Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (10)

Глава 9

Грейс не знаеше защо беше приела съвета на Ед да го чака в дома му. Може би защото тук можеше да мисли, освободена от заобикалящите я вещи на сестра й. Трябваше да се занимава с нещо. Мозъкът й винаги работеше по-добре, когато ръцете й бяха заети. Същото правеше и вкъщи, когато трябваше да вземе някакво решение.

Все още й се струваше, че ще направи най-добре, ако поговори със собственика на „Фентъзи Инкорпорейтид“. Да разпитва някого беше нещо, което Грейс със сигурност умееше. С малко помощ, с малко насочване би успяла да се добере до списъка на клиентите. И тогава щеше да го проучи — човек по човек. Ако убиецът на сестра й беше сред тях, щеше да го открие.

И после какво?

Щеше да действа според обстоятелствата. Така пишеше и романите си. Така и живееше. Досега и в двете имаше успех.

Отмъщението беше част от мотивацията. Никога по-рано не бе изпитвала това чувство. Но то я удовлетворяваше. Правеше я по-силна. Да го последва — значеше да остане във Вашингтон. Можеше да работи тук, както би могла да работи навсякъде другаде. А Ню Йорк щеше да я чака, докато се върне.

В противен случай щеше да се чувства така, сякаш беше дала недовършена книга на редактора си. Никой друг не би могъл да напише последната глава на романа вместо Джи. Би. Маккейб.

Не можеше да е толкова трудно. Грейс винаги бе мислила, че полицейската работа изисква умението да се намери добрият подход и човек да бъде достатъчно упорит и разсъдлив. И, разбира се, да има мъничко късмет. Точно както и при писането на книги. Всеки, който е измислил и разрешил толкова убийства, колкото нея, би трябвало да може да притисне един убиец до стената.

Имаше нужда от списъка на клиентите, от полицейските рапорти и от време да помисли. Всичко, което трябваше да направи, беше да пробие стената, изградена от детектив Ед Джаксън.

Докато изработваше стратегията си, чу, че входната врата се отвори. Сигурно няма да е лесно да го поведе за носа, мислеше си тя, докато се оправяше пред огледалото в банята. Щеше да й бъде по-трудно, защото го харесваше. Изтри лицето си и слезе долу.

— Значи се върна. — Тя спря на площадката на стълбището и му се усмихна. — Как мина денят?

— Добре. — Той премести пликовете с храна в другата си ръка.

Грейс носеше същите прилепнали джинси и провисналия пуловер от онази сутрин, но сега те бяха изпръскани с бяло.

— Какво си правила, по дяволите?

— Слагах ти тапети в банята. — Тя приближи към него и пое пакетите. — Имаш око за цветовете. Изглеждат чудесно.

— Слагала си тапети в банята?

— Недей да изглеждаш толкова стреснат. Не съм оплескала всичко. Искам да кажа — тапетите. Но банята е като след природно бедствие. Предполагам, че ще се наложи да почистиш. — Широко му се усмихна. — Остана ти половин ролка.

— Да… О, Грейс, аз, разбира се, оценявам жеста ти, но лепенето на тапети предполага известни умения. — Той знаеше как да ги постави. Седмици беше чел затова.

— Слагаш линия, мериш, мажеш с лепило и лепиш. Впрочем из къщата ти има няколко книжки, в които пише как да се направи това. — Тя надникна в пакетите, но не видя нищо особено. — Качи се и погледни. Между другото изядох всичките ти ягоди.

— Добре. — Мисълта му беше твърде заета с това да пресмята колко му бяха стрували тапетите и лепилото.

— Е, и минералната вода не е лоша, но трябва да вземаш и сода.

Ед се отправи със страх към втория етаж да погледне банята.

— Не пия сода.

— Но аз пия. Вместо нея си взех една бира. О-о, щях да забравя. Обади се майка ти.

Той спря на средата на стълбището.

— Така ли?

— Да. Тя е много симпатична жена. Стана й много приятно, когато аз се обадих. Надявам се, че нямаш нищо против. Не исках да я разочаровам, така че й казах, че живеем заедно и че мислим вече да легализираме нашето съжителство, преди да се е родило бебето.

Тя му се усмихваше по такъв начин, че Ед не можеше да разбере дали говори сериозно. Затова просто поклати глава.

— Благодаря ти. Много ти благодаря, Грейс.

— Винаги можеш да разчиташ на мен. Сестра ти си има нов приятел. Той е адвокат. Съдружник е в една адвокатска къща. Има си собствена къща и апартамент в Оушън Сити. Звучи обещаващо.

— Господи! — беше всичко, което успя да каже той.

— Кръвното налягане на майка ти е нормално. Искаш ли да ти приготвя едно питие?

