Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (12)

Глава 11

Мери Бет Морисън се беше прегърбила над месечния им бюджет и слушаше кавгата на двете по-големи деца. Неуморни са, помисли си тя и се опита да разбере къде бе надвишила разходите в магазина за храна.

— Йон, ако се разстройваш така, когато Лори влиза в твоята страна, не трябва да играеш тази игра.

— Но тя играе нечестно — оплака се Йон. — Винаги играе нечестно.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Ако не се опитваше да намери откъде да съкрати сто долара на месец, можеше да изслуша аргументите им докрай.

— Може би ще е по-добре, ако прекратите играта и се приберете в стаите си.

Кроткият тон, с който им го каза, имаше желания ефект. Децата се успокоиха достатъчно, за да си изказват аргументите шепнешком.

Галеничето на семейството — Приси Пат, както я наричаха останалите деца по нейно желание, настояваше майка й да й оправи шнолата на косата. Патриша бе само на пет години, но си беше истинско девойче. Мери Бет остави настрана сметките и дълго се занимава с копринената й панделка. Шестгодишният й син правеше всичко възможно да предизвика друга битка между по-големият си брат и по-голямата си сестра, които се опитваха да превземат света. Телевизорът работеше, а котенцето, което имаха отскоро, фучеше срещу Бланки, техния кокер шпаньол. Беше обикновена петъчна вечер у семейство Морисън.

— Мисля, че оправих шевролета. Имаше нужда от синхронизиране.

Хари влезе в дневната, като бършеше ръце в кърпата за чинии. Мери Бет си помисли колко ли пъти му беше казвала да не разхвърля кухненските кърпи из цялата къща. Подаде си бузата за целувка. Усети аромата на одеколона му за след бръснене, който беше му подарила за рождения ден.

— Това е моят герой. Не искам да умира така!

— Успокой се, Йон — каза Хари и взе Пат на ръце. — Защо не отидем да видим как върви сега колата?

Мери Бет вдигна глава от бюрото. Идеята да излезе за малко навън я изкушаваше. Може би щяха да си купят сладолед или да поиграят с децата на миниатюрния голф. После погледна отново към сметките си.

— Трябва да привърша с това, за да мога утре сутринта да внеса парите.

— Изглеждаш уморена. — Хари лепна една целувка на бузата на Пат и после я пусна на земята.

— Само малко.

Той погледна към сметките и цифрите.

— Мога да ти помогна.

Без да се обърне, Мери Бет отговори:

— Много ти благодаря, но след последния път, когато ми помага, не ми стигнаха шест месеца, за да оправя нещата.

— Обиждаш, а? — Той разроши косата й. — Щях да ти се разсърдя, ако не беше истина… Йон, ти предизвикваш късмета си.

— Тя приема играта прекалено на сериозно — промърмори Мери Бет. — Точно като баща си.

— Игрите са сериозно нещо — наведе се той към нея и прошепна в ухото й: — Искаш ли да поиграем?

Тя се засмя. Това бе мъжът, когото познаваше повече от двадесет години и той все още ускоряваше пулса й.

— Ще приключа сметките чак в полунощ.

— Ще ти помогна ли, ако изведа малко децата?

Усмихна му се.

— Сякаш четеш мислите ми. Ако имам поне един час тишина, може би ще намеря начин да вмъкна в бюджета тези пари за новите дрехи.

— Не казвай нищо повече. — Той се наведе и я целуна. От мястото си на пода Йон притвори очи. Родителите му постоянно се целуваха. — Направи си една услуга и махни тези лещи. Твърде дълго стоя с тях.

— Вероятно си прав. Благодаря, Хари. Може би спасяваш моя здрав разум.

— Аз те харесвам луда. — Отново я целуна. После вдигна ръце и извика: — Някой да има настроение за разходка и огромен плодов сладолед със сметана? Среща в гаража след две минути.

Мигом се вдигна врява. Разпиляха се частите на играта. Затърсиха се обувки. Бланки изхвърча с лай, а котето го последва навън. Мери Бет подаде на Пат розовото й пуловерче с апликациите и напомни на Йон да й среше косата. Той не го направи, но важното беше, че му напомни.

