Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (11)

Глава 10

Мери Бет Морисън беше родена за майка. Когато стана на шест години, вече притежаваше колекция от кукли — бебета, които изискваха редовно хранене, преобличане, подсушаване. Някои от тях можеха да ходят, други да говорят, но на сърцето й лежеше една парцалена кукла с големи очи от копчета и скъсана ръка.

За разлика от другите деца, тя не отбягваше домашните задължения, към които я приучваха родителите й. Обичаше да мие и да полира. Имаше си малка розова дъска за гладене, миниатюрна печка и собствен сервиз за чай. Когато навърши десет години, беше по-добра в печенето на кейк от майка си.

Единствената й истинска мечта и амбиция бе да има свой дом, свое семейство, за което да се грижи. Мечтите на Мери не бяха изпълнени със заседателни зали или кожени куфарчета за документи. Искаше бяла ограда и количка за бебета.

Мери Бет вярваше, че човек трябва да прави това, в което е най-добър. Сестра й бе овладяла адвокатската професия и сега работеше в една адвокатска фирма в Чикаго. Мери се гордееше с нея. Възхищаваше се на гардероба й, на съдебната й защита, на мъжете, които се появяваха и изчезваха от живота й. Но Мери Бет не бе човек, който завижда. Тя режеше купони и печеше сладки за благотворителните разпродажби, апелираше за равно заплащане за равен труд, въпреки че никога не бе членувала в някакво общество или партия, свързана с трудовата защита.

На деветнадесет години се омъжи за приятеля си от детинство. Едно момче, което си бе избрала още в основното училище. Той никога не беше имал късмет. Мери Бет бе внимателна, загрижена, разбираща и винаги го подкрепяше. Правеше го съвсем честно, не от лукавство. Беше се влюбила в него в деня, когато двама побойници го бяха съборили на игрището и му избиха предния зъб. След двадесет и четири годишно приятелство, дванадесет години брачен живот и четири деца тя все още го обожаваше.

Нейният свят се въртеше около дома и семейството. Дори интересите й извън дома бяха насочени отново към семейството. Мнозина, даже и сестра й, мислеха, че светът й е много ограничен. Но Мери Бет само се усмихваше и изпичаше друг сладкиш. Беше щастлива и добра, даже отлична във всичко, което правеше. Имаше всичко, което според нея си заслужаваше да има човек; любовта на съпруга и на децата си. Нямаше нужда от одобрението на сестра си или на когото и да било.

Поддържаше формата си, за да се харесва на съпруга си и за собствено самочувствие. Когато стана на тридесет и две години, все още беше стройна и хубава жена с гладка кожа й топли кафяви очи. Мери разбираше жените, които се чувстваха като хванати в капан в ролята на домакини. Тя би се чувствала по същия начин в някой офис. Когато имаше време, работеше за родителско — учителската асоциация и сдружението за защита на животните. Освен семейството си, обичаше и животните. Те също имаха нужда от грижи.

Внимаваше за храненето си и си мислеше за възможността да има още едно дете.

Съпругът й я ценеше много, въпреки че тя бе оставила повечето от решенията в неговите ръце, поне така изглеждаше. Мери Бет беше слаб противник. И те се бяха карали, както всички. Но ако проблемът бе достатъчно сериозен, Мери просто стискаше зъби и внимателно го поемаше в ръцете си, докато постигне своето. Решението за „Фентъзи Инкорпорейтид“ бе достатъчно важно.

Хари изкарваше добре, но понякога се случваше Мери Бет да работи на час, за да помогне за издръжката на семейството. Беше се явила и получила разрешително за гледане на болни и деца през деня. С допълнителните пари, които спечели, отидоха на десетдневна почивка във Флорида и в „Света на Дисни“. Снимките от тази екскурзия бяха подредени в синия албум с надпис: Нашата семейна ваканция.

Веднъж продава списания по телефона. Въпреки че нежният й глас, доста й бе помогнал, не беше доволна. Като жена, която се оправя с бюджета на времето и на парите, беше открила, че времето, което й отне продажбата, не си заслужаваше парите, които спечели.

Искаше още едно дете. Искаше да успее да събере пари за колеж на четирите си деца, с които Бог я бе дарил. Заплатата на съпруга й, който работеше в конструкторска фирма, беше добра, но нямаше възможност за допълнителни доходи. Бе открила „Фентъзи“ на корицата на едно от списанията на съпруга си. Идеята да й плащат за това, че говори, я въодушеви.

