджерата. Вдъхна аромата — дълбоко и продължително.

— Бих казала, че не си загубила уменията си.

— Те отново се върнаха при мен след годините с домашна готвачка и прислуга. Гладна ли си? — За пръв път се усмихваше искрено и непринудено. Беше се отпуснала. — Защо ли питам?

— Почакай. Донесла съм нещо.

Когато сестра й изчезна в хола, Катлин се обърна към прозореца. Защо изведнъж сега, когато Грейс беше тук, усети колко празна е била къщата? Каква вълшебна сила имаше сестра й, че можеше да изпълни стаята, къщата, дори цяла арена? И какво, за бога, щеше да прави, когато Грейс си замине и отново остане сама?

— Валполисена^[2] — тържествено съобщи Грейс, като влезе в стаята. — Както забелязваш, мога да го кажа на италиански.

Когато Катлин се обърна към нея, сълзите бяха започнали да се стичат по бузите й.

— О, скъпа! — Все още държейки бутилката в ръце, Грейс се спусна към нея.

— Грейс, той толкова много ми липсва. Понякога ми се струва, че ще умра.

— Знам как се чувстваш. О, мила, знам. Толкова съжалявам. — Тя погали Катлин по косата. — Нека да ти помогна, Кет. Кажи ми с какво мога да ти помогна.

— С нищо. — Усилието да спре сълзите си й костваше много повече, отколкото искаше да си признае. — По-добре да направя салатата.

— Почакай. — Грейс хвана сестра си за ръка и я поведе към малката кухненска маса. — Седни. Наистина те питам с какво мога да ти помогна.

Въпреки че беше с една година по-голяма от нея, Катлин се подчини на властния й тон. Това беше още едно от нещата, които се бяха превърнали в навик.

— Наистина не ми се иска да говоря за това, Грейс.

— Значи е толкова лошо. Къде е тирбушонът?

— В най-горното чекмедже вляво от мивката.

— Чашите?

— На втория рафт в долапа до хладилника.

Грейс отвори бутилката. Въпреки че навън вече се смрачаваше, не си направи труда да запали лампите. Постави чаша пред Катлин и я напълни до ръба.

— Пийни, дяволски добро е.

Намери празен буркан от майонеза точно там, където би го прибрала и майка й. Отви капачката му, за да я използва за пепелник. Знаеше, че Катлин не одобрява пушенето и беше решила да не пали пред сестра си. Но като повечето от забраните, които сама си поставяше и тази беше нарушена. Запали си цигара и сипа вино и на себе си. После взе стол и седна до Катлин.

— Кет, разкажи ми. Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш.

И щеше да го направи. Катлин го знаеше още преди да реши да я извика да дойде. Може би точно затова се бе решила.

— Не исках да се разделяме.

Грейс малко виновно изпусна дима от цигарата си, защото точно това си бе помислила. И то неведнъж.

— Ти обичаш Джонатан и Кевин. Те бяха твои и ти искаше да ги задържиш при себе си.

— Вероятно това обяснява всичко. — Катлин отпи една голяма глътка вино, Грейс отново беше права. Наистина виното беше много добро. Трудно й беше да си то признае, дори й бе омразно, но тя наистина имаше нужда да поговори с някого. И много й се искаше този някой да е Грейс, защото независимо от различията между тях, тя без съмнение щеше да бъде на нейна страна. — Стигнахме до един момент, когато трябваше да се съглася да се разделим. — Все още не можеше да преглътне думата „развод“. — Джонатан… се отнасяше много зле с мен.

— Какво искаш да кажеш? — В тихия и дрезгав глас се долавяха гневни нотки. — Биеше ли те? — Беше се надигнала от стола, готова да скочи за следващия полет за крайбрежието.

— Има много други начини да оскърбиш човека — притеснено каза Катлин. — Той ме унижаваше. В живота му имаше други жени, много жени. О, той беше много дискретен. Съмнявам се, че и брокерът му е знаел нещо, но той винаги се стараеше аз да разбера просто за да ми натрие носа.

— Съжалявам. — Грейс отново седна. Знаеше, че Катлин би предпочела удар в челюстта пред изневярата. Когато помисли повече, трябваше да си признае, че това бе едно от нещата, по които с Грейс не се различаваха.

