Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (16)

Глава 15

— Тес, изглеждаш чудесно. — Клер Хайдън докосна бузата си до тази на Тес.

Седнаха на масата в ъгъла на Мейфлауър.

— Благодаря ти, че дойде да се видим след твоя толкова напрегнат ден.

— Винаги ми е приятно да се видя с теб, Клер. — Тес й се усмихна, въпреки че краката я боляха и вече си мечтаеше за една гореща вана. — А и стори ми се, че е нещо важно.

— Вероятно преувеличавам. — Клер оправи тъмнорозовото си сако. — Искам един сух вермут — каза тя на появилия се келнер. После погледна към Тес. — Да бъдат два?

— Не. Предпочитам периер^[1].

Тес погледна към Клер, която продължаваше да върти дебелата си венчална халка около пръста си.

— Как е Чарлтън? От месеци не съм ви виждала, освен във вечерните новини. Сигурно преживявате много вълнуващо време.

— Знаеш какъв е Чарлтън. Всичко прави в движение. А колкото до мен, аз се опитвам да се справя с положението. Усмивки, речи, излъскани подиуми. Пресата, която непрекъснато обсажда къщата. — Сви рамене, сякаш се опитваше да отхвърли своята неубедителност. — Всичко това е част от играта. Знаеш, Чарлтън винаги е казвал, че подробностите са по-важни от кандидата. Често си мисля дали ако, без да иска, тръшне вратата, репортерите няма да отразят едно „гневно избухване“.

— Да живееш живота си на показ никога не е било лесно. Да бъдеш съпруга на любимия син на партията, която ще спечели, явно изисква големи усилия.

— О, не става въпрос за това. Аз вече се примирих. — Клер изчака, докато им сервират. Щеше да изпие само едно питие, независимо от това колко се изкушаваше да си поръча второ. Нямаше да се оправи нищо, ако някой кажеше, че съпругата на кандидата е пресушила една бутилка. — Мога да те уверя, че понякога ми се иска да живеем в малка ферма далеч от всичко. — Отпи от питието си. — Но, разбира се, това много скоро ще ми омръзне. Аз обичам Вашингтон. Харесва ми да съм съпруга във Вашингтон. И изобщо не се съмнявам, че ще ми е приятно да стана Първата дама.

— Ако го чуеше дядо ми…

— Милият Джонатан. — Клер отново се усмихна, но на Тес не й убягна напрежението, което замъгляваше погледа й. — Как е той?

— Както винаги. Ще му стане приятно, като му кажа, че сме се срещали.

— Страхувам се, че това не е просто светска среща. Ще говорим за нещо, което не бих искала да обсъждаш с дядо си. Или с когото и да било друг.

— Добре, Клер. Защо не ми кажеш какво те тревожи?

— Тес, винаги съм уважавала твоите професионални умения и се надявам, че мога да разчитам на дискретността ти.

— Ако се опитваш да ми загатнеш, че всичко, което ще ми кажеш, трябва да го приема като оценка и някаква особена привилегия, добре, ще те разбера.

— Знам, че ще ме разбереш. — Клер отново направи пауза, отпи една глътка и за да се успокои, стисна чашата. — Както вече ти казах, вероятно преувеличавам. Чарлтън няма да бъде доволен, ако разбере, че съм говорила с теб за това. Но аз не мога повече да се правя, че не забелязвам.

— Значи Чарлтън не знае, че си тук?

— Не. — Клер вдигна поглед към нея. Напрежението в нейните очи бе замъглило погледа й още повече. В тях имаше страх. — Не искам той да узнае. Не сега. Ти разбираш, че сега той е под голямо напрежение. Вече никой не приема и грам несъвършенство на водачите си. Веднъж да се изрови някаква мръсотия и пресата хищно я улавя и я раздува. Раздува я, докато тя стане много по-голяма от човека, за когото се отнася. Тес, знаеш как могат да повлияят семейният живот на кандидата и личните връзки в една избирателна кампания.

— Предполагам, че не си ме повикала тук, за да си говорим за избирателната кампания на Чарлтън?

— Не. — Клер се поколеба. Щом веднъж го кажеше, вече нямаше да може да върне думите си обратно. Двадесет години от нейния живот и пет години от живота на съпруга й трябваше да балансират това решение. — Става въпрос за Джерълд. Синът ми. Страхувам се, че той… е, добре… струва ми се, че напоследък не прилича на себе си.

— В какъв смисъл?

