Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (5)

Глава 4

Приличаше на сцена от нейна книга. След убийството идват полицаи. Някои от тях са загрижени, други здраво стискат устни, трети са цинични. Зависи от атмосферата на историята. Понякога зависи и от личността на жертвата. Но досега това винаги бе зависело преди всичко от нейното въображение.

Действието можеше да се развива на алеята или в стаята. Атмосферата винаги беше интригуващата част на всяка сцена. В книгата, която сега пишеше, беше замислила убийството в Секретариата на Държавната библиотека. Интригуваше я перспектива да намеси тайните служби, политиците, шпионаж, както и полицията.

Въпросът беше в това кой ще изпие чашата с отровата. Убийството винаги е много по-интригуващо, когато е малко объркващо. Беше доволна от замислената нишка на развитие на сюжета, може би защото все още не беше решила кой точно да бъде убиецът. Винаги беше много вълнуващо да го избере и да изненада и самата себе си.

Накрая лошият мъж винаги попадаше в капана.

Грейс седеше на дивана — мълчалива и с втренчен поглед. По някаква причина тя просто не можеше да надскочи тази мисъл. Инстинктът й за самосъхранение беше превърнал истерията в шок, така че дори тръпките, които я побиваха, сякаш минаваха по някое чуждо тяло. В книгите й добре замисленото убийство беше по-интересно, ако жертвата оставяше след себе си някой, който да страда, да бъде потресен или опропастен. Ако е измислен както трябва, сюжетът просто грабва читателя. А тя винаги бе имала талант да описва чувства и емоции: тъга, ярост, сърдечно страдание. Веднъж да разбереше героите, които създаваше, и вече можеше да ги почувства. Можеше да работи с часове, по всяко време на деня, изпълнена с чувства, наслаждаваща се както на светлата, така и на тъмната страна на човешката природа. После внимателно ги изключваше от съзнанието си, както внимателно изключваше компютъра си, за да се върне в реалния си живот.

В края на краищата това беше само история и справедливостта щеше да възтържествува в последната глава.

Позна професиите на мъжете, които влизаха и излизаха от къщата на сестра й: коронерът^[1], екипът на съдебните лекари и полицейският фотограф.

Веднъж беше взела полицейски фотограф за прототип на един от своите герои, рисувайки и най-малките подробности от смъртта с особено увлечение. Знаеше процедурата. Беше я описвала толкова пъти, без ни най-малко да потръпне. Видът и мирисът на смъртта не й бяха непознати, поне що се отнасяше до въображението й. Даже й се струваше, че ако затвори плътно очи, всичко това наоколо ще изчезне и ще се превърне в герои, които тя може да контролира; герои, които са реални само в мислите й; герои, които може да създаде или разруши само с натискането на един клавиш.

Но не и сестра й. Не и Кет.

Трябва да се промени действието, мислеше си Грейс, докато свиваше краката под тялото си. Ще го напише отново и ще изтрие сцената с убийството, ще изгради други характери на героите си. Ще го променя, докато всичко се подреди по начина, по който тя иска. Трябваше само да се концентрира. Затвори очи. Разтриваше с длани главата си. Бореше се всичко да се промени.

— Не се е дала лесно — каза Бен, докато наблюдаваше как следователят изследва тялото на Катлин Маккейб Брийзуд. — Струва ми се, че някои от кървавите следи ще се окажат негови. Можем да вземем отпечатъци от телефонната жица.

— Колко време ще отнеме? — Ед си водеше бележки в тефтера и се опитваше да не мисли за Грейс. Не можеше да си позволи да мисли за нея сега. Можеше да пропусне нещо, нещо жизненоважно, ако мисълта му бе само в другата стая, ако мисълта му бе изпълнена с образа й, ако я вижда как седи сега сама като счупена кукла.

Следователят се потупа с юмрук по гърдите. Чилито и лукът, които беше ял на обяд, му излизаха през носа.