Отне й три седмици, за да придума Хари, да го накара да мине от пълното несъгласие към скептицизма. И още една седмица, за да преодолее скептицизма и да се съгласи. Мери Бет знаеше как да си служи с думите. И сега щеше да превърне този талант в долари.

Двамата с Хари решиха да работи за „Фентъзи“ една година. За това време Мери Бет си бе поставила за цел да спечели десет хиляди долара. Достатъчно за един приличен колеж, а ако имаха късмет, щяха да стигнат и за таксата на акушерката.

Мери Бет навлизаше в четвъртия месец от работата за „Фентъзи“ и бе почти на половината от заплануваната си цел. Беше много популярна.

Не се притесняваше да говори за секс. В края на краищата, обясняваше тя на съпруга си, човек не може да бъде пуритан след дванадесетгодишен брак и четири деца. Хари дори беше започнал да се забавлява с новата й работа. Понякога той самият й се обаждаше по личния им телефон. Наричаше се Стюд Брюстер и я караше да се кикоти.

Вероятно поради майчиния й инстинкт или поради гениалната й дарба да разбира мъжете и техните проблеми, повечето от обажданията й бяха свързани: по-скоро със съчувствие, отколкото със секс. Редовните й клиенти откриха, че могат да говорят с нея за напрежението си в работата или за грапавините на семейния живот и получаваха разбиране. Тя никога не звучеше отегчено, както техните съпруги или любовници. Никога не критикуваше. А когато случаят го изискваше, можеше да даде съвет, продиктуван от здравия разум.

Тя беше сестра, майка, любовница — това, от което имаше нужда клиентът. Клиентите й бяха доволни и Мери Бет сериозно се замисли дали да не изхвърли малкия си пакет с противозачатъчни хапчета и да направи последен опит.

Беше здрава, волева жена без комплекси, която вярваше, че повечето проблеми могат да бъдат решени с времето, при добро желание, и с чиния орехови сладки. В сметките й обаче не влизаха хора като Джерълд.

А той я слушаше. Нощ след нощ чакаше да чуе гласа й. В него имаше много нежност и спокойствие. Той бе на границата да се влюби и да бъде обладан от мисълта за нея, почти както при Дезире. Както Дезире, тя бе изпълнила съзнанието му. Беше забравил Роксана, За него Роксана не беше повече от опитен лабораторен плъх. А в гласа на Мери Бет имаше доброта. В името й имаше нещо солидно и старомодно. Тя работеше със собственото си име, защото се чувстваше добре с него, когато играеше играта. Мъжът щеше да повярва в това, което му кажеше жена като Мери Бет. Обещанията, които правеше, щяха да бъдат спазени.

Мери Бет беше различна.

Джерълд й вярваше. Искаше да се срещне с нея. Искаше да й покаже колко й е благодарен.

Рано сутрин, късно вечер той слушаше и правеше планове.

 

 

Грейс беше се уморила да бъде търпелива. Измина повече от седмица от второто убийство. Ако имаше някакъв напредък в разследването, Ед не беше го споделил с нея. Мислеше, че го разбира. Той беше благороден и състрадателен. Но в същото време беше и полицай, който се съобразяваше с правилата в полицията. Би уважила неговата дисциплинираност, ако тя не пречеше на нетърпението й. Времето, което прекарваха заедно, я успокояваше, но когато останеше сама, нямаше какво друго да прави, освен да мисли, и тя също започна да си прави планове.

Насрочи си срещи. Кратките й посещения при адвоката на Катлин и детектива, когото бе наела, не хвърлиха светлина върху нещата. Не й дадоха нищо повече от това, което Грейс вече знаеше. Надяваше се, че ще събере информация, която да води към Джонатан. В сърцето си тя все още желаеше той да е виновният, макар че, както се изразяваше, знаеше, че тази версия не работи. Трудно беше обаче да се откаже. Все пак трябваше да се съгласи, че дори Джонатан да бе отговорен за състоянието на Катлин през последните дни, той не беше отговорен за нейния край.

Но Катлин бе мъртва и трябваше да се намерят други следи.

Най-правата и най-лесно достижимата водеше към „Фентъзи Инкорпорейтид“.

