Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (13)

Глава 12

Беше оставила лампата да свети. Радваше се, че си е отишла, защото иначе щеше да задава въпроси. И той трябваше да й отговаря. И все пак стана му приятно, че е оставила лампата да свети заради него.

Беше уморен, смъртно уморен, за да може да заспи. Влезе в кухнята, пресегна се за сока и пи направо от каната. Грейс беше прибрала бутилката вино и беше измила чашите. Когато човек години наред бе вършил всичко сам, подобен малък жест правеше поразително впечатление.

Беше влюбен в нея. Първите романтични фантазии все още изпълваха мислите му. Но работата бе в това, че не знаеше какво да прави. И друг път се беше увличал, но никога не беше имал проблеми да доведе чувствата си до логичния им край. Любовта обаче беше нещо различно.

Винаги е бил старомоден. Според него жените трябваше да бъдат пазени, обичани и ценени. Когато човек обича някоя жена, трябва да се отнася към нея с нежност, уважение и най-вече с много любов. Искаше му се да я сложи на пиедестал, но добре знаеше, че Грейс щеше да се смути, щеше да се свие, докато се прекатури от него.

Можеше да бъде търпелив. Това бе едно от най-добрите качества на полицая, а освен това имаше късмета да се роди търпелив. Значи логичната стъпка бе да й даде време и пространство, докато успее да я поведе натам, където той бе решил. Към себе си.

Ед остави достатъчно сок за закуската и се отправи към горния етаж. На края на стълбището съблече сакото си. Имаше намерение да го остави заедно с пистолета в гардероба на долния етаж, но беше прекалено уморен, за да слезе отново. Като разтриваше опънатите жили на врата си, отвори с крак вратата на спалнята и запали лампата.

— Господи, съмна ли вече?

Той инстинктивно хвана дръжката на пистолета. Пръстът му обви спусъка. Грейс се бе излегнала на цялата спалня. Обърна се и повдигна ръка, за да предпази очите си от силната светлина на лампата. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че беше облякла една от неговите ризи на голо.

— Здрасти! — Тя примига и го дари с усмивка, поглеждайки го крадешком. — Колко е часът?

— Късно е.

— Виж ти! — Стана и разкърши рамене. — Мислех само да полегна малко. Тялото ми не е свикнало с физическа работа. Взех си един душ. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се. — Помисли си, че може да устои, ако я гледа само в лицето. Но не помагаше. Устата му пресъхна.

— Махнах мръсните лепкави петна по стените и почистих инструментите. След това лентяйствах. — Вече се бе разсънила. Очите й свикнаха със светлината. Наклони глава и го загледа. Изглеждаше така, сякаш някой току-що бе забил юмрука си в слънчевия му сплит. — Добре ли си?

— Да. Не очаквах, че още си тук.

— Не можех да си тръгна, преди да се върнеш. Ще ми кажеш ли какво се случи?

Той махна колана си с кобура и го метна на облегалката на кожения стол, който бе запланувал да довърши.

— Жената е имала късмет. Преборила се е с него, а след това кучето й го е захапало.

— Надявам се, че кучето не е пострадало. Същият мъж ли е бил, Ед? Трябва да знам.

— Искаш официалния рапорт или питаш мен?

— Питам теб.

— Бил е същият човек. Сега той е вбесен, Грейс. — Ед разтри лицето си с длани и седна на ръба на леглото. — Тес мисли, че това ще го направи по-предпазлив и по-непредсказуем. Сега е бил заплашен. Моделът му се е разрушил. Тя мисли, че след като поближе раните си, отново ще бъде готов, готов да нападне.

Тя кимна. Сега не бе време да му разказва за това, което беше предприела.

— Жената… видяла ли го е?

— Било е тъмно. И тя явно не вижда и две крачки пред носа си. — Би се заклел, ако мислеше, че това ще й помогне. Едно описание и те щяха да го хванат — принц или просяк, по улиците или в бърлогата му. — Тя има някакви спомени. Ще видим какво ще успеем да направим с тях.

— Още от твоите „парченца“?

Размърда рамене, но напрежението в тях не спадаше.

— Ще разпитаме клиентите от списъка на „Фентъзи“, ще поговорим със съседите. Понякога имаме шанс.

— Уморен си от всичко това, нали? — прошепна тя. Стори й се, че има нужда някой да го разтрие. Надигна се и започна да масажира раменете му. — Досега не бях разбрала. Мислех, че приемаш нещата такива, каквито са. Струваше ми се, че за теб всичко е рутина.

Погледна я през рамо. Очите му бяха по-студени, отколкото ги бе виждала преди, и изпълнени с напрежение.

— Никога не може да бъде само рутина.

Не, не може, не и за човек като Ед. Той беше прекалено съвестен. Въпреки желанието си да не се показва, погледът й се плъзна по оръжието му. Той не се беше променил, когато извади пистолета си. Това беше нещо, което трябваше да запомни.

— Как успяваш да се справиш? Как успяваш да виждаш това, което виждаш, да правиш това, което правиш, и все пак да преживееш и следващия ден?

— Някои пият. Повечето от нас пият. — Усмихна се. Напрежението от раменете му бе изчезнало. Тя имаше страхотни ръце. Искаше му се да й каже колко много би желал да се отпусне в ръцете й. — За някои това е бягство. Но всеки сам си намира изход.