— Вероятно ще ми отнеме не повече от два часа. — Погледна часовника си. — Засега бих могъл да кажа, че се е случило между девет и единадесет. Ще бъда по-точен, като свърша.

Направи знак на останалите двама и се изправи. Тялото беше преместено в плътния черен найлонов чувал. Много грижливо. Като за последно.

— Да. Благодаря.

Бен запали цигара и се наведе да проучи очертаното с тебешир пространство на килима.

— Всичко в стаята говори, че я е изненадал. Разбил е задната врата. Не му е коствало много усилие. Не се учудвам, че не го е чула.

— Кварталът тук е спокоен — каза Ед. — Хората не заключват даже колите си.

— Тежко е, когато подобно нещо се случи толкова близо до дома ти. — Бен почака, но Ед не отговори и той продължи: — Ще трябва да поговорим със сестра й.

— Да. — Ед затвори бележника и го пусна в джоба си. — Момчета, ще ме оставите ли няколко минути с нея преди това?

Кимна на следователя, преди да излезе. Не беше успял да я предпази от това тя да открие тялото, но можеше да я предпази от това, което ставаше сега.

Намери я там, където я беше оставил. Седеше, свита на дивана. Очите й бяха затворени и той помисли, по-скоро се надяваше, че е заспала. Но тя вдигна поглед към него. Очите й бяха огромни и съвсем сухи. Добре познаваше този израз. Беше израз на човек, изпаднал в шок.

— Не успявам да го накарам да задейства. — Гласът й беше равен, но толкова тих, сякаш едва се отронваше от устните й. — Опитах се да пресъздам цялата сцена по друг начин. Връщам се по-рано. Изобщо не съм излизала. Кет е решила да си освободи вечерта… Обаче нищо не се получава.

— Грейс, да отидем в кухнята. Ще си направим чай и ще поговорим.

Тя пое протегнатата ръка, но не стана.

— Нищо не иска да се промени, защото вече е много късно.

— Съжалявам, Грейс. Защо не дойдеш с мен?

— Още не са я изнесли, нали? Трябва да я видя, преди…

— Не сега.

— Трябва да почакам, докато я отнесат. Знам, че не мога да отида с нея, но трябва да изчакам, докато я вземат. Тя ми е сестра.

Изправи се, но само за да отиде в хола и зачака.

— Нека да остане — каза Бен на Ед, когато той се отправи към нея. — Тя има нужда от това.

Ед сложи ръце в джобовете си.

— Никой няма нужда от това.

Беше виждал хора да се сбогуват така е любими за тях същества. След толкова много сцени, жертви, разследвания, не чувстваше нищо. Но толкова дълго се бе учил да чувства колкото може по-малко.

Грейс стоеше, стиснала студените си ръце една в друга, докато изнасяха тялото на Катлин. Не плачеше. Търсеше дълбоко в себе си, за да разбере, какво чувства, но не намираше. Искаше тази печал, имаше нужда от нея, но тя се бе свила някъде дълбоко в едно ъгълче на сърцето й и Грейс чувстваше само празнота. Когато Ед постави ръка на рамото й, тя не потрепери, нито помръдна. Само дълбоко си пое дъх.

— Трябва да ми зададете няколко въпроса?

— Ако си в състояние да говориш?

— Да. — Тя прочисти гърлото си. Гласът й трябваше да е по-силен. Винаги е била по-силната. — Ще направя чай.

Когато влязоха в кухнята, постави чайника на котлона, а после извади чаши и чинии.

— Кет винаги поддържа такъв ред. Просто трябва да си спомня къде мама подреждаше нещата и… — Гласът й постепенно заглъхна. Майка й. Трябваше да се обади и да съобщи на родителите си.

„Съжалявам, мамо. Съжалявам. Не бях тук. Не можах да го предотвратя.“

Не, не сега, каза си, докато слагаше пакетчетата чай. Не трябва да мисля за това сега.

— Предполагам, че не искаш захар?