Грейс завари Айлин, както обикновено зад бюрото й. Когато влезе, Айлин затвори счетоводната книга и й се усмихна. В пепелника до лакътя й гореше цигара. През последните дни Айлин се беше отказала даже от това да претендира, че не пуши.

— Добър ден. Какво обичате?

— Аз съм Грейс Маккейб.

На Айлин й трябваше малко време, за да свърже името с това на Катлин. Грейс беше облечена в широк червен пуловер и тесни черни панталони. Носеше обувки от змийска кожа. Не изглеждаше вече като тъжащата сестра от снимките във вестниците.

— Заповядайте, госпожице Маккейб. Ние всички много съжаляваме за Катлин.

— Благодаря.

Разбра по барабанящите пръсти на Айлин, че тя се готви да приеме нападките й. Може би беше най-добре да продължи да я изнервя. Грейс нямаше угризения, че събужда заспалата й вина.

— Изглежда, вашата компания е катализатор за нападението върху сестра ми.

— Госпожице Маккейб — Айлин взе цигарата си и бързо и дълбоко дръпна от нея. — Чувствам се ужасно от това, което се случи със сестра ви, но не се чувствам отговорна.

— Така ли? — Грейс се усмихна и седна. — Тогава предполагам, че не се чувствате отговорна и за смъртта на Мери Грайс. Имате ли кафе?

— Да, да, разбира се.

Айлин стана и отиде до малката стаичка зад бюрото си. Определено не се чувстваше добре. Искаше й се да бе завела съпруга си на тази краткотрайна почивка на Бермудите.

— Сигурно знаете, че помагаме на полицията, с каквото можем. Всички искаме този мъж да бъде спрян.

— Да, но аз искам той да си плати… Без сметана — добави тя и изчака Айлин да донесе голямата чаша. — Разбирате, че вземам нещата по-навътре от вас или от полицията. Бих искала да ми отговорите на няколко въпроса.

— Не знам какво бих могла да ви кажа. — Айлин отново застана зад бюрото си. Със сядането посегна за цигара. — Казах на полицията всичко, което знаех. Не познавах добре сестра ви. Виждала съм я само веднъж, когато дойде за събеседването. Всичко останало се правеше по телефона.

Да, Айлин не е познавала Катлин, мислеше си Грейс. Вероятно никой не я е познавал добре.

— По телефона — повтори Грейс. — Мисля, че телефонът е връзката във всичко това. Знам как работи вашият бизнес. Катлин ми го обясни, така че няма нужда да говорим за това. Кажете ми, идвал ли е тук някой от мъжете, които се обаждат?

— Не. — Айлин разтри слепоочията си, за да премахне главоболието си. Откакто прочете във вестниците за смъртта на Мери Грайс, то не я напускаше. — Не даваме адреса си на клиенти. Разбира се, ако някой реши, може да ни открие, но не виждам причина да го прави. Ние проверяваме дори потенциалните работници при нас, преди да им дадем адреса за събеседването. Изключително много внимаваме, госпожице Маккейб. Иска ми се да разберете това.

— Обаждал ли се е някой да пита за Катлин… за Дезире?

— Не. Но дори и някой да е питал, нямало е да получи отговор. Извинете ме — каза бързо тя, когато телефонът иззвъня.

Грейс отпи от кафето си и слушаше с половин ухо. Защо беше дошла? Знаеше, че може да научи много малко, почти нищо повече от това, което бе узнала полицията. Няколко липсващи детайла, няколко парченца. И все пак ключът беше точно в този малък спретнат офис. Всичко, което трябваше да направи, бе да разбере как да го превърти.

— Съжалявам, господин Питърсън, Изабел днес не работи. Искате ли да ви свържа с друга? — Докато говореше, Айлин натисна няколко клавиша и зачете информацията на монитора. — Ако имате нещо специално наум… разбирам. Мисля, че ще ви хареса, ако поговорите с Магда. Да, тя е. Сигурна съм, че ще се радва да ви помогне. Ще го уредя.

Когато остави телефонната слушалка, Айлин нервно погледна към Грейс.

— Съжалявам, това ще отнеме няколко минути. Иска ми се да помогна, но…

— Няма нищо. Ще почакам, докато свършите. — Грейс отново поднесе чашата към устните си. Внезапно я осени една идея. Усмихна се на Айлин, когато тя приключи разговора. — Кажете ми как може човек да получи работа при вас?

