Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (14)

Глава 13

Чарлтън П. Хайдън бе направил една много успешна предизборна обиколка на север. В Детройт имаше солидната подкрепа на синдикатите. Работниците в сини дочени дрехи бяха застанали зад него, привлечени от кампанията му „Америка на американците“. Фордовете и шевролетите бяха украсени с огромни афиши „Хайдън е Америка — солидност, сигурност, успех“. Той говореше просто, на обикновен език. Бе редактирал двете речи, написани от съветниците му. Пътят му към Белия дом бе продължил повече от едно десетилетие.

Хайдън предпочиташе мерцедес, но лично провери дали персоналът му е наел линкълн. Появата му на Тайгър Стадиум бе приветствана с бурни възгласи. Портретът му, с шапка на бейзболен защитник, с купа в ръце, бе публикуван на първа страница на „Фрий Прес“. Тълпите в Мичиган и Охайо бяха гласовити, хората повярваха на обещанията му и ръкопляскаха на речите му.

Вече подготвяше предстоящото пътуване до сърцето на Америка — Небраска, Канзас и Айова. Искаше зад него да застанат и фермерите. Ако се наложеше, щеше да разкаже за своя прапрадядо, който бе обработвал земята. Това го бе направило син на Америка, солта на земята.

А когато спечелеше изборите… Хайдън никога не казваше „ако“… щеше да приложи плановете си за укрепване на страната. Той вярваше в Америка, така че в страстните му речи имаше искреност. Вярваше, че съдбите — неговата и на неговата родина — са сплетени и знаеше, че игрите и войната трябва да се играят, за да бъдат спечелени. Беше човек, който имаше една-единствена цел: да управлява, и то да управлява добре. Някои ще страдат, някои ще правят саможертви, някои ще плачат. Хайдън твърдо вярваше, че нуждите на мнозинството са над тези на малцинството. Дори ако това малцинство бе неговото семейство.

Обичаше съпругата си. Истината бе, че никога не би се влюбил в неподходяща жена. Амбициите изпълваха почти изцяло същността му. Клер му подхождаше… външният й вид, произходът й, маниерите й. Тя бе Меривил и както Вандербилт и Кенеди, бе израснала в удобство и богатство. Клер бе умна жена и разбираше, че в техните среди планирането на менюто бе толкова важно, колкото и да си плащаш сметките.

Беше се омъжила за Хайдън с ясното съзнание, че деветдесет процента от енергията му ще бъдат отдадени на неговата работа. Той беше енергичен, решителен човек и вярваше, че десет процента от времето му са предостатъчни за семейството му. Ако някой го обвинеше, че пренебрегва семейството си, той по-скоро щеше да се изсмее, отколкото да се притесни.

Той ги обичаше. Обикновено очакваше всички от семейството му да се представят навсякъде и във всичко най-добре. Това бе въпрос на гордост и амбиция. Беше доволен, когато видеше жена си красиво облечена. Доволен бе, когато видеше сина си в първата десетка в училище. Хайдън не беше човек, който показва какви са очакванията му. Но ако Джерълд пропаднеше и не успееше да се дипломира, нещата щяха да се развият по-различно. Хайдън искаше синът му да е най-добър във всичко и затова изискваше най-доброто от него.

Виждаше, че Джерълд има най-доброто образование и се гордееше със сина си. Хайдън вече правеше планове за неговата политическа кариера (въпреки че нямаше намерение да отстъпи властта си в близките няколко десетилетия). Но когато го направеше, щеше да я отстъпи на сина си.

Очакваше Джерълд да е готов за това и да го желае.

Момчето беше добре възпитано, умно и разумно. Джерълд прекарваше прекалено много време сам, но Хайдън обикновено не му обръщаше внимание. Момчето бе емоционално свързано със своя компютър. Все още в живота му нямаше момичета и бащата можеше само да бъде по-спокоен. Момичетата обикновено бяха на второ място при юношите с амбиции, които залягат над книгите. Е, синчето не изглеждаше много красиво на външен вид. Беше закъсняла грешка, както Хайдън често си казваше. Джерълд беше прекалено кльощав и ако не му напомняха да ходи изправен, вървеше отпуснат. Винаги присъстваше на официалните вечери и на осемнадесет години добре се оправяше в политиката и светските разговори.