— Какъв е твоят?

— Работя с ръцете си, чета книги. — Сви рамене — Пия.

Грейс подпря брадичката си на рамото му. Беше силен и широкоплещест. Чувстваше се добре.

— Откакто бе убита Катлин, не правех нищо друго, освен да се самосъжалявам. През цялото време мислех, че не е честно. Чудех се какво съм направила, за да заслужа това. Трудно ми бе да погледна нещата извън факта, че съм загубила сестра си. — Затвори очи. Той миришеше толкова хубаво. На дом, на сигурност, на тих огън в нощта. — През последните дни се опитвах да се отърся от това. Когато успях, разбрах колко много си ми помогнал. Не знам как бих преживяла последните седмици, ако ти не беше до мен. Добър приятел си, Ед.

— Радвам се, че съм помогнал.

Тя леко се усмихна.

— Питах се дали понякога не си си мислел за нещо повече? Имам впечатлението — поправи ме, ако греша, — че ако не ни бяха прекъснали тази вечер, щяхме да се придвижим на следващия стадий.

Той хвана ръката й в своята. Ако продължаваше да го докосва, нямаше да може да й даде това време и пространство, от което според него имаше нужда.

— Защо не ми позволиш да те изпратя до вас?

Но тя не беше от жените, които лесно се предават. Нито пък ръцете й докосваха каменна стена. Пое си дълбоко въздух и седна по турски.

— Знаеш ли какво, Джаксън, ако не те познавах по-добре, щях да се закълна, че се страхуваш от мен.

— Аз се ужасявам от теб.

Първо дойде изненадата, а после усмивката на облекчение.

— Наистина? Знаеш ли какво ще ти кажа… — Тя започна да разкопчава ризата му. — Ще бъда много нежна.

— Грейс. — Той внимателно постави ръката си върху нейната. — Веднъж няма да е достатъчно.

Тя сви пръстите си в ръката му. Не се предаваше лесно, но когато го направеше, за нея това означаваше много.

— Добре! Защо не ме оставиш да свърша с прелъстяването?

Този път той се усмихна. Пусна я и зарови ръце в косата й.

— Ти го направи още в деня, когато погледнах и те видях на прозореца.

Плъзна ръката си към лицето й, наведе се и я целуна нежно и внимателно. Беше усещане, което искаше да запомни. Много по-уханно и по-ласкаво, отколкото бе решил да си позволи. Усети ръцете й да се обвиват около врата му. Усети как цялото й същество му принадлежи. Всеотдайност. Не беше ли това, което всеки мъж иска от една жена? Грейс не бе скъперник на чувствата си и сега, точно в този миг, той имаше нужда от всичко, което тя можеше да му даде. Много внимателно Ед я положи в леглото.

Светлината бе ярка и стаята миришеше на прах. В мечтите си той си бе представял всичко много по-различно. Свещи, музика, искрящо вино в чашите. Искаше да я дари с цялата красива романтика. Но затова пък тя бе точно такава, каквато си я беше представял. Грейс бе точно това, което желаеше.

Мъркането й близо до неговите устни ускори пулса му. Тя разкопча ризата му. Почувства студените й пръсти по гърдите си. Устните й се притиснаха към неговите и после се отдръпнаха. Въздишката й изпълни устата му с топлина.

Не искаше да избързва. Страхуваше се да я докосне. Знаеше, че ако го направи, може да не успее да се контролира повече. Но тя се притисна към него и той забрави всичко.

Никога не бе познавала някой толкова нежен, мил и внимателен. Усещането бе невероятно. Никой досега не се беше държал с нея така, сякаш е много крехка… може би защото не беше. Но сега, с него, който бе така мил и нежен, тя наистина се почувства крехка.

Кожата й сякаш омекна. Сърцето й заби по-бързо. Ръцете й, които милваха гърба му, леко трепереха. Знаеше, че иска това да се случи, че го желае, но не предполагаше, че за нея ще означава толкова много.

Осъзна, че това не е просто следващата стъпка в отношенията им, а нещо много по-различно от всичко, което бе преживяла досега. За момент си помисли, че едва сега разбра какво искаше да й каже с това, че се ужасява.

Предложи му устните си и когато неговите ги докоснаха, почувства силата на желанието, преминаващо в болка. Пръстите й трепереха, когато ги спусна надолу към ципа на джинсите му. Отново ръката му покри нейната и я спря.

— Желая те — прошепна тя. — Дори не предполагах колко много те желая.

Покри с целувки лицето й, докато чувствата му го изпълниха. Не искаше да забрави как изглежда тя в този момент — очите й бяха замъглени от възбуда, а кожата й бе пламнала от страстта.

— Времето е пред нас. Имаме много, много време.

Очите му потъваха в нейните. Разкопча блузата й, разтвори я, за да й се полюбува.

— Толкова си красива!

Болката изчезна и тя се усмихна.

— Ти също.

Протегна се и свали ризата от раменете му. Имаше силно, мускулесто тяло, от което човек го побиваха тръпки, но този път тя не почувства никакъв страх. Отново се протегна и го привлече върху себе си.