За десет минути къщата се изпразни. Мери Бет се наслади на тишината и отново седна зад бюрото. Утре трябваше да направят едно семейно почистване, но точно сега нямаше дори да поглежда към хаоса, който децата оставиха след себе си.

Имаше всичко, което искаше — любящ съпруг, деца, които я караха да се радва, дом със специфична атмосфера и, надяваше се, шевролет, който няма да се подпали. Отново се наведе над сметките си и се отдаде на работата.

Половин час по-късно се сети за съвета на Хари да си махне лещите. Те бяха нейното единствено дребно удоволствие, което си бе позволила. Мразеше да носи очила. Мразеше ги от мига, в който на осем години ги сложи за пръв път. В гимназията често ходеше като сляпа из коридорите, защото отказваше да ги носи. Но като човек, който винаги е знаел какво иска и как да го постигне, едно лято си намери работа и отдели всеки спечелен цент за контактни лещи. От този момент нататък си създаде навика да ги слага, щом стане от леглото, и да ги оставя в разтвора за лещи, преди да си легне отново.

Когато четеше или се занимаваше с книжата им, очите обикновено я заболяваха след няколко часа. Тогава махаше лещите и продължаваше работата си с нос, забит в страниците. Недоволна, тя остави сметките и се качи на горния етаж, за да махне лещите за през нощта.

Мери бе много съвестна във всичко, което правеше. Почисти лещите, направи им нов разтвор и ги остави да киснат в него. Пат обичаше да рови в чекмеджето за червило, затова Мери Бет ги вдигна на горната лавица при лекарствата. Наведе се към огледалото в банята и реши да оправи грима си. Двамата с Хари с дни не бяха успели да намерят време да се любят. Но тази вечер, когато пратят децата в креватите им…

С усмивка Мери Бет се протегна за червилото си. Не обърна внимание на лаенето на кучето. Ако му се налагаше да излезе, трябваше да се постиска малко.

 

 

Джерълд натисна вратата на гаража, която водеше към кухнята, и влезе вътре. Отдавна не се бе чувствал така добре. Точно това усещане — на напрегнатост и очакване правеше живота ценен. Трябваше по-рано да го разбере. Беше все едно, че си полубог — като тези от старогръцките митове, с безсмъртен баща и смъртна майка. Героичен, безжалостен и благословен. Той наистина беше такъв. Баща му, силен и властен, изглеждаше недосегаем. Майка му беше красива… и вятърничава. А той, като техен син, можеше да почувства силата и да опознае страха. Комбинацията беше невероятна. И точно затова изпитваше съжаление и презрение към смъртните. Те минаваха в този живот като слепци, никога не разбираха колко близо до смъртта вървят или колко бързо той можеше да я предизвика.

Все повече заприличвам на баща си, мислеше си Джерълд. Все повече виждаше всичко, знаеше всичко. Скоро нямаше да има нужда от компютъра, за да му показва пътя. Той просто щеше да знае.

Навлажни устните си с език. Промъкна се през открехнатата врата. Не очакваше да има куче. Видя го, застанало в ъгъла и ръмжащо. Разбира се, че щеше да се наложи да го убие. Зъбите му проблеснаха в тъмнината в мига, когато го реши. И веднага съжали, че поради липса на време нямаше да може да опита и това. Отвори малко по-широко вратата и пристъпи вътре, когато я чу да вика:

— За бога, Бланки, стига! Господин Карлис отново ще се оплаче. — Мери Бет се приближи към задната врата. Движеше се повече по памет, не си направи труда да запали лампата. — Хайде, излизай.

От ъгъла си Бланки продължаваше да гледа към вратата на гаража и да ръмжи.

— Слушай, нямам време за теб. Искам да свърша със сметките. — Тя се приближи към него и го хвана за каишката. — Навън, Бланки. Не вярвам да се впрягаш толкова заради едно глупаво коте. Ще свикнеш с него. — Тя бутна кучето до вратата и го изтласка навън.

Смехът, който чу, смехът, изпълнен със задоволство, сякаш я сграбчи за гърлото, когато се обърна.

