Маги Дейвис
Кристално сърце (4)

4

Силен пролетен вятър препускаше из улиците на Морлекс и заглушаваше донякъде тропота на конете на групата рицари, които прекосяваха града в бърз галоп. Джърмин Вилърс, винотърговецът, притисна уплашено към гърдите си двете препълнени с бургундско мехчета, осъзнавайки най-сетне заплашващата го опасност. Извика ужасен на помощниците си да се скрият на сигурно място. Проклетите рицари бяха същинска напаст за всички граждани, а тяхната безскрупулност беше широко известна. Най-добре бе човек да им се махне от пътя, ако не иска да свърши като инвалид или дори като мъртвец.

Секунди по-късно рицарите бяха настигнали и него, и помощника му. Момчето се спаси в последния миг с рискован скок през една порта. За разлика от него Вилърс хукна с все сили по улицата. За нещастие се спъна и падна. Разтреперан от страх, затвори очи и почна да се моли.

Отвори ги чак когато предводителят на бандата спря коня си на сантиметри от него. Видя как рицарят се наведе, огромната му ръка го сграбчи за дрехата и го изправи на крака. Зад наличника му блестяха кехлибарени очи. Когато го пусна, винарят скочи с последни сили и се скри зад кацата с дъждовна вода до месарницата.

Предводителят извика нещо и бандата продължи пътя си. Рицарите препуснаха покрай църквата и гробището, след което свиха надясно към улицата, водеща към крепостта.

Винарят се изправи с мъка на крака. Облегна се задъхан на стената на къщата и се огледа. Най-хубавият му костюм беше съсипан, защото при падането един от меховете се беше спукал.

— Ранен ли сте? — попита чиракът, излязъл с широко отворени очи от скривалището си.

— Проклети нехранимайковци, гадни чужденци! — ругаеше тихо Джърмин. — Не, това не е кръв, а нашето хубаво вино.

— Тоя, дето ви вдигна от канавката, не беше ли лично новият господар на замъка?

— Да, той беше — измърмори винарят и прокле на ум всички рицари на света, но най-вече тези на новия английски крал.

— Можете ли да вървите, или да поискам от златаря носилка? — попита загрижен чиракът.

В същия миг над тях се отвори прозорец.

— Това беше май новият ни господар или греша? — извика една жена и се надвеси над перваза. — Видях ви като налетяхте на кацата ни с вода. Господи, рекох на моя Хари, какво правят тия с клетия ни винар. Тия рицари са живи дяволи. Клети човече, бяхте на косъм от смъртта, много добре видях. В последния миг спря коня си тоя наш нов господар, дето крал Хенри ни го изпрати.

— Голям кеф им е да изкарват акъла на нещастни граждани като нас — извика й чиракът. — Да имаше начин да им извием вратлетата на тия проклети нехранимайковци.

— На теб да не ти е омръзнал животът? — навика го винарят. — Я си дръж проклетата уста. Не разбираш ли колко е опасно да се оплакваш насред улицата от новия господар?

— Препуснаха към крепостта — каза жената на прозореца. — Представям си как ще се опулят, като видят на какво е заприличал замъкът след войната. Можем само да се надяваме, че новият господар ще успее да въведе ред в клетата ни опустошена страна. Аз ще се моля за това.

Джърмин кимна учтиво, викна на чирака да нарами отново малката бъчонка с вино сансер и тръгна към къщата на златаря.

Винарят се учуди, когато Емелин Уптъроу лично му отвори вратата.

Като видя жалкото състояние на Вилърс, тя едва се сдържа да не извика. Пристъпи предпазливо през прага, огледа се надясно и наляво, а после извика слугите.

— Надявам се да не съм ви уплашил много с начина, по който изглеждам — каза със слаб глас винарят. — Може при падането да съм си ожулил коленете, но се надявам да е само това…

— Господи! Нападнаха ли ви? Мислех, че на това е сложен край, откакто най-сетне си имаме стражи…

Вдовицата на златаря носеше елегантна синя рокля със златотъкана дантела, защото този ден в дома й щеше да има важно събиране, на което беше поканен и майстор Вилърс. Сплетената на плитки и вдигната на главата червена коса подчертаваше красивите й очи, блестящи като смарагди.