Телата им се докоснаха и пламнаха. Въпреки че ръцете му продължаваха да бъдат нежни, в тях се чувстваше твърдост и сила. Времето престана да съществува. Той я докосваше. Тя го милваше. Той й се наслаждаваше. Тя вкусваше от удоволствието. Имаше степени на интимност. Тя си мислеше, че ги познава. Но досега никога не бе разбрала напълно колко наситена може да бъде интимността. Изтръпна, когато брадата му леко се докосна до гърдите й. Беше примитивно чувство — като топлината на огъня за дървото, поразено от светкавица. Когато прокара върховете на пръстите си по гърба му, почувства гъвкавите му мускули, почувства силата и контрола им.

Бореше се да изпълни дробовете си с въздух. Искаше да прошепне името му, искаше да му каже… нещо. Но само трепереше и се протягаше към него.

Пулсът й галопираше, а ударите на сърцето му бяха в неговия ритъм. Започна да сваля останалите по него дрехи. Изведнъж се бе почувствала по-силна и отчаяно решителна. Покри тялото му със своето. Покри го целия с безумни целувки. Засмя се от удоволствие, когато и последните му дрехи паднаха на земята.

Имаше тяло на боец — и беше такъв. Сила, дисциплина и белези навсякъде. Значи все още има истински герои, помисли си Грейс, като го докосна. Те бяха от плът и кръв и се срещаха много, много рядко.

Той щеше да почака, щеше да се опита да отдалечи мига. Щеше да изопне още струните на страстта. Но тя се плъзна отгоре му, пое го в себе си, изпълни се с него. Можеше само да сграбчи бедрата й и да я остави тя да се движи.

Грейс отпусна назад глава и така бързо достигна до върховното удоволствие, че рухна отгоре му. Ръцете им се сключиха, пръстите им се преплетоха. Желанието се разрази отново, невероятно.

Чу продължителното му стенание. После собственото й тяло изпита болката от удоволствието, което я прободе като стрела. Съзнанието й се изпразни и тя се плъзна до него, сякаш останала без сили.

Дръпна върху тях одеялото, но не загаси лампата. Грейс се бе сгушила на гърдите му. Ед и не мислеше да спи. Харесваше му начинът, по който бе простряла единия си крак върху неговия, начинът, по който се бе сгушила в него, като че ли искаше да остане все така. Галеше косата й, защото просто не можеше да спре да я докосва.

— Знаеш ли какво? — Гласът й беше малко дрезгав и тя се сгуши по-близо до него.

— Какво?

— Чувствам се така, сякаш съм изкачила някоя планина. Нещо от рода на Еверест. А после скочила с парашут в студения разреден въздух. Никога не съм се чувствала така чудесно. — Обърна лице към него и му се усмихна. — Беше прав, веднъж няма да е достатъчно. — Засмя се и зарови лице във врата му. — Хубаво миришеш. Знаеш ли какво открих, когато облякох ризата ти, преди да си дойдеш тази вечер. Ед Джаксън, твърдото ченге, покровителят…

— Защитникът — поправи я Ед.

— Както и да е. Детектив Джаксън използва бебешка пудра „Джонсън и Джонсън“. Нали?

— Добра е.

— Мога да удостоверя верността на това. — Като малко кутре тя го подуши по врата и раменете. — Единственият проблем е, че винаги когато ми замирише на бебе, ще се разгорещявам.

— Ще трябва да помисля дали да не поставя тази риза на пиедестал.

Тя го ухапа леко по ухото.

— Това ли е твоят номер?

— Не, но помогна. Винаги съм бил лапнишаран по дълги бедра.

— Така ли? — Тя се усмихна. Потърка крака си в неговия. — И по какво още?

— По теб. Още от самото начало. — Задържа косата й в ръцете си, за да вижда лицето й. — Грейс, искам да се омъжиш за мен.

Грейс зяпна от учудване. Стомахът й се сви от изненада и от надигащата се паника. Опита се да каже нещо, но главата й за пръв път се оказа празна. Виждаше, че думите му не бяха изречени импулсивно. Той много внимателно беше ги премислил.

— О-о!

— Обичам те, Грейс. — Видя как погледът й омекна. Но очите й все още бяха замъглени от страх. — Ти си всичко, за което съм мечтал. Искам да прекарам живота си с теб, да се грижа за теб. Знам, че не е лесно да си омъжена за полицай. Но обещавам, че ще направя всичко, което мога, за да е хубав нашият брак.

Тя бавно се отдръпна от него.

— Изглежда, веднъж като започнеш, си много бърз.

— Не знаех каква жена бях чакал досега, но знам, че я познах. Познах я в теб, Грейс.

— Господи! — Тя сложи ръка на сърцето си. Ако не внимаваше, той щеше да продължи да й обяснява. — Не ми се е случвало често някой така да ме изненада, Ед. Ние се познаваме само от няколко седмици и… — Тя се отдалечи още малко от него и продължи да го гледа в очите. — Ти си сериозен.

— Никога преди не съм молил някоя жена да се омъжи за мен. Защото не исках да направя грешка. Но сега не греша.

— Ти… ти не ме познаваш достатъчно. Аз съвсем не съм мил човек. Аз съм много раздразнителна и ни се водя, ни се карам, когато нещата не стават така, както аз искам. И Господ ми е свидетел, че съм човек на настроенията. Имам характер, от който се страхуват и най-близките ми приятели и…

— Аз те обичам.