Тя бе всичко това, което Джерълд си мислеше, че е. Топла, мила и разбираща. Тя го чакаше, разбира се. Дори изгони кучето навън, за да не ги притеснява. Беше толкова красива с широко отворените си изплашени очи и с големия си закръглен бюст. Миришеше на хубаво. Спомни си как му казваше, че дълго и бавно се люби на поляната. Като я погледна, му се стори, че дори вижда детелини.

Искаше да я държи в ръцете си, да й позволи да направи всички нежни и гальовни неща, които обещаваше. И тогава щеше да й даде най-доброто. Върховното.

— Какво искаш? — Виждаше само сянката му, но това бе достатъчно, за да накара сърцето й да забие в гърлото.

— Всичко, което обеща, Мери Бет.

— Аз не те познавам. — „Запази спокойствие! — заповяда си тя. — Ако е дошъл да ограби къщата, да вземе каквото поиска.“ Лично щеше да му даде кристалните чаши от баба си. Благодари на Бога, че децата не са вкъщи. Благодари на Бога, че са на сигурно място. Семейство Фледспарс ги окрадоха миналата година и бяха необходими месеци, за да си вземат застраховките. Колко ли време беше минало, откакто Хари излезе? Мисълта й скачаше от едно на друго.

— Не, познаваш ме. Ти ми говореше. Говореше само на мен през всички тези нощи. Ти винаги ме разбираше. И сега най-после сме заедно. — Приближаваше към нея. Тя отстъпваше назад, докато гърбът й опря на стената. — Ще ти дам повече, отколкото можеш да си представиш. Знам как да го направя.

— Съпругът ми всеки момент ще се върне.

Той продължи да се усмихва, гледаше с невиждащ поглед, а устните му се разкривиха.

— Искам да ме съблечеш — така, както ми обеща. — Събра косата й в шепата си. Не за да я нарани, а за да се покаже твърд и непоколебим. Жените обичат мъжете да са твърди, особено деликатните жени с нежни гласове. — А сега, Мери Бет, искам ти да се съблечеш, бавно. После искам да ме докосваш навсякъде. Да направиш с мен всички тези приятни неща, които ми обеща, Мери Бет. Всички тези приятни нежни неща, които ми обеща.

Той беше дете. Дали наистина беше? Опита се да фокусира лицето му, но в стаята бе тъмно и образите бяха размазани.

— Не мога. Ти не искаш да направя това. Просто си тръгни и аз ще…

Думите й замряха, когато опъна косата й. Тя се сви от страх да не я удари. Със свободната си ръка той стисна гърлото й.

— Искаш да бъдеш заставена. Добре. — Говореше тихо, но възбудата му растеше, сграбчваше здраво сърцето му, изпълваше дробовете му. — И Дезире също искаше да бъде заставена. За мен това няма значение. Аз я обичах. Тя бе съвършена. Мисля, че и ти си съвършена, но трябва да се уверя в това. Ще те съблека. Ще те докосна.

Когато премести ръката си от гърлото към гърдите й, тя пое въздух, за да извика:

— Не го прави!

Пръстите му жестоко се впиха в нея. Гласът му се промени. Сега в него се прокрадна стенание, което я изплаши много повече, отколкото когато даваше заповеди.

— Не искам да крещиш. Не искам това. Ще те нараня, ако го направиш. Харесваше ми да слушам как крещи Роксана, но не искам ти да крещиш, Роксана беше уличница, разбираш ли?

— Да. — Трябваше да му каже всичко, което искаше да чуе. — Да. Разбирам.

— Но ти не си уличница. Ти и Дезире сте различни. Знам го от мига, в който те чух.

Отново беше се успокоил. Спокоен, въпреки че бе твърд като камък й се опитваше да се освободи от джинсите си.

— Сега искам да ми говориш, докато го правя. Приказвай ми, както го правеше преди.

— Не разбирам. — В гърдите й се надигнаха злоба и яд, когато той се притисна към нея. Господи, не можеше да направи това! Не може да е истина. Тя искаше Хари. Искаше своите дечица… — Не те познавам. Ти си сбъркал.

Той отпусна ръката си между краката й. Наслаждаваше се на това как тя се изви и изскимтя. Бе готова за него, влажна и готова.