— Той винаги е бил тих и самотен. Вероятно ти дори не го помниш, въпреки че често е бил на приемите, които даваме.

Спомените на Тес бяха свързани с едно слабо момче, което изчезваше в ъглите.

— Боя се, че не си го спомням добре.

— И хората не го помнят. — Усмивката на Клер беше вяла. Беше сложила ръце в скута си и мачкаше покривката на масата. — Той не бие на очи. Умен е. Джерълд е ужасно умен млад човек. Той е на върха на десетката най-добри от неговия клас. Няколко отлични частни колежа го приеха. Но той продължи традицията и се записа в Принстън. — Започна да говори бързо, много бързо, като че ли беше в увеселително влакче, което стремглаво пропадаше по надолнището и тя се плашеше, че може да остане без дъх. — Боя се, че прекарва времето си повече с компютъра си, отколкото с хората. Аз самата не мога да разбера това, но Джерълд обожава техниката и чудесно се справя с нея. Честно да си кажа, не съм имала никакви проблеми с него. Никога не ми е възразявал, никога не е бил невнимателен. Когато приятелите ми разказват как са притеснени с техните тийнейджъри, аз просто не мога да се начудя колко тих и послушен е Джерълд. Може би не е много емоционален, но е добър по природа.

— Идеалният син? — промърмори Тес. Знаеше колко измамно можеше да бъде „съвършенството“ и колко грапавини да се крият зад него.

— Да, да, точно така. Той просто обожава Чарлтън. Струва ми се, че даже прекалено много, разбираш ли? Понякога се чувствам притеснена от това, но е толкова приятно да виждаш как момчето гледа баща си. Във всеки случай никога не сме имали проблемите, с които се сблъскват толкова родители днес. Наркотици, промискуитет, безразличие. Но напоследък…

— Отдъхни малко, Клер.

— Благодаря. — Тя отпи една глътка, за да разкваси пресъхналата си уста. — През последните няколко месеца Джерълд прекарва все повече време сам. Заключва се в стаята си всяка вечер. Знам колко много учи и дори направих опит да го накарам да намали темпото. Понякога сутрин изглежда толкова преуморен. Настроенията му непрекъснато се променят. Знам, че бях прекалено заета с изборите, кампанията и не му обръщах достатъчно внимание. Аз самата невинаги имам настроение.

— Говори ли с него за това?

— Опитах се. Вероятно не съм била много настойчива. Не предполагах колко е трудно. Една вечер, беше съвсем наскоро, той се върна от библиотеката и беше… Тес, той беше целият раздърпан. Дрехите му бяха размъкнати, а лицето му беше издрано. Явно бе участвал в някакво сбиване, но той каза, че е паднал от колелото си. Оставих го. Сега съжалявам. Дори накарах баща му да повярва, въпреки че знаех, че същата вечер Джерълд бе взел колата. Тогава си мислех, че това все пак е негов личен живот и понеже той е добре възпитан, не може да бъде нещо лошо. Но после в очите му имаше нещо… имаше нещо…

— Клер, ти подозираш, че Джерълд е пробвал наркотици?

— Не знам. — За момент тя си позволи да закрие с длани лицето си. — Не знам, но съм сигурна, че трябва да направим нещо, преди да е станало по-лошо. Вчера Джерълд се е сбил в училище. Изключиха го. Тес, обвиняват го, че се опитал да удуши едно момче… с голи ръце. — Тя погледна към ръцете си. Венчалната й халка блестеше на светлината. — Никога преди не е имал неприятности.

Тес усети как кръвта й се смразява. С мъка преглътна и после много внимателно попита с почти неутрален тон:

— Какво каза Джерълд за сбиването?

— Нищо. Поне не на мен. Знам, че говориха с Чарлтън, но никой от двамата не сподели с мен. Чарлтън е притеснен. — Погледът й срещна този на Тес и веднага се сведе. — Съпругът ми опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило, но аз виждам. Знам колко ще е опасно, ако нещо попадне в пресата, и се ужасявам от мисълта как ще се отрази това на кампанията му. Той продължава да твърди, че Джерълд има нужда единствено от няколко дни почивка и после ще се успокои. Ще ми се да можех да му повярвам.

— Искаш ли да поговоря с Джерълд?

— Да. — Клер се протегна и хвана ръката й. — Много бих искала. Не знам какво друго бих могла да направя. Бях по-добра съпруга, отколкото майка. Изглежда, изпуснах Джерълд. Наистина много се притеснявам за него. Понякога изглежда толкова дистанциран, толкова затворен в себе си, като че ли знае нещо, което никой друг не знае. Надявам се, че ако поговори с някого извън семейството, който все пак е част от нас, той ще разкрие душата си.