— Да, моля.

Тя си тананикаше, когато Ед влезе в банята. Той наистина беше очарователен. В торбата имаше и бутилка бяло вино. Не му липсва и вкус, помисли си тя, когато прочете етикета. След това извади нещо, което приличаше на аспарагус. Помириса го, след това сбърчи нос. Да, имаше вкус, но вече не беше сигурна какъв точно.

Намери още цветно зеле, праз и грах. Единственото нещо, което я зарадва, беше гроздето. Без колебание Грейс веднага го опита.

— Изглежда чудесно.

Преглътна зърното и се обърна към вратата, в рамката на която се бе появил Ед.

— Банята. Изглежда чудесно.

— Аз съм много сръчна. — Показа му аспарагуса. — Какво ще правиш с това?

— Ще го готвя.

Остави го на масата.

— Точно от това се страхувах. Не те попитах какво искаш за пиене?

— Аз ще си взема. Почина ли си?

— Да, чувствам се добре. — Наблюдаваше го как изважда бутилка ябълков сок от хладилника. — Мислих доста, докато слагах тапетите в банята ти и си бъбрих с майка ти.

— И за какво мислеше?

Той си сипа ябълков сок в една тумбеста чаша, после отвори шкафа и извади бутилка водка. Допълни чашата с водка.

— Страхотен начин да вземаш витамин „А“.

— Искаш ли и ти?

— Ще мина и без витамини. Както и да е. Мислех си, че за известно време ще плащам наема на Кет. Така бих могла да се навъртам наоколо.

Ед остави чашата си. Искаше му се да остане. Но като ченге знаеше, че за нея е по-добре да замине.

— Защо?

— Все още имам работа с адвокатите и застрахователните агенти. — Това можеше да се уреди й от Ню Йорк. И той също го знаеше. За него тя беше доста прозрачна, имаше прекалено голям опит като ченге. Глупаво беше от нейна страна да се опитва да го преметне. Това само по себе си беше странно. Грейс никога не се бе замисляла дали да завоалира истината. — Добре. Става въпрос за съвсем друго. Не мога да тръгна, преди да съм узнала всичко. Ние с Кет не бяхме много близки. Никога не ми е било лесно да си го призная, но е истина. Да остана, да се опитам да открия кой е причинил смъртта й — трябва да направя това заради двете ни. Не мога да обърна гръб на всичко. Ед, не мога да обърна гръб на всичко това, не и преди да съм получила отговори на всички въпроси.

Искаше му се и заради двамата да не беше разбрал какво му казва.

— Не е твоя работа да търсиш убиеца на сестра ти. Това е моя работа.

— Да, за теб е работа, а за мен е необходимост. Можеш ли да разбереш това?

— Не става въпрос дали аз мога да разбера или не. Става въпрос за това, което знам.

Тя наду празния плик от магазина и го спука, преди Ед да е успял да го сгъне и да го прибере.

— И какво знаеш?

— Че цивилните граждани не могат да се занимават с разследване, Грейс. Те изкривяват нещата. И могат да пострадат.

Докосна с език горната си устна, когато пристъпи към него.

— И точно това най-много те тревожи?

Тя имаше невероятни очи. Такива, каквито човек можеше да гледа с часове. Те се взираха сега в неговите с очакване, с въпрос. Развълнуван и объркан, той докосна с палеца си бузата й.

— Не знам.

След това, защото почувства остра нужда и защото устните й се бяха извили съвсем леко, той се наведе към тях и ги целуна.

Вкусът им беше точно такъв, какъвто му се искаше да бъде. Тя реагира на пръстите му върху лицето си точно по начина, по който му се искаше. Знаеше, че е глупаво. Тя беше Ню Йорк, ярките светлини, скоростта, партитата. А той беше малкият град и никога не знаеше кога отново ръцете му ще бъдат изцапани с кръв. Но се чувстваше чудесно.

Очите й бавно се отвориха, когато устните им се отделиха. Взе си дълбоко въздух, преди да се усмихне.

— Знаеш ли, винаги когато правиш това, правиш страхотно впечатление. Защо не ти стане навик? — Притисна се към него и потърси устните му. Когато почувства ръцете му върху бедрата си, когато усети напрежението, въздъхна. Толкова отдавна, толкова отдавна не се бе изкушавала да го направи. Обви ръце около врата му и почувства с огромно удоволствие, че сърцето му тупти в същия ритъм като нейното. — Няма ли да ме заведеш до леглото?