— Този път ще го направя по-различно. Няма да бързам. Искам да ми покажеш някои неща, да направиш някои неща, а после, когато свърша, ще бъде по-добре, отколкото при другите. Пипни ме, Мери Бет. Другите не го направиха.

Тя плачеше и се мразеше за това. Това бе нейната къща, нейният дом и тя нямаше да се остави да бъде изнасилена по този начин. Протегна ръка към него и изчака, докато започне да пъшка. В отчаянието си тя го сръга с лакът в стомаха и побягна. Той я сграбчи за косата и жестоко я разтресе, докато притисна ръката й в топката на вратата на кухненското шкафче. В този момент тя знаеше, че ще я убие.

— Ти ме излъга. Ти си лъжкиня и курва като останалите. И аз ще се отнеса с теб, както се отнесох с тях.

Сълзите го разтърсваха. Удари я с опакото на ръката си. Устната й се разцепи. Вкусът на собствената й кръв я накара да се стегне.

Нямаше да умре по този начин. Не и в собствената си кухня. Нямаше да остави съпруга и децата си сами. Изпищя, издра с нокти лицето му, той се сви, а тя успя да се отскубне и да хукне към отворената врата. Беше решила да се бори за живота си, но и Бланки искаше да се представи като герой.

Малкото куче имаше остри зъби. С ожесточение то ги използва и здраво захапа ръката на Джерълд. Ревящ от болка, той успя да изрита кучето настрани, но когато се обърна, се озова срещу един голям кухненски нож.

— Махай се от къщата ми! — Мери Бет държеше ножа с двете си ръце. Беше прекалено замаяна, за да се изненада от своята решителност да го използва, ако той направеше само една крачка към нея.

Бланки успя да захапе нападателя за крака. Щом премина замайването й, отново го чу.

— Кучка — съскаше Джерълд, като се отдалечаваше към вратата. Никоя от тях не беше го наранявала. Болеше го лицето, а кракът му… чувстваше топлата лепкава кръв да се стича по джинсите му. Щеше да си плати за това. Всички щяха да си платят. — Лъжливи курви. Всички сте лъжливи курви! Аз исках само да ти дам това, което желаеше. Щях да бъда добър с теб.

В гласа му отново се долови стенание, което я накара да изтръпне. Звучеше като глас на малко, зло дете, което си е счупило любимата играчка.

— Щях да ти дам най-доброто. Следващия път ще ви накарам всички да страдате.

Когато Хари се прибра с децата след двадесет минути, Мери Бет все още седеше до кухненската маса, все още държеше ножа в ръцете си и гледаше към вратата на гаража.

 

 

— Вино за всички, освен за бъдещата майка.

Грейс поднасяше чашите, които Бен пълнеше.

— За теб има някакъв сок, Тес. Един господ знае от какво е. Човек никога не може да познае при Ед.

— Папая — промърмори Ед, докато Тес внимателно опитваше.

— Тогава да вдигнем тост. — Грейс вдигна чашата си за наздравица. — За новото начало и продължението му.

Чашите звъннаха.

— Е, кога най-после ще поставиш тук някакви мебели? Не можеш вечно да живееш на строителна площадка — каза Бен, като седна на крайчеца на касата до Тес.

— Това е въпрос на степенуване. Наред са стените в спалнята. — Ед отпи от виното и погледна към партньора си. — Какво ще правиш утре?

— Зает съм — незабавно отговори Бен. — Имам… да чистя зеленчуци. Не мога да карам Тес да се занимава с домакинска работа в това състояние.

— Ще го запомня — каза Тес и отново отпи от сока си. — Впрочем аз утре трябва да се отбия в клиниката и мога да те оставя тук.

Бен кисело я погледна.

— Благодаря… Ед, не мислиш ли, че Тес трябва да остави за малко работата си? Да си вземе почивка или нещо такова?

Ед се облегна по-удобно и каза:

— Обикновено активният ум и тренираното тяло са по-здравословни за майката и бебето. Проучванията сред акушерките през последните десет години показват…

— По дяволите! — прекъсна го Бен. — Аз ти зададох прост въпрос. Какво мислиш, Грейс? Като жена не смяташ ли, че бъдещата майка трябва да се грижи повече за себе си.