— Ти никога не си го харесвала.

— Не. Съжалявам. — Грейс изтръска пепелта от цигарата си в капачката на буркана.

— Мисля, че сега това няма значение. Във всеки случай, когато се съгласих да се разделим, Джонатан ясно ми даде да разбера, че той ще е този, който ще диктува правилата. Той щеше да подаде молбата, а причините щяха да бъдат по взаимно съгласие. Осем години от живота ми бяха загубени и никой не беше виновен за това.

— Кет, знаеш, че не е трябвало да приемаш условията му. Ако той е бил нелоялният, трябвало е да потърсиш помощ.

— А как щях да го докажа? — Този път в гласа й се долавяха горчивина и остри нотки. Беше чакала твърде дълго, за да даде воля на чувствата си. — Ти не можеш да си представиш. Там е друг свят, Грейс. Джонатан Брийзуд Трети е недосегаем. За бога, та той е адвокат, партньор в семейната фирма, която може да представлява Дявола срещу Бога. Всемогъщ и всесилен. Дори и да се знаеше нещо или поне да се подозираше, никой не би ми помогнал. Те бяха приятели с жената на Джонатан, госпожа Джонатан Брийзуд III. Такава беше моята самоличност в продължение на осем години. Но най-трудно ми беше да загубя Кевин. Никой от тях нямаше да пледира за Катлин Маккейб. Това беше моя грешка. Бях се отдала на съществуването си като госпожа Брийзуд. Исках да бъда идеалната съпруга, идеалната домакиня, идеалната майка. Станах досадна. И когато той достатъчно се отегчи, поиска да се отърве от мен.

— По дяволите, Катлин, винаги ли трябва да бъдеш най-строгият си съдник? — Грейс смачка цигарата си и посегна към виното. — Негова е вината, за бога, не твоя. Ти си му дала точно това, което е искал. Отказа се от кариерата си, от семейството си, от дома си и изпълни живота си само с неговото присъствие. И сега отново се готвиш да се предадеш и да оставиш Кевин на този мръсник.

— Не, няма да се откажа от Кевин.

— Но ти ми каза…

— Не съм спорила с Джонатан. Не е възможно. Страхувах се от това, което може да направи.

Грейс много внимателно остави чашата си с вино на масата.

— Страхувала си се от това, което е можел да ти направи, или от това, което е можел да направи на Кевин?

— Не, не се страхувах за Кевин — бързо отговори тя. — Какъвто и да е бил Джонатан, какъвто и да е сега, никога няма да нарани Кевин. Той наистина го обожава. И макар да беше лош съпруг, беше чудесен баща.

— Добре. — Грейс се въздържа от забележки. — Значи си се страхувала от това, което може да ти направи. Физически ли?

— Джонатан рядко изпускаше нервите си. Винаги си налагаше самоконтрол, защото беше много жесток. Веднъж, когато Кевин беше още бебе, аз му донесох едно малко коте. — Катлин много внимателно подбираше думите си — знаеше, че Грейс винаги може да събере парчетата, за да построи цялата история. — Те си играеха и котето одраска Кевин. Джонатан така се вбеси, когато видя белезите върху лицето на Кевин, че изхвърли котето през балкона. От третия етаж.

— Винаги съм казвала, че е опасен — промърмори Грейс й отпи още една глътка.

— По едно време имахме помощник на градинаря. Човекът беше изкопал по грешка един от розовите храсти. Беше просто недоразумение. Не говореше много добре английски. Джонатан го заведе на мястото и започна да се кара. И така жестоко удари този човек, че се наложи той да влезе в болница.

— Господи!

— Разбира се, Джонатан плати сметката.

— Разбира се — саркастично се съгласи Грейс.

— Освен това му плати да не казва нищо на пресата. Беше само заради един розов храст. Не знам какво би направил, ако се опитам да заведа Кевин на друго място.

— Кет, скъпа, но ти си негова майка. Имаш права. Сигурна съм, че във Вашингтон има отлични адвокати. Ще отидем при някой и ще разберем какво можем да направим.

— Аз вече наех един. — Почувства, че устата й е пресъхнала и отпи от виното. То й помагаше думите да се леят по-свободно. — Освен това наех един детектив. Знам, че няма да е лесно. Вече ми казаха, че ще са необходими доста време и пари… Но това е някакъв шанс.