Той зарови устните си в косата й, търсещи, жадни за повече. Можеше да стане лесно, толкова лесно, просто да я вдигне на ръце и да я занесе до спалнята. Както се бе случвало и преди, но нещо му казваше, че с нея нямаше да бъде толкова просто. С нея нямаше да е обикновеното въргаляне върху чаршафите без никаква мисъл за утре. Притисна устните си до веждите й, преди да я освободи от прегръдката си.

— Ще те нахраня.

— О! — Грейс отстъпи крачка назад. Не й се случваше често да се предложи на някой мъж. За нея това беше повече от някакъв сексуален импулс. Това бе и чувство, и доверие. И доколкото си спомняше, никога не бяха я отблъсквали. — Сигурен ли си?

— Да.

— Чудесно. — Обърна се и взе цветното зеле. Може би за миг щеше да се почувства добре, ако го запрати в лицето му. Но се отказа. — Ако не те привличам, тогава…

За втори път й се случи така рязко да я обърне към себе си. Този път сблъсъкът с гърдите му сякаш беше сблъсък с каменна стена. Сигурно щеше да го наругае, ако той не бе затворил устата й с целувка.

Този път не беше нежен. Не се изненада, когато почувства желанието му и скритата страст. Това я направи много щастлива. А после не чувстваше вече нищо друго, освен устните му, ръцете му и собствения си експлозивен отговор.

Желаеше я толкова много, че сигурно щеше да бъде много вълнуващо, ако я вземеше сега, тук, в кухнята. Но той искаше много повече от вълнението. Искаше много повече от блясъка на мига. Трябваше му обаче време, за да разбере точно какво иска.

— Още ли мислиш, че те намирам за непривлекателна?

Грейс почувства тръпките по цялото си тяло.

— Може и да греша. — Тя се изкашля, после прокара пръсти по пресъхналите си устни. — Все още ли съм права?

— Така изглежда.

— Добре. След като отворим прозореца, за да излезе част от топлината навън, с какво ще ме нахраниш?

Той се усмихна и докосна косата й.

— Със задушен артишок.

— Ъхъ! — възкликна тя след дълга пауза. — Няма да го правиш много дълго, нали?

— Ще отнеме само половин час.

— Не мога да чакам. — Тя си взе един стол, когато той започна да приготвя съставките. — Ед?

— Да.

— Мислиш ли си за по-дълготрайна връзка?

Той я погледна през рамо, докато миеше зеленчуците под струята студена вода.

— Минавала ми е подобна мисъл.

— Добре. Става. Но бих искала да се споразумеем. Всяка вечер, когато имаме за вечеря артишок, на другата вечер да ядем пица.

— Обещавам. Честен кръст.

Тя стана, за да намери тирбушон.

— Ще поговорим за това по-късно.

 

 

Бен погледна към светофара, макар че не шофираше той. До него Тес барабанеше с пръсти по кормилото. Знаеше, че е права, но проблемът беше, че вече не трябваше да се съобразява само със собствените си чувства.

— Бих могла да продължа сама — започна тя, — но ти ще останеш без кола.

— Ед ще ме хвърли до нас.

Светофарът просветна зелено. Тес тръгна с натоварения сутрешен поток.

— Съжалявам, че се разстрои заради това. Но опитай се да разбереш, аз не го правя импулсивно.

Бен раздразнено премести радиото на друга станция.

— Нямах думата, когато се включи в разследването на предишния случай. Очевидно и този път обаче не се иска моето мнение.

— Знаеш, че не е истина. Знаеш, че за мен има значение какво чувстваш.

— Тогава остави ме в участъка и отивай в твоя кабинет. Откажи се от този случай. Ще се оправим сами.

Тя замълча за цели тридесет секунди.

— Добре.

— Добре? — Бен тъкмо се канеше да използва запалката на колата, но се спря. — Просто така?

— Да. — Тес сложи фибата в косата си с обичаен жест и сви към участъка.

— Без да спориш?

— Спорихме за това снощи. Няма смисъл отново да започваме. — Тя влезе в паркинга и спря. — Ще се видим довечера. — Наведе се към него и го целуна.

Хвана брадичката й, преди да успее да се отдръпне.

— Използваш този психологически трик, за да промениш посоката с мен, нали?

Очите й, теменужено ясни, му се усмихваха.

— Изобщо не си прав.

— Не обичам да се намесваш. — Отпусна се отново на седалката и разтри лицето си с ръце. — Знаеш как се чувствам, когато се ангажираш с тази част от моя живот.

— Знаеш как се чувствам, когато ме изхвърляш от някоя част от твоя живот, Бен…

Вдигна ръка и го погали по косата. Преди година дори не го познаваше. Нейният съпруг, бащата на детето, което подозираше, че носи. Но тя все още беше лекар. Бе полагала клетва. И не можеше да забрави как пръстите на Грейс трепереха върху чашата с кафе.