Без да обръща внимание на праха, Грейс седна на пода в индуски стил.

— Зависи.

— От какво?

— Дали няма да умре от отегчение. Аз бих умряла. Е, ако трябваше да участва в Бостънския маратон, тогава и дума не можеше да става. Мислиш ли да участваш в него, Тес?

— Не, смятах първо да се включа в нещо на местно ниво.

— Разумно е — реши Грейс. — Тя е разумна жена. А вие двамата сте — каза тя на Бен — типични.

— Типични какво?

— Типични мъже. Което при подобни обстоятелства ви прави презагрижени и е добре. Мило е. Сигурна съм, че като жена и психолог Тес ще успее да се възползва от това в бъдещите седем месеца, една седмица и три дни.

Тя взе бутилката вино и сипа още в чашата на Бен.

— Благодаря.

Грейс му се усмихна над ръба на своята чаша.

— Харесваш ми, детектив Парис.

Той се ухили, наведе се и се чукна с нея.

— И ти ми харесваш, Грейс. — Погледна към Ед, когато телефонът иззвъня, и му каза: — След като се обадиш, мини през кухнята и виж дали имаш нещо за ядене, което да не е зелено.

— Амин! — промърмори Грейс към чашата си. Погледна през рамо и продължи: — Не можете да си представите какво ядох миналата вечер. Задушен артишок.

— Моля! — Бен потрепери. — Не, не, докато съм жив.

— Всъщност те не бяха толкова лоши, колкото си мислех. Винаги ли е бил такъв? Да яде корени и други такива?

— Този мъж не е вкусвал хамбургери от години. Това е страхотно.

— Но мило — добави Грейс и се усмихна в чашата си точно така, както Тес очакваше да го направи.

— Съжалявам — започна Ед, като се върна в стаята. — Имаме повикване.

— Господи, човек няма ли право да празнува за бъдещото си бебе! — възкликна Бен, но автоматически остави питието си.

— В Монтгомъри Каунти е.

— Извън нашия район. Но какво искат тогава от нас?

Ед погледна към Грейс.

— Опит за изнасилване. Прилича на нашия човек.

— О-о, господи! — Грейс скочи на крака, така че чашата се разплиска по ръката й.

Тес се изправи със съпруга си.

— Ед… жертвата?

— Шокирана е, но е жива. Успяла е да се добере до кухненския нож. Пред него и домашното им куче той е избрал бягството.

— Дай ми адреса. Ще закарам Тес и ще дойда.

— Ще дойда с вас. — Преди Бен да успее да се противопостави, жена му го хвана за ръка. — Мога да помогна. Не само на вас, но и на жертвата. Знам как да се справя. И освен това тя ще се чувства по-спокойно да поговори за това с жена.

— Тес е права. — Ед отиде до гардероба в хола и взе пистолета си. Грейс за пръв път го виждаше с оръжие. Опита се да си представи, че този мъж е същият, който я носеше на ръце в дъжда. — Това е първата жена, която е нападнал и е останала жива. Тес може би по-лесно ще я накара да говори.

Облече сакото си върху колана с кобура. Продължителният и замислен поглед на Грейс към пистолета му не убегна от неговото внимание.

— Съжалявам, Грейс, но не знам колко ще се забавя.

— Аз също искам да дойда. Ще поговоря с нея.

— Това е невъзможно. Не може! — повтори той, като я хвана за раменете, когато се опита да мине покрай него. — Това няма да ти помогне, а за нея ще бъде по-трудно, Грейс! — Тя беше вдигнала предизвикателно брадичката си. Ед я задържа и изчака, докато го погледне в очите. — Тя е ужасно изплашена. Помисли за това. Няма нужда от много хора наоколо си, още повече от човек, който би й напомнил какво е можело да й се случи. Дори и да наруша правилата, идването ти няма да помогне.

Знаеше, че е прав и я беше яд.

— Няма да си отида у дома, докато не си дойдеш и не ми разкажеш всичко. Искам да знам как изглежда. Искам да нарисувам картината в мислите си.