— О-о, Ед! — Тя хвана и двете му ръце. — Не зная какво да ти кажа.

Нямаше да му каже това, което му се искаше да чуе. Той го разбра.

— Кажи ми какво чувстваш.

— Не знам. Още не знам. Тази вечер… мога честно да ти кажа, че никога преди не съм се чувствала по-близо до някого. Никога не съм се чувствала по-силна. Но брак? Ед, аз дори не съм мислила, че мога да се омъжа някой ден, още повече пък за определен човек. Не знам как да бъда съпруга.

Той вдигна ръцете й до устните си.

— „Не“ ли ми казваш?

Отвори уста, после отново я затвори.

— Изглежда, не мога да ти кажа „не“. Но не мога да ти кажа и „да“. Дяволска ситуация.

— Защо просто не ми кажеш, че ще си помислиш?

— Ще си помисля — бързо отговори тя. — Господи, главата ми се замая.

— Това е само началото. — Той отново я притегли към себе си. — Защо да не си довърша работата?

— Ед. — Тя сложи ръка върху устните му, преди да успее да я целуне. — Благодаря ти, че ме попита.

— Винаги съм на вашите услуги!

— Ед. — За втори път го спря, но сега очите й се смееха. — Сигурен ли си, че не искаш само тялото ми?

— Може би. Защо да не проверим още сега?

 

 

Хубаво щеше да бъде, ако бяха прекарали една свободна съботна сутрин заедно. Можеше да помогне на Ед за втората замазка на стените. И въпреки всичко Грейс бе доволна, че Ед трябваше да бъде почти през целия ден в участъка. Имаше много неща, които искаше да премисли, а тя мислеше най-добре, когато беше сама. Освен това имаше възможност и да инсталира допълнителната телефонна линия, без да се налага да дава обяснения. Но това рано или късно трябваше да стане.

Беше се поставила в ролята на примамка. А това означаваше, че ще започне да работи за „Фентъзи“. Докато заловят убиеца на сестра й. Грейс щеше да прекарва вечерите си, говорейки по телефона с непознати. Един от тях рано или късно щеше да се появи лично.

Ед можеше да подрежда своя пъзел по своя начин, а тя щеше да тръгне право към сърцевината и да намери мястото на парчетата.

Без особено желание отиде да си купи пистолет. В Манхатън никога не бе чувствала нужда от оръжие. Знаеше, че градът е пълен с опасности, но за другите, за тези, които не знаеха кога и къде да ходят. По някакъв начин тя винаги се бе чувствала в безопасност там, сред тълпите, по познатите й улици. А сега в този тих квартал имаше нужда от оръжие.

Беше малък 32-калибров пистолет. Сякаш беше предназначен за бизнес. Беше стреляла с пистолет преди. Само че с изследователска цел. Дори бе прекарвала с часове на стрелбището, за да разбере какво изпитва човек, когато натиска спусъка. Бяха й казали, че има отлично око. Но даже като го купуваше, си мислеше дали би могла да изстреля един от тези малки куршуми по живо същество.

Пъхна го в нощното си шкафче и се опита да забрави за него.

Сутринта мина, докато пиха кафе с техника от компанията и тя скришом поглеждаше през прозореца, не й се искаше Ед да се прибере, преди всичко да е напълно готово. Разбира се, той не би могъл да я спре. Повтаряше си това непрекъснато, за да го вярва. И все пак поглеждаше през прозореца, докато отпиваше от кафето си и слушаше бърборенето на телефонния техник за участието на сина му в Малката лига.

Както бе казала на Ед, хората обичаха да си говорят с нея. Обикновено скоро след като се запознаеха те вече й разказваха неща, които споделяха само със семейството си или с най-близките си приятели. Беше нещо, с което винаги лесно се справяше, но сега точно й трябваше време да го анализира.

Дали лицето й бе подходящо за това? Несъзнателно прокара ръка по лицето си. Реши, че може и това да има значение, но вероятно по-скоро бе свързано с факта, че бе добър слушател. Така предполагаше и Ед. Често слушаше с половин ухо, когато работеше върху някакъв сюжет или герой. Но понеже и с половин ухо слушаше добре, очевидно бе достатъчно.

Хората й се доверяваха. И сега щеше да използва тази дарба. Щеше да се опита да накара убиеца на Катлин да й се довери. И когато й повярваше достатъчно, щеше да дойде при нея. Навлажни устните си и се усмихна, когато техникът й разказа за феноменалната игра на сина си в последния гейм. Нямаше да позволи да я изненада, както бе изненадал Катлин и другите.

Тя знаеше точно какво прави. Не беше ли прекарала по-голяма част от живота си, измисляйки фабули? А тази щеше да бъде най-фаталната, най-истинската история, която ще създаде. Нямаше да допусне грешка. Когато си тръгна техникът, с Грейс вече си говореха на малки имена. Пожела на сина му успех в играта този следобед и каза, че се надява в близките години да го види в отбора на юношите. Щом отново остана сама, тя се обърна към новия лъскав телефонен апарат, монтиран до леглото, в спалнята. Само след няколко часа той щеше да позвъни за пръв път. Но преди това Грейс имаше да свърши още много неща.