— Да, наистина бяха крадци… но не онези, за които мислите вие, ами онези нехранимайковци, дето ни ги е пратил нашият крал, за да ни управляват — въздъхна Джърмин, който имаше чувството, че всеки миг ще припадне.

Дотичалите слуги го подкрепиха и не допуснаха той да падне още веднъж.

— Хайде, внимателно — каза Емелин и тръгна първа. — Занесете майстор Вилърс в голямата зала.

Винарят я хвана за ръката.

— Какво щастие, че ще се съберем тази вечер — каза той тихо. — Защото аз видях с очите си този, който ни причинява толкова страх. Той спря коня си, за да не ме смаже.

В камината на огромната зала гореше силен огън. Пред него вече стояха много мъже и си топлеха гърбовете.

— Хей, Джърмин, кой или какво те е докарало на този хал?

— Орда рицари на път за замъка — отговори винарят, след като слугите го настаниха внимателно на един стол. — Новият ни господар беше един от тях, сигурен съм. Не мъж, а колос, но още доста млад. Както приказват, бил е един от най-добрите и най-смели бойци на покойната ни кралица. Доколкото знам, е ирландец.

— Наполовина ирландец, наполовина норманин — обясни бояджията. — Знам го от брат си, който работи в канцеларията на епископа. Имал бил и известни права над Морлекс… Баща му бил незаконен син на стария граф Жилбер дьо Жобур… лека му пръст.

— Наполовина ирландец, наполовина норманин? — повтори собственикът на текстилната фабрика присви вежди. Божичко, по-лоша смесица няма по целия свят. Че и копеле на всичкото отгоре…

— То в Англия не останаха много свестни хора, ама виж, аристократични копелета не ни липсват — засмя се друг.

— Ех, все пак по-добре нашите си копелета, отколкото копелетата на чужденци — вметна трети.

Емелин отпрати слугите от хола и си обърна към събраните в него мъже.

— Ако баща му е бил официално оженен, новият господар на замъка не е копеле — кача тя.

— Всъщност нас изобщо не ни интересува дали е ирландец или норманин — заяви ковачът. — Важното е, че трябва да го помолим да дърпа по-яко юздите на френските си рицари. Те внасят паника в нашия град. Много са шумни, пият прекалено много, освен това закачат всяко почтено момиче, което срещнат на пътя си. Така просто не може да продължава…

Емелин извика слугините, които влязоха с пешкири и гореща вода. После коленичи до винаря.

— Горкият майстор Вилърс. Раните на коленете ви са доста дълбоки. Сега ще ги почистя и ще ги превържа. Но ще стискате зъби, нали?

Винарят кимна покорно.

— Едно е сигурно, той ще иска пари — обади се търговецът на платове. — Чакат ни тежки времена. От мен да го знаете. Ще ни обират много повече пари, отколкото преди… кралят, бирникът… ще ни изпият кръвчицата.

Междувременно чиракът на Вилърс беше отворил бъчвичката с вино и сега минаваше бързо от един към друг, за да напълни чашите. Благодаряха му с доволни лица и мърмореха изрази на удоволствие. От кухнята донесоха подноси с прясно изпечени хлебчета от бяло брашно и планини от кисело зеле.

Чиракът на Вилърс се приближи към Емелин с чаша вино. Лицето му стана червено като домат, когато й я подаде, свел поглед, в ръката.

Емелин не можа да не се усмихне. Съвсем наскоро беше чула, че чираците на бояджията са дали на пътуващ певец пари, за да съчини песен в нейна чест. Възхищението на младежите я ласкаеше, защото беше все пак красива двайсет и седем годишна вдовица.

— Тези поне ще ни пазят от уелсците — рече касапинът. — Само си представете какво щеше да стане, ако принц Кадуоладър беше взел тук властта…

— Уелсците представа си нямат от управление — заяви младият тепавичар. — Заети са да се изтребват помежду си. Ако знаеха как се прави, щяха да си имат и те крал, а не само кръвожадни принцове…

— Уелсците не са единствената опасност — намеси се друг. — Само си представете какво ще стане, ако новият господар открие всички, които са предали майката на младия ни крал!

— Горкият крал Стивън, той е мъртъв — измърмори винарят. — Нека душата му почива в мир.