 

 

Ед не беше в най-доброто си настроение, когато отби по пътя за дома. Беше прекарал по-голямата част от деня в съда, в очакване да даде показания по един случай, по който бе работил преди две години. Ед никога не бе изпитвал съмнения във вината на подсъдимия. Имаше доказателства, мотив и възможност. Двамата с Бен го бяха сгащили и го бяха предали на прокурора.

Въпреки че пресата много го разду навремето, то си беше едно обикновено разследване. Мъжът бе убил съпругата си, по-възрастната и богата своя съпруга, а после се беше постарал да инсценира грабеж. На съдиите им бяха необходими само шест часа, за да го признаят за виновен. Адвокатът на подсъдимия пледира за отлагане на делото. И сега, след две години, човекът, който съзнателно отнел живота на жената, която беше обещал да обича, да уважава и да се грижи за нея, беше представен като жертва на обстоятелствата.

Ед знаеше, че мъжът има добри шансове да се измъкне. Точно в дни като този се чудеше защо си прави труда да си взема полицейската значка всяка сутрин. Можеше да се пребори с огромната бумащина и да не се оплаква. Можеше да рискува живота си, за да защити хората. Можеше с часове да виси в мразовитите зимни дни или в летните горещини. Всичко това бе част от работата му. Но ставаше все по-трудно да приеме усукванията и изкривяването, с които се сблъскваше в съда.

Реши да прекара вечерта в слагане на тапети — в мерене, рязане и лепене, докато забрави, че колкото и упорито да работи, ще губи толкова често, колкото е печелил.

От запад нахлуваха облаци и обещаваха дъждовна вечер. Растенията му имаха нужда от дъжд. И тези в алеята пред къщи, и тези, които бе посадил в градината, на няколко мили оттук. Надяваше се, че ще има време да отскочи да види тиквичките си в края на седмицата. Когато излезе от колата, чу бръмченето на косачката. Погледна и видя Грейс да подрязва тревата в малката полянка пред къщата на сестра си.

Беше толкова красива. Всеки път, когато я видеше, усещаше, че може да я гледа с часове. Лекият ветрец, който носеше облаците, си играеше с косата й и я разпръскваше по лицето й. Беше си сложила слушалките на уокмена, закачен на колана на джинсите й.

Смяташе да се погрижи за полянката вместо нея, но беше доволен, че не е успял. Сега можеше, без тя да го забележи, да я наблюдава, докато работи. Стоеше и си представяше как го чака да се прибере от работа.

Натрупаните в него яд и гняв постепенно намаляваха. Приближи се към нея.

В ушите й малкият уокмен свиреше силно и тя се стресна, когато той я докосна по рамото. Усмихна му се, докато държеше косачката с едната си ръка, а другата бе поставила на сърцето си. Силно усети присъствието му. Погледът й потъна в топлите му очи, греещи на неговото излъчващо сила лице. Би бил отличен каубой, реши Грейс, може да живее сам, да живее от земята. И индианците щяха да му вярват, защото очите му не лъжеха.

Може би трябваше да опита перото си за един уестърн, исторически… нещо с полицейски отряд и здрава езда, с точен шериф с червена брада.

Ед свали слушалките от ушите й. Грейс протегна ръка, за да помилва брадата му.

— Здравей. Не чух и дума от това, което каза.

— Забелязах. Знаеш ли, че не трябва да слушаш това нещо толкова високо. Вредно е за ушите.

— Рокът е кофти, ако човек не го слуша високо. — Тя отпусна ръка до бедрото си. — Днес по-рано ли си идваш?

— Не. — И двамата се надвикваха с косачката. Той се наведе и я изключи. — Няма да успееш да свършиш преди дъжда.

— Дъжд? — изненадано погледна към небето. — Кога се е смрачило?

Той се засмя и забрави за часовете, прекарани в съда.

— Винаги ли си така разсеяна за това, което става покрай теб?

— Толкова често, колко е възможно. — Грейс отново погледна небето, после останалата неокосена част от ливадата. — Е, ще довърша утре.

— Мога да го направя вместо теб. Утре имам свободен ден.

— Благодаря, но ти си имаш достатъчно работа. По-добре да прибера това нещо отзад.