— Може би ще успея да помогна. Да ви дам възможност да го разберете. Правила съм го и преди.

— И едва не те загубих.

— Сега не е същото. Няма да бъда включена в разследването по същия начин. Бен, мислиш ли, че отново ще се опита да убие? Бен! — Хвана го за ръката, преди да успее да се отдръпне. — Мислиш ли, че отново ще убие?

— Да.

— Да спасиш човешки живот. Това все още има значение, нали? И за двама ни.

Той втренчи поглед в тухлите на сградата на полицейския участък. Животът вътре си имаше жестоки правила. Неговите правила. И тя не трябваше да има нищо общо с тях.

— Предпочитам да го правиш в малкия си уютен кабинет в града.

— И на мен ми харесва повече, когато си седиш зад бюрото и се ровиш в бумагите. Но не може да бъде винаги така. Не и за теб, нито пък за мен. Веднъж вече помогнах. Много силно чувствам, че ще успея да помогна и този път. Той не е нормален човек. Сигурна съм в това, дори само от малкото неща, които ми разказа. Той е болен.

Бен настръхна.

— Няма да позволя отново да те наранят.

— Това, което ще направя, е да ти помогна да го откриеш. А после ще видим.

— Не мога да те спра. — Но тя все още държеше ръката си в неговата и той знаеше, че може да го направи. — Не бих те спрял — поправи се Бен, — но бих искал да помислиш и за собствените си случаи в клиниката, за частните ти пациенти.

— Знам колко работа мога да поема.

— Добре. — Този разговор му се струваше безкраен. — Ако започнеш да изоставаш, ще кажа на дядо ти за това. Той ще те наплеска по задника, сестро.

— Предупредена съм. — Тя го привлече отново към себе си. — Обичам те, Бен.

— Да? Какво ще кажеш за една демонстрация?

Устните й се притиснаха към неговите. Ед почука с ръка на стъклото на колата.

— Вие двамата не знаете ли, че има странични улички наблизо?

— Я си гледай работата, колега.

Тес погали бузата си в тази на Бен.

— Добро утро, Ед.

— Тес, обикновено не те виждаме два пъти седмично пред участъка.

— Вероятно занапред ще я виждаш по-често. — Бен отвори вратата. — Докторът ще се присъедини към нас за този случай.

— Наистина ли? — Беше усетил несъгласието между двамата. Познаваше ги прекалено добре. — Добре дошъл на борда, докторе.

— Винаги съм щастлива да подам ръка на двама служители на обществото. — Мушна ръката си в тази на Ед, когато се отправиха към участъка. — Как е Грейс?

— Държи се. Решила е да остане в града, докато всичко приключи успешно.

— Разбирам. Това е добре.

— Така ли?

— Направи ми впечатление, че е от тези хора, които не се чувстват добре, когато нещата се случват без тяхно участие. Ще бъде много по-добре, ако и тя е ангажирана. Едно от най-тежките чувства при скръбта е безпомощността. Ако успееш да се справиш с нея, ще се пребориш и със скръбта — почака, докато Ед й отвори вратата. — И освен това ако се върнеше в Ню Йорк, как щеше да успееш да я омаеш?

Бен бавно вървеше след жена си.

— Докторката има телефонния ти номер, Джаксън. А тя е приятна жена — каза той, като подрънкваше с дребните монети в джоба си, — интелигентна, изглежда добре и е богата. — Прегърна Тес през рамото. Щастлив съм да видя, че следваш моя пример.

— Тес си падна по теб, защото има слабост към хора с разстроени мозъци.

Ед се запъти към отдел „Убийства“, доволен, че работата, която им предстои, щеше да смени темата на разговора.

Разположиха се в заседателната зала. Тес разпростря документите за двете убийства пред себе си. Имаше снимки, заключенията от аутопсиите, полицейските рапорти на съпруга й. Тук имаше повече насилие, отколкото при предишния случай, по който бе работила — ако при убийството изобщо може да се говори за степени на насилие. Общото между тях й беше толкова ясно, колкото и на хората от полицията, които разследваха случая. Но тя виждаше и нещо повече, нещо по-тъмно.

Много внимателно прочете показанията на Айлин Коуфилд, както и бележките от разпита на Маркович. Проучи и официалния рапорт на Ед за събитията в нощта на смъртта на Катлин Брийзуд.

Бен мразеше да я вижда така — съсредоточена и изучаваща късчетата от най-опасната страна на неговия живот. Достатъчно трудно му беше, като си я представяше зад бюрото й, в кабинета й в клиниката. Разбираше с ума си, че не може да я предпази и беше много нервен, когато и тя беше тук, в полицейския участък.

Тя прокара красивия си лакиран нокът по доклада с медицинската експертиза.

