Маги Дейвис
Кристално сърце (25)

25

Празненството започна в късния следобед. Масите в голямата зала се огъваха под блюдата с деликатеси. Говежди, телешки, агнешки и глигански глави, разбира се, и опечено на шиш еленско месо, този път приготвено от кралските готвачи и донесено в залата на парчета. За десерт човек можеше да избере между различните пудинги и сладкиши или, ако са му омръзнали, да хапне пресни плодове. Ябълки, сливи и дори сладко бяло грозде и портокали от Франция и Испания бяха докарани по най-прекия път направо от лондонското пристанище.

Освен за трапезата бяха се погрижили естествено и за развлеченията. Музикантите свиреха, жонгльори и акробати демонстрираха своето изкуство, а дванадесет от хората на Кадоуладър се оказаха учудващо добри изпълнители на арфа, които съпровождаха с музиката си хор, който изпълни чудесно стари уелски песни.

Кралицата и нейните придворни дами се появиха едва след първото блюдо. Хенри пиеше както винаги много и явно очакваше с нетърпение нейната поява, защото все поглеждаше уж крадешком към вратата на залата, въпреки че водеше оживен разговор с Лондонския епископ и с Бекет.

Елинор беше сложила сребърна кадифена рокля, а обсипан с рубини колан подчертаваше тънката й талия. По фигурата й не личеше, че е бременна. Всички разговори замлъкнаха, когато тя се появи на прага и заплува, заобиколена от придворните дами, с лека усмивка на чувствената уста. Дългата й тъмна коса беше пристегната от сребърен обръч, придържащ къс, прозрачен копринен воал. На безукорното й лице най-хубавото бяха пламенните й очи, обрамчени с въглен и подчертани със сребърни сенки.

Погледите на всички гости бяха вперени с очакване в нея. На официалната маса седяха кралят, Уелският принц Кадоуладър, Бекет, архиепископ Тиоболд, Дьо Лейси, графовете Херефорд, Честър и Солзбъри и, разбира се, Емелин и Нийл.

Хенри стана, пресуши чашата си и скочи от високия подиум, на който беше сложена официалната маса. С бързи крачки тръгна да пресрещне своята кралица.

Бекет се наведе напрегнат напред, стиснал толкова силно ръба на масата, че от пръстите му пръсна кръв. Дьо Лейси му хвърли подигравателен поглед.

— Къде е? — измърмори канцлерът. — Къде е медальонът?

Хенри стоеше с гръб към тях и гостите не виждаха нищо.

Затова и Емелин не можа да зърне бижуто. Нийл й хвърли поглед, който сякаш й казваше, че мигът, очакван с нетърпение и страх, е дошъл.

Кралят бе взел ръката на кралицата в своята и я беше вдигнал високо, сякаш щеше да почне да танцува. Отведе я така по пътеката до официалната маса, беше навел глава към нея и тихо й казваше нещо. Веждите на Елинор се вдигаха предизвикателно нагоре.

— Господи, какво им става пак на тия двамата! — измърмори дьо Лейси.

Устата на Хенри беше присвита в саркастична усмивка, на която тя отвръщаше с котешко коварство. Двамата пристъпваха бавно напред. Всеки в залата можеше да предположи колко много се обичат и колко силно се мразят. От гърлата на гостите се изтръгна високо „ура!“, а усмивката на Хенри стана язвителна.

Бекет пресуши чашата си.

— Защо взимате всичко толкова на сериозно, Бекет? Това ще ви донесе в бъдеще големи неприятности, помнете ми думата.

Роклята на кралицата беше с дълбоко деколте, както бе в момента модерно във Франция, и можеше да се види началото на прочутите й красиви гърди. На тънката й шия на златна верижка висеше подаръкът на краля — обрамчено в злато кристално сърце. На фона на бялата й кожа то грееше и блестеше на светлината на свещите както парче лед срещу слънцето.

Кралят я придружи до нейния стол, сложи ръце на раменете й, привлече я към себе си и я целуна. После вдигна високо кристалното сърце и притисна устни към него.

Лицето на канцлера приличаше на маска, но очите му го издаваха. И на него му беше направило впечатление онова, от което Емелин изпита истински шок. Умният и проницателен Хенри Анжу беше забелязал, разбира се, тънката пукнатинка, докато държеше сърцето в ръка.