— Ще направя каквото мога, Клер.

— Знам, че ще успееш.

 

 

Рандолф Литгоу мразеше болницата. Мразеше Джерълд Хайдън за това, че го вкара в нея. Повече заради унижението, отколкото заради болката. Как щеше да се върне и да погледне момчетата, след като бе пребит от този особняк?

Малкият подлизурко си мислеше, че е голяма клечка в училището, защото баща му се готвеше да става президент. Литгоу се надяваше, че Чарлтън Хайдън ще загуби изборите. Надяваше се да изгуби толкова катастрофално, че да трябва да се измъква от Вашингтон през нощта, като вземе със себе си и побъркания си син.

Литгоу се сви в леглото и ужасно му се прииска вече да е време за посещения. Отпи сок с една сламка и успя да преглътне, макар че дяволски огън изгаряше гърлото му. Когато отново стъпеше на крака, щеше да накара това мазно нищожество да си плати.

Отегчен, неспокоен и изпълнен със съжаление към себе си, Литгоу започна да превключва каналите на телевизията. Не беше в настроение да слуша новините в шест часа. Можеше да чуе всичко това в „Настоящите събития“, когато се върнеше в училище. Превключи на някаква комедия. Знаеше проклетия диалог на този кон наизуст. Ругаейки, превключи на другия канал. Продължаваха новините. Точно когато Литгоу мислеше да се откаже и да почете някоя книга, показаха скицата, която Мери Бет Морисън бе изработила с полицейския служител. Тя изпълни целия екран.

Може би нямаше да й обърне внимание. Но очите… Те го накараха да присвие своите. Бяха същите очи, които видя, преди да загуби съзнание в ръцете на Джерълд. Съсредоточи се и се опита да допълни детайлите, които художникът беше пропуснал. Преди да бъде напълно сигурен, скицата изчезна и на нейно място се появи телевизионният репортер. Развълнуван и неспокоен, Литгоу превключи на канала на телевизионната новинарска мрежа. Можеха да го покажат пак.

Ако го видеше отново, имаше страхотна идея какво да направи по-нататък.

 

 

— Патрулни коли ще обикалят района през цялата нощ — каза Бен.

Ед все още се взираше в картата, сякаш чакаше нещо да изскочи от нея.

— Ако излезе, имаме шанс да го забележат.

— Не обичам да разчитам на шанса. — Ед погледна към хола. Горе Грейс вече привършваше третата си вечер на телефона. — Можеш ли да си спомниш колко пъти днес кръстосахме този квадрат пеша и зад кормилото?

— Остави тези сметки настрана. Слушай, партньоре, все още си мисля, че училището бе добра находка, Уейт може и да не позна момчето, но беше много нервен.

— Хората стават нервни, когато около тях се завъртят ченгета.

— Да, но имам чувството, че нещо ще се пропука, когато нашата Лоуенщайн успее да покаже скицата на всички ученици.

— Може би. Но това му дава на разположение и тази нощ, и още много часове утре сутринта.

— Но нали и двамата сме в къщата? Билингс е отвън и на всеки петнадесет минути има минаващ патрул. Тук тя е на по-сигурно място дори и от затвора.

— Мисля си за психиатричния профил, който направи Тес. Чудя се защо не мога да мисля като него.

— Защото не ти хлопа дъската.

— Не е само това. Знаеш как се чувства човек, когато е близо до един от тях. Няма значение колко са чалнати, няма значение колко са ненормални, ти започваш да мислиш като тях, да ги предугаждаш, да предвиждаш действията им.

— И ние го правим. Затова и ще го хванем.

— Не предугаждаме всичко. — Ед разтри очите си. Бяха започнали да го болят още от следобеда. — И не успяваме съвсем, защото той е дете. Колкото повече мисля за това, толкова съм по-сигурен. Не само заради показанията на Мери Бет Морисън. Децата поначало не мислят като възрастните. Питал съм се защо много деца са искали да участват във войните. Ами те никога не са се сблъсквали с факта, че са смъртни. На човек това не му идва наум, преди да навърши поне двадесет години.

Думите му напомниха на Бен за собствения му брат.

— Някои се сблъскват с това на шестнадесет.

— Не и този. Анализът на Тес води не само към един психопат, но и към един незрял човек.

— Значи трябва да започнем да мислим като деца.