— Да благодарим на бога, че войната свърши преди повече от три години… — каза Емелин. — Моля се бог да ни запази този мир.

Тя изгледа многозначително застаналите пред камината мъже. Те всички помнеха толкова добре ужасните години на войната, през които войската на кралица Матилда премина през тяхната долина, а армията на крал Стивън беше превземала град Морлекс не един, а много пъти.

— Да се надяваме, че новият ни господар ще забрави миналото — каза пребледнелият винар.

— За тебе това ще е добре дошло, нали? — избоботи ковачът. — Виж, аз пък бях от самото начало привърженик на кралицата.

— Хайде, престанете — бързо ги спря Емелин. — Няма никакъв смисъл да си спомняме отново и отново онова, което е минало.

— Точно така — кимна ковачът. — Сега ще ви кажа какво е в момента най-важното… данъците. Тази година никой от нас няма пари. Трябва да го обясним на новия господар.

— А как, според теб, трябва да го направим? — осведоми се кисело младият тепавичар Найджъл. — Морлекс не може да се сравни нито със Стамфорд, нито с Лондон… там гражданите се почитат като същински барони, а търговците — почти наравно с рицарите. А тук, на границата с Уелс, сме притиснати между Честър на север, Херефорд на юг и Кадуоладър на запад. И тъй като нямаме никакви права, ще трябва да се задоволяваме с онова, което онзи разбойник, седнал на трона си горе в замъка, благоволи да ни остави.

— На твое място нямаше да си отварям толкова устата — каза навъсено ковачът. — Освен, разбира се, ако си решил да се запознаеш със замъка отвътре и то откъм най-дълбокото му и най-тъмно място.

— Нещо да съм излъгал? Хайде де, кажи — настоя на своето Найджъл Фулър и се отпусна тежко на един стол. — Фицджулиън е син на копелето на Жилбер, нали така? Един полуирландски нехранимайко, който знае едно — да се бие за пари. Старата кралица го обичаше толкова само защото беше безпощаден като нея.

Емелин заповяда на прислугата да раздига чиниите, но само след като принудиха най-сетне Фулър да си затвори устата, защото в противен случай можеха да ги обесят до един като предатели.

После тя седна с бродерията си до Хелтруд и близо до камината. Съпругата на хлебаря стоеше доскоро начело на гилдията на хлебарите, но се видя принудена да отстъпи длъжността си на своя съпруг Улфър, защото на епископа на Честър жени на такива постове му бяха трън в очите.

Емелин се съсредоточи върху покривката за олтар, която бродираше. За щастие нямаше начин да я принудят да отстъпи на съпруга си мястото си начело на гилдията на златарите, защото тя беше вдовица.

— Според мен сега Англия е поела по най-верния път — заяви един тъкач. — Вижте само как нови градове израстват на гола поляна. А занаятчиите и особено тъкачите имат по-големи права от преди, не съм ли прав?

— Така е — съгласи се хлебарят. — Като си помисля за миналото, когато вървеше само разменната търговия… и никой от нас не виждаше дори меден петак в ръката си… та какво имаше тогава тук? Ами почти нищо…

— Времената се промениха, това е вярно — измърмори винарят.

— Работата не е само в това — каза Фулър. — Просто ние не се дадохме, това е истината. Само затова Англия можа да преживее тази война. За това страната трябва да благодари не на армиите на крал Стивън или на предишната кралица, о не… та те само опустошаваха всичко…

— Няма ли да се опитаме най-сетне да забравим тези ужасни времена? — попита месарят. — И да благодарим за великодушието на онези, които ни помогнаха да преживеем? На госпожа Емелин например, та нали благодарение на нейната добрина…

Емелин отпусна за миг бродерията си и вдигна глава.

— Благодарност заслужава всъщност моят съпруг — каза тя меко. — Той би се държал точно като мен…

Тя лично предпочиташе да не мисли за онези лоши времена, когато крал Стивън и кралица Матилда водеха непрекъснати войни и никой от двамата не беше достатъчно силен, за да победи другия.

— Да не би младият Фулър да се опитва да спечели благоволението ви? — попита шепнешком съпругата на хлебаря. — Той обикновено не говори такива неща.