— Не, благодаря. — Ед неспокойно се размърда. Искаше му се тя да седне. Движенията й бяха отмерени, но на лицето й нямаше капчица цвят. Не се бе появявал, откакто я видя наведена над тялото на сестра си.

— А за вас? Вие сте детектив Парис, нали? Партньорът на Ед?

— Наричайте ме Бен. — Хвана за облегалката един стол, за да го отмести от масата. — С две лъжички.

И той като Ед бе видял колко е бледо лицето й, но беше забелязал и решителността й да се справи с всичко това. „По-скоро е крехка, отколкото чуплива — помисли си, — като стъклена чаша, която всеки миг ще се счупи на парчета.“

Тя сервира чая и погледна към задната врата.

— Влязъл е оттук, нали?

— Така изглежда. — Бен извади пакетчето чай и го постави в чинийката. Грейс сдържаше скръбта си, а като полицай той трябваше да се възползва от това. — Съжалявам, че трябва да говорим за…

— Няма нищо. — Тя вдигна чашата си с чай и отпи една глътка. Почувства топлотата на течността, но не и вкуса й. — Наистина няма много неща, които бих могла да ви кажа. Кет си беше в офиса, когато излязох. Щеше да работи. Не съм сигурна, но май беше около шест и половина. Когато се върнахме, помислих, че си е легнала. Не беше оставила външната лампа да свети. — Подробности, помисли си Грейс, като се опитваше да потуши нов изблик на истерия. На полицията й бяха нужни подробности, както за всеки добър роман. — Когато се отправих към кухнята, забелязах, че вратата й е открехната и че лампата свети. Така че влязох. — Отново поднесе чашата с чай към устните си и внимателно изключи съзнанието си от това, което се бе случило после.

Бен не настояваше повече, защото и Ед е бил там. Всички знаеха какво се беше случило после. Затова попита:

— Виждаше ли се с някого?

— Не. — Грейс се отпусна малко. Щяха да говорят за други неща, за логични неща, а не за невъзможната сцена зад вратата на офиса. — Току-що беше преживяла тежък развод и все още не можеше да се отърси от него. Работеше и не се срещаше с хора извън работата си. Съзнанието на Кет беше завладяно от мисълта да изкара достатъчно пари, за да се яви в съда и да си върне сина.

„Кевин. Мили боже, Кевин.“ Грейс вдигна чашата си с две ръце и отново отпи.

— Съпругът й беше Джонатан Брийзуд Трети от Палм Спрингс. Богат род, стар род и отвратителен характер. — В погледа й се прокрадна жестокост, като погледна към задната врата. — Може би, може би ще откриете, че е предприел едно пътуване на Изток?

— Имате ли причини да смятате, че бившият съпруг на сестра ви може да е извършил убийството?

Тогава тя вдигна поглед към Ед.

— Не са се разделили много дружелюбно. Мамил я е с години и тя бе наела адвокат и детектив. Може да е открил това. Брийзуд е фамилия, която не би позволила да бъде опетнена с някакъв скандал.

— Знаете ли да е заплашвал сестра ви? — Бен изпи чая си, въпреки че копнееше за голяма чаша кафе.

— Сестра ми никога не ми е казвала нещо такова, но тя се страхуваше от него. Не беше се борила срещу решението да й отнемат Кевин поради опасния темперамент на съпруга си и заради силата и властта на семейството му. Каза ми, че е пребил един от градинарите им така, че му се е наложило да постъпи в болница, само заради някаква грешка с един розов храст.

— Грейс — Ед постави ръката си върху нейната, — забелязала ли си някой да се навърта наоколо? Идвал ли е някой до вратата ви, да ви предлага нещо, да изказва загриженост?

— Не. Освен разносвача, който ми донесе сандъка, но той беше безобиден. Бях сама с него в къщата повече от двадесет минути.

— Как е името на компанията?

