Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (4)

Глава 3

— И къде ще ходите?

Ед беше спечелил на ези-тура и затова караше. Заедно с партньора си Бен Парис бяха прекарали по-голямата част от деня си в съда. Не беше достатъчно само да хванат лошите момчета, а трябваше да прекарат часове наред в даване на показания срещу тях.

— Какво?

— Попитах те къде ще ходите. — Бен държеше една торбичка „M&M“ и постоянно ядеше от нея. — С писателката.

— Не знам. — Спря на червения светофар, поколеба се, видя, че е чисто и пресече.

— Не спря напълно. — Бен схруска един бонбон. — Условието беше, че ще спазваш светофарите.

— Нямаше никой. Мислиш ли, че трябва да си сложа вратовръзка?

— Как бих могъл да ти отговоря, след като не знаеш къде ще ходите? Освен това с вратовръзка изглеждаш отвратително. Приличаш на бик със звънче около врата.

— Благодаря, партньор.

— Ед. Светофарът се смени. Виж сигнала… по дяволите. — Той пусна бонбона в джоба си, докато Ед пресече кръстовището. — И колко време ще остане известната романистка в града?

— Не знам.

— Какво значи не знам! Нали си говорил с нея?

— Не съм я питал. Не мисля, че това ми влиза в работата.

— Жените обичат да ги питат. — Бен натисна с крак въображаемата спирачка на пода, докато Ед завиваше зад ъгъла. — Книгите й са добри, в тях се чувства твърдост и характер. Предполагам, спомняш си, че аз ти отворих очите за тях.

— Искаш да кръстя първото си момче на теб ли?

Със сподавен смях Бен натисна запалката на колата.

— Прилича ли на снимката на корицата?

— По-хубава е.

Когато Бен си запали цигара, Ед се намръщи и отвори прозореца.

— Има големи сиви очи. И обича да се усмихва. Усмивката й е страхотна.

— Не ти е било необходимо много време, за да хлътнеш до уши, нали?

Ед неспокойно се намести и продължи да гледа в пътя.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Виждал съм те и друг път.

Бен отпусна крака си от въображаемата спирачка, когато Ед се нареди след един бавно придвижващ се автомобил.

— Срещаш някое миньонче с големи очи и страхотна усмивка, с пърхащи мигли и си готов. Нямаш никакво чувство за съпротива по отношение на жените.

— Изследванията показват, че мъже със семеен стаж по-малко от шест месеца развиват обезпокояваща склонност към даване на съвети.

— В „Червената книга“ ли го чете?

— В списание „Космополитен“.

— Обзалагам се, че е така. Когато съм прав, просто съм прав. — Единственият човек, когото познаваше по-добре от себе си, беше Ед Джаксън. Бен би си признал, че не познава така добре дори собствената си жена. Изобщо не му беше необходима лупа, за да може да познае първите признаци на безумното влюбване. — Защо не я доведеш да пием заедно по чашка? Двамата с Тес можем да я проверим.

— Благодаря. Предпочитам да го направя сам.

— Стегни се, партньоре. Знаеш, че вече съм семеен мъж. Имам много обективен поглед за жените.

Ед се усмихна под мустак.

— Глупости.

— Наистина. Абсолютно вярно е. — Бен постави ръката си на облегалката. — Знаеш ли какво, бих могъл да се обадя на Тес и да се уговорим да дойдем с вас довечера. За да те пазим от самия теб.

— Благодаря, но ми се иска сам да се преборя с това.

— Каза ли й, че ядеш само ядки и плодове?

Ед му хвърли див поглед, докато завиваше зад следващия ъгъл.

— Можеше да окаже влияние при избора на ресторант.

Бен загаси цигарата си и я изхвърли през прозореца, но усмивката му изчезна, когато Ед се отправи към паркинга.

— О, не, не пак в железарски магазин. Моля ти се!

— Трябва да взема няколко панти.

— Да, винаги така казваш. Ти си като трън в задника ми, откакто купи тази къща, Джаксън.