— Вероятно е взел една доза, преди да отиде при Мери Бет Морисън. — Ед започна да крачи из стаята. — Станало е точно така, както тя казва — хленчел е като дете, на което са счупили любимата играчка. И какво прави тогава такова момче?

— Счупва играчката на някой друг.

— Точно в целта. — Ед се обърна към него. — Ти ще станеш страхотен баща.

— Благодаря. Виж какво, изнасилванията и нападенията, които са станали след случая с Морисън, нямат същия почерк.

— Знам. — Нали и той бе чел дума по дума всеки рапорт с надеждата да намери някаква връзка. — Може би не е нападнал друга жена, но това не значи, че изобщо не е нападал. Знаеш, че когато на един изнасилвач му се попречи да продължи, той става много нервен и разгневен. А този е дете. Трябва да си го изкара на някого.

— Искаш да кажеш, че е готов да се сбие с някой, с някое друго дете например?

— Искам да кажа, че ще се ориентира към по-слаб, към такъв, когото мисли за по-слаб от себе си. И ще се почувства по-добре, ако това е човек, когото познава.

— Значи трябва да проверим рапортите за телесни наранявания през последните дни.

— И болниците. Не мисля, че би го задоволило едно малко сбиване.

— Започна да мислиш като Тес — усмихна му се Бен. — Затова те обичам. Сигурно е тя — каза той, когато телефонът иззвъня. — Казах й да ми се обади, като се прибере вкъщи.

— Кажи й да взема калций.

Ед отново пое папката. Но тонът на Бен го накара да я остави.

— Кога? Имаш ли адреса? Ти и Ренок ще пазите тук, а ние ще го приберем. Слушай, Лоуенщайн, пет пари не давам кой… Кой? Господи Исусе Христе! — Бен прокара ръка по лицето си и се опита да помисли. — Иди при съдията Мейтер. Той е републиканец. Не, не се шегувам. Искам заповедта за обиск да е в ръцете ми след един час или ще отидем без нея.

Бен затвори. Ако се наложеше да рискуват, можеше и да стане така, все едно че са пили голяма глътка студена вода. Затова му трябваше една бърза голяма водка.

— Идентифицирали са скицата. Едно момче от болницата в Джорджтаун е познало в нея съученика си, който се е опитал да го удуши. Учи в „Сент Джеймс“. Капитанът е пратил при него човек да запише показанията му.

— Имаме ли името му?

— Според показанията на момчето това е Джерълд Хайдън. Живее в средата на квадрата очертан от Билингс.

— Тогава да тръгваме.

— За този ще трябва да вървим по каналния ред, партньоре.

— Майната му на каналния ред.

Бен не си направи труда да му каже, че винаги Ед е бил този, който е настоявал да спазват правилата.

— Момчето е син на Чарлтън Хайдън, изборът на народа.

Ед се втренчи в него за няколко дълги секунди.

— Ще се кача при Грейс.

Бен едва кимна, когато телефонът отново иззвъня.

— Парис.

— Бен, извинявай, че ви прекъсвам.

— Виж, докторе, не мога сега дълго да държа телефонната линия.

— Ще бъда кратка. Мисля, че е важно.

Бен погледна към часовника си и прецени, че на Лоуенщайн й трябват още петдесет и седем минути, преди да се обади.

— Казвай.

— Винаги съм се придържала много стриктно към съблюдаването на лекарската тайна. — Точно това сега й тежеше на душата. — Днес говорих с една жена, с една позната. Тя е много загрижена за сина си. Вчера той е участвал в едно много сериозно сбиване в училище. Почти е удушил другото момче. Бен, голяма част от това, което тя ми разказа, се свързва с профила на вашия сериен убиец.

— Счупил е играчката на някой друг — изрече Бен. — Кажи ми името, докторе. — В последвалото мълчание той си я представи как седи на бюрото си и се бори, за да пристъпи лекарската клетва. — Добре, ще го направим по друг начин. Кажи ми името Джерълд Хайдън познато ли ти е?

— О-о, господи!

— Тес, слушай, имам нужда от едно твое официално обаждане. Ние вече работим по въпроса за заповедта за обиск. Едно твое позвъняване може да ускори нещата.

— Бен, аз се съгласих да взема това момче за свой пациент.

Няма нужда да я ругая, помисли си той. Тя не може да бъде друга.

— Тогава можеш да решиш, че е в негов интерес по най-бързия начин да попадне в ръцете ни. И то жив. Обади се на Харис, Тес. Кажи му това, което каза на мен.