Рядко създаваше грижи на баща си.

Доскоро.

— Клер, напоследък момчето е все нацупено.

— Е, Чарлтън! — Клер вдигна перлената огърлица и диамантената брошка, за да види кое подхожда повече на тоалета й. — Позволи му и той да си има своите настроения.

— А какво ще кажеш за главоболието му, което и тази вечер му пречи да присъства на вечерята? — Чарлтън П. Хайдън се мръщеше на вида на маншетите си. Пералнята напоследък много бързо ги съсипваше. Ще трябва да поговори с прислугата.

Когато съпругът й погледна настрани, в очите на Клер се появи тревога.

— Мисля, че напоследък прекалено много учи. Прави го, за да ти се хареса. — Тя реши да сложи перлите. — Знаеш колко много държи на твоето мнение.

— Той е умно момче. — Огледа дали е добре изгладено сакото му. — Няма нужда да се разболява.

— Това е само едно главоболие — промърмори тя. Днешната вечеря бе много важна. Всички бяха важни по време на избирателна кампания. Каквито и притеснения да имаше за сина им, не би искала да ги споделя точно сега. Съпругът й беше добър човек, честен, но не толерираше слабостите. — Не го притискай точно сега, Чарлтън. Смятам, че изживява някакъв период.

— Мислиш за тези драскотини по лицето му. — Доволен от това как изглежда сакото му, той погледна дали блестят обувките му. Имиджът. Имиджът е толкова важен. — Вярваш ли в това, че е минал с колелото си през някакъв розов храст?

— Защо да не вярвам? — Опитваше се да закопчае огърлицата си. Беше отвратително. Пръстите й бяха влажни. — Джерълд не лъже.

— Но никога не е бил и непохватен. Клер, да ти кажа честно, струва ми се, че не прилича на себе си, откакто сме се върнали от север. Изглежда нервен и напрегнат.

— Загрижен е за изборите. Това е всичко. Иска ти да победиш, Чарлтън. За Джерълд ти вече си президент. Моля те, закопчай ми огърлицата. Тази вечер съм само нерви.

Хайдън покорно прекоси стаята и закопча огърлицата.

— Нервна си?

— Няма да отрека, че ще бъда много доволна, когато изборите приключат. Разбирам под какво напрежение си, и ние също, Чарлтън… — Протегна се през рамото му и го хвана за ръката. Може би все пак по-добре да му го каже сега и да види каква ще е реакцията му. — Мислиш ли… смяташ ли, че Джерълд може би вече… пробва?

— Пробва какво?

— Наркотици.

Не му се случваше често нещо да го завари толкова неподготвен. За десет секунди Хайдън просто онемя.

— Това е абсурдно.

— Защо?

— Джерълд беше от първите, които се включиха в кампанията срещу употребата на наркотици в училище. Дори написа статия за опасните последици.

— Знам. Знам. Бях ужасена. — Но въпреки всичко тя не можа да се отърси изцяло от подозренията си. — Просто от известно време ми изглежда толкова блуждаещ и капризен. Особено в последните няколко седмици. Или се затваря в стаята си, или прекарва вечерта в библиотеката. Чарлтън, момчето няма никакви приятели. Никой не му се обажда по телефона. Никой не е идвал у нас. Миналата седмица се сопна на Жанет за това, че е взела дрехите му за пране.

— Знаеш как се отнася към личните си вещи. Ние винаги сме се съобразявали с това неговото чувство.

— Чудя се дали не сме се съобразявали прекалено много.

— Искаш ли да поговоря с него?

— Не. — Затвори очи и поклати глава. — Глупаво беше от моя страна. Това е просто от напрежението. Знаеш колко се притеснява Джерълд, когато го наставляваш.

— За бога, Клер, аз не съм чудовище.

— Не. — Тя хвана ръцете му и ги стисна. — Точно обратното, скъпи. Понякога за всички нас е трудно да бъдем толкова силни и добри като теб. Нека го оставим за известно време сам. Нещата ще се оправят, когато се дипломира.