На излизане от колата Ед му подхвърли четвърт долар.

— Отиди отсреща в „Бърза закуска“ и си вземи кафе. Няма да се бавя.

— Имаш само десет минути. Достатъчно ми беше, че трябваше да прекарам цялата сутрин в съда и да измислям какви ли не ходове, за да се справя с момчетата на Торчели. А сега трябва да се оправям и с Хари Хоумоунър^[1].

— Ти ми каза да си купя къща.

— Не е в това въпросът. И освен това не мога да си купя кафе за четвърт долар.

— Покажи си значката и може да ти направят отстъпка.

Недоволен, Бен пресече улицата. Трябваше да се въоръжи с търпение, докато партньорът му купува болтове и винтове, и по-добре беше да го направи с чаша кафе.

Малкият магазин за полуфабрикати беше почти празен. След няколко часа забързаната тълпа щеше да го изпълни, за да си вземе бифтек или хотдог за из път. Касиерката си четеше вестник, но когато мина покрай нея, погледна над него и му се усмихна. Ако трябваше да бъде обективен, тя имаше хубав бюст.

В дъното на магазина при щанда с топли закуски, си сипа голямо кафе. После напълни и една чашка с гореща вода за Ед, който винаги имаше пакетче чай в джоба си.

След време и Ед щеше да разбере каква огромна грешка беше направил, като купи тази порутена къща. Но всъщност Бен вече се замисляше, като гледаше как малко по малко тя добива вид. Може би двамата с Тес трябваше да се поогледат за някоя къща. Не такава като на Ед с дупки в тавана и с плъхове в мазето. Но да има истински двор. Да има къде да си направят грил или барбекю през лятото. Да има едно място, където да отгледат децата си. „Укроти топката, Бен“, рече си той. Вероятно бракът кара хората да си мислят по-често за неща, които ще станат следващата година, а не за това, което ще се случи утре.

Отпивайки от кафето си, Бен се отправи към касиерката. Нямаше време дори да изругае, когато някой го блъсна и кафето се разплиска по ризата му.

— По дяволите! — извика той, но като видя ножа в треперещата ръка на момчето, моментално млъкна и застана неподвижно. Нападателят нямаше повече от седемнадесет години.

— Дай парите! — Момчето натисна ножа към гърлото на Бен, докато с другата ръка правеше жест към касиерката. — Всичките! Веднага!

— Страхотно — промърмори Бен и погледна към жената зад касата. Тя бе пребледняла и замръзнала на мястото си.

— Слушай, момче, в подобни каси не държат много пари.

— Казах, дай парите. Дай ми шибаните пари.

Гласът на момчето се извиси и пресекна. Тънка слюнка се стече от устата му, докато говореше. В нея имаше кръв от устната, която непрестанно хапеше. Имаше нужда от една доза и то страхотна нужда.

— По-добре си размърдай задника и то веднага, глупава кучко, или ще издълбая инициалите си върху челото ти.

Жената погледна към ножа и се залови за работа. Грабна таблата под чекмеджето и отвори касата. Дребните пари се изсипаха и част от тях паднаха по пода.

— Дай си портмонето — обърна се момчето към Бен, докато пъхаше монетите и банкнотите в джоба си. Беше първата му кражба. Не бе си представял, че ще е толкова лесно. Все още чувстваше сърцето си в гърлото, а дланите му бяха мокри. — Извади го бавно и го хвърли на касата.

— Добре. Спокойно.

Бен си мислеше как да посегне за пистолета под сакото си. Нападателят се потеше като прасе и очите му бяха пълни с такъв ужас, какъвто беше обзел и жената зад касата. Бен хвана портмонето си с два пръста. Вдигна го нагоре, докато внимателно наблюдаваше как очите на момчето следват пътя му. После го хвърли само с един инч встрани от касата. В момента, в който момчето погледна надолу, той вече беше пристъпил към него.