— Бъди внимателен. Сега той е много по-опасен.

— Вие двамата с малкото ме чакайте. Луд съм по вас.

Бен тъкмо затваряше телефона, когато Ед и Грейс влязоха в стаята.

— Ед ми каза, че вече знаете кой е.

— Да. Готова ли си да се оттеглиш от заниманието си на телефонна метреса?

— Повече от готова. Кога ще го хванете?

— Чакаме заповедта за обиск. Малко си пребледняла, Грейс. Искаш ли едно бренди?

— Не, благодаря.

— Говорих с Тес. — Бен извади цигара и си запали. Предложи и на Грейс. — Вашингтон е малък град. Днес е говорила с майката на Джерълд Хайдън. Дамата смята, че синът й има нужда от психиатър.

— Колко странно! — Грейс издуха дима от цигарата си. — Мислех си, че когато го открием, ще е нещо като кулминация. Вместо това — едно телефонно обаждане и лист хартия.

— Работата на полицията е свързана повече с писане по хартия — каза Ед.

— Да. — Опита да се усмихне. — И аз имам същия проблем с моята работа. Искам да го видя. — Отново смукна от цигарата си. — Все още искам да го видя, Ед.

— Защо не почакаш, докато вържем свободните краища? — Той докосна бузата й, а тя се обърна към него и го погледна. — Ти направи това, което трябваше, Грейс. Вече направи всичко за Катлин.

— Веднъж да свърши и мога да повикам родителите си и… Джонатан. Мисля, че ще мога.

 

 

На Лоуенщайн й бяха необходими по-малко от четиридесет минути, за да вземе заповедта. Шляпна я в ръката на Бен.

— Кръвта на Хайдън беше в справката в болницата на Джорджтаун. Съответства. Можеш да го хванеш. Ще наблюдаваме къщата, докато се обадите.

— Стой тук. — Ед сложи ръце на раменете на Грейс.

— Никъде няма да ходя. Слушай, знам, че светът има нужда от герои, но мисля, че аз имам нужда повече от теб. Така че бъди добро ченге, Джаксън, и се пази. — Хвана го отпред за ризата и го наведе, за да го целуне. — Ще те чакам.

— Грижи се за тази дама, Ренок — каза Бен, когато затваряха вратата. — Няма да ми е приятно да видя как Ед ще те срита.

Грейс дълбоко въздъхна и се обърна към новите си пазачи:

— Някой иска ли кафе?

 

 

Клер чу позвъняването на външната врата и почти изруга от раздразнение. Ако не тръгнеха до пет минути, щяха да закъснеят. След като позвъни на прислугата, тя приглади косата и сама отиде да отвори вратата.

— Детективи Джаксън и Парис. — Полицейските значки, които видя Клер, я изпълниха с тревога. — Искаме да поговорим с Джерълд Хайдън.

— Джерълд? — С години тя се беше учила да се усмихва и сега устните й автоматично се изкривиха в усмивка. — За какво става въпрос? — Момчето на Литгоу, помисли си тя. Родителите му сигурно ще поискат обезщетение.

— Имаме заповед за обиск, мадам. — Бен й я подаде. — Джерълд Хайдън се издирва за разпит във връзка с убийствата на Катлин Брийзуд и Мери Грайс и за опита за изнасилване на Мери Бет Морисън.

— Не! — Тя беше силна жена. Никога в живота си не беше припадала. И сега заби здраво нокти в дланите си, докато погледът й се проясни. — Това е някаква грешка.

— Ще се бавиш ли още, Клер? Трябва да тръгнем всеки момент. — Хайдън се показа на вратата. Дружелюбният израз на лицето му леко се промени, когато видя полицейските им карти. — Някакъв проблем ли има?

— Става дума за Джерълд. — Клер отново заби нокти в дланите си. — Те искат да приберат Джерълд. О, господи, Чарлтън. Те казват, че е извършил две убийства.

— Това е абсурдно.

— Заповедта е у съпругата ви, сенаторе. — Съчувствието, което Ед обикновено проявяваше, беше изчезнало. — Ние сме упълномощени да приберем сина ви за разпит.

— Обади се на Стюард, Клер — каза Чарлтън П. Хайдън и наистина реши, че е време да повика адвоката си. Въпреки че не вярваше и не можеше да го повярва. Хайдън сякаш видя как рухват годините на изграждане на силна и старателно издигната платформа. — Сигурен съм, че бързо ще изясним това недоразумение. Ще пратя да извикат Джерълд.