— Не знам… — Тя разтри с палеца и показалеца носа си. Винаги много лесно си спомняше подробностите, но сега сякаш се движеше в мъгла. — „Бързо и лесно“. А името на момчето беше, ммм, Джимбо. Да, Джимбо. Имаше закачена карта на джоба си. Звучеше като Оклахома.

— Сестра ви е била учителка? — подхвърли Бен.

— Точно така.

— Да е имала проблеми с колегите си?

— Повечето от тях са монахини. Човек трудно се кара с монахини.

— Да, вярно. А какво ще кажете за учениците?

— Нищо не ми е споменавала. Всъщност тя никога не разказваше нищо. — При тази мисъл стомахът й отново се сви. — Първата нощ, когато пристигнах, си поговорихме. Пийнахме малко повече вино. Тогава ми разказа за Джонатан. Но оттогава се затвори в себе си, както и през по-голямата част от живота ни заедно. Мога да ви кажа, че Катлин не си създаваше врагове, но нямаше и приятели, близки приятели. През последните години животът й беше нейното семейство. Твърде малко време е минало, откакто се е върнала във Вашингтон, за да успее да си създаде нови връзки, да срещне някой, който би поискал… който би направил това с нея. Бил е Джонатан или някой непознат.

Бен замълча за момент. Който и да беше нощният посетител, не бе дошъл, за да открадне, а за да я изнасили. Винаги чувстваше кога е било опит за кражба и кога е било заради изнасилване. Всички останали стаи, освен кабинета, бяха непокътнати. А в цялата къща се долавяше мирис на жестокост.

— Грейс. — Ед току-що беше стигнал до същото заключение като Бен, но беше направил още една крачка. Който и да е бил човекът, промъкнал се в къщата, той беше дошъл или заради жената, която беше хванал, или заради тази, която седеше до него. — Има ли някой, който да ти има зъб? — Когато Грейс го погледна с празен поглед, продължи: — Има ли някой, с когото скоро си имала връзка и който би искал да те нарани?

— Не. Не съм имала време да навляза толкова дълбоко в някоя връзка. — Но въпросът беше достатъчно сериозен, за да предизвика паниката й. Дали тя е била причината? Тя ли е причината? — Идвам от една обиколка. Не познавам човек, който би направил това. Не и сред моите познати.

Бен направи следващата стъпка.

— Кой знае къде си?

— Издателят ми, редакторът ми, всеки, който би искал да го узнае. Обиколих повече от дванадесет градчета. Ако някой е искал да се добере до мен, можел е да го направи и преди това хиляди пъти — в хотелските стаи, в метрото, в собствения ми апартамент. Катлин е тази, която е мъртва. Аз дори не си бях вкъщи. — Спря за момент, за да се успокои. — Нея са я изнасилили. — Поклати глава, преди Ед да успее да отвърне. — Не. Не. Не искам да съсредоточавам вниманието си върху това точно сега. Не и сега.

Стана. Намери бутилка коняк в шкафа до прозореца. Взе тумбеста чаша и я напълни до средата.

— Има ли още въпроси?

Ед искаше да хване ръката й, да я погали по косата и да й каже да не мисли повече за това. Но беше полицай и трябваше да си върши работата.

— Грейс, знаеш ли защо сестра ти има два телефонни апарата в кабинета?

— Да. — Тя бързо изпи голяма глътка коняк, изчака да почувства топлината, която се разля по вените й, и отпи още една глътка. — Няма начин да запазим това в тайна, нали?

— Ще направим каквото можем.

— На Катлин нямаше да й бъде приятно. — Отново седна, като държеше чашата за коняк с двете си ръце. — Винаги е искала да не й се бъркат в личния живот. Вижте, наистина си мисля, че едва ли допълнителният телефон има нещо общо със случая.

— Трябва да знаем всичко. — Ед изчака, докато Грейс отпи от коняка си. — Вече нищо не може да я нарани.

— Не.