Лесно изби ножа от ръката му. Дръжката му беше мокра от пот. Точно тогава жената зад касата започна да пищи. Издаваше писъците си един след друг, но стоеше като закована. Момчето се съпротивляваше като ранено животно. Бен сключи ръце около кръста му откъм тила му. Нанесе удар върху краката му и той се стовари върху витрината на масата. Тя се счупи и заедно с момчето падна на земята. По пода се разпиля чипс. Момчето викаше, псуваше и се мяташе като риба в желанието си да се добере до ножа. Бен удари лакътя си в хладилника за замразени храни и видя звезди посред бял ден. Под него момчето беше в нервен припадък. Бен направи това, което беше най-лесно: седна отгоре му.

— Провали се, приятелю. — Той извади полицейската си значка и я завря пред очите му. — И това, че трепериш сега, е най-доброто нещо, което можеше да ти се случи.

Момчето вече хленчеше, когато Бен извади белезниците. Останал без дъх, той с досада се обърна към касиерката:

— Искаш ли да извикаш полицаите, сладур?

Ед излезе от железарския магазин с плик, пълен с панти, половин дузина месингови дръжки и четири керамични. Те бяха истинска находка, защото бяха точно в цвета на керамичните плочки, които беше избрал за банята на горния етаж. Неговият следващ проект. И понеже Бен го нямаше в колата, той погледна отсреща и видя патрулната кола. Остави с въздишка пакета на задната седалка и се отправи през улицата да потърси партньора си. Погледна към ризата на Бен, после към момчето, което все още хълцаше и трепереше на задната седалка на патрулната кола.

— Виждам, че си си взел кафе.

— Да. Хайде към участъка, копеле.

Бен кимна на униформените полицаи, после пресече улицата с ръце в джобовете.

— Сега ще трябва да напиша един смразяващ рапорт. Само погледни ризата ми.

Тя плътно обгръщаше, кожата му, студена и лепкава. Отдели я оттам.

— Как, по дяволите, се чистят тези петна от кафе?

— Изпери ги.

 

 

Беше почти шест часът, когато Ед се вля в потока от коли. Отби се в участъка, порови из бюрото си. Истината беше, че е нервен. Той харесваше жените, без да има претенции, че ги разбира. Работата му поставяше известни ограничения на неговите социални контакти. Но когато определяше среща на жена, обикновено избираше някоя леснодостъпна и не чак толкова умна. Никога не се беше палил, както партньора си, да има цяла тълпа женски същества или да си играе с чувствата им като в цирк. Нито пък беше изпитал, както Бен, внезапното и изцяло обзело го чувство към една жена.

Ед предпочиташе жени, които не бяха много бързи и които не натискаха много бутони. Наистина обичаше дългите и стимулиращи разговори, но много рядко определяше среща на жена, с която би могъл да поговори по този начин. Никога не си беше давал сметка защо.

Уважаваше ума на Джи. Би. Маккейб. Но не беше сигурен как би се справил при един социален контакт с Грейс Маккейб. Не беше свикнал жена да го кани на вечеря, да определя времето и мястото. По-скоро беше свикнал той да е този, който угажда и глези.

Майка му беше работила цял живот, за да изгледа двамата си синове и дъщеря си. Нямаха баща и Ед, най-големият, беше станал глава на семейството още преди да навърши дванадесет. Беше свикнал с мисълта, че жената също изкарва прехраната, както беше свикнал сам да взема важните решения.

Един ден, когато къщата му бъде готова, когато стените са боядисани и градината засадена, той ще си намери истинската жена и ще я доведе в своя дом. И ще се грижи за нея.

Докато се преобличаше, хвърли поглед към прозореца на съседната къща. Грейс не беше пуснала пердетата и лампите светеха. Докато си мислеше, че трябва елегантно да й намекне да проявява повече дискретност, тя се появи в стаята. Въпреки че можеше да я види само от бедрата нагоре, разбра, че срита нещо. После започна да крачи из стаята.

 

 

Какво да прави? Грейс прокара ръце през косата си, сякаш така можеше да накара отговорът сам да се появи. Сестра й беше в беда, много по-голяма, отколкото можеше да си представи. А тя беше безсилна.