Не му хареса начинът, по който тя произнесе последните думи. Отмъщението винаги наранява тези, които го искат.

— Ще ти кажа това, което мога. Но може да се забавя.

— Ще те чакам. — Тя кръстоса ръце. — Ще те чакам тук.

Той се наведе и я целуна.

— Заключи вратата.

 

 

Мери Бет не искаше да пие успокоителни хапчета. Винаги бе изпитвала болезнен страх от лекарства. Никога не беше вземала нещо по-силно от аспирин. Дължеше тумбеста чаша с бренди, което двамата с Хари пазеха за специални гости.

Щом разбра какво се е случило, Хари изпрати децата у съседката. Сега седеше колкото бе възможно по-близо до жена си. С едната си ръка я прегръщаше през кръста, а с другата я галеше докъдето стигаше.

Винаги беше знаел, че я обича, но до тази вечер не бе осъзнал, че тя е началото и краят на неговия свят.

— Ние вече разказахме всичко на полицията — каза той на Ед, когато детективът му показа полицейската си карта. — Колко пъти трябва да отговаряме на едни и същи въпроси? Стига го е изживявала отново и отново.

— Съжалявам, господин Морисън. Ще направим всичко възможно да не е толкова мъчително за нея.

— Това, което трябва да направите, е да хванете това копеле. Нали за това сте ченгета. За това ви плащат.

— Хари, моля те.

— Съжалявам, скъпа. — Тонът му се промени, когато се обърна към жена си. Беше му по-трудно да гледа посинялото място на лицето й, отколкото да мисли за това, което е можело да се случи. Белегът беше голям, истински. Не беше само кошмар. — Не си длъжна да говориш повече, ако не искаш.

— Имаме само няколко въпроса. — Бен се отпусна на стола, като се надяваше, че както е седнал, ще ги смущава по-малко. — Повярвайте ми, господин Морисън, и ние искаме да го заловим. Затова се нуждаем от помощта ви.

— Как щяхте да се чувствате, по дяволите, ако това беше вашата съпруга? — озъби се Хари. — Ако знаех откъде да започна, щях сам да го намеря.

— Това е съпругата ми. — Бен говореше тихо и спокойно, като посочи Тес. — И знам точно как се чувствате.

— Госпожо Морисън. — Вместо да седне, Тес се наведе над дивана. — Може би ще се почувствате по-добре, ако поприказвате с мен. Аз съм лекар.

— Нямам нужда от лекар. — Мери Бет погледна към чашата с бренди, сякаш изненадана, че я вижда в ръцете си. — Той… опита се, но не можа.

— Не ви е изнасилил — внимателно продължи Тес, — но това не означава, че не се е отнесъл жестоко с вас и не сте изплашена. Да задържите в себе си гнева, страха, срама… — Видя, че последната дума е на място и спря за момент. — Ако таите всичко в себе си, то само ще ви нарани още. Има места, където може да отидете, и хора, с които може да поговорите. Хора, които са преминали през същото изпитание. Те знаят какво чувствате и какво чувства съпругът ви сега.

— Но това е моят дом. — За пръв път Мери Бет заплака. Сълзите изпълваха очите й и се стичаха по лицето й, големи и горещи. — Изглежда много по-жестоко, защото беше в моя дом. През цялото време си мислех какво ще стане, ако децата се върнат. Какво може да им стори… И после… — Тес пое от ръцете й чашата, когато те неудържимо затрепериха. — През цялото време се опитвах да се убедя, че това е само лош сън, че не е действителност. Той каза, че ме познава. Наричаше ме по име. Но аз не знам кой е. Искаше да ме изнасили. Той… ме опипа, Хари!

Обърна лице към него, притисна го към рамото му и захълца.

— О, скъпа, той няма вече да те нарани. — Мъжът й нежно галеше косата й, но в погледа му имаше омраза и болка. — Сега вече си в безопасност. Никой няма да ти стори нищо лошо. По дяволите, не виждате ли какво правите с нея!

— Господин Морисън. — Ед не беше сигурен как да започне. Гневът на този съпруг и баща беше справедлив. Самият той изпитваше ярост, но като полицай не можеше да си позволи тя да го заслепи. Но все пак го разбираше и затова реши да говори направо. — Имаме основание да вярваме, че вашата съпруга тази вечер все пак е имала късмет. Нейният нападател на два пъти е нападал жени, но те не са вече сред нас.