— Ще ти помогна. — Тя му подаде дръжката на косачката. Стори й се, че той иска това.

— Днес срещнах Ида — започна Грейс.

Влачеха косачката през ливадата до навеса зад къщата.

— Втората къща нагоре по улицата?

— Предполагам. Вероятно ме е видяла в задния двор. Тя дойде. Миришеше на котки.

— Не съм изненадан.

— Както и да е, искаше да ми каже, че имала много добри усещания за мен. — Грейс вдигна покривалото. Ед подпря косачката зад ъгъла. — Чудеше се дали съм била в Шайло… в битката за Шайло.

— И ти какво й каза?

— Не исках да я разочаровам. — Като зави косачката с покривалото, Грейс разкърши рамене. — Казах й, че един куршум на янките е улучил крака ми. И че даже и днес понякога накуцвам, като ходя. Това я задоволи. — Имаш ли някакви планове за тази вечер?

Вече се бе научил мисълта му да скача с нейната.

— Ще слагам тапети.

— Тапети? О, тази мръсна сива работа! Мога ли да ти помогна?

— Ако искаш.

— Имаш ли някаква истинска храна?

— Вероятно мога да намеря нещо.

Спомни си за аспарагуса и бързо продължи:

— Почакай малко.

Хукна към къщата точно когато запръскаха първите капки дъжд. Изтича обратно, като носеше пълна торба с картофи.

— Неприкосновен запас. Ще те надбягам.

Преди да успее да се съгласи, тя се затича. Завладя го с начина, по който прескочи оградата, подпряна на една ръка. Настигна я на три крачки от задната врата на къщата и за най-голямо учудване и на двамата, я вдигна на ръце. Смеейки се, тя го целуна бързо и силно.

— Бърз в краката, детектив Джаксън.

— Тренирам, за да преследвам лошите момчета.

Притисна устните си към нейните. Дъждът продължаваше да се усилва. Беше толкова приятна. Стана му още по-мила, като чу мъркащата й въздишка. Навсякъде, където устните му докосваха лицето й, то бе влажно. Студено и влажно. Беше лека като перце и с часове можеше да стои така и да я държи на ръце. Тя потрепери и той я притисна към себе си.

— Ще се измокриш. — Обърна се към вратата и със съжаление я пусна до себе си, за да порови в джобовете си за ключа. Грейс влезе вътре и се отърси от водата като куче.

— Топъл е. Обичам топлия дъжд. — Прокара ръце през косата си. Тя се разпиля в безпорядък, който така й отиваше. — Знам, че ще ти разваля настроението, но се надявах, че вече имаш да ми кажеш нещо повече.

Не промени настроението му. Беше очаквал въпроса й.

— Вървим много бавно, Грейс. Единствената нишка, която имахме, ни доведе до задънена улица.

— Сигурни ли сте в алибито на сина на конгресмена?

— То е желязно. — Сложи чайника на печката. — Бил е в Кенети Сентър в нощта, когато е била убита Катлин. Пази билета, имаме показанията на момичето му и една дузина свидетели, които са го видели там.

— Би могъл да се измъкне.

— Не е имал достатъчно време за това. Имало е пауза в девет и петнадесет. Бил е във фоайето и е пил лимонада. Съжалявам.

Поклати глава. Подпря се на перваза и си извади цигара.

— Знаеш ли кое е най-ужасното нещо? Дадох си сметка, че ми се искаше това момче, което никога не съм виждала, да е виновно. Надявах се, че алибито му ще се разклати, и ще го арестувате. А аз дори не го познавам.

— Човешко е. Искаш всичко това да свърши.

— Не знам какво искам. — От устните й се изтръгна въздишка. Не й хареса жалният, тъжен звук. — Исках и Джонатан да е виновен, защото го познавам, защото той… няма значение — реши тя, като си запали цигарата. — Не е нито един от тях.

— Ще го открием, Грейс.

Гледаше втренчено Ед, докато парата пищеше от чайника.

— Знам. Не смятам, че мога да продължавам да правя обикновените неща, да мисля какво имам да свърша утре, ако не бях убедена в това. — Пое си дълбоко въздух. Имаше още нещо, за което си мислеше, нещо, което не можеше да отмине. — Той ще продължи, нали?

Ед се обърна, за да сложи чая.

— Трудно е да се каже.