„Не трябваше да изпускам нервите си“ — помисли си тя. Да крещиш на Катлин беше все едно да четеш „Война и мир“ на тъмно. Можеш да получиш само главоболие и никакво разбиране. Трябваше да направи нещо. Отпусна се на леглото и подпря глава върху коленете си. „Колко ли време продължава това?“ — чудеше се тя. От развода? Не можа да измъкне никакъв отговор от Катлин, но стигна до извода, че Джонатан е виновен и за това.

Но какво можеше да направи? Катлин беше бясна и изобщо нямаше да иска да чуе каквото и да било. Грейс знаеше за хапчетата… много често беше виждала последиците им върху хората. Беше помагала на някои, които се опитваха да се преборят с тях, и се бе дистанцирала от други, които се самоунищожаваха. Беше скъсала една връзка заради пристрастеност към хапчетата и тотално бе изхвърлила този мъж от живота си.

Но сега ставаше дума за собствената й сестра. Притисна с длани очите си и се опита да мисли.

Валиум, три шишенца, от трима различни лекари. И никой не можеше да каже къде ги крие — в училище, в колата си. Един Господ знае къде.

Не беше я шпионирала. Не и по начина, за който я бе обвинила Катлин. Дяволски й трябваше молив, а знаеше, че Катлин държи един в чекмеджето до леглото си. Откри молива. Хубаво подострен. И трите шишенца с валиум.

— Не знаеш какво нещо е да си нервен — беше се нахвърлила върху нея Катлин. — Не знаеш какво означава да имаш истински проблеми. Всичко, до което си се докосвала, става точно така, както си искала. Аз изгубих съпруга си. Изгубих сина си. Как се осмеляваш да ми четеш лекции какво да правя, за да спра болката?

Не намери подходящите думи. Чувстваше само болката и взаимните им обвинения. „По дяволите, погледни истината в очите! Поне веднъж в живота си погледни истината в очите!“ Защо не й каза, че иска да й помогне? Защо не й каза, че е тук заради нея? Точно това искаше да й каже. Сега можеше да слезе долу, да обяснява, да я умолява, да крещи, но реакцията щеше да бъде само една. Между тях вече имаше стена. И друг път се беше изправяла срещу тази стена. Когато Катлин скъса с дългогодишния си приятел, а Грейс става първенец в класа.

Семейството. Човек не обръща гръб на семейството си. Грейс въздъхна и слезе долу, за да опита още веднъж.

 

 

Катлин се беше затворила в кабинета си. Като си обеща, че ще запази спокойствие, Грейс почука на вратата. Не получи отговор. Но поне вратата не беше заключена. Грейс отвори.

— Кет, съжалявам.

Катлин довърши проверката на писмената работа, преди да вдигне поглед към нея.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Добре.

„Значи се е успокоила“ — помисли си Грейс. Не беше сигурна дали е от хапчетата или кризата просто беше преминала.

— Знаеш ли, помислих си да отскоча до съседната къща и да кажа на Ед, че ще излезем някоя друга вечер. И после можем да си поговорим.

— Няма за какво повече да си говорим. — Катлин остави проверената тетрадка върху единия куп и взе друга от съседния. Беше смразяващо спокойна. Хапчетата й бяха осигурили това. — Освен това тази вечер съм на телефона. Върви и се забавлявай.

— Кет, безпокоя се за теб. Обичам те.

— И аз те обичам. — Действително го мислеше. Искаше й се да може и да го покаже. — Няма за какво да се безпокоиш. Знам какво правя.

— Знам, че си под голямо напрежение, ужасно напрежение. И искам да ти помогна.

— Оценявам това. — Катлин отбеляза един грешен отговор и се почуди защо учениците й не внимават повече. — Сега работя. Казах ти, че се радвам на присъствието ти и наистина го мисля. Ще бъда щастлива, ако останеш толкова дълго, колкото ти е приятно и дотогава, докато не се бъркаш.