 

 

Джерълд изчака, докато излязат. Страхуваше се, че баща му може да влезе и да настоява той да отиде с тях на вечерята. Някаква глупава вечеря от пиле и аспержи. Всички щяха да говорят за политика, да излагат мнението си и да следят с крайчеца на окото си за реакцията.

Повечето щяха да се присъединят към теориите на баща му. Хората вече се умилкваха около него. На Джерълд му се повдигаше от тях. Повечето искаха да измъкнат нещо за себе си. Като репортерите например, които се въртяха и душеха около къщата им. Искаха да се докопат до някаква мръсотия за Чарлтън П. Хайдън. Но нямаше да могат, защото баща му беше съвършен. Баща му беше най-добрият. И когато го изберяха през ноември, щяха да видят. Баща му нямаше нужда от никого. Щеше да изрита всички тези кутрета от топлите им местенца и да управлява както трябва. И Джерълд щеше да бъде до него и щеше да разделя властта му. И щеше да се смее. Да се присмива на всички тези идиоти.

Жените щяха да идват и да се молят синът на президента на Американските щати да им обърне внимание. Мери Бет щеше да съжалява, че го е отблъснала. Почти любовно прокара пръстите си по белега от издраното по лицето си. Ще падне на колене и ще го моли да й прости. Но истинската власт не прощава. А наказва. Той ще накаже Мери Бет и всички останали курви, които даваха обещания, без да имат намерения да ги изпълнят.

И никой няма да може да го пипне с пръст, защото той ще е над тяхното състрадателно разбиране. Той все още изпитваше болка. Дори и в момента раната на крака му пулсираше. Скоро всичко това нямаше да го има. Знаеше тайната и тя бе в главата му. Той е роден, за да бъде велик. Точно както винаги му беше казвал баща му. Затова и никой от тези ограничени същества в училище не можеше да му бъде приятел. Истински великите и истински властните никога не са били разбрани. Но са им се възхищавали. Благоговеели са пред тях. Ще дойде време, когато ще държи света в ръцете си, подобно на своя баща. Ще има властта и силата да го промени или да го разруши.

Изкикоти се. После бръкна в запасите си. Джерълд никога не пушеше вкъщи. Знаеше, че сладникавата миризма лесно може да бъде усетена и прислужниците щяха да кажат на родителите му. Когато имаше трева за пушене, излизаше навън. Въздържаше се от цигари. И двамата му родители бяха ревностни борци за правата на непушачите. Всяка следа от дим, тютюн или нещо такова щеше да наруши чистотата на въздуха на Хайдън. Джерълд отново се изкикоти. Бутна настрана тревата и взе РСР^[1]. Божествен прах. Едно смръкване и можеш да се почувстваш като ангел. Или като сатана.

Родителите му щяха да отсъстват с часове. Слугите бяха в своето крило на къщата. Имаше нужда от едно смръкване. Не, не беше нужда. Нуждите бяха за обикновените хора. Той искаше да смръкне веднъж. Искаше му се да отлети високо в небесата, докато слуша следващия разговор. Защото следващата щеше да страда. Джерълд взе бойния пистолет на баща си, този, с който капитан Чарлтън П. Хайдън беше разстрелял толкова много жълти във Виетнам. Баща му получил медали за това, че е убивал непознати. Имаше нещо славно в това.

Джерълд не искаше медали, искаше само да си направи удоволствието. Да си направи голямо удоволствие. Тийнейджърът в него отвори прозореца, преди да запали тревата. А лудият включи компютъра, за да търси.

 

 

Грейс прекара първата си вечер на телефона, разкъсвана между забавлението и учудването. Радваше се, че все още има неща, които да я изненадват. Да работиш в областта на изкуствата и да живееш в Ню Йорк не означаваше, че си видял и чул всичко. Провеждаше телефонни разговори със стенещи и вайкащи се мъже, с мечтатели, с особняци и ексцентрици, със светски лъвове. Винаги беше смятала, че е освободена по отношение на секса, но просто заекна повече от един път. Някакъв мъж, който се обади от Западна Вирджиния, веднага позна, че е новачка.