— Гордея се с теб. — Грейс стисна ръцете на сестра си в своите. Слънцето вече почти беше залязло и стаята се бе изпълнила със сенки. Очите на Грейс, сиви като светлината в този час на деня, горяха. — Скъпа, можем да изненадаме Джонатан Брийзуд Трети, когато се изправи срещу Маккейб. Аз имам някои връзки по крайбрежието.

— Не! Аз трябва да съм доста предпазлива и да не шумя много. Никой не трябва да знае. Даже мама и татко. Иначе просто нямам шанс.

За момент Грейс си помисли за Брийзуд. Стари фамилии и с дълги пипала.

— Добре, вероятно така е най-добре. Но аз все пак мога да ти помогна. Адвокатите и детективите струват пари. А аз имам повече, отколкото ми трябват.

Очите на Катлин отново се напълниха със сълзи. Този път успя по-бързо да ги преглътне. Добре знаеше, че Грейс има пари и не искаше да се чувства обидена от факта, че сама си ги е спечелила. Но се чувстваше — о-о, господи! — наистина се чувстваше засегната.

— Аз трябва сама да се справя.

— Сега не е време за гордост. Не можеш да си позволиш да започнеш тази битка с учителската си заплата. Това, че си постъпила като идиот и си позволила на Джонатан да те изрита без пукнат грош, не е основателна причина да не приемеш пари от мен.

— Аз не исках да взема нищо от Джонатан. Напуснах нашия брак точно с това, с което бях влязла в него. Три хиляди долара.

— Няма да се впускаме в приказки за правата на жените, но ти си придобила нещо по време на осемгодишния си брак. — Грейс беше феминистка, ако потрябваше и когато й се наложеше. — Но работата не е в това. Аз съм твоя сестра и искам да ти помогна.

— Не и с пари. Може да ти се стори прекалена гордост, но аз искам да се справя сама. Работя и нощем.

— Какво… продаваш шоколадов крем? Гледаш деца? Проституираш?

От седмици Катлин не беше се смяла така. Наля още вино и в двете чаши.

— Позна.

— Продаваш крем? — Грейс помисли за момент. — Още ли има от тези малки купички с капаците?

— Нямам представа. Не продавам шоколадов крем… — Отпи една голяма глътка. — Проституирам.

Когато тя стана да запали лампата, Грейс посегна към чашата си. Катлин рядко се шегуваше, затова не беше сигурна дали да се засмее или не. Реши да продължи:

— Мислех, че не се интересуваш от секс.

— Не за себе си. Поне не точно сега. Изкарвам по долар на минута при седем минутен разговор по телефона и десет долара за повикване, ако е постоянен клиент. А повечето от моите са постоянни. Имам средно по двадесет обаждания на вечер три пъти в седмицата и около двадесет и пет за уикенда. Изкарвам грубо около деветстотин долара на седмица.

— Господи. — Първата й мисъл беше, че сестра й има неподозирана енергия, а втората — че всичко е огромна шега, с която искаха да я накарат да не си пъха носа в чуждите работи.

На ярката луминесцентна светлина Грейс се взря в сестра си. Нищо в очите на Катлин не показваше, че се шегува, но тя видя добре познатия й поглед на задоволство. Беше го виждала, когато Катлин бе на дванадесет години и бе продала дванадесет купички повече от сестра си на благотворителния прием.

— Господи — отново каза тя и си запали нова цигара.

— Не ми чети лекции за морала, Грейс.

— Не, няма. — Грейс поднесе виното към устните си и трудно преглътна една глътка. Не беше много сигурна дали гледаше на казаното като на нещо неморално, или не. — Сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

Разбира се, Катлин винаги беше сериозна. Двадесет на вечер, помисли си отново тя, но после отхвърли появилите се образи настрана.

— Без да ти чета морал, но всичко това е неразумно. Господи, Катлин, знаеш ли какви мръсници и маниаци има навън? Дори и аз го знам и вече шест месеца не съм имала други, освен бизнес срещи. И съвсем не става въпрос за това, че можеш да забременееш. Просто е глупаво, Катлин. Глупаво и опасно. И трябва веднага да спреш, иначе…

— Ще кажеш на мама? — подсказа й Катлин.