— Скъпа, пристрастяването към валиум може да бъде много опасно. Не искам да гледам как страдаш.

— Аз не съм пристрастена. — Катлин постави добра оценка на писмената работа. — Щом си върна Кевин и устроя живота си, няма да имам нужда от лекарства. — Усмихна се и взе друга тетрадка. — Престани да се притесняваш, Грейс. Аз съм вече голямо момиче.

Когато телефонът иззвъня, тя го взе и се премести на стола.

— Да? — Катлин взе молив. — Да. Ще го взема. Дай ми номера. — Записа го и натисна бутона за прекъсване на връзката. — Лека нощ, Грейс. Ще оставя външната лампа да свети.

Сестра й започна да набира номера и на Грейс не й оставаше нищо друго, освен да излезе от стаята. Грабна палтото си от гардероба в хола, където Катлин го беше прибрала, и избяга навън.

Ранният април я ощипа по бузите и отново я накара да помисли за Флорида. Може би все пак трябваше да настоява пред Катлин да отидат. А може би до Карибските острови или Мексико. Където и да е, на топло и спокойно. Веднъж да я измъкне от този град, от напрежението, и ще успее да я накара да поговорят. Ако не успееше, Грейс беше запомнила имената на тримата лекари, които бяха изписани на етикетите на шишенцата с валиум, и щеше да отиде при тях.

Все още опитвайки се да облече палтото си, тя почука на вратата на Ед.

— Знам, че съм подранила — веднага каза тя щом той отвори вратата. — Надявам се, че нямаш нищо против. Помислих си, че можем първо да изпием по едно питие. Може ли да вляза?

— Заповядай — той отстъпи назад. Разбра, че младата жена не очаква отговор на въпросите си, освен на последния. — Всичко наред ли е?

— Личи ли си? — Със сподавен смях тя отметна назад падналата на челото й коса. — Имах престрелка със сестра си. Това е всичко. Никога не сме издържали повече от една седмица, без да си разменим по някоя остра дума. Обикновено аз съм виновна.

— За кавгите обикновено са виновни и двамата.

— Не и когато в тях участвам аз. — Щеше да й бъде прекалено лесно да излее душата си. Очите му говореха за разбиране и утеха. Но това беше семейна работа. Тя се извърна и свободно заоглежда къщата. — Тук е прекрасно.

Грейс можеше да види това и под накъсаните тапети и купчината дървен материал, стоварен в хола. Тя забеляза височината на тавана, а не пукнатините в него. Видя красотата на старинния дървен под, а не драскотините и петната по него.

— Още не съм стигнал до тази стая. — Но в мислите си той вече я виждаше завършена. — Кухнята беше първото нещо, с което се заех.

— И аз винаги започвам с кухнята. — Тя се усмихна и протегна към него ръка. — Е, няма ли да ми я покажеш?

— Разбира се, щом искаш.

Странно, винаги имаше усещането, че поглъща женската ръка. А нейната беше малка и крехка, но здраво се държеше в неговата. Тя погледна стълбището, когато минаха по него.

— Когато остържеш дървото, наистина ще имаш нещо специално. Обичам старите къщи, с всички тези стаи, които сякаш са се скупчили една в друга. Забавно е, защото мястото, в което живея в Ню Йорк, на практика е една огромна стая и аз се чувствам много удобно в нея, но… о-о, това е върховно.

Беше свалил всичко, беше стъргал, циклил, работил с пара и градил наново. Кухнята беше резултат от двумесечен труд. Що се отнася до Грейс, според нея колкото и астрономическо време да бе вложил в изработването й, то си струваше всяка секунда. Беше в тъмнорозово — цвят, който Грейс не очакваше, че може да бъде оценен от един мъж. Беше боядисал шкафовете в тревисто зелено, за да контрастират. А уредите бяха чисто бели и сякаш направо излезли от четиридесетте години. Имаше старинна тухлена печка с фурна, която беше чудесно реставрирана, вероятно на пода е имало стар линолеум, но сега той бе от дъб.