Емелин прехапа конеца, с който тъкмо беше избродирала едно жълто цвете, и погледна крадешком към Фулър. Всъщност и тя самата беше учудена от неговото поведение. Но той беше пришелец от Рексам и може би не знаеше, че тя и не мисли да се преженва. В Морлекс го знаеше целият град.

В това време мъжете бяха почнали да обсъждат предстоящото празнуване на Възнесение.

— Селяните нямало да дойдат, защото не искаме да им обещаем, че ще им дадем фураж за говедата — обясни ковачът. — Тази година хората по селата са толкова зле с фуража.

— Обърнахте ли внимание как ви гледа младият Фулър? — прошепна хлебарката. — Той наистина се интересува от вас! Ами докъде стигнахте с бродирането?

Емелин й показа вече почти готовата покривка за олтар. За традиционния празник Възнесение почти всяка гилдия предоставяше по една покрита каруца, на която играеха сцени от библията. Каруците, теглени от волове, спираха пред къщата на всеки член на гилдията. Там, преди да покажат представлението си, актьорите получаваха ядене и пиене. Тъй че минаваше почти цял ден, преди процесията да стигне до замъка на хълма.

През последните петнайсет години заради войната празненствата бяха често пропускани. Но в години на мир този ден беше голямо събитие. Шивачите и тъкачите полагаха винаги най-голямо старание, спомни си Емелин, те осигуряваха за актьорите скъпи облекла и маски, понякога дори наемаха музиканти. А месарите и хлебарите, които не искаха да паднат по-долу, даваха и те приноса си, раздавайки безплатно салами и пастети.

В годината, когато крал Стивън се появи лично в Морлекс, каруцата на винаря беше привлякла особено внимание, защото на нея докараните от Честър актьори представяха сватбата в Кана Галилейска. Твърде правдоподобният Христос превръщаше водата във вино и го наливаше на библейските сватбари. Последиците бяха донякъде фатални, защото по залез-слънце някои актьори бяха толкова пияни, че падаха от каруцата и дори Христос вече не можеше да си каже текста, защото не преставаше да се хили.

Емелин обгърна с поглед добре облечените си гости. Тази година най-сетне щеше да има отново весело тържество. Хората го бяха заслужили след всички тези ужасни години. Сега пак имаха надежда, защото младият крал Хенри им беше обещал мир. Нямаше човек, който да не бе готов да му вярва.

Неволно се замисли за времето, когато, едва четиринайсетгодишна, беше влязла в този дом като дъщеря на беден рицар, който не можеше дори да й даде зестра, защото тя беше оставила вкъщи още шест сестри. В брака си тя можа да донесе единствено хубостта си, брак с мъж, който можеше да й бъде дядо. Възпитана в скромност, беше успяла, въпреки войната, да спаси с пестеливост и разум богатството, което й остави нейният съпруг и дори да го умножи.

Изведнъж кучетата в двора се разлаяха бясно и тя отиде да види какво става.

Слънцето вече грееше ярко, но пролетта едва започваше и бе все още доста хладно. Няколко от рицарите, които тя се видя принудена да подслони в обора си, сега дразнеха кучетата, които лаеха бясно и се опитваха да скъсат веригите си. Французите бяха навярно пияни и сигурно бяха решили, че е ужасно остроумно да замерят кучетата с тояги.

— Оставете веднага кучетата на мира! — извика ядосано Емелин. — Дори вътре в къщата човек не може да си чуе приказката от тази шумотевица.

Франсетата си подвикнаха весело нещо на лангедокски диалект и най-високият сви рамене и хвърли високо тоягата. Тя падна право в краката й. Мъжете се разсмяха и се запътиха към обора.

— От ден на ден стават все по-лоши — каза дотичалият домоуправител Торъл. — Били са, разбира се, пак всички в кръчмата и са се наливали до козирката. Да ги подслонява човек е наистина същинска мъка, госпожо Емелин. Оня дългуч с тоягата се казва Серло…

Емелин му направи знак да млъкне. Знаеше колко се страхуват слугите й от рицарите. Нищо чудно, като се има предвид колко мъки бяха изтърпели по време на войната.