— Не се притеснявай, сладур, ще ти покажа как става.

Работи в продължение на три часа и трябваше да се пребори с пристъпа на кикот, с шока и с неудобството, което изпитваше при мисълта, че Ед я чака долу.

В единадесет часа проведе последния си разговор. Като подреди бележките си (човек никога не знае какво може да му потрябва), слезе при Ед. Веднага го видя, а след това забеляза и партньора му.

— Здрасти, Бен. Не знаех, че си тук.

— Ти прие всички условия. — Той погледна часовника си и видя, че времето, в което техният човек обикновено извършваше нападенията си, е минало. Все пак щеше да му даде още половин час. — Е, как се справяш?

Грейс седна на облегалката на стола. Погледна към Ед и после сви рамене.

— По-различно е. Понякога… няма значение.

Ед я наблюдаваше, докато говореше. Можеше да се закълне, че се чувства смутена и объркана.

— Имаше ли някой, който да те накара да се почувстваш неудобно или подозрително?

— Не. През повечето време говорех с мъже, които просто търсеха компания, симпатия и по някакъв странен начин искаха да останат верни на съпругите си. Да говориш по телефона е много по-безопасно и по-малко драстично, отколкото да плащаш за проститутка. Но вие ще получите записите.

— Добре. — Ед вдигна вежди и попита: — Това ли те притеснява?

— Може би. — Започна да навива на пръста си плат от ръкава на ризата си. — Човек се чувства странно, като си помисли, че момчетата в участъка ще слушат всичко, което съм говорила. — Но както винаги жилава и издръжлива, тя просто се отърси от тази мисъл. — Аз самата не мога да повярвам на нещата, които наприказвах. Имаше едно хлапе, което отглеждаше бонзаи, тези малки японски дръвчета. През по-голямата част от разговора ни той ми повтаряше колко много ги обича.

— Има ги всякакви. — Бен й подаде цигара. — Някой от тях поиска ли да се срещне с теб?

— Чух някои намеци, но нищо сериозно. Между другото показното днес следобед ми помогна да се справя тази вечер. — Вече се беше отпуснала и дори й беше забавно. — Прекарах следобеда с Изабел. Тя вече пет години е на телефона. След като я слушах как работи в продължение на няколко часа, вече можех да се спусна по течението. И освен това ми дадоха помощна литература. — Тя взе от масичката за кафе една синя папка. — Моето ръководство.

— Дай го, по дяволите! — Бен го взе от ръцете й, почти доволен.

— В него се изброяват различни сексуални наклонности, обикновените и няколко, за които не бях чувала.

— И аз също — промърмори Бен, като продължи да разлиства страниците.

— Освен това ти обогатява речника — как да кажеш едно и също нещо по различни начини. — Изпусна дима от цигарата си и се засмя. — Знаеш ли колко начина има да кажеш… — Но като се обърна към Ед спря. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че не трябва да продължи. — Е, добре. Ще се справя. Но искам да ви кажа, че да правиш секс е далеч по-лесно, отколкото да говориш за него. Някой иска ли шоколадови бисквити със сметана?

Ед кимна, а Бен само издаде някакъв стон, продължавайки да чете.

— Ще ти пораснат косми и на дланите — меко му каза Ед, когато Грейс излезе от стаята.

— Може би си заслужава — Бен направи една физиономия и погледна към Ед. — Не можеш да си представиш какво има тук. Не е за вярване. Защо ли не работим в Нравствената полиция?

— Жена ти е психолог — напомни му Ед. — Нищо от това, което е тук, няма да може да я изненада.

— Да, прав си — каза Бен и остави папката настрана. — Струва ми се, че Грейс се справя добре.

— Така изглежда.

— Дай й време, Ед. Тя има необходимост да го направи. Твърде вероятно е и да предизвика убиеца.

— Но когато го предизвика, всичко може да се стовари на нейната глава.

— Ние сме тук, за да не позволим това да се случи — спря за момент. Знаеше какво означава да искаш да сриташ нещо, но да нямаш край себе си нищо достатъчно голямо. — Помниш ли как се чувствах, когато миналата година Тес бе замесена?