— Хиляда деветстотин четиридесет и пета година, войната е приключила и е нямало нищо по-добро от живота в Америка. Харесва ми. Къде откри печката?

Странно колко на място изглеждаше младата жена тук, с къдравата си и небрежно разпиляна коса, със свлеченото от раменете й палто.

— В Джорджтаун има един магазин за антики. Платих цяло състояние за това.

— Страхотна е. Наистина всичко е страхотно. — Можеше да си почива тук, помисли си тя, като се облегна на мивката. Беше от бял порцелан и й напомняше за дома и за времената, когато нещата бяха по-прости. На перваза на прозореца имаше малки саксии с клончета. — Какво отглеждаш тук?

— Билки… Ароматни треви.

— Ароматни треви? Като розмарин и други подобни?

— Да. Когато имам възможност, ще изчистя едно местенце в двора и ще засадя и там.

Грейс погледна през прозореца и видя къде беше работил Ед през деня. Представи си малката градинка с билки, въпреки че не можеше да различи мащерка от риган. Ароматни треви на перваза на прозореца, свещи на масата. Този дом щеше да бъде щастлив, не скован и изпълнен с напрежение като онзи в съседния двор. С въздишка се отърси от обзелото я настроение.

— Ти си смел мъж, Ед.

— Защо?

Тя се усмихна и се обърна към него.

— Нямаш машина за миене на съдове. Да вървим. — Тя отново му подаде ръка. — Ще те почерпя едно питие.

 

 

Катлин седеше в стола си със затворени очи. Телефонната слушалка беше подпряна между рамото и ухото й. Този предпочиташе да говори той през повечето време. Всичко, което се очакваше от нея, беше да издава одобряващи звуци. Хубава работа, ако можеш да я имаш, мислеше си тя и избърса сълзата от миглите си.

Не трябваше да позволява на Грейс да се доближи толкова до нея. Знаеше много точно какво прави и ако имаше нужда от малко помощ, за да не полудее, тя си я беше намерила.

— Не, това е чудесно. Не, не искам да спираш.

Издаде една въздишка и си помисли да не забрави да си направи кафе. Грейс я беше изоставила. Катлин премести телефона и погледна часовника си. Оставаха й още две минути. Понякога беше невероятно колко дълги могат да бъдат две минути.

Вдигна поглед, стори й се, че чу някакъв шум, но после отново насочи вниманието си към своя клиент. Може би трябваше да остави Грейс да я заведе до Филаделфия за уикенда. Може би щеше да бъде добре да се махне за няколко дни, да събере малко слънце. И да престане да мисли — поне за няколко дни. Лошото беше, че когато Грейс бе наблизо, тя не можеше да престане да мисли за собствените си грешки и неуспехи. Винаги е било така и Катлин се бе примирила, че винаги ще бъде така. Но независимо от всичко, не трябваше да се нахвърля върху Грейс, помисли си тя, докато разтриваше слепоочието си. Но вече го беше направила, а сега трябваше да работи.

 

 

Сърцето на Джерълд биеше като камбана. Чуваше я как въздиша. Дрезгавият й смях се разля по кожата му. Дланите му бяха като лед. Чудеше се как ли ще се почувства, ако ги стопли с тялото й.

Щеше да бъде толкова щастлива да го види. Прокара дланта по устата си, докато се приближаваше все по-близо. Искаше да я изненада. Бяха му необходими два часа и три дози кокаин, но най-накрая се престраши да дойде при нея. Беше мечтал за нея предишната нощ. Тя го бе молила да дойде, беше го чакала. Дезире. Искаше да бъде за нея най-добрият.

В хола беше сумрак, но под вратата на кабинета й се прокрадваше тънка ивица светлина. Можеше да чуе и гласа й — мамещ, закачлив.

Трябваше да спре за малко, да се подпре с длани на стената. Само за да си поеме дъх. Сексът с нея щеше да бъде нещо по-диво от всичко, с което помпаше тялото си. Сексът с нея щеше да е върхът, апогеят. А когато свършат, тя ще му каже, че той е най-добрият.