Разбра, че алкохолът няма да й помогне, но не можеше да измисли какво хапче би спряло ужасното й главоболие. Конякът бе възможно най-доброто средство.

— Казах ви, че е наела адвокат и детектив. Трябваше й добър адвокат, за да успее да се пребори с Джонатан, а добрите адвокати не могат да се наемат с учителска заплата. Не би взела пари от мен. Кет беше много горда и ако трябва да бъдем честни, винаги се чувстваше обидена от… но това няма значение. — Пое си дълбоко дъх. Конякът беше слязъл право в стомаха й и го преобръщаше. Без да обръща внимание, тя отново отпи от чашата си. — Другият телефон беше служебен. Сестра ми работеше и през нощта. За една компания — „Фентъзи Инкорпорейтид“.

Бен повдигна вежди, докато си записваше в бележника.

— „Обадете се на фантазията“?

— Може и така да се каже. — Грейс въздъхна и потърка с ръце скулите под очите си. — Секс по телефона. Струва ми се, че беше много изобретателна. Дори си мислех как бих могла да го използвам в някоя от книгите си. — Стомахът й отново се сви. Посегна за цигара. Когато потърси запалката, Бен я взе, запали й цигарата и я остави до чашата с коняк. — Благодаря.

— Пуши по-бавно — посъветва я той.

— Добре съм. Изкарваше много пари и изглеждаше безопасно. Никой от клиентите нямаше телефонния й номер, нито пък знаеше истинското й име, защото главният офис поемаше обажданията и чрез него се обаждаше и тя.

— Споменавала ли е за някого, който е бил прекалено ентусиазиран?

— Не. Сигурна съм, че би го направила. Първата нощ, когато пристигнах, тя ми разказа за работата си. Изглеждаше, че не се забавлява толкова много и че е малко отегчена. Дори и някой да е искал по-близък контакт, не би могъл да я открие. Както вече ви казах, тя дори не е използвала истинското си име. Освен това Кет ми спомена, че говори само за нормален секс. — Грейс сложи дланта си на масата. Точно тук седяха първата вечер и разговаряха за това, когато слънцето залязваше. — Никога не е говорила за принуда, мазохизъм, садизъм и други подобни жестокости. Много внимателно подбираше клиентите си. Всеки, който е поискал нещо по-необичайно, го е отпращала при другите.

— И никога не се е срещала е някого, с когото е говорила? — попита Ед.

Не беше нещо, което можеше да докаже, но беше сигурна в това.

— Не, абсолютно никога. За нея това беше просто работа, която вършеше професионално, както професионално преподаваше в училище. Не ходеше на срещи, не ходеше по събирания. Животът й беше училището и този дом. Ти живееш в съседната къща, Ед — погледна към него. — Виждал ли си някога някой да влиза в тази къща? Виждал ли си я някога след девет часа навън?

— Не.

— Ще трябва да проверим информацията, която ни дадохте — каза Бен, като стана от стола. — Ако си спомните още нищо, обадете се.

— Да, знам. Благодаря. Ще ми се обадят ли, когато, когато мога да си я прибера?

— Ще се опитаме това да стане по-скоро. — Бен отново погледна към колегата си. Той знаеше, може би по-добре от всеки друг, колко е страшно да се смесват личните чувства с разследването на убийството. Но беше сигурен, че Ед сам, по свой начин ще разбере това. — Аз ще напиша рапорта. Ти ще можеш ли да се оправиш с нещата тук?

— Да. — Ед кимна и стана, за да занесе чашите в мивката.

— Той е много симпатичен човек — каза Грейс, когато Бен излезе. — Добър полицай ли е?

— Един от най-добрите.

Стисна устни. Искаше й се, имаше нужда той да бъде при нея.

— Знам, че вече е късно, но имаш ли нещо против да останеш още малко? Трябва да се обадя на родителите си.