— Помня.

— Аз съм на твоя страна и винаги съм бил.

Ед спря да крачи напред-назад и хвърли поглед на стаята. Странно колко бързо тя се бе превърнала в стая на Грейс. Катлин вече я нямаше. Може би Грейс не го осъзнаваше. Но беше изместила присъствието на сестра си с отворените си списания, с разхвърляните си обувки. Цветята във вазата бяха започнали да увяхват. Имаше прах по мебелите. За няколко дни, без дори да го съзнава, беше превърнала къщата на сестра си в дом.

— Искам тя да стане моя жена.

За миг Бен се втренчи в колегата си, а после се отпусна в един стол.

— Да ме вземат мътните. Попита ли я вече?

— Да, попитах я.

— И?

— Трябва й малко време.

Бен кимна. Отлично го разбираше. Тя имаше нужда от време. Ед нямаше.

— Искаш ли един съвет?

— Защо не?

— Не я оставяй да мисли прекалено дълго. Може да разбере какво магаре си. — Ед се намръщи. Бен стана и се пресегна за сакото си. — Няма да ти навреди, ако разгледаш това ръководство. Страница шеста, изглежда, е най-добрата.

— Тръгваш ли си? — попита Грейс, като влезе в стаята с поднос със сладки и три бири.

— Джаксън и сам ще се справи да те опази тази вечер. — Бен си взе една сладка и я отхапа. — Ужасни са.

— Знам. — Засмя се тя, когато Бен си взе още една. — Нямаш ли време за една бира?

— Ще си я взема. — Той пусна бутилката в джоба си. — Добре се справяш, сладур. — И понеже тя изглеждаше чудесно, той се наведе през таблата и я целуна. — Ще се видим утре.

— Благодаря. — Грейс изчака, докато чу шума от затварящата се врата, и после остави таблата на масата. — Страхотен е.

— Най-добрият.

Докато Бен беше с тях, не се налагаше да си говорят двамата. Сега Грейс седна на крайчеца на дивана и си отчупи бисквита.

— Предполагам, че го познаваш отдавна.

— Много отдавна. Бен има най-добрата интуиция в отдела.

— И твоята не изглежда лоша.

Ед внимателно я наблюдаваше.

— Тя ми казва, че трябва да те натоваря на първия влак за Ню Йорк.

Грейс вдигна едната си вежда. Очевидно нямаше да си играят повече на котка и мишка.

— Още ли ми се сърдиш?

— Тревожа се за теб.

— Не искам да се тревожиш. — Усмихна се и му протегна ръка.

— Но се тревожа.

Когато пръстите му се преплетоха с нейните, тя ги поднесе към устните си.

— Мисля, че ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало досега. Съжалявам, че не мога да направя нещата по-лесни.

— Ти развали плановете ми, Грейс.

Тя му се усмихна загадъчно, когато той стисна ръката й.

— Наистина ли?

— Ела при мен.

Тя покорно се премести до него на дивана и се сгуши в ръцете му.

— Когато купих съседната къщи, бях решил, че ще я превърна в дома на моите мечти. И когато имах дом, щях да си потърся подходящата жена. Не знаех как трябваше да изглежда, но това не беше толкова важно. Щеше да бъде мила и внимателна и щеше да иска да се грижа за нея. Нямаше да работи, както работеше майка ми. Щеше да стои вкъщи, да се грижи за дома, за градината и за децата. Щеше да й харесва да готви и да глади ризите ми.

Грейс сбърчи нос.

— И на нея трябваше да й харесва да прави това?

— Тя щеше да обича да го прави.

— Звучи така, сякаш е трябвало да си намериш едно хубаво момиче от някоя ферма в Небраска, до което никой не се е докосвал в последните десет години.

— Не забравяй, че това бяха само мечти.

Тя сви устни и каза:

— Извинявай, продължавай.

— Ще ме чака вечер да се прибера. Ще сядаме заедно, ще си качваме краката на масата и ще си приказваме. Няма да си говорим за работата ми. Не бих искал съпругата ми да се докосва до нея. Тя ще бъде много крехка. А когато дойде време да се пенсионирам, просто заедно ще наглеждаме къщата. — Ед погали косата й и задържа ръката си под брадичката й. Седеше така и просто я поглъщаше — силните й скули, големите й очи, прекрасната й коса. — Ти не си тази жена, Грейс.