— Интересно е, че и двете престъпления са извършени по едно и също време вечерта.

Харис разтри с ръка корема си. От ден на ден чувстваше стомаха си все по-празен.

— Вероятно това е част от шаблона. — Отчупи си едно малко парче от кръглата кифла със стафиди. Беше успял да се накара да повярва, че ако приема калории в малки количества, те не се броят. — Досега не съм имал възможност да ви кажа колко високо цени помощта ви нашият отдел, д-р Корт.

— Сигурна съм, че отделът ще я оцени още по-високо, ако успея да помогна. — Тес свали за малко очилата, с които четеше, за да разтрие очите си. — Мисля, че на този етап на разследването можем да се съгласим, че си имаме работа с човек, склонен към експлозивно насилие и че това насилие има сексуална насоченост.

— Изнасилването обикновено е сексуално насочено — вметна Бен.

— Изнасилването не е сексуално престъпление, а насилие. Фактът, че жертвите са били убити след това, не е необичаен. Обикновено изнасилвачите го правят по много причини — умствено разстройство, ниско самочувствие, лошо мнение за жените, гняв. Гневът винаги е един от факторите. В случаите, когато изнасилвачът познава жертвата си, се проявява и нуждата му да доминира, да покаже мъжкото превъзходство и сила, да получи това, което вероятно вярва, че му дължат, или това, което мисли, че са му предлагали. Много често те мислят, че жертвите им се съпротивляват и отказват само за да прибавят допълнително вълнение и че обикновено искат да бъдат обладани с насилие.

Тя отново сложи очилата си и седна.

— И при двата случая насилието е в стаята, в която са били намерени жертвите. Използвано е едно и също оръжие — телефонната жица. По всяка вероятност именно телефонът е връзката му с тези жени. Чрез телефона те са му обещали нещо. И той е дошъл, за да си го получи. Не през входната врата, а като е разбил задната. За да ги изненада може би. За да увеличи възбудата и предизвикателството. Склонна съм да вярвам, че първото убийство е било импулсивно. Катлин Брийзуд се е съпротивлявала, наранила го е физически и психически. Тя не е била жената, която си е представял. Или тази, която е обещала да бъде. Той е бил свързан с нея. Изпратил й е цветя на погребението. Изпратил ги е на Дезире. За него тя е била Дезире. Много е важно да помним, че той не е познавал Катлин Брийзуд, познавал е само Дезире. Никога не я е видял такава, каквато е била — даже и когато е бил при нея и когато я е убивал. За него тя е била само образът, който си е създал за нея.

— Но тогава как, по дяволите, я е открил? — попита Бен повече себе си, отколкото Тес. — Как е успял да открие къде живее гласът от телефона? Коя е жената, на която принадлежи този глас?!

— Бих искала да мога да ви помогна. — Тя не се опита да го хване за ръка, както би направила, ако бяха сами. Знаеше, че тук между тях винаги ще има известна дистанция. — Мога само да ви кажа, че по мое мнение този човек е много хитър. Той е по свой начин логичен, следва модела си стъпка по стъпка.

— И първата му стъпка е да си избере гласа — промърмори Ед. — И да си създаде образа на жената.

— Мисля, че това е най-близо до истината. Той има много силно развито въображение. Вярва в това, което си фантазира. Оставил е отпечатъци и при двете убийства. Но не защото е невнимателен. А защото вярва, че е много хитър, че е неуязвим в реалния свят, защото живее в света на собствените си фантазии. Той не само живее в света на собствените си фантазии, но по всяка вероятност вярва, че живее и във фантазиите на своите жертви.

— Значи ли това, че той е изнасилвал и убивал своите жертви, защото е мислел, че това им харесва? — Бен извади една цигара.

Тес го наблюдаваше как я запали. Бе доловила нервността в тона му.

— В някакво отношение да. Според думите на Маркович, мъжът е казал: „Знаеш, че искаш да те нараня“. Изнасилвачите често казват нещата, както ги мислят. Той е завързал ръцете на Мери Грайс, но не и на Катлин. Мисля, че това е много важно. Според полицейския рапорт Катлин Брийзуд е предлагала по-консервативни и традиционни сексуални фантазии, отколкото Мери Грайс. Връзването и садизмът често са присъствали в разговорите на Мери. Убиецът й е дал това, което е смятал, че предпочита. И я е убил по всяка вероятност, защото е открил тъмното и психично удоволствие след първото свързване на секса със смъртта. Много е вероятно да мисли, че жертвите му изпитват същото удоволствие. Катлин е била импулс. Мери е била реконструкция.

Обърна се към Бен. Може би той не одобряваше, но слушаше.