— Не. Не, е. Бъди откровен с мен. Не обичам да ме предпазват от истината.

Искаше му се да я предпази от всичко това не само защото беше негов професионален дълг, а защото това бе тя. Но точно защото бе тя, беше просто невъзможно да го скрие.

— Не мисля, че е приключил.

Тя кимна и посочи към чайника.

— По-добре се оправи с това, преди да е извряла водата.

Докато той приготвяше чашите, Грейс си мислеше какво бе направила днес. Трябваше да му каже. Борбата със съвестта й беше остра и безмилостна. Не беше лесно да не й обърне внимание. Трябваше обаче да му каже в момента, когато ще бъде много късно да й попречи. Отиде до хладилника и надникна в него.

— Предполагам, че нямаш хотдог?

Хвърли й поглед, изпълнен с такава искрена загриженост, че тя си прехапа езика.

— Наистина ли ядеш тези неща?

— Не. — Затвори вратата и се надяваше да има поне фъстъчено масло.

Добре работеха заедно. Грейс се справи с повечето от тънките ивици дърво, когато опита силите си с чука. Но първо трябваше да поспори с Ед. Идеята му за помощ беше много странна — да седи на стола и да го гледа как работи. Не беше заради това, че можеше да повреди нещо, макар че имаше и такива съображения. По-скоро се притесняваше, че може да се нарани. Но само след час се убеди, че ако си науми да прави нещо, тя го прави като професионалист. Може би правеше по-водна сместа, но като добавяше малко пясък, работата се оправяше. Нямаше значение, че това му отнема време. Можеше да изглежда глупаво, но самото й присъствие ускоряваше работата му.

— Ще стане страхотна стая. — Грейс потри брадичката си с опакото на ръката. — Наистина ми харесва как я правиш във формата на малко ел. Всяка цивилизована спалня трябва да си има холче.

Искаше му се тя да я хареса. В мислите си вече я виждаше завършена до пердетата на прозорците. Щяха да бъдат в синьо, за да може слънцето да прониква през тях. Лесно можеше да си я представи, както лесно си представяше и нейното присъствие в стаята.

— Мисля да сложа няколко прозореца на тавана.

— Наистина?! — Грейс отиде до леглото. Седна и изви врата си нагоре. — Можеш да си лежиш и да гледаш звездите. Или в нощ като тази — дъжда. — Това ще бъде много хубаво, мислеше си тя, докато гледаше нагоре към недовършения таван. — Сигурно ще е чудесно да спиш, да се любиш или просто да мечтаеш под стъклото. Ако някога решиш да отидеш в Ню Йорк, можеш да направиш цяло състояние, като премоделираш мансардите.

— Липсва ли ти? — Ед се съсредоточи в работата си, за да не погледне към нея.

— Ню Йорк? Понякога. — Установи, че липсата е по-малка, отколкото бе очаквала. — Знаеш ли от какво имаш нужда тук? От място за сядане до прозореца. Когато бях малко момиче, винаги си мислех колко ще е хубаво, ако има място за сядане до прозореца, където да си мечтае човек. — Стана и сви ръце. Странно колко бързо несвикналите с физическа работа ръце отмаляват. — Прекарвах повече от времето си, като се криех на тавана и мечтаех.

— Винаги ли си искала да станеш писателка?

Грейс отново започна да бърка разтвора.

— Обичам да лъжа. — Тя се засмя и размаза подобната на кал смес върху главата на пирона. — Не измислях големи лъжи. Само хитрини, за да се измъкна от неприятностите. Измислях всевъзможни истории. Възрастните се забавляваха и ми се разминаваше леко. Това винаги дразнеше Катлин. — Замълча за миг. Не искаше да си спомня за лошите неща. — Каква е тази песен?

— Това е Патси Клайн.

Грейс се заслуша за момент. Не беше музика, която би избрала, но в нея имаше нещо, което й хареса.

— Не направиха ли филм за нея? Разбира се, че имаше. Загинала е при самолетна катастрофа през шестдесетте. — Отново се заслуша. Песента звучеше така жива, така жизнена. Грейс не беше сигурна дали песента я кара да се смее, или да плаче. — Предполагам, че това е още една причина да искам да пиша. Да оставя нещо след себе си. Разказът е като песента. Той остава. Струва ми се, че напоследък по-често си мисля за това. Ти мислил ли си някога да оставиш нещо след себе си?