Беше спряла да говори. Чу я, че се движи из стаята.

Приготвяше се за него. Бавно, почти припаднал от вълнение, той бутна вратата и я отвори.

И тя беше там.

Джерълд поклати глава. Беше различна, различна от жената във фантазиите му. Беше тъмнокоса, а не блондинка, и не беше облечена в прозрачно черно или тънко като дантела бельо, а носеше пола и блуза. В объркването си той просто стоеше на вратата и се взираше в нея.

Когато сянката му падна върху бюрото, Катлин вдигна поглед, очаквайки да види Грейс. Първата й реакция не беше страх. Момчето, което се взираше в нея, можеше да бъде един от нейните ученици. Тя стоеше така, както би стояла по време на урок.

— Как влезе? Кой си ти?

Да, лицето не беше същото, но гласът… Всичко останало изчезна, остана само гласът. Джерълд пристъпи по-близо. Усмихваше й се.

— Не трябва да се преструваш, Дезире. Казах ти, че ще дойда.

Когато пристъпи към светлината, тя почувства страха, който я обзема. Не е необходимо човек да е виждал луд, за да може да го разпознае.

— Не разбирам за какво говорите.

Беше я нарекъл Дезире. Но това не беше възможно. Никой не знае. Никой не може да знае. Слепешката опипваше в бюрото за пистолета, докато преценяваше разстоянието до вратата.

— Излезте или ще повикам полицията.

Но той продължаваше да се усмихва.

— Слушал съм те седмица след седмица. И снощи ми каза, че мога да дойда. Ето ме тук. За теб.

— Ти си луд. Никога не съм говорила с теб. — Трябваше да запази спокойствие. — Сбъркал си и сега те моля да си тръгнеш.

Това беше гласът. Можеше да го разпознае сред хиляди. Сред милиони.

— Всяка нощ те слушах, всяка нощ.

Беше напрегнат, безкрайно напрегнат и устата му беше пресъхнала. Беше сбъркал. Тя бе блондинка, блондинка и красива. Трябва да е бил някакъв трик на светлината или е била нейната магия. Започна да откопчава колана си.

— Дезире — шептеше той, — обичам те.

Гледаше в очите й и започна да откопчава панталоните си. Катлин сграбчи преспапието и го хвърли. То го одраска по главата.

— Ти ми обеща.

Вече бе негова. Слабите му неспокойни ръце сграбчиха тялото й. Дишаше на пресекулки, когато притисна лицето си до нейното.

— Ти ми обеща. Обеща да ми дадеш всички тези неща, за които ми говореше. Искам ги. Искам нещо повече от гласа ти, Дезире.

Това е някакъв кошмар, мислеше си тя. Дезире беше измислица, и това също. Сън, просто сън. Но сънищата не причиняват болка. Чу как разкъсва ризата й, докато тя се съпротивляваше. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, въпреки че го блъскаше и риташе. Когато заби зъбите си в рамото му, той изкрещя, но я свлече на пода и разкъса полата й.

— Ти обеща. Ти обеща — отново и отново повтаряше той. Вече можеше да почувства кожата й, мека и топла. Точно както си я представяше. Нищо нямаше да го спре.

Когато усети, че навлиза в плътта и, тя изкрещя.

— Спри!

Страстта експлодира в главата му, но не по начина, по който той искаше. Писъците й го разкъсваха, разваляха всичко. Тя не трябваше да разваля всичко. Беше чакал прекалено дълго, беше я желал прекалено дълго.

— Стига! Спри!

Той навлезе още по-дълбоко в нея, още по-силно. Търсейки чудесата на нейните обещания. Но тя не преставаше да пищи. Издра го, но болката още повече разпали желанието и яростта му. Тя го беше излъгала. Не беше това, което си бе представял. Беше лъжкиня и курва и въпреки това я желаеше.