— Какво мислите за времето на убийствата?

— Какво трябва да мислим?

Тя му се усмихна. Той беше човекът, който обикновено се дразнеше, че отговаряше на въпросите му с въпрос.

— И двете са по едно и също време — в ранната вечер. Има известен шаблон. Това ме кара да се чудя дали не е женен или пък, че живее с някой, който очаква от него в определено време да си е у дома.

Бен проучваше края на цигарата си.

— Може би просто обича да се прибира по-рано.

— Може би.

— Тес. — Ед постави пакетче чай в чаша с гореща вода. — Обикновено нестабилните хора, които го правят по телефона, не отиват по-далеч. Какво прави този мъж по-различен?

— Той не е наблюдател. Той е участник. Тези жени са говорили с него. Между тях не съществува същата дистанция — фактическа и емоционална, както при тези, които надничат с бинокли през прозорците в апартаментите на отсрещната страна на улицата. Анонимността тук не е същата. Той е познавал тези жени. Не Катлин и Мери, а Дезире и Роксана. Веднъж имах пациент, участвал в изнасилване по време на среща.

— За съжаление не можем да чуем позицията на жертвите, доктор Корт — намеси се Харис.

— Аз лекувах изнасилвача, не жертвата. — Тес свали очилата си. — Не беше накарал насила момичето да правят секс само заради себе си. Предложил го е, настоял е, защото е мислел, че тя очаква това от него. Бил е убеден, че момичето, което му е определило среща, е искало той да поеме отговорността и ако не го направи, ще го помисли за слаб. За недостатъчно мъжествен. Насилвайки я, той не само се е освободил, но е изпитал и чувството на сила, на власт. Моето мнение е, че мъжът, когото търсим, се наслаждава на същото чувство за власт. Той убива тези жени не за да не го разпознаят, а защото убийството е максималната, последна власт. Вероятно произхожда от семейството, където няма възможност да се прояви като властен човек, където авторитетните фигури в живота му са били или са много по-силни. Бил е сексуално потискан и сега експериментира.

Тес отново отвори досиетата.

— Жертвите са били много различни типове жени. Не само като личности, с различно его, но и физически. Това може и да е случайно стечение на обстоятелствата, разбира се, но по-вероятно е да е преднамерено. Сексът и телефонът са единственото общо нещо между тях. Той е използвал и двете срещу тях по най-жестокия и фатален за тях начин. Следващият му избор вероятно ще бъде някой с коренно различен стил.

— Предпочитам да не ни се отдаде възможност да проверим верността на тази теория. — Харис си отчупи още едно парченце от кифлата. — Може ли да се спре? Сам да спре?

— Не мисля. — Тес отново затвори досиетата и ги остави на бюрото. — Няма никакво угризение, никакво разкаяние, нито терзание. Бележката върху картичката с цветята не е „Съжалявам“ или „Прости ми“, а „Няма да забравя“. Движенията му са внимателно пресметнати. Той не напада някоя жена на улицата, за да я издърпа в алеята или в колата си. Трябва да разберете, той ги познава. Той е продукт на днешното ни общество, в което можеш да вдигнеш телефона и да си поръчаш всичко — от пица до порнография. Трябва само да натиснеш бутона и те стават твои. Това е смесица от удобството на технологиите и социопатичните тенденции. За него това е много логично.

— Извинете. — Лоуенщайн подаде глава на вратата. — Току-що привършихме с проверката на кредитните карти. — Харис кимна и тя даде разпечатката на Ед. — Нито една не съвпада.

— Нито една?

— Пълна нула. Гледахме за съвпадение в номерата, имената, адресите, възможните псевдоними. Нищо.

— Различни стилове — промърмори Ед и се замисли.

— Трябва да проследим един. — Бен взе няколко листа, които Ед му подаде.

— Може би не. Проследихме нишката с цветята. Било е телефонно обаждане от Блуум Таун. Номерът на кредитната карта е на Патрик Р. Морган. Ето адреса.

— Той появява ли се в някой от тези списъци? — попита Ед, като разучаваше разпечатките.

— Не. Все още проверяваме останалите списъци.

— По-добре да отидем да го посетим. — Бен погледна часовника си. — Адресът му в работата ли имаш?

— Да. „Капитол Хил“. Морган е конгресмен.

 

 

Сенаторът можеше да бъде открит в дома му. Жената, която им отвори вратата, беше много сериозна и носеше няколко папки.

— Да? — беше всичко, което каза.

— Бихме искали да видим сенатора Морган. — Ед вече гледаше зад нея и видя махагоновата мебел в хола. Истинска работа.

— Съжалявам, но той не може да ви приеме сега. Ако искате да си насрочите среща с него, обадете се в кабинета му.