— Предпочитаме сами да се качим горе — каза Ед.

— Много добре.

Кандидатът за президент се обърна и се отправи към стълбите. С всяка крачка Хайдън чувстваше как целият му живот, амбициите му, надеждите му се изплъзват. Ясно, болезнено ясно виждаше погледа на Джерълд в кабинета на декана. Държеше се, когато почука на вратата на Джерълд. Държеше се като храбър мъж, застанал лице в лице с въоръжен взвод.

— Извинете, сенаторе. — Бен се протегна и блъсна вратата. Тя се отвори. Вътре лампите бяха запалени и радиото тихо свиреше. Но в стаята нямаше никой. Тя беше празна.

— Трябва да е долу. — Студена пот потече по гърба на Хайдън.

— Ще дойда с вас.

Ед кимна на Бен и влезе в стаята на Джерълд.

За по-малко от десет минути Бен се увери, че Джерълд Хайдън не е вече в къщата. Когато той се върна в спалнята, сенаторът и съпругата му го придружаваха.

— Имал е доста добро скривалище — посрещна ги Ед и посочи отвореното чекмедже на бюрото. — Моля не пипайте нищо — предупреди той Хайдън, когато сенаторът пристъпи в стаята. — Ще повикаме някой да опише всичко това. Изглежда, има около четиридесет грама хероин и около сто и двадесет грама трева. — С върха на молива си полицаят побутна капака на буркана.

— Това е някаква грешка. — В гласа на Клер започна да се прокрадва истерия. — Джерълд не взима наркотици. Той се ползва с добро име.

— Съжалявам. — Бен премести погледа си от Клер към компютъра, който заемеше почти цялото бюро. — После погледна към партньора си.

— Билингс се оказа прав — каза Ед, — апаратурата му е последна дума на техниката.

— Той не е в къщата…

 

 

Докато майка му хълцаше в спалнята, Джерълд прескачаше оградата между къщата на Ед и на покойната Катлин Брийзуд. Никога преди не се беше чувствал по-добре. Кръвта му кипеше, а сърцето му биеше до пръсване. Дезире го чакаше, чакаше го, за да я заведе в Отвъдното.

Ренок пиеше кафе в дневната, а Грейс си играеше със своята чаша и поглеждаше към часовника си. Къде ли бе Ед? Защо не се обаждаше?

— Знаете ли, аз съм голям ваш почитател, госпожице Маккейб.

— Благодаря ви, детективе.

— Изчаках Лоуенщайн да прескочи до Билингс, за да ви кажа, че и аз самият се опитвам да пиша.

„Кой ли не се опитва“, помисли си тя. Насили се да се усмихне. Не беше в стила й да не е любезна с хората.

— Наистина ли? Криминални романи ли пишете?

— Само разкази. — Широкото и приятно лице на полицая се изчерви от вълнение. — Човек с моята професия прекарва доста време в колата. Просто седи и чака. Това е идеално време за мислене.

— Може би ще ми покажете нещо, което сте написали?

— Не бих искал да ви притеснявам.

— Напротив, бих искала да видя. Защо не… — Гласът й заглъхна, когато видя променящия се израз на лицето му. Тя също беше чула. Тътрене на крака и отваряне на вратата.

— Защо не се качите горе? Заключете вратата. — Извади пистолета си и я хвана за ръка. — За всеки случай.

Тя бързо стана и тръгна, без да спори. Ренок държеше пистолета си с две ръце. Беше го насочил напред, докато се движеше.

В спалнята Грейс застана с гръб към вратата. Чакаше. Ослушваше се. Вероятно нямаше нищо. И какво ли можеше да има? Ед сигурно вече го бе заловил. Телефонът всеки момент ще иззвъни и той ще й каже, че всичко е свършило.

Чу как изскърца една дъска и отскочи. По челото й се стичаха капки пот и влизаха в очите й. Грейс ги избърса и се нарече глупачка. Сигурно бъдещият писател Ренок идваше да й каже, че всичко е чисто.

— Дезире?

Шепотът, с който беше произнесено това име, изсуши всяка капка пот по тялото й. Усети вкуса на страха. Той изпълни цялата й уста, но тя не можеше да го преглътне. Докато стоеше така, вперила поглед във вратата, дръжката се завъртя наляво, после надясно.

— Дезире.