Успя да измъкне едната си ръка, бутна го и блъсна масата. Телефонът падна на пода до главата й.

Той взе жицата, омота я около гърлото й и здраво я стегна, докато пищенето спря.

 

 

— Значи твоят партньор е женен за психотерапевт.

Грейс отвори прозореца на колата и си запали цигара. Вечерята й бе подействала отпускащо. Ед й беше помогнал да се отпусне, поправи се тя. Беше толкова лесно да се разговаря с него. Имаше толкова приятно забавно отношение към живота.

— Срещнаха се при един случай, върху който работехме преди няколко месеца.

Ед си напомни, че трябва да спре напълно при кръстовището. В края на краищата Грейс не беше Бен. Тя не беше като другите.

— Вероятно този случай ще те заинтересува, защото беше сериен убиец.

— Наистина ли? — Тя никога не криеше вълнението си, когато се отнасяше до убийства. — Досетих се. Била е извикана, за да му направи психиатричен профил.

— Права си.

— Тя добра ли е?

— Най-добрата.

Грейс кимна. Мислеше си за Катлин.

— Бих искала да поговоря с нея. Възможно ли е да вечеряме заедно или нещо подобно? Катлин не поддържа много контакти.

— Притесняваш се за нея.

Грейс въздъхна, като завиха зад ъгъла.

— Съжалявам. Не исках да развалям вечерта, предполагам, че не бях най-добрата компания.

— Не съм се оплакал.

— Това е, защото си много любезен.

Когато спря, тя се наведе и го целуна по бузата.

— Защо не влезеш за едно кафе… не, ти не пиеше кафе. Ще ти направя чай. Ще направя чай специално за теб.

Тя вече беше изскочила от колата, преди той да успее да излезе и да й отвори вратата.

— Не трябва да си правиш труда да приготвяш нещо за мен.

— Компанията ти ще ми бъде приятна. Кет вероятно вече си е легнала. — Тя ровеше в чантата си за ключ. — Можем да поговорим кога ще ме разведеш из участъка. По дяволите! Знам, че е някъде в чантата ми. Щеше да ми бъде по-лесно, ако Кет не беше забравила да остави светната външната лампа. А, ето го.

Отключи вратата и нехайно пусна ключа в джоба си.

— Защо не седнеш в гостната, пусни си радиото, докато приготвя чая.

Грейс свали палтото си, докато отиваше към кухнята, и небрежно го остави на един стол. Ед го вдигна, когато то се изхлузи на пода, и го сгъна. Мирише като нея, помисли си той. После си каза, че е голям глупак и отново го постави на облегалката на стола. Пресече стаята и се отправи към прозореца, за да види как е подреден дворът. Беше навик, който придоби, откакто купи къщата. Прокара пръста си по прозореца и си представи, че е неговият прозорец.

Чу как Грейс извика името на сестра си. Звучеше по-скоро като въпрос, извика я още и още веднъж.

Откри я, наведена над тялото на сестра си, притегляше я към себе си и крещеше. Когато я откъсна от нея, тя се нахвърли върху него като тигрица.

— Пусни ме. По дяволите, остави ме! Това е Кет.

— Иди в другата стая, Грейс.

— Не. Това е Кет. О, господи, трябва да съм при нея. Тя има нужда от мен.

— Иди оттатък. — Той здраво я държеше за раменете, закри от погледа й тялото на сестра й със своето тяло и силно я разтърси. — Иди в другата стая. Аз ще се погрижа за нея.

— Но аз трябва…

— Искам да ме послушаш.

Твърдо я гледаше в очите, беше разпознал шока. Но не можеше нито да я успокои, нито да я поглези, нито дори да я приласкае с топло одеяло около раменете.

— Иди в другата стая и се обади на 911. Можеш ли да го направиш?

— Да. — Тя кимна и се препъна. — Да, разбира се, 911.

Запъти се към вратата, но се обърна да погледне тялото.

Номер 911 нямаше да може да помогне на Катлин Брийзуд. Ед се наведе над нея и отново стана полицай.