Обади се на Тес и това много й помогна. Одобрението на нейното решение май бе изказано не без резерви, но Грейс вече имаше коз за предстоящата борба. Доволна, тя взе ключовете от колата на сестра си и здраво ги стисна в ръка. Беше права. Беше сигурна. Всичко, което трябваше да направи, беше да убеди в това и останалите.

Този път, докато караше към участъка, не трепереше. Силата й се бе върнала, а заедно с нея и решителността да довърши започнатото във „Фентъзи“. Неприлично наду радиото в колата и последният хит на Мадона раздра въздуха. За пръв път от седмици насам можа да оцени разлистилата се във Вашингтон пролет.

Азалиите бяха във вихъра си. Дворовете бяха изпълнени с техните виолетови, аленочервени и бледорозови цветове. Нарцисите бяха започнали да увяхват, но на тяхно място се бяха появили лалетата. Полянките бяха зелени и се радваха на редовните неделни грижи за тях. Видя момчета по фланелки и възрастни мъже със спортни шапки да бутат косачки. А бебетата и малките кученца допълваха цветовете с нежно крехко бяло.

Светът се съживяваше. Не беше точно сантиментална, помисли си тя. Имаше страшна нужда да се опре на това. Животът трябваше не само да продължава, той трябваше да се подобрява. Трябваше да се доказва година след година. Ако някъде в пустинята се изпробваха нови оръжия, тук птичките пееха и хората се тревожеха за такива съдбовни неща, като мача на Малката футболна лига и други подобни наистина важни работи. Смъртта на Катлин я бе накарала да скърби, но също така я накара да осъзнае, че всекидневният живот е това, което наистина има значение. Веднъж да възтържествува справедливостта и тя ще се върне към обикновените неща.

Красивите покрайнини отстъпиха място на претовареното движение. Грейс задминаваше останалите коли като състезател. Нямаше значение, че рядко сядаше зад волана. Веднъж да се озовеше зад кормилото, шофираше с такова безгрижие и нехайство, което караше останалите шофьори да стискат зъби, или да ругаят. Два пъти зави погрешно, защото умът й бе зает с други мисли. И накрая влезе в паркинга зад участъка.

Ако имаше късмет, Ед нямаше да е там. Тогава можеше да обясни на капитана с леденото лице какво е намислила.

Но още щом прекрачи прага на отдел „Убийства“, видя Ед. Разбра, че потрепването в стомаха й не беше от тревога или страх. Беше доволна. За миг просто го гледаше и го попиваше с очи. Той седеше зад бюрото и пишеше с два пръста на пишещата машина.

Ръцете му бяха толкова големи. Спомни си колко нежни и смайващи бяха те през миналата нощ. Това бе мъжът, който я обича, помисли си тя. Това е мъжът, който иска и дава обещания, които ще изпълни. Внезапното желание да отиде при него и да го прегърне бе толкова силно, че прекоси стаята и просто го направи.

Ед престана да пише и обви ръцете си върху нейните. Позна я още щом го докосна. Почувства аромата й, усети чувствата й. Няколко ченгета погледнаха към тях, когато Грейс се наведе през рамото му и го целуна. Може би ако ги бе забелязал, Ед щеше да се притесни. Но той виждаше само нея.

— Здравей. — Продължи да държи ръката й, докато Грейс го заобиколи и застана пред него. — Не очаквах да те видя днес тук.

— А пък аз те прекъснах. Аз самата мразя, когато някой ме прекъсва по време на работа.

— Почти съм свършил.

— Ед, трябва да се видя с вашия капитан.

Той веднага долови част от тайната й. Веднага усети извинителната нотка в гласа й.

— Защо?

— Може би е по-добре да не го обяснявам два пъти. Той свободен ли е?

Гледаше я замислено. Вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че нищо няма да му каже, докато не реши.

— Не знам дали е още тук. Седни. Ще отида да проверя.

— Благодаря. — Задържа ръката му още малко. Около тях напрегнато звъняха телефони, чуваше се тракането на пишещите машини. — Ед, когато ти кажа това, за което съм дошла, бъди, моля те, полицай. Моля те.

Не му хареса как го погледна. Стомахът му се сви й някаква буца заседна в гърлото му. Но той само кимна с глава.

— Ще отида да потърся капитан Харис.

Когато излезе, Грейс седна на мястото му. На пишещата машина бе рапортът му за Мери Бет Морисън. Грейс се опита да го прочете по същия безпристрастен начин, по който Ед го бе написал.

— Хайде, Лоуенщайн, дай само да му хвърля един поглед.

Щом чу гласа на Бен, Грейс се обърна и го видя да влиза в стаята, следвайки една стройна брюнетка.

— Намери си някаква работа, Бен — предложи Лоуенщайн. Тя носеше голяма картонена кутия, завързана с панделка. — Имам само петнадесет минути да се измъкна оттук и да обядвам с дъщеря си.

— Лоуенщайн, бъди човек. Знаеш ли кога за последен път съм виждал домашно приготвен пай? — Бен се наведе към кутията, докато показалецът й се заби в стомаха му. — Черешов е, нали? Дай ми само да погледна.