— Разбра се. — Продължи да държи ръцете си в джобовете, защото тя все още изглеждаше много крехка, за да бъде докосната. Тъкмо бяха станали приятели и ето че отново трябваше да бъде просто полицай. Значката и оръжието винаги създаваха дистанция между него и „гражданите“.

— Не знам какво да им кажа. Не знам дали изобщо мога да кажа нещо.

— Искаш ли да се обадя вместо теб?

Грейс всмукна дълбоко от цигарата си. Много й се искаше да приеме.

— Винаги някой се е грижел за мен и е поемал неприятните неща на своя гръб. Мисля, че това е нещо, с което трябва да се справя сама. Ако изобщо може да им бъде по-леко в подобна ситуация, смятам, че ще им бъде по-леко да го научат от мен.

— Мога да почакам в другата стая.

— Ще ти бъда много благодарна.

Ед влезе в хола. Изкушаваше го мисълта да отиде в кабинета и щателно да огледа всичко още веднъж, но се въздържа. Неговата работа беше да обмисли ситуацията логично, да провери всяка подробност — очевидните и неуловимите, докато събере достатъчно доказателства за арест. Събирането на разпръснатите парчета му доставяше най-голямо удовлетворение от полицейската работа. Бен имаше интуиция и сила, а Ед беше методичен. Изграждаше случая пласт по пласт по пътя на логиката и факт по факт — чрез детайлите. Трябваше да контролира чувствата и емоциите, по-скоро да се опита да ги отстрани. Без емоции, но ангажирано и чрез логиката — това беше начинът, по който бе избрал да работи, а той беше добър. Ако полицаят прекрачеше границата или към емоциите, или към хладната логика, той щеше да е безполезен.

Майка му не искаше той да става полицай — беше настоявала да работи при чичо си в строителството. „Имаш златни ръце — казваше му тя. — Имаш здрав гръб. Ще направиш добра кариера.“ Дори и сега, след толкова години, тя все още се надяваше, че един ден синът й ще напусне полицията и ще замени полицейската си значка с каската на строителен работник.

Никога не успя да й обясни защо не може да го направи, защо ще остане полицай. Не беше заради вълнението. Следенето на заподозрените, студеното кафе или в неговия случай — хладкият чай и рапортите в три екземпляра съвсем не бяха вълнуващи. И той със сигурност не беше започнал тази работа заради тях.

Всичко беше заради чувствата, които изпитваше. Не ставаше въпрос за усещането, което обзема човека с насочен пистолет. Нито пък за онова, което изпитваше, когато беше принуден да натисне спусъка. Всичко беше заради чувството, че е направил добро, с което си лягаше понякога вечер, само понякога. Ако беше настроен философски, би казал нещо и за закона като за най-важното откритие на човечеството. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така елементарно.

Просто ти си добрият. Може би, може би действително беше толкова просто.

После имаше случаи като този, когато вечерта те заварва клекнал до някой труп, с дълбокото чувство, че ще откриеш човека, който го е направил, и ще го заловиш. Ще приведеш закона в действие и ще припомниш на съда за същността му.

Справедливост. Бен беше този, който говореше за справедливост. Ед предпочиташе да дели нещата на добри и лоши, на черни и бели.

— Благодаря, че ме изчака.

Обърна се и видя Грейс до вратата. Тя беше пребледняла още повече. Очите й бяха станали огромни и потъмнели, косата й разрошена, сякаш непрестанно бе прокарвала пръстите си през нея.

— Добре ли си?

— Струва ми се току-що осъзнах, че каквото и още да ми се случи в този живот, никога няма да ми се наложи да направя нещо по-болезнено от това, което сега трябваше да направя. — Грейс извади цигара от пакета и я запали. — Родителите ми ще вземат първия самолет утре сутринта. Излъгах, че съм извикала свещеник. За тях това беше много важно.

— Можеш да го извикаш утре сутринта.

— Трябва да се съобщи и на Джонатан.

— Ще се погрижат за това.