— Това съвсем не е шега. — Грейс се почувства неловко, защото се канеше да каже точно това. — Ако не за себе си, помисли за Кевин. Ако Джонатан усети, няма да имаш никакъв шанс да си го върнеш обратно.

— Точно за Кевин мисля. Той е единственото нещо, което ме вълнува сега. Изпий си виното, Грейс, и ме изслушай. Ти винаги си имала склонност да скалъпваш цялата история, преди да си изслушала всичките факти.

— Достатъчно е да знам, че сестра ми работи през нощта като „call girl“^[3], и то с учудваща издръжливост.

— Точно това е. Като „call girl“^[4]. Аз продавам гласа си, а не тялото си, Грейс.

— След няколко чаши вино мозъкът ми явно се е замъглил. Защо не се опиташ да бъдеш по-ясна, Катлин?

— Работя за „Фентъзи Инкорпорейтид“^[5]. Това е само една от специализираните телефонни услуги.

— Телефонни услуги? — повтори Грейс, като издуха дима от цигарата си. Този път и двете й вежди бяха вдигнати. — Да не би да говориш за секс по телефона?

— Да, говоря за секс по телефона й това е нещото, което най-много съм правила тази година.

— Година? — Грейс трябваше да преглътне този факт. — Моите съболезнования, но в момента съм много развълнувана. Искаш да кажеш, че правиш това, което рекламират на задната корица на списанията за мъже?

— Откога си започнала да четеш списания за мъже?

— Просто изследователски интерес. И казваш, че изкарваш почти по хиляда долара на седмица само като говориш на мъжете по телефона?

— Да.

На Грейс й трябваше малко време, за да смели това. През целия си живот не помнеше Катлин да е направила едно нередно нещо. Дори бе чакала сватбата, за да спи с Джонатан. Знаеше го, защото я беше питала. Беше питала и двамата. Сега бе поразена. Не само от това колко необичайно беше подобно занимание за Катлин, но и от друго — всичко беше идиотски забавно.

— Сестра Мери Франсис казваше, че имаш най-хубавия тембър на гласа в осмите класове. Чудя се какво ли би казала бедната стара жена, ако научеше, че най-добрата й ученичка е телефонна курва.

— Не бих казала, че държа много на този термин, Грейс.

— Е, хайде, вземи за извинение. Беше хубав пръстен. — Тя свали един от пръстените си и го пусна в чашата й с вино. — Съжалявам. Добре, кажи ми как става всичко.

Трябваше да се досети предварително, че Грейс ще види само леката страна на всичко това. С нея рядко някой можеше да се почувства неловко. Мускулите по раменете на Катлин се отпуснаха и тя отново отпи от виното.

— Мъжете се обаждат в офиса на „Фентъзи“ и ако не им е за пръв път, могат да помолят за определена жена. Ако са нови, обикновено ги питат за предпочитанията им, за да им предложат някоя подходяща.

— Какви предпочитания?

Катлин знаеше, че Грейс обича да разпитва. Трите чаши изпито вино й помогнаха да не се притесни.

— Някои мъже предпочитат повечето време те да приказват за това, какво биха направили на жената и какво правят със себе си. Други обичат жената да приказва, просто да им разказва, нали знаеш? Искат да опише себе си, с какво е облечена, стаята. Някои от тях искат да говорят за „С“ и „М“^[6] или за робия. Аз не вземам подобни обаждания.

Грейс се опитваше да приеме всичко това сериозно:

— Ти говориш направо за секса.

За пръв път от месеци Катлин се почувства приятно отпусната.

— Точно така. И съм много добра. Много съм популярна.

— Поздравления.

— Както и да е. Когато мъжът се обади, оставя телефонния си номер и номера на кредитната си карта. Служителят в офиса проверява дали тя е валидна и тогава се свързва с една от нас. Ако се съглася да приема обаждането, аз му позвънявам от телефонния апарат, инсталиран тук от „Фентъзи“, който е свързан директно с офиса и тяхната сметка.

— Разбира се. И после?

— После си говорим.

— После говориш ти — промърмори Грейс. — Ето защо имаш допълнителен телефон.