Беше в капан. В капан. Думата отново и отново минаваше през мозъка й. Беше сама, изведнъж се оказа сама с човека, дошъл да я убие. С двете си ръце Грейс заглуши вика, който се опитваше да избухне от цялото й тяло. Знаеше, че той ще дойде. Знаеше и въпреки това се оказа хваната в капан. Но тя не беше безпомощна. Бързо се придвижи до нощното шкафче, отвори чекмеджето, в което държеше пистолета си, и непохватно започна да тършува вътре, когато вратата поддаде.

Той е дете, мислеше тя, докато се взираше в него. Как е възможно това момче — с избродиран крокодил на ризата, с пъпки по брадичката — да е убиецът на нейната сестра? Но когато погледна в очите му, видя отговора.

— Дезире, нали знаеше, че ще се върна?

— Аз не съм Дезире. — Той също имаше пистолет. Сърцето й спря да бие, щом го видя в ръцете му и като видя кръвта в долния край на ризата му. В другата си ръка носеше букет цветя. Букет розови карамфили.

— Няма значение как се наричаш. Ти се върна. Ти ме повика отново.

— Не е вярно. — Тя вдигна пистолета си, когато той пристъпи към нея. — Не се приближавай. Не искам да те нараня.

— Ти не можеш да го направиш.

Той се засмя, сякаш беше много доволен. Никога не бе желал нещо толкова силно, колкото желаеше нея. Никога не бе искал нещо повече от това да й достави удоволствие.

— И двама знаем, че няма да ме нараниш. В този миг ние сме над всичко. Ти и аз. Помниш ли какво беше? Помниш ли, Дезире? Животът ти изтече през пръстите ми, докато моят се вля в теб.

— Ти си убил сестра ми. Знаеш го. И полицията го знае. Те идват.

— Аз те обичам. — Той пристъпи по-близо към нея, докато говореше. Тези очи почти я хипнотизираха. — Можеш да бъдеш единствената. Заедно можем да направим всичко, да бъдем всичко. Ти ще продължаваш да се връщаш при мен. Аз ще продължавам да слушам и да чакам. Ще бъде точно както преди. Отново и отново.

Подаде й цветята.

Чуха шума едновременно. Грейс видя Ренок на вратата. Кръвта се стичаше по лицето му от раната, направена от куршума на Джерълд. Полицаят се бе подпрял и се опитваше да се задържи изправен.

Джерълд се обърна. Устните му се изкривиха. Насочи пистолета си, но Грейс стреля първа.

 

 

— Какво става тук, по дяволите?

Бен и Ед ускориха крачките си, когато видяха как Лоуенщайн се опитва да разбие външната врата.

— Отидох да занеса лешници на Билингс и да му кажа, че всичко вече приключи. Когато се върнах, врата й беше заключена.

Мигом тримата извадиха оръжията си и когато влязоха, се разделиха. Ед видя кръвта. Погледът му проследи следата й към горния етаж. Вече се бе насочил нагоре, когато чуха изстрела.

Сърцето му спря да бие. Краката му сами тичаха по стълбите. Чу някой да вика дрезгаво името на Грейс, но не разбираше, че викът идва от собствената му уста. Натъкна се на Ренок и го подмина. Беше готов да убива, беше изпълнен с желание да убива.

Грейс се бе изхлузила до пода, с гръб, опрян на леглото. Все още държеше пистолета в ръката си. Лицето й беше като платно, а очите й — потъмнели и замаяни. Но дишаше. Ед смачка с подметката си карамфилите, когато се насочи към нея.

— Грейс? — Докосна я. Хвана раменете й, милваше лицето й, косата й. — Грейс, искам да ми кажеш нарани ли те! Погледни ме, кажи нещо, Грейс. — Докато й говореше, взе пистолета от ръцете й.

— Беше толкова млад. Просто не можеш да повярваш колко е млад. Донесе ми цветя. — Втренчи се в Ед, когато той закри от погледа й проснатото на няколко стъпки от нея тяло. — Каза, че ме обича. — Когато започна да се задъхва, той се опита да я привлече към себе си, но тя го задържа настрана. — Не. Добре съм. Добре съм.

Лоуенщайн вдигна телефонната слушалка.

— Според Ренок ти си му спасила живота. Държала си се като професионалист.

— Да. — Грейс подпря главата си с ръка. — Ед, наистина съм добре. Но не мисля, че мога да стана без нечия помощ.

— Облегни се на мен — прошепна той. — Само малко.

Тя отпусна глава на раменете му.

— Добре.

— Момче, няма да можеш да се оправиш. — Бен се беше навел над Джерълд. Беше видял раната и знаеше, че въпреки че Лоуенщайн беше извикала вече Бърза помощ, това нямаше да му помогне. — Ако има някакъв товар, който искаш да свалиш от плещите си, сега е моментът.