Тя кимна. Ръцете й отново започнаха да треперят. Всмукна дълбоко от цигарата, докато се опитваше да се овладее.

— Не знам… не знам на кого да се обадя, за да подготвим погребението. Знам, че Кет би предпочела нещо по-скромно. — Почувства как нещо я задуши в гърдите. Изпълни дробовете си с дима от цигарата. — Ще трябва да отслужим литургия. Родителите ми ще имат нужда от това. Съдбата предпазва от страданието. Мисля, че бях писала това някъде. — Отново пое дълбоко от цигарения дим, докато върхът на цигарата й се превърна в червена топчица. — Бих искала да се погрижа за колкото се може повече неща, преди да пристигнат родителите ми. Трябва да се обадя и в училището.

Разбра, че малко се е отпуснала. Но движенията й все още бяха резки, а гласът й се колебаеше — беше ту неестествено спокоен, ту треперещ.

— Утре, Грейс. Утре ще направим всичко. Защо не поседнеш?

— Толкова й бях сърдита, когато излязох и почуках на вратата ти. Бях разстроена и ядосана. Мислех си, по дяволите всичко, да върви по дяволите и тя. — Отново трепереща, младата жена дълбоко дръпна от цигарата. — Не мога да престана да си мисля — само ако бях съумяла да се преборя със себе си, само ако бях достатъчно настойчива да остана и да я накарам да се отпусне, тогава…

— Грешиш. Човек винаги греши, като мисли, че е можело да промени нещо, което е било извън контрола му. — Той се опита да докосне ръката й, но тя леко я премести настрана и поклати глава.

— Аз щях да успея да овладея нещата. Не разбираш ли? Никой не може като мен да овладява положението. Само с Кет не успявах да се справя. Винаги бяхме раздразнителни и изнервени, когато бяхме заедно. Дори не знам почти нищо за живота й. Дори не бих могла да назова поне шестима нейни познати. Ако можех, сигурно щях да я познавам по-добре. Ох, трябваше да я попитам. — Грейс бързо и нервно се засмя. — Кет щеше да ме отблъсне и аз нямаше да настоявам. Така беше по-лесно. Точно тази вечер бях открила, че е пристрастена… към лекарства.

Грейс осъзна, че не беше им казала за това. Нямаше намерение да го споменава пред полицията. Изтръпна. Въздъхна, когато разбра, че пред нея стои не полицаят, а Ед, мъжът от съседната къща. Беше твърде късно да върне думите назад. Трябваше да помни, че той не е само един хубав мъж с мили очи.

— В чекмеджето на спалнята й имаше три проклети шишенца с валиум. Случайно ги открих и имахме голяма разправия. Не можах да се оправя с нея и просто излязох. Така беше по-лесно. — Загаси цигарата си с бърз и ядосан жест. Веднага посегна за друга. — Тя имаше проблеми, беше наранена, а за мен беше по-лесно просто да изляза.

— Грейс — Ед се приближи и взе цигарата й, — винаги е по-лесно да търсиш вината в себе си след това.

Изгледа го втренчено. Вдигна ръце към лицето си, преди избликът да избухне отново.

— О, господи! Сигурно е била много изплашена! Била е съвсем сама. Не е имало кой да й помогне. Защо, Ед? Мили боже, защо е трябвало да й сторят това? Не мога да разбера! Не мога да разбера!

Той нежно я прегърна. Дори когато пръстите й се забиха в гърба му, продължаваше нежно да я прегръща. Леко я галеше, без да промълви нищо.

— Аз я обичах. Наистина я обичах. Когато пристигнах, бях толкова щастлива да я видя отново. Дори ми се стори, че можем да станем по-близки. След всичките тези години. А сега я няма. Отиде си от този свят по такъв начин и аз не мога да я върна. Майчице. О, господи, Ед, не мога да го понеса!