— Разбира се. — И напоследък все по-често, помисли си той, но по други причини. — Праправнуци.

Това я разсмя. Сместа се шльопна върху ръкава на пуловера й, но тя не си направи труда да го избърше.

— Това е много хубаво. Предполагам, че мислиш по този начин, защото имаш голямо семейство.

— Откъде знаеш, че имам голямо семейство?

— Майка ти спомена. Двама братя и сестра. И двамата са женени, въпреки че Том и… — трябваше да помисли малко — Скот са по-малки от теб. Имаш, чакай да си спомня, трима племенника — Хю, Дейви и Лоти.

Можеше само да поклати глава.

— Забравяш ли някога нещо?

— Нищо. Майка ти се надява на правнук, но още никой не може да я зарадва. Освен това все още се надява, че ти ще се откажеш от гонитбата на престъпниците и ще се присъединиш към строителната фирма на чичо си.

Почувства се неловко. Взе една дъска и започна да я почуква.

— Както забелязвам, двете доста сте си поприказвали.

— Тя ме взе за слушател, не помниш ли? — Той се изчерви малко, но достатъчно, за да й се прииска да го прегърне. — Всъщност хората често ми разказват подробности от живота си. Никога не съм знаела защо.

— Защото си добър слушател.

Тя се усмихна. За нея това бе един от най-големите комплименти.

— Защо не строиш къщи с твоя чичо? Ти обичаш да строиш.

— Това ме разтоварва. Точно както песните на Мерил Хагард, които слушаме сега. Ако ги слушах по цял ден и всеки ден, щяха да ме отегчават.

Тя прехапа език, като пръсна от сместа по улея.

— Говориш на човек, който знае колко отегчителна може да бъде полицейската работа.

— Тя е като ребус. Като дете нареждала ли си пъзели? От онези с двадесет и петте хиляди парчета?

— Разбира се, след няколко часа се отказвах. Другите полудяваха, като видеха как съм късала от ъгълчетата на парчетата, за да ги съединя.

— Аз можех с дни да прекарам в това занимание и никога не ми омръзваше. Винаги започвах от външната част към средата. Колкото повече парчета успявах да съединя и се появяваше някакъв детайл, толкова повече се приближавах към картината.

Тя спря, защото бе разбрала.

— Никога ли не ти се е искало да започнеш направо от сърцевината, като пратиш по дяволите всичките детайли?

— Не. Ако го направиш, все още търсиш как да съединиш краищата. Търсиш нишката, която ги свързва и ги прави едно цяло. — Като закова и последния пирон, той отстъпи крачка назад и погледна дали всичко е свършено. — Удоволствието е огромно, когато поставиш и последното парченце и видиш завършена цялата картина. Това момче, на което сега сме по петите… Все още нямаме всичките парченца. Но ще ги имаме. Веднъж да ги съберем, ще ги наредим, докато всичко съвпадне.

— Винаги ли съвпадат?

Погледна към нея. Проклетата смес се беше размазала по лицето й, а изразът му бе толкова напрегнат. Ед се опита да изчисти с палеца си част от хоросана по бузите й.

— Рано или късно. — Той остави чука на земята и взе лицето й в двете си ръце. — Довери ми се.

— Вярвам ти. — Имаше добри очи и силни ръце. Тя се приближи към него. Искаше повече от утеха, имаше нужда от повече. — Ед… — Чукането по вратата на долния етаж я накара ядосано да се отдръпне. — Изглежда, имаме компания.

— Да. С малко повече късмет ще се отърва от тях за пет минути.

Вдигна вежди. Със задоволство долови в гласа му нотки на раздразнение.

— Детективе, днес може би е щастливият ви ден. — Тя го хвана за ръка и слязоха на долния етаж заедно.

Щом отвори вратата, в стаята нахлуха Тес и Бен.

— Господи, Ед, не знаеш ли, че хората могат да се удавят навън. Какво, по дяволите… — Той зърна Грейс. — О, здравей!

— Здрасти! Успокой се. Оправяхме стените. Здравей, Тес! Радвам се да те видя. Не успях да ти благодаря.

— Винаги можеш да разчиташ на мен. — Тес се надигна и дръпна Ед надолу, за да го целуне по бузата. — Извинявай, Ед. Казах на Бен, че първо трябва да се обадим.