Предпоследната година от войната Морлекс се беше озовал в ръцете на един брутален фламандец, военачалник във войската на крал Стивън, който беше заповядал да изгарят жив всеки гражданин, осмелил се да краде жито. Освен това беше допуснал, без да му мигне окото, войниците му да изнасилят няколко жени, а после да ги убият и да ги хвърлят в реката. Няколко месеца по-късно селяните решиха да убият Перс Ластелс и всичките му рицари, за да се озове Морлекс отново във владение на кралица Матилда и младия принц Хенри.

Гилдиите не бяха единни по въпроса дали такива въстания нямат за последица само зловещото отмъщение на благородниците. Емелин намери съвсем друг начин фламандецът и неговите хора да бъдат усмирени. Тя им предложи значително количество злато и сребро от богатството на Бърнард и за учудване на всички подкупът свърши работа.

Няколко месеца по-късно Ластълс напусна града и отиде да подкрепи крал Стивън в последните му сражения. Жителите на Морлекс въздъхнаха облекчено и не един пожела на онова чудовище особено жестока смърт. Само че, доколкото можаха да разберат, Ластълс беше останал жив. Сигурно се беше върнал във Фландрия.

Емелин изпитваше дълбока благодарност за всичко онова, което притежаваше. Хубавата къща в центъра на града с многото стаи, макар да трябваше да бъде поддържана от безброй слуги и пазена от нехранимайковци и дезертьори и от двете армии. Все пак беше успяла да запази дори магазина на своя съпруг. Господ наистина я закриляше.

Но най-голямото й щастие беше Магнус, нейният син, който тъкмо завиваше покрай обора с дългите си крака и ставащите все по-широки рамене.

Едно от конярчетата го бутна закачливо по гърба, а Магнус радостно му се усмихна.

— Боже милостиви, къде си скитал пак? — възкликна Емелин, като видя колко е мръсен. — Я ела тук.

— Ами ходих да ловя риба, майко — отговори той и й подари една чаровна усмивка. — Не помниш ли, че ми разреши?

— Но не на реката. Господи, как само изглеждаш! Някое мръсно врабче си е направо нищо в сравнение с теб.

— Ама, майко, блатото става само за бебета. Освен това Том беше с мен.

Емелин заведе сина си в хола, където присъстващите весело го поздравиха. Тя седна отново до Хелтруд, а Магнус се наведе напред и я целуна по бузата. Всъщност тя просто не можеше да му се сърди.

— Казах ти го съвсем сериозно — натърти тя въпреки това. — Ти си само на девет, а и Том не е по-голям. Не искам да ходите на реката. Там е опасно за вас. — Тя отметна нежно дългите къдрави кичури, които падаха на челото му.

Хлебарят продължи да говори за предстоящия празник и обясни с въздишка, че тази година ще е трудно да доставят за празника достатъчно хляб.

Мъжете говореха все по-високо, защото междувременно си бяха пийнали от доброто вино. Тъкачът настояваше упорито всяка гилдия да подари по нещо, понеже такава беше традицията.

Магнус сложи ръка на рамото на майка си.

— Новият господар е вече тук — каза той. — Том го е видял. Каза, че този нормански рицар изглеждал наистина великолепно.

— Той май е ирландец…

В това време пийналият хлебар ругаеше месаря и Хелтруд, притеснена от държането на своя съпруг, стана и излезе от хола.

— Хайде, стига! — извика ковачът и натисна досадния хлебар да седне на пейката. — Хлебарите ще дадат както винаги хляб и точка.

— Защо не попитаме госпожа Емелин — намеси се Фулър. — Нека тя реши.

— Някои гилдии правят пожертвования, други не — каза тя, след като се позамисли. — Сапунджиите например никога не са давали каквото и да било…

— Че кой пък ще иска сапун? — възкликна ковачът. — В края на краищата всеки гледа само да има вино на аванта, не е ли тъй?

— И от нашите салами — побърза да му напомни месарят.

— Майко, Том каза, че ако ходим да ловим риба на реката, можем да имаме късмет да наловим достатъчно за вечеря…

— Всеки въдичар го казва — отговори му Емелин и целуна сина си, преди да се обърне към събралите се в хола.

— Ние трябва да дадем фуража за воловете. Тази година селяните наистина са много зле с фуража. А разноските за хляба поемам аз.