— Правил го е и преди? — Сълзите все още се стичаха по лицето на Мери Бет, но тя се обърна към Ед. — Сигурен ли сте? — Дишането й се учести, но Ед виждаше, че се опитва да се стегне. — Ясно! Но аз вече казах на другите полицаи какво се случи. Не ми се иска отново да преживявам всичко това.

— Няма да е нужно — увери я Бен. Ще се опитате ли заедно с един полицейски служител да нарисувате портрета му?

— Не го видях много добре. — Тя с благодарност пое подадената от Тес чаша с бренди. — В кухнята беше тъмно, а и си бях махнала контактните лещи. Очертанията бяха неясни.

— Ще се изненадате, като поработите с полицая и установите колко неща сте забелязали. — Ед извади бележника си. Искаше да се отнесе към нея много внимателно. Тя му напомняше за сестра му — с красивото си лице и спретната си къща. — Госпожо Морисън, казахте, че ви е наричал по име.

— Да, обърна се няколко пъти към мен с Мери Бет. Беше толкова странно да го чуя да назовава името ми. Каза ми, каза ми нещо за това, че съм му обещала тези неща. Че иска… — Дори с мъглявите им образи не можеше да погледне Ед в очите. Преглътна и се обърна към Тес. — Каза ми, че иска да му направя някои неща, приятни и нежни. Помня го, защото бях така уплашена, че те ми звучаха невероятно налудничаво.

Бен я почака, докато отпие от брендито си.

— Госпожо Морисън, чували ли сте за компания, наречена „Фентъзи Инкорпорейтид“?

Когато се изчерви, натъртеното място на лицето й още по-ярко се открои. Но тя по-скоро би си отрязала езика, отколкото да излъже.

— Да.

— Това не ви влиза в работата — намеси си Хари.

— И двете предишни жертви са работили за „Фентъзи“ — просто каза Ед.

— О, господи! — Мери Бет стисна очи. Когато отново ги отвори, в тях вече нямаше сълзи. Бяха сухи и изпълнени със страх. — О, мили боже!

— Не трябваше да се съгласявам да работиш за тях. — Хари разтри лице с двете си ръце. — Сигурно съм бил луд, за да се съглася.

— А гласа му, госпожо Морисън — започна Бен, — познахте ли гласа му? Разговаряли ли сте с него преди?

— Не, не. Сигурна съм, че не съм. Той беше още дете. Ние не приемаме телефонни обаждания от малолетни.

— Защо казвате, че е дете? — бързо попита Ед.

— Защото си е така. Беше седемнадесет — или най-много осемнадесетгодишен. Да. — Червенината от лицето й се дръпна и тя отново пребледня. — Не знам защо, но съм сигурна, че беше млад. Не беше висок, само десетина сантиметра по-висок от мен. Аз съм метър и петдесет и пет. И не беше набит. Аз през цялото време си мислех, че е дете и всичко това не се случва наистина. Знам, че никога преди това не съм чувала гласа му. Нямаше да го забравя. — Дори и сега, когато съпругът й я прегръщаше през кръста, гласът му звучеше в ушите й. — И той каза…

Несъзнателно протегна ръка към Тес.

— О, господи, спомням си, че каза, че този път ще бъде по-различно. Нямало да бърза. През цялото време говореше за някоя Дезире и колко я обичал. Няколко пъти спомена за нея. Каза нещо и за Роксана и че е била уличница. Това говори ли ви нещо?

— Да, мадам. — Ед си го отбеляза в бележника. Още едно парченце, помисли си той. Още едно парченце в пъзела.

— Госпожо Морисън — Тес отново я хвана за ръка, — не ви ли се стори, че понякога ви взема за Дезире?

— Не — реши Мери Бет, като помисли малко. — Не, по-скоро, изглежда, ни сравняваше. Винаги когато споменеше името й, то бе с някакъв реверанс. Звучи глупаво.

— Не. — Тес се обърна. Погледът й се срещна с този на Бен. — Не, не звучи глупаво.