Той направи единственото нещо, което изглеждаше добро. Взе я на ръце и я занесе до дивана, за да я утеши. Нямаше опит как да утеши една жена, не знаеше какво точно да й каже и с какъв тон, но знаеше твърде много за смъртта и за шока и безверието, които идваха след нея. Тя обаче не беше някоя непозната, която трябваше да разпита и да й изкаже съчувствие. Тя беше жената, която го повика през прозореца в пролетната утрин. Познаваше парфюма й. Знаеше как звучи гласът й. Познаваше и лекото движение на устните, при което заиграваха трапчинките на бузите й. Сега тази жена плачеше на рамото му.

— Не искам да е мъртва — успя да прошепне тя. — Не мога да не мисля за това, което са направили с нея… за това, което става сега.

— Не мисли. Това няма да помогне. — Здраво я държеше в прегръдката си, малко по-здраво от нужното. — Не трябва да оставаш тук тази вечер. Ще те заведа в съседната къща.

— Не… ако се обадят родителите ми… не мога.

Тя силно притисна лицето си към рамото му. Не можеше да мисли, докато сълзите се стичаха по бузите й, не можеше да мисли. А трябваше да свърши толкова много неща. Но шокът си вземаше своето. Чувстваше се безкрайно изтощена.

— Можеш ли да останеш? Моля те, не искам да бъда сама. Можеш ли да останеш?

— Разбира се. Опитай се да се отпуснеш. Никъде няма да ходя.

 

 

Той лежеше в леглото. Сърцето му биеше като камбана. В главата му още кънтяха нейните писъци. Мускулът на ръката му все още пулсираше на мястото, където тя го беше издрала. Беше го омотал с някакъв парцал, за да не изцапа с кръв чаршафите. Майка му беше много придирчива по отношение на чаршафите си. Но непрекъснатата болка, която изпитваше, му напомняше за одраното място. Беше му като сувенир.

Господи, никога не бе очаквал, че ще изпита подобно нещо. Тялото му, съзнанието му, може би дори душата му, ако съществуваше душа, се бяха извисили, бяха се изопнали до краен предел. Всички други средства, които бе изпробвал — алкохолът, опиатите, постенето — нищо не беше му доставяло това грубо удоволствие.

Беше се почувствал слаб. Беше изпитал силата. Беше непобедим. Дали сексът или убийството го бяха възбудили така?

Усмивка заигра на устните му. Чувстваше потната си риза. Как можеше да разбере, като и двете му бяха за пръв път? Може би възбуждащата комбинация се дължеше на двете? Във всеки случай трябваше да разбере това.

В един кратък, пресметлив миг реши да слезе долу и да убие един от прислужниците в съня му. Но кръвта му не се разпали при тази идея и той реши, също толкова пресметливо и студено, да се откаже от нея. Трябваше да изчака няколко дни. Да премисли. Беше очевидно, че нямаше да се възбуди толкова много, ако убие някой, който не означава нищо за него, като прислужника например.

Виж, Дезире беше нещо друго.

Обърна се и заплака. Не искаше да я нарани. Искаше да се люби с нея, да й покаже колко много може да й даде. Но тя крещеше непрекъснато. Писъците й го влудяваха. Събудиха у него чувства, които дори не беше подозирал, че съществуват. Беше прекрасно. Чудеше се дали и тя бе почувствала дивата, разгаряща се в него кръв, преди да умре. Надяваше се, че е почувствала. Бе искал да й даде най-доброто.

А сега нея вече я нямаше. Въпреки че беше умряла от собствените му ръце и най-неочаквано това бе му доставило удоволствие, той тъгуваше за нея. Вече нямаше да чуе гласа й как се извисява, дразни и обещава. Трябваше да намери друга. Само мисълта за това накара мускулите му да потреперят. Друг глас, който да говори само с него. Със сигурност човек не може да има само веднъж в живота си подобно изживяване. Ще открие Дезире отново, няма значение как ще се нарича тя.

Претърколи се в леглото. Загледа се в прокрадващите се през прозореца лъчи на зората. Ще я открие.