— Само ще страдаш повече. — Брюнетката сложи кутията на бюрото си, а после я прикри с тялото си. — Красив е. Цяло произведение на изкуството.

— Има ли от онази сметанова украса по края?

Тя само се усмихна. Бен погледна през рамото й. Не можеше да бъде само заради непрестанния му апетит, помисли си той. Не му ли се гадеше днес сутринта? Май го прихващаше сутрешното неразположение на Тес…

— Хайде де, само да надзърна.

— Ще ти изпратя снимка. — Жената постави ръка на гърдите му и тогава зърна Грейс. — Кое е това маце, дето седи на бюрото на Ед? Мога да убия човек за сако като нейното.

Бен се обърна и видя Грейс.

— Дай ми от пая и ще видя как мога да ти помогна.

— Избий си го от главата, Парис. Това да не е новото гадже на Ед?

— Искаш малко клюки, но трябва да си платиш за тях. — Когато Лоуенщайн му хвърли един кос поглед, той омекна. — Да, тя е. Грейс Маккейб. Пише първокласни криминални романи.

— Наистина? — Лоуенщайн отвори уста от учудване. — Прилича повече на рок звезда. Не помня кога за последен път съм сядала с някоя интересна книга. Дори не си спомням кога съм имала време да чета даже комикси.

Присви очи, когато видя семплите й, но много скъпи маратонки. Семпли и скъпи. Тези две думи като че ли най-много подхождаха на тази жена, но Лоуенщайн се чудеше как Ед й подхожда.

— Няма да разбие сърцето на Ед, нали?

— Бих искал да съм сигурен в това, но не съм. Той е луд по нея.

— Наистина ли?

— Направо е побъркан.

Погледна към Бен и постави ръка на капака на кутията.

— Ето го, идва, господи, не чуваш ли цигулките?

— Ставаш цинична, Лоуенщайн.

— Не хвърлях ли ориз на сватбата ти, Бен? Но всъщност нещо ми се губи романтиката… — Тя кимна към Ед. — Изглежда, ще привикат и теб при началството.

— Да. Лоуенщайн, давам пет долара за пая.

— Не ме обиждай.

— Десет.

— Е, твой е. — Тя протегна длан към него и той пусна в нея банкнотата. Вече си мислеше как ще си хапне половината за обяд. Взе кутията и я прибра в бюрото си, преди да последва Ед в кабинета на капитан Харис.

— Какво има?

— Госпожица Маккейб е поискала да се срещнем — започна капитан Харис. Вече бе закъснял с половин час и искаше да си тръгва.

— Благодаря ви, че ми отделихте време. — Грейс се усмихна на Харис и почти успя да го очарова. — Няма да ви задържам. Ще започна направо. Всички ние знаем, че „Фентъзи“ е връзката между трите случая. Сигурна съм и че всички сме наясно, че ще последва и друго нападение…

— Разследването е в пълен ход, госпожице Маккейб — прекъсна я Харис. — Трябва да ви уверя, че най-добрите ни служители работят по него.

— Няма нужда да ме убеждавате в това. — Тя погледна за последен път към Ед с надеждата, че ще я разбере. — Много мислих за това, първо заради сестра си и после, защото убийствата винаги са ме интригували. Ако аз измислях фабулата, щеше да има само една възможна логична стъпка, която трябва да се предприеме сега. И мисля, че тя е правилната.

— Ценим интереса ви, госпожице Маккейб. — Когато Грейс отново му се усмихна, Харис изпита бащинско чувство към нея. Но тя все пак нямаше представа за истинската полицейска работа. — Моите хора имат много повече опит в истинското разследване.

— Разбирам това. Ще се заинтересувате ли, ако ви кажа, че съм открила как да поставим капан на този човек? Вече съм направила първите стъпки, капитане. Искам просто да ви уведомя за тях, а после вие можете да направите каквото намерите за необходимо.

— Грейс, това не е нито роман, нито телевизионно шоу — прекъсна я Ед, защото имаше някакво лошо предчувствие, много лошо предчувствие за това, което бе направила.

Тя се обърна към него с поглед, пълен с извинение, и той се разтревожи още повече.

— Знам. Не можеш да си представиш колко много ми се иска да беше роман. — Пое си дълбоко въздух и отново погледна към Харис. — Бях при Айлин Коуфилд.

— Госпожице Маккейб…

— Моля, изслушайте ме. — Тя вдигна ръка не толкова умолително, колкото като жест на решителност. — Знам, че всяка следа, по която тръгнахте, ви заведе до задънена улица. Освен „Фентъзи“. Успяхте ли да закриете компанията?

Харис се намръщи и зарови из книжата си.

— Подобни работи, изискват време. И то доста време.

— И през това време всяка жена, която работи за „Фентъзи“, е потенциална жертва. Съгласни ли сте?

— Теоретично, да — отговори Харис.

— Теоретично възможно ли е да охранявате всяка една от тях? Не — отговори тя, преди Харис да успее да го направи. — Не може да стане. Но сте в състояние да поставите охрана само на една жена. На жена, наясно със ситуацията, която има желание да помогне и която би могла да бъде връзката с убиеца.

— Какво си намислила? — Ед я попита много спокойно, прекалено спокойно и това я притесни повече, отколкото ако беше избухнал.