— Винаги си забелязвала дребните неща. — Катлин със задоволство разбираше, че е на път да се напие. Хубаво беше да чувства бученето в главата си, падането на товара от плещите си и да вижда сестра си срещу себе си на масата.

— Кет, а какво може да спре тези момчета да не открият телефона и адреса ти? Някой от тях може да реши, че вече не иска само да си говори.

Тя поклати глава, докато внимателно изваждаше пръстена от чашата си.

— Картотеката на работодателите ни от „Фентъзи“ е строго поверителна. На мъжете, които ни търсят, по никакъв начин и при никакви обстоятелства не им се дават нашите телефони. Освен това повечето от нас използват чужди имена. Моето е Дезире^[7].

— Дезире — повтори Грейс с известно уважение.

— Аз съм метър и шестдесет, блондинка и имам тяло, на което не можеш да устоиш.

— По дяволите! — Въпреки че виното й понасяше, Грейс се отпускаше, защото не беше яла нищо от сутринта, освен едно шоколадче „Милки уей“ на летището. Мисълта, че Катлин има второ аз й се виждаше не само правдоподобна, но и много логична. — Приеми отново моите поздравления. Но, Кет, представи си, че някой от служителите на „Фентъзи“ би искал по-тесни взаимоотношения между работодател и работник?

— Отново започна да пишеш книга. — Катлин отхвърли подобна мисъл.

— Може би, но…

— Грейс, абсолютно безопасно е. Това е обикновен бизнес договор. Всичко, което трябва да правя, е да говоря. Мъжете го получават срещу парите си. На мен ми плащат добре и „Фентъзи“ си взема своя дял. Всички са доволни.

— Звучи логично. — Грейс допи виното си и се опита да отпъди всичките си съмнения. — Ами извращенията? Новата вълна в секса от деветдесетте години? Не можеш да им помогнеш с телефонни обаждания.

— Звучи много научно. Защо се смееш?

— Просто си представих картината. — Грейс закри устата си с ръка. — „Ако се страхувате от престъпления, ако сте уморени от самотата, обадете се, на «Фентъзи Инкорпорейтид» и поговорете с Дезире, Дилайла или Ди Ди. Гарантираме ви оргазъм или ще получите парите си обратно. Приемат се само кредитни карти.“ Господи, трябва да предложа тази реклама.

— Никога не съм се шегувала с това.

— Никога не си се шегувала с нищо в този живот — каза примирено Грейс. — Слушай, може ли да поседя при теб следващия път, когато работиш?

— Не.

Грейс сви рамене при отказа.

— Е, добре. Ще поговорим за това по-късно. А кога ще ядем?

Вечерта, когато се мушна в леглото си в стаята за гости, Грейс мислеше за сестра си и изпитваше особена нежност към нея. Нещо, което не бе чувствала от годините на тяхното детство. Не си спомняше кога за последен път бяха седели до късно заедно да пийнат и да си поприказват като приятелки. Не й се искаше да си признае, че това никога не беше им се случвало.

Катлин най-сетне правеше нещо необичайно и отстояваше правата си. Дано това не й донесе някакви неприятности! Грейс беше доволна. Катлин беше взела живота си в свои ръце. И щеше да се оправи.

 

 

Той се вслушваше повече от три часа в тишината на нощта. Чакаше да се обади. Но Дезире не позвъни. Имаше и други жени, разбира се, с екзотични имена и секси гласове. Но те не бяха Дезире. Свит в леглото, той се опита да си достави удоволствие, като си представяше гласа й. Но това не беше достатъчно. Лежеше, яростен и потен. Чудеше се кога ще се реши да отиде при нея.

„Скоро“, мислеше си той. Тя щеше да се зарадва да го види. Щеше да го притегли към себе си, да го съблече — точно както го описваше по телефона. Щеше да му позволи да я докосне. Навсякъде, където поиска. Трябваше да стане много скоро.

В сенките на лунната светлина мъжът стана и се отправи към компютъра си. Искаше да го види още веднъж, преди да заспи. С леко бръмчене се появи терминалът. Тънките му опитни пръсти набраха цифрите. След секунди на екрана се появи адресът. Адресът на Дезире.

„Скоро!“