— Не се страхувам да умра — каза Джерълд. Той не чувстваше болка. Затова изживяването му беше още по-сладко. — Това е върховно блаженство. Дезире го знае. Тя вече го е преживяла.

— Ти ли отне живота на Дезире и Роксана?

— Аз им дадох най-доброто. — Джерълд погледна и видя лицето на Дезире, надвесено над него. — Дезире!

Въпреки че Ед се опита да я дръпне настрана, Грейс остана и продължи да се взира в Джерълд. Тя бе искала този миг и щеше да го носи със себе си до края на своя живот. Искала беше справедливост, но в този момент не беше сигурна какво точно значи това.

— Ще се върна — каза й Джерълд. — Ще чакам. Помни. — Устните му се изкривиха, преди да умре.

— Ела долу, Грейс. — Ед я избута от стаята.

— Мислиш ли, че някога ще разберем защо? Защо?

— Трябва да се научиш да бъдеш удовлетворена и от отговорите, които не намираш. Седни. Ще ти сипя малко бренди.

— Няма да откажа. — Седна. Подпря лакти на коленете си и постави лицето си в дланите. — Казах му, че не искам да го нараня. Бог ми е свидетел, че наистина го мислех. Като го видях, като разбрах как е станало всичко, вече не го мразех толкова много.

— Ето ти питието.

— Благодаря. — Успя да отпие малка глътка, а след нея една наистина голяма глътка. — И така… — Тя подсмръкна и си почеса носа с опакото на ръката. — Как мина денят ти?

Ед я погледа известно време. Цветът й бе започнал да се връща, а ръката й не трепереше. Твърда жена, помисли си той. Тя е много твърда. Наведе се към нея и взе чашата от ръцете й. Грейс разтвори ръце и той я притисна към себе си.

— О-о, Ед! Никога повече не искам да се чувствам така изплашена, никога.

— И аз също.

Обърна към него глава, така че да може да притисне устните си към врата му.

— Ти трепериш?

— Не, това си ти.

Засмя се и се притисна още по-силно към него.

— Няма значение.

Бен се поколеба на вратата, после се изкашля и влезе.

— Чупка, Парис — озъби му се Ед.

— Само една минута. Виж, Грейс, имаме показанията на Ренок, така че няма да има нужда да бързаш с твоите. Ще оттеглим хората си оттук колкото е възможно по-бързо и ще ви оставим най-сетне сами.

— Благодаря. — Грейс се отдръпна малко от Ед, толкова, колкото той да може да подаде ръка на Бен. — Ти си приятел, партньоре.

— Искаше ми се да бяхме по-бързи. — Той пое протегнатата му ръка и я стисна. — Преживяхме тежко време, Грейс. Тес искаше да ти предам, че ако имаш нужда да поговориш с някого за това, тя е на твое разположение.

— Знам, кажи й, че с радост й връщам съпруга за вечерите.

Бен постави ръка на рамото на Ед.

— До утре сутрин.

— Да.

Когато Бен излезе, Ед отново подаде чашата на Грейс.

— Пийни още малко.

— Мога да изпия цялата бутилка.

Чу стъпките и гласовете по стълбите и знаеше какво означават те. Този път не отиде да гледа.

— Ед, ще имаш ли нещо против? Не искам да оставам тук. Искам да си ида у дома.

Докосна бузата й, преди да се изправи. Не беше възможно да стои близо до нея, когато я загубваше.

— Съжалявам, Грейс, но няма как тази нощ да се върнеш в Ню Йорк. След няколко дни, когато приключим с документите…

— Ню Йорк? — Грейс остави брендито. То не й беше нужно повече. — Казах, че искам да си отида у дома. А това е в съседната къща.

Когато Ед се обърна и я изгледа втренчено, тя му се усмихна.

— Разбира се, ако предложението ти все още е в сила.

— В сила е. — Той обви ръката си около нея. — Моята къща все още не прилича много на наш дом, Грейс. Има нужда от много работа.

— Вечерите ми са свободни. — Тя се сгуши в прегръдките му. — Не съм ти го казвала досега, но когато за пръв път дойдох тук, си избрах твоята къща за дом, в който най-много бих искала да живея. Хайде да се прибираме у дома, Ед.

— Хайде. — Той й помогна да се изправи.

— Само още едно нещо — разроши косата си Грейс. — Няма да ти гладя ризите.