За да се успокои, тя си извади цигара.

— Гласът на Катлин е бил този, който пръв го е подтикнал. Когато живеехме заедно, винаги ни бъркаха по телефона. Ако аз съм Дезире, той ще пожелае да ме открие отново. Знаем, че може да го направи.

— Това е прекалено рисковано. — Ед предъвка последните думи и се обърна към партньора си за подкрепа.

— И на мен не ми харесва тази идея — каза Бен, но виждаше достойнствата на плана на Грейс. — Солидната полицейска работа е винаги по-добра от голямата игра. Нямаш гаранции, че ще се хване на въдицата. Нито можеш да предположиш какви ще бъдат действията му, ако го направи. Във всеки случай госпожа Морисън вече работи с полицейския ни служител и ако имаме късмет, скоро портретът му ще бъде завършен.

— Чудесно. Тогава може би ще успеете да го пипнете, преди да е необходимо да бъде примамен. — Грейс вдигна ръце с дланите навън и после отново ги отпусна. — Не бих се надявала този портрет да е достоверен, когато очакваме да го направи една изплашена жена, нападната в тъмна стая. — Изпусна струйка цигарен дим и се приготви да хвърли следващата бомба. — Говорих с Тес тази сутрин и я попитах какво мисли за възможността този мъж да бъде предизвикан от същия глас, същото име и дори същия адрес. — Погледна към Бен, защото й бе по-лесно да гледа него, отколкото Ед. — Тя отговори, че ще му бъде невъзможно да устои. Дезире е била тази, с която е започнал. Дезире ще бъде тази, която ще го довърши.

— Доверявам се на мнението на доктор Корт — започна Харис, като вдигна ръка, за да спре протестите на Ед. — Също така вярвам, че след три нападения вече е време да предприемем нещо по-агресивно.

— Но това…

— Операцията ще продължи. Но ние не искаме повече фатални случаи. — Той се обърна отново към Грейс. — Ако решим да продължим този план, ще имаме нужда от вашето сътрудничество, госпожице Маккейб. Ще изпратим една жена — полицай да приема телефонните повиквания в дома ви. Вие може да отидете на хотел, докато операцията свърши.

— Капитане, става въпрос за моя глас — каза Грейс и добави наум: „И за моята сестра“. Как можеше да забрави, че това бе нейната сестра! — Вие можете да поставите всички жени — полицаи, които решите, но аз вече се уговорих. Аз ще работя за „Фентъзи“ и започвам тази вечер.

— По дяволите. — Ед стана, сграбчи я за ръката и я издърпа от стаята.

— Почакай малко…

— Не искам да слушам нищо!

Лоуенщайн, която беше тръгнала към кафе машината, отскочи от пътеката и се залепи с гръб за стената.

— Мислех, че носиш глава на раменете си, а ти изведнъж ни заявяваш това.

— Имам глава, но ако продължаваш така да дърпаш ръката ми, скоро няма да имам ръка.

Бяха излезли от участъка, но Ед все още влачеше Грейс след себе си към паркинга. Тя сумтеше зад него. Помисли си дали не е време да откаже цигарите.

— Влизай в колата си и си отивай у дома. Ще кажа на Коуфилд, че си променила решението си.

— Казах ти нещо за раздаването на заповеди, Ед. — Не й беше лесно да нормализира дишането си и да успее да се овладее. Но направи всичко възможно. — Съжалявам, че те разстроих.

— Разстрои? — Той отново я хвана за ръката. Още малко и щеше да я вдигне и да я захвърли в колата. — Така ли му казваш?

— Добре. Съжалявам, че полудя. Защо не преброиш до десет и не ме изслушаш?

— Каквото и да ми кажеш, не можеш да ме убедиш, че не си се побъркала. Ако все още ти е останал някакъв здрав разум в главата, ако чувствата ми към теб означават нещо, ще влезеш в колата, ще си отидеш у дома и ще чакаш.

— Мислиш ли, че това е честно? Мислиш ли, че е честно да ми поставяш така въпроса? — Беше повишила тон. Вдигна юмрук и го стовари на гърдите му. — Знам, че хората ме мислят за ексцентричка. Знам, че доста хора мислят, че понякога ми хлопа едната дъска, но не очаквах такова отношение от теб. Да, интересува ме какво изпитваш. Влюбена съм в теб. По дяволите! Луда съм по теб. А сега ме остави сама.

Вместо да я остави, той взе лицето й в дланите си. Този път устните му не бяха така нежни, нито толкова внимателни. Сякаш бе почувствал, че тя може да се отдръпне. Здраво я притисна към себе си. А после и двамата се отпуснаха.

— Грейс, прибери се вкъщи — прошепна той.

Тя притвори очи. Постоя за миг така и щом се почувства достатъчно силна, за да му откаже, се обърна към него.

— Добре. Но и аз искам да те помоля нещо. — Когато го погледна, очите й бяха много тъмни и решителни. — Искам да се върнеш в участъка и да предадеш значката и оръжието си на твоя капитан. Искам да работиш във фирмата на чичо си.

— По дяволите, какво общо има всичко това с теб?