Бен извади полицейската си значка.

— Полиция, мадам.

— Не ме интересува. Може да сте и самият Господ — каза тя и едва погледна картата му. — Той не може да ви приеме сега. Опитайте следващата седмица в кабинета му.

Ед подпря с рамо вратата, за да не им я тръшнат под носа.

— Страхувам се, че трябва да сме настоятелни. Можем да поговорим с него тук. — Ед долови погледа й. Беше сигурен, че въпреки малкия си ръст, тя има намерение да се нахвърли отгоре му.

— Маргарет, какво става, по дяволите? — Въпросът бе последван от продължително кашляне и конгресменът Морган се появи на вратата. Беше дребен мъж с тъмна коса и наближаваше петдесетте. Беше пребледнял, със зачервени очи и носеше домашен халат.

— Тези мъже настояваха да ви видят, сър. Аз им казах…

— Добре, Маргарет. — Въпреки зачервените си очи, Морган широко и любезно се усмихна. — Съжалявам, господа, но както виждате, малко съм настинал.

— Приемете нашите извинения, сър. — Бен отново показа значката си. — Но е много важно.

— Разбирам. Влезте тогава. Но ви предупреждавам да стоите на разстояние. Вероятно все още нося зараза.

Поведе ги през хола към дневната, обзаведена в сини и сиви тонове.

— Маргарет, престани да се мръщиш на господата и иди да се оправиш с тези папки.

— Грипът ще ви повтори — предрече тя и излезе.

— Секретарките са по-лоши и от съпругите. Заповядайте, седнете, господа. Ще ме извините, но ще полегна. — Той се разположи на дивана и зави краката си с ангорско одеяло. — Вирус — обясни, като извади хартиената си кърпичка. — Бях здрав като бик през зимата и щом разцъфнаха цветята, пипнах това.

Ед предпазливо взе стол и седна три крачки настрани.

— Хората се грижат повече за себе си през зимата. — Той забеляза чая и каната със сок. Поне взимаше каквото трябва. — Ще се опитаме да не ви отнемем много време.

— Винаги съм помагал на полицията. В края на краищата сме от една и съща страна на барикадата. — Морган кихна в кърпата си.

— Наздраве — каза Ед.

— Благодаря. Какво мога да направя за вас?

— Говори ли ви нещо името „Фентъзи Инкорпорейтид“? — Бен подхвърли въпроса небрежно, като кръстоса крака. Но не изпускаше от погледа си лицето на Морган.

— Фентъзи? Не — реши той, след като помисли малко. — Нищо не ми говори. — Имаше невинен израз, докато оправяше възглавницата под гърба си. — А трябва ли?

— Това е телефонен секс. — Ед си мислеше за вирусите, които са из въздуха. Да си ченге невинаги беше безопасно.

— А-а! — Морган за миг смръщи лице и после отново се облегна. — Действително това е предмет за дискусии. Но все пак мисля, че е работа на федералната комисия по съобщенията и на съда, а не на конгресмените. Поне не на този етап.

— Познавахте ли Катлин Брийзуд, сенатор Морган?

— Брийзуд, Брийзуд. — Морган мърдаше устни, докато изучаваше Бен. — Името не ми е познато.

— Дезире?

— Не. — Той се усмихна отново. — Това не е име, което един мъж ще забрави.

Ед извади бележника си и го отвори, сякаш проверяваше някакви факти.

— Ако не сте познавали Катлин Брийзуд, тогава защо сте й изпратили цветя на погребението?

— Изпратил ли съм? — Морган изглеждаше много учуден. — Вероятно не е била от близките ми познати, но цветя могат да се изпратят по хиляди причини. Най-често по политически. Секретарката ми се занимава с тези неща. Маргарет! — Извика името и веднага започна силно да кашля.

— Не се напрягайте — промърмори секретарката му, когато влезе в стаята. — Изпийте си чая и престанете да крещите.

Точно това ще направи, помисли си Ед.

— Маргарет, познавам ли някоя Катлин Брийзуд?

— Имате предвид жената, която е била убита преди няколко дни?

От пристъпа на кашлица лицето на Морган бе пребледняло. Обърна се към Ед.

— Това ли имам предвид?

— Да, сър.

— Изпратихме ли й цветя, Маргарет?

— Защо трябва да й пращаме? Вие не я познавате.

— На погребението й са били изпратени цветя, поръчани в Блуум Таун с номера на кредитната ви карта. — Ед отново погледна в бележника си и каза номера на картата.

— Това номерът на моята кредитна карта ли е? — попита секретарката си Морган.