За миг много силно и много остро я прободе съжаление.

— Не, не съм.

— Но ти си единствената, която желая. — Той докосна устните си до нейните — така нежно и внимателно, че пулсът й заигра. — Виждаш ли, развали всичките ми планове. Трябва да ти благодаря за това.

Тя обви ръце около врата му и се сгуши още по-силно в него.

 

 

Грейс се събуди в прегръдките на Ед. Беше се завила до носа, а главата й почиваше на гърдите му. Първото нещо, което чу, бяха бавните и равномерни удари на сърцето му. Това я накара да се усмихне. Меката и омайна светлина се прокрадваше през прозореца. Чуваше се чуруликането на ранобудните птички. Краката й бяха преплетени в неговите. Усещаше топлина и сигурност, които се разливаха по цялото й тяло.

Обърна глава и притисна устните си до гърдите му в щастлива целувка. Чудеше се дали на света има жена, която да не иска да се събуди по този начин, щастлива и сигурна в прегръдката на любимия си.

Той се размърда и я привлече още повече към себе си. Тялото му бе така здраво, а силата му така овладяна. Усети топлината, влажността и чувствителността на неговата плът. Още преди да са се разпръснали последните сенки на съня, тя се надигна.

Милваше го, наслаждаваше му се, любуваше му се. Все още мързеливо докосваше с устни тялото му. Със задоволство усети ускорения бяг на сърцето му. Със закачлива усмивка обърна към него лице и го погледна.

Очите му бяха потъмнели от обзелите го чувства. И всичко се замъгли, когато я притисна към себе си и покри устните й със своите. Този път целувката му не бе нежна, а изпълнена с желание и безразсъдство. Силата му бе груба като желанието му. Грейс бе пометена от вълната на възбудата.

Самообладанието, на което той винаги разчиташе, се беше изпарило. Обикновено беше мъж, който се движи внимателно, добре осъзнавайки големината и силата си. Но не и в този момент. Те се търкаляха по леглото, все едно че бяха здраво свързани, и той си взе точно това, което искаше.

Тя трепереше, но не се чувстваше слаба. С всяка изминала минута страстта й нарастваше, така че посрещна желанието му с желание. Беше й показал нежността и дълбокото уважение, което я бе смаяло и удивило. Сега й показваше тъмната и опасна страна на своята любов.

Когато свършиха, почувстваха много повече от едно обикновено отпускане. Бяха почувствали освобождаването.

Тя все още дишаше тежко, когато той се отпусна върху нея. Главата му лежеше между гърдите й. Пръстите й бяха сплетени в косата му.

— Мисля, че открих заместител на кафето — успя да каже тя и се засмя.

— Няма нищо смешно, когато се отнася до кофеин — промърмори Ед. — Той ще те убие.

— Не, просто си помислих, че ако продължаваме така, ще мога да напиша свое ръководство за обучение. — Протегна ръце и ги обви около главата му. — Чудя се дали агентът ми ще успее да го продаде.

Той вдигна глава, така че брадата му докосваше кожата й.

— По-добре продължи да пишеш кримки.

Канеше се да каже още нещо, когато радиото до главата му изведнъж изгърмя, изпълвайки стаята с рок.

— Господи, как можеш да се събуждаш по този начин?

— Никой друг не може да накара кръвта ти да заиграе така, като го прави Тина Търнър.

Ед я взе в ръцете си, обърна я към себе си и я положи на възглавницата.

— Защо не се опиташ да поспиш още малко? Аз трябва да се приготвя за работа.

Продължаваше да го прегръща през врата. Беше толкова мил, когато се опитваше да я глези.

— По-добре да си взема един душ с теб.

Ед изключи Тина по средата на песента и отнесе Грейс до банята.

 

 

Половин час по-късно Грейс, седеше на кухненската маса и преглеждаше пощата, докато Ед приготвяше овесената каша.