— Това е нещо, за което аз те моля, нещо, което искам да направиш заради мен, за да не се тревожа повече за теб. — Наблюдаваше лицето му й неговата вътрешна борба. — Ще го направиш, нали? — попита тихо тя. — Защото ти казах, че имам нужда от теб. Ще го направиш заради мен и после ще се чувстваш нещастен. Ще го направиш, но никога няма напълно да ми простиш, че съм те помолила. Рано или късно ще ме намразиш за това, че съм те накарала да се откажеш от нещо толкова важно за теб. А аз? Нали ако изпълня желанието ти, до края на живота си ще се питам дали не съм могла да направя още нещо за своята сестра, ще се обвинявам…

— Грейс, това не трябва да се доказва.

— Искам да ти обясня нещо. Може би ще помогне. — Оправи косата си, преди да седне на капака на колата. Сега, след като говореха тихо, гълъбите пак бяха накацали по асфалта с надежда да клъвнат малките трошички. — Не ми е лесно да кажа всичко това на глас. Казах ти, че с Кет не бяхме близки. Но истината е, че Кет не бе човекът, който бих искала да бъде. Преструвах се, че не забелязвам и я прикривах, когато можех. Истината е, че тя непрекъснато се чувстваше засегната от мен, негодуваше срещу мен и дори от време на време ме мразеше. Не искаше, но не можеше да го преодолее.

— Грейс, не се рови в тези неща.

— Трябва да го направя. Ако не го направя, никога няма да мога да погреба това в миналото. Не харесвах Джонатан. Но ме болеше много по-малко, когато обвинявах само него за всичко. Не обичам проблемите. — С жест, който правеше само когато беше твърде уморена или напрегната, тя повдигна косата си. — Аз ги избягвах или просто се правех, че те не съществуват. Реших да приема, че Джонатан е виновен за това, че Катлин не отговаря на писмата ми, или за това, че никога не посрещна радушно предложенията ми да ги посетя. Казвах си, че той я е превърнал в сноб и ако тя е заета с това да се изкачва по социалната стълбица, прави го заради него. Когато се разведоха, аз отново обвиних само него.

Спря за момент, беше й трудно. Сложи ръце в скута си и продължи:

— Обвинявах го и за проблемите и с лекарствата, дори за смъртта й. Ед, дори не мога да изразя колко исках да повярвам, че той е нейният убиец. — Когато го погледна отново, очите й бяха сухи, но много уязвими, болезнено уязвими. — Той ми го каза на погребението й. Каза ми такива неща за Катлин, които аз вече знаех със сърцето си, но никога не бях ги допуснала до разума си. Ненавиждах го, че разби илюзията, която си бях позволила. През последните няколко седмици трябваше да приема истинската същност на Катлин…

Ед я помилва по бузата.

— Ти просто не можеш да бъдеш друг човек, Грейс.

Значи той я разбра. Толкова лесно. Ако вече не бе го направила, щеше сега да се влюби в него.

— Не, не бих могла и не мога. Но разбери, тя е моя сестра и аз я обичам. Знам, че ако мога да направя това последно нещо за нея, трябва да го направя. Ако и сега избера лекия път, не мисля, че ще мога да живея така.

— Грейс, има и други начини.

— Не и за мен. Не и този път. — Взе ръката му и я стисна в двете си ръце. — Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Винаги съм давала мръсната работа на някой друг срещу десет процента. Ако има нещо неприятно, което трябва да свърша, прехвърлях го на агента ми, на мениджъра ми или на адвоката ми. По този начин можех да живея без много неприятности и само да пиша. Ако все пак трябваше да се справя сама, избирах най-лесния път или просто се правех, че не го забелязвам. Моля те, не ме моли, не ме моли да прехвърля всичко на теб и да не правя нищо. Защото може да се съглася.

Ед прокара пръсти през косата си.

— Какво, по дяволите, искаш да направя?

— Да ме разбереш — прошепна тя. — За мен това е важното. Ще го направя дори ако не ме разбереш, но ще бъда безкрайно щастлива, ако проявиш разбиране. Съжалявам.

— Работата не е в това, че не те разбирам. Мисля, че правиш грешка. Попитай инстинкта си.

— Ако греша, това е грешката, която трябва да направя. Не бих могла отново да заживея живота си, ако не го направя.

Ед имаше дузина разумни аргументи, които можеше да изреди. Но само един имаше значение.

— Ако ти се случи нещо, не бих могъл да го преживея.

Тя успя да се усмихне.

— И аз също. Слушай, не съм глупачка. Кълна ти се, че няма да направя нещо идиотско като онази героиня от телевизионния сериал. Знаеш я, онази, дето разбра, че има убиец — маниак на свобода и чу шум…

— И вместо да заключи вратата, излезе да види какво става.

— Да — нацупи се тя. — Полудявам от такива неща. Не обичам лошата фабула.

— Не можеш да забравиш, че това не е измислен сюжет. Не става въпрос за филм, Грейс.

— Ще бъда много внимателна. И освен това разчитам на най-добрите от отдела.

— Ако се съгласим, ще трябва да правиш точно това, което ти казваме.

— Абсолютно.

— Дори ако не ти харесва.

— Дори ако не ми харесва. Мразя голите обещания, но добре.

Свали я от капака на колата.

— Ще поговорим за това.