— Да. Но аз не съм поръчвала цветя. Освен това при такива случаи ние използваме услугите на Лоримар Флористс. Не използваме Блуум Таун. Не сме поръчвали цветя от две седмици. Последните цветя, които изпратихме, бяха на съпругата на Парсон, когато им се роди бебето. — Тя ядосано погледна към Ед. — Записано е в тефтера ми.

— Маргарет, донесете го, моля. — Морган изчака тя да излезе от стаята. — Господа, виждам, че работата е много по-сериозна, отколкото очаквах, но се страхувам, че не мога да ви бъда от полза.

— Катлин Брийзуд е била убита вечерта на десети април. — Ед изчака, докато Морган кихне в друга хартиена кърпичка. — Можете ли да ни кажете какво правихте между осем и единадесет?

— На десети април? — Морган разтри с пръсти очите си. — Това беше вечерта, когато учредявахме фонда „Шомен“. Знаете, година на избори е. Точно бях в началото на тази неприятна настинка и помня, че едва се влачех. Съпругата ми дойде с мен. Бяхме там от седем до може би около десет. После се прибрахме направо у дома. На следващата сутрин имах среща на закуска.

— В бележника ми няма нищо за изпращане на цветя, откакто пратих тези за бебето на Парсон. — Маргарет влезе в стаята и подаде бележника си на Бен. — Мое задължение е да знам къде и кога изпращаме цветя.

— Сенатор Морган — започна Ед, — кой друг има достъп до кредитната ви карта?

— Маргарет, разбира се, съпругата ми, въпреки че тя си има собствена.

— Децата?

При този въпрос Морган настръхна, но отговори:

— Децата ми нямат нужда от кредитни карти. Дъщеря ми е само на петнадесет. Синът ми е по-голям и е в Подготвителната академия „Сент Джеймс“. И двамата получават достатъчно за разноските си. Очевидно служителят в цветарницата е сбъркал, когато е записвал номера.

— Вероятно — промърмори Ед. Но се съмняваше, че служителят не е разбрал и името. — Може би ще ни помогнете, ако ни кажете къде е бил синът ви вечерта на десети.

— Протестирам! — Морган се изправи.

— Сър, станали са две убийства. — Бен затвори бележника на секретарката. — Не ни поставяйте в положение на „ходещи по черупки“.

— Вие, разбира се, знаете, че не мога да не отговоря. Но за да приключим, ще ви кажа, че ще помогна с каквото мога.

— Благодарни сме ви — меко каза Бен. — Но за сина ви?

— Той имаше среща. — Морган се протегна за сока и си напълни цяла чаша. — Трябваше да се срещне с дъщерята на сенатор Филдинг — Джулия. Предполагам, че са отишли до Кенети Сентър. Майкъл се прибра към единадесет.

— А миналата нощ? — попита Ед.

— Миналата нощ Майкъл през цялото време си беше у дома. Играехме шах доста след времето за следобедния чай.

Ед си записа и двете алибита.

— Някой друг от прислугата ви има ли достъп до номера на кредитната ви карта?

— Не. — Търпението му, както и желанието му да помага на полицията бяха стигнали до крайния си предел. — Много е просто. Някой е сбъркал. Ако ме извините, повече нямам какво да ви кажа.

— Благодаря ви за времето, което ни отделихте. — Ед се надигна от стола и прибра бележника си. Вече беше решил да си вземе допълнителна доза витамин „С“, като се върне в участъка.

— Ако се сетите за някаква причина тези цветя да са писани на вашата сметка, моля да ни се обадите.

Маргарет беше повече от щастлива, като видя, че си тръгват. Когато вратата се затвори с трясък зад гърба им, Ед пъхна ръце в джобовете си.

— Моята интуиция ми подсказва, че мъжът не е замесен.

— Да. Лесно може да се провери за учредяването на фонда, но първо ще проверим дъщерята на сенатора.

— Съгласен съм.

Отправиха се към колата. Въпреки мърморенето на Бен, Ед седна на шофьорското място.

— Знаеш ли, притеснява ме нещо, което Тес спомена.

— Какво?

— Как можеш да вдигнеш телефонната слушалка и да си поръчаш каквото поискаш. Аз самият го правя непрекъснато.

— Пица или порнография? — попита го Бен, но той също мислеше за това.

— Тапети. Направих го миналия месец. Трябваше да дам на момчето номера на кредитната си карта, преди да ми ги изпрати. Колко пъти си давал на някого по телефона номера на кредитната си карта? Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш името и номера на кредитната карта, никакви удостоверения, никакъв подпис.

— Да. — Бен въздъхна и зае мястото си. — Предполагам, че това стеснява кръга до няколкостотин хиляди.

Ед се отдалечи от къщата.

— Винаги можем да се надяваме, че дъщерята на сенатора не си ляга късно.