— Той изглеждаше, как да кажа, по някакъв ужасен начин приятелски настроен. Не знам как да го обясня. Като че ли очакваше да съм доволна, че го виждам. Ядоса се, когато му отказах. Тогава се вбеси… като дете, на което си взел нещо. В гласа му имаше сълзи. Нарече ме курва… не, каза, че всички ние сме курви, всички сме лъжещи курви и следващия път ще ни накара всички да страдаме.

Дебелият кокер шпаньол влезе и подуши Тес.

— Това е Бланки — каза Мери Бет. В очите й отново се бяха появили сълзи. — Ако не беше той…

— Ще го храним със стек до края на живота му. — Хари поднесе ръката й към устните си, когато тя леко се засмя.

— А аз избутах бедното куче навън, като си мислех, че лае по котето, а то… — Тя поклати глава. — Знам, че тази история ще се появи във вестниците. Ще ви бъда много благодарна, ако сведете писанията до минимум. Заради децата. — Отново погледна към Тес. Знаеше, че една жена може да разбере. — Не ми се иска те да се сблъскат с всичко това. Особено за работата ми във „Фентъзи“. Не че се срамувам от нея, наистина. Изглеждаше толкова привлекателен начин човек да събере парите, необходими за колеж на децата. Но не съм сигурна, че на другите майки ще им хареса, че жената, която прави най-хубавите орехови сладки, се занимава с такива неща.

— Ще направим каквото можем — обеща Ед. — Ще си позволя да ви дам един съвет. На ваше място бих прекратил договора си с тях.

— Считайте, че вече е направено — каза Хари.

— Ще бъде добре, ако през следващите няколко дни не оставате сама.

Мери Бет отново пребледня. Този път кожата й изглеждаше прозрачна. Какъвто и кураж да бе показала, той вече се изчерпваше.

— Мислите, че отново може да се върне?

— Не можем да бъдем сигурни. — Ед не искаше да я плаши, но искаше да я запази жива. — Това е много опасен човек, госпожо Морисън. Ще ви помолим да не предприемате нищо. Ние ще се погрижим за вашата сигурност. Междувременно ще ви помолим да дойдете до участъка, да погледнете снимките и да поработите с полицейския служител върху портрета.

— Ще направя всичко, което мога. Искам скоро да го хванете. Много скоро.

— Може би сега много ни помогнахте за това — каза Бен, като стана от стола. — Благодаря ви.

— Аз… аз не ви предложих кафе. — Изведнъж Мери Бет се почувства ужасно изплашена, че може да си тръгнат. Искаше й се около нея да има хора и да се чувства в безопасност. Те бяха полицаи, а полицията знаеше какво да прави. — Не знам къде ми беше умът.

— Всичко е наред. — Тес й стисна ръката и двете заедно се изправиха. — Сега трябва да си починете. Нека съпругът ви да ви отведе горе. Той ще остане с вас. Когато утре дойдете до участъка, ще ви дадат телефонни номера на организации, на които можете да се обадите, да поискате помощ. Може просто да ми позвъните и да си поговорим.

— Не съм свикнала да се чувствам изплашена. — В очите на Тес бе видяла съчувствие, женско съчувствие. А тя имаше нужда от него. Откри, че се нуждае от съчувствие много повече, отколкото се нуждаеше от полицията. — В собствената ми кухня! Сега се страхувам да вляза в собствената си кухня.

— Защо не ми позволиш да се кача с теб догоре? — Прошепна Тес и обви ръка около кръста й. — Може да си легнеш.

Тес я изведе от стаята. Напрегнат, безпомощен, съпругът й гледаше след тях.

— Ако бях останал у дома…

— Той щеше да те изчака — прекъсна го Ед. — Имаме работа с много опасен, много опасен човек, господин Морисън.

— Мери Бет никога не е наранила някого през живота си. Тя е най-милата и приятна жена, която изобщо съм виждал. — Той няма право да се отнася така с нея. Няма право да я кара да гледа по този начин. — Хари взе чашата с бренди на Мери Бет и я изпи на две глътки. — Може да е много опасен човек, но ако аз пръв го открия, ще го скопя.