— Няма проблеми. Сядайте.

— Сигурен ли си, че тази каса ще ни издържи? — Бен помогна на жена си да седне на един кашон и извади бутилка вино. — Има ли чаши тук?

Ед взе бутилката и вдигна въпросително вежди.

— Какъв е поводът? Обикновено носиш евтино мускатово.

— Това е в знак на благодарност към теб особено сега, когато ще ставаш кръстник. — Бен взе ръката на Тес и я задържа в двете си ръце. — След седем месеца, една седмица и три дни. Повече или по-малко.

— Бебе? Ще си имате бебе? — Ед прегърна Бен през кръста и го стисна. — Добре върви, партньоре. — После взе свободната ръка на Тес, сякаш се канеше да провери пулса й. — Добре ли си?

— Чудесно. Бен едва не припадна, но аз съм добре.

— Аз едва не съм припаднал? Може би изгубих дъх за няколко минути, но не съм припаднал. Ще взема чаши. Гледай я да седи и да не става, чу ли?

— Ще ти помогна. — Грейс взе бутилката вино от Ед и последва Бен в кухнята. — Сигурно си на върха на щастието?

— Мисля, че още не мога да свикна с мисълта. Семейство. — Той започна да вади чаши, докато Грейс намери тирбушон. — Никога не бях мислил за свое семейство. И после изведнъж се появи Тес. И всичко се промени.

Грейс се взираше в бутилката, докато вадеше тапата.

— Странно как семейството прави всичко да се върти около него.

— Да. — Бен постави чашите на масата и я хвана за раменете. — Как се справяш?

— По-добре. През повечето от времето по-добре. Най-трудно ми беше да повярвам, че вече я няма и че никога повече няма да я видя.

— Знам какво изпитваш — каза Бен. Като почувства инстинктивното й отдръпване, добави: — Загубих брат си.

Тя извади тапата и едва тогава успя да вдигне поглед към него. В очите му имаше доброта. Бяха по-прочувствени, по-неспокойни и притеснени от тези на Ед, но и те като неговите бяха изпълнени с доброта.

— И как се справи?

— Много трудно. На брат ми всичко му вървеше и аз бях луд по него. Не мислехме по един и същ начин, но бяхме здраво свързани. Замина за Виетнам веднага след като завърши училище.

— Съжалявам. Сигурно е ужасно да загубиш близък човек във войната.

— Той не умря във Виетнам. Само най-доброто от него умря там. — Бен взе бутилката и започна да налива в чашите. Странно, след всичките тези години помнеше нещата толкова ясно. — Върна се съвсем друг човек — озлобял, изгубен. Отдаде се на наркотиците, но това не му помогна. — Грейс си помисли за сестра си и за шишенцата валиум, разпилени из къщата. — Трудно е да ги обвиним, че са избрали лесния път.

— Да, трудно е. Какво стана с него?

— Накрая вече не можеше без тях. И стигна до свръхдоза.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. — Сълзите й рукнаха. Сълзите, които бе успяла да преглъща с дни. — Не исках да заплача.

— Няма нищо. — Той твърде добре я разбираше. — Понякога е по-добре, като поплачеш.

— Всички казват, че разбират, но не е така. — Когато Бен я прегърна, тя продължи: — Не можеш да знаеш какво означава да загубиш частица от себе си, преди това да ти се случи. Нищо не можеш да направиш, за да се подготвиш за такова нещо, нали? И нищо не можеш да направиш след това, след като си го изпитал… Това е най-страшното от всичко — безсилието. Колко време… колко време ти трябваше, за да го преодолееш?

— Ще ти кажа, когато това стане.

Тя кимна. Постоя още миг с глава, облегната на рамото му.

— Всичко, което може да направи човек, е да продължи да живее, нали?

— Точно така. След време започваш да не мислиш за това всеки ден. После нещо се случва в живота ти — нещо като Тес. И можеш да продължиш. Не забравяш, но можеш да продължиш.

Грейс се отдръпна и изтри с две ръце сълзите от лицето си.

— Благодаря.

— Ще се оправиш ли?

— Рано или късно — подсмръкна тя и успя да се усмихне. — Мисля си, че ще е скоро. Хайде да вземем чашите и да се връщаме. Днес ще празнуваме.