— Сигурен ли си, че не мога да хапна онова датско сиренце?

— Нямаш никакъв шанс. Изхвърлих го.

Грейс вдигна поглед към него.

— Но то само малко беше позеленяло в ъгъла. — Сви рамене и продължи да преглежда пощата. — Прилича на хонорар. — Тя отвори плика, извади от него чека и го проучи. — Слава богу, старата Джиби, все още се оправя. Какво ще кажеш за малко орехови сладки?

— Грейс, тези дни сериозно ще трябва да си поговорим за диетата ти.

— Но аз не пазя диета.

— Точно затова.

Гледаше как сипва овесена каша в купата пред нея.

— Прекалено си добър с мен.

— Знам — каза той и й направи една физиономия. Премести тигана до собствената си купа. Докато сипваше в нея, хвърли един поглед на чека, който Грейс беше оставила настрана. Част от кашата се изплиска навън.

— Не улучи — спокойно каза тя и опита кашата.

— Ти много ли имаш от тези?

— От кое? О-о, от чековете с хонорари? Тази година получавам вече два пъти. Господ да благослови и двата. — Беше по-гладна, отколкото си мислеше, и лапна препълнена лъжица. Ако не трябваше да се пази, това може би щеше да започне да й харесва. — Плюс авансите, разбира се. Знаеш ли, може би със захар ще е още по-добро. — Пресегна се към захарницата и забеляза изражението му. — Нещо лошо ли има?

— Какво? Не. — Остави тигана настрана и взе кърпа да избърше разсипаното по масата. — Мисля, че нямах представа колко пари изкарваш с писането.

— Това е като игра на зарове. Понякога имаш късмет. — Отпиваше от първата си чаша с кафе. Забеляза, че той все още упорито търка едно петно от кашата. — Това проблем ли е?

Мислеше за съседната къща. Тази, за която беше спестявал. Тя можеше спокойно да я купи, без да се замисли.

— Не знам. Но предполагам, че може да бъде.

Не го беше очаквала. Не и от него. Истината бе, че на Грейс парите й бяха безразлични. Не беше чак нехайна към тях, както истинските богаташи, но все пак беше небрежна. Но тя си бе такава и когато беше бедна.

— Не, не трябва да бъде. В последните години писането на романи ме направи богата. Но аз не започнах да пиша за това. Нито за това продължавам. Мисълта, че можеш да промениш отношението си към мен заради моите пари, ми е противна.

— Мисля, че по-скоро се почувствах като идиот, защото си представях, че можеш да бъдеш щастлива да живееш тук, на подобно място, с мен.

Тя присви очи и се намръщи.

— Това наистина е първата глупост, която чувам от теб. Аз все още не знам кое е най-доброто за нас, но когато реша, мястото ще е последното нещо, което ще ме интересува. А сега защо не млъкнеш? Или искаш да ти запуша устата? — Бутна пощата настрана и взе вестника. Щом го разлисти, първото нещо, което видя, беше скицата на убиеца на Катлин.

— Вашите момчета работят бързо — меко каза тя.

— Искахме да излезе. Днес няколко пъти ще го показват и по телевизията. Искахме да имаме нещо по-солидно за пресконференцията.

Може да бъде всеки.

— Госпожа Морисън не можа да ни даде много подробности. — Не му хареса начинът, по който Грейс изучаваше рисунката. Все едно че искаше да запомни всяка черта, всяка извивка. — Мисля, че е успяла да опише формата на лицето и очите.

— Но той е дете. Ако проверите в гимназиите в околността, ще откриете стотици момчета, които отговарят на това описание.

Стомахът й се сви и тя стана да си сипе малко вода. Ед беше прав — беше запомнила всяка черта от лицето му. С или без скицата, нямаше да го забрави.

— Момче — повтори тя. — Не мога да повярвам, че един тийнейджър е направил това с Кет.

— Не всички тийнейджъри ходят само в пицариите, Грейс.

— Не съм глупачка — гневно се обърна към него тя. — Знам какво става, по дяволите! Може би не обичам да прекарвам живота си, като проверявам тъмни алеи и мръсни кьошета, но знам какво става. Аз го пиша всеки ден и ако съм наивна, то е така, защото така съм го избрала. Първо трябваше да приема факта, че сестра ми е убита, а сега трябва да приема факта, че е била убита… изнасилена, бита и убита… от някакъв младеж — престъпник.

— Психопат — поправи я тихо Ед. — Лудостта не подбира възрастови групи.

Тя стисна зъби и отново се върна към вестника си. Беше казала, че иска картината в съзнанието си. Сега я имаше. Бледа и слаба. Щеше да я изучи. Да изреже проклетата рисунка и да я закачи на стената в спалнята си. И когато го направи, щеше да опознае това лице като собственото си.

— Мога да ти кажа със сигурност, че миналата нощ не съм говорила с тийнейджъри. Внимателно слушах гласовете им по телефона — всеки нюанс, всеки звук. Щях да позная, ако някой от тях беше толкова млад.

— Гласовете на момчетата се променят след дванадесет-тринадесет години. — Когато тя се пресегна за цигара, той почти трепна. Грейс не биваше да продължава да живее само с кафе и тютюн.

— Не става дума само за дълбочината на гласа, а за интонацията, за израза. Диалозите са моята специалност.

Опитваше се да се успокои и прокара ръце през косата си.

— Щях да позная едно момче.

— Може би. Може би щеше да го познаеш. Ти забелязваш подробностите, запомняш ги и после наместваш. Забелязал съм това.

— Такъв ми е занаятът — промърмори тя.

Забрави за цигарата, докато изучаваше рисунката. В нея липсваха детайлите. Ако го наблюдаваше достатъчно дълго и достатъчно внимателно, можеше да им даде плът. Точно както правеше и с характерите на героите си.

— Косата му е къса. Доста консервативна прическа. Не изглежда като момче от улицата.

И той си беше помислил същото. Но една късо подстригана коса не стесняваше много броя на заподозрените.

— Успокой се малко, Грейс.

— Аз съм вътре в нещата.

— Но това не означава, че си обективна. — Обърна вестника с рисунката надолу. — Нито пък, че аз мога да бъда. По дяволите, това е работата ми и ти я превръщаш в ад.

— Как?

— Как? — Той пощипна върха на носа си и едва не се изсмя. — Може би има нещо общо с това, че съм луд по теб. Ако може вече да си отпуша устата, бих ти го казал. Не ми харесва, че трябва да говориш с всички тези мъже.

— Разбирам.

— Истината е, че това ми е противно. Не мога да разбера защо го правиш. Като полицай виждам ползата, но…

— Ти ревнуваш.

— Ужасно.

— Да, наистина. — Тя го потупа по ръката. — Знаеш ли какво, ако някой от тези мъже ме възбуди, ще дойда при теб.

— Аз не се шегувам.

— Господи, Ед, не може да бъде. Ще се побъркам. Не знам дали мога да те накарам да разбереш, но наистина е толкова странно да слушам всички тези мъже и да знам, че и друг ни слуша. Седях и се съсредоточавах върху всеки глас, който идваше по телефонната жица, и се чудех какво си мислят другите, които слушат и записват. — Въздъхна и си призна: — Предполагам, че се питах какво ще си помислиш, ако го чуеш и ти. И затова се мъчех да се концентрирам още повече.

Освободена от натрупаното напрежение, тя отново обърна вестника с рисунката.

— Трябва да погледна отвратителната страна на всичко това и в същото време да помня защо. Знаеш ли, аз ще го позная, когато го чуя. Обещавам ти.

Ед просто я гледаше. Нещо от това, което беше казала, отправи мислите му в нова посока. В това имаше смисъл. Може би точно в това имаше смисъл. Чу почукването на вратата.

— Това трябва да е смяната ми. Добре ли си?

— Да. Ще се опитам да поработя. Предполагам, че ще се почувствам по-добре, като се върна към работата си.

— Можеш да ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо. Ако не съм там, дежурният ще знае къде можеш да ме намериш.

— Добре съм наистина.

Хвана брадичката й.

— Обади ми се все пак.

— Добре, Хайде тръгвай вече, преди лошите момчета да са излезли по улиците.