— Това няма значение — каза Нийл, сложи си наметалото и слезе бързо по витата стълба на кулата.

— Какво искате да кажете с това… „няма значение“? — извика Емелин, която бързо го последва, наметнала пеньоара си.

Непредвидимият Хенри отново беше станал пръв и всички бързаха да го настигнат. Магнус и Джосрън чакаха Нийл долу с Юпитер.

— Трябваше вече да сте разбрала как се държат тези двамата един с друг и как уреждат противоречията си.

Магнус се вкопчи в Нийл, който сложи ръка на рамото му.

— Но нали казвате, че е отмъстителен — прошепна тя тихо, за да не я чуят другите.

— Той може и да е разбрал, че това сърце не е онова, което й е подарил, но нали ви казах, че това вече няма никакво значение. След празненството той е спал с нея. Слугите казаха, че двамата са си правили кефа в леглото чак до разсъмване. Миналата нощ той пак е бил с нея.

След което, още преди разсъмване, беше препуснал в посока към Честър. Придворните му щяха да се потят чак до вечерта, докато най-сетне успеят да го настигнат. Дори принц Кадоуладър се е видял принуден да стане посред нощ, за да се сбогува с краля. Сега навсякъде цари бъркотията, обичайна при вдигането на шатрите.

Нийл беше получил кралска заповед да се яви, придружен от петдесет рицари, при граф Честър, своя сюзерен, за да положи там като васал ежегодната си клетва за вярност в присъствието на краля. Джосрън щеше да го придружи вместо Уолтър. Магнус се цупеше, защото той щеше да остане в крепостта.

Емелин бе щастлива, че не е омъжена за Хенри. Неговата непредвидимост, бурният му темперамент и демонстративните му изневери тя не би могла да понесе.

Сега последва Нийл, който поведе коня си към предния двор, в който трескаво товареха каруци и оседлаваха нетърпеливо цвилещи коне. Не проумяваше как съпругът й може да твърди, че няма значение дали кралят е разпознал, че кристалът е копие.

Все пак докато кралят бе гостувал в Морлекс, беше успяла да разбере, че кралят и кралицата, както и всички придворни, живеят в някакъв илюзорен свят.

В същия миг Джосрън дотича с пергаментен свитък в ръка, превързан с червена панделка, и го подаде на господаря си, който тъкмо пристягаше седлото.

Нийл й подаде свитъка, навъсен и леко притеснен.

— Досега все нямах време да поговоря с вас за това — каза той.

Беше ясно, че лъже. Ставаше дума, изглежда, за нещо неприятно, което е отлагал до последния миг. Емелин пое свитъка с лошо предчувствие.

— Майко, може ли да оседлая понито и да придружа милорд до реката? — замоли я Магнус и я погледна с очакване.

— Това е нотариалният акт за къщата ви в града — обясни отсечено Нийл. — Бекет заповяда на секретаря си да го подготви. Аз прехвърлих къщата на ваше име, както и една сума за вас и за момчето. Всичко останало ще обсъдим, когато се върна.

Тя го погледна някак безпомощно. Той носеше доспехите си и беше въоръжен от глава до пети. Липсваше само шлемът, който Джосрън държеше в ръка. Нийл Фицджулиън, съвършеният нормански рицар, каза си тя. Хладнокръвен и непристъпен.

— Господи, каква е тази физиономия? Надявах се да ви направя щастлива.

— Защо това трябва да ме направи щастлива? — прошепна тя в отговор.

Джосрън му подаде шлема и той го нахлупи с едно движение върху червенокосата си глава.

— Никога няма да успея да ви разбера. Нали искахте да сте свободна, така ли е?

Емелин реши, че не е чула добре. Нито веднъж не му бе споменавала за най-съкровената си мечта.

Нийл се метна на седлото. Граф Честър се приближи в галоп и спря коня си до този на господаря на крепостта.

— А, ето ви и вас. Вече се питах дали ще успеете да се измъкнете от топлото си легло.

Той докосна шлема си и благодари учтиво на Емелин за гостоприемството.

— Не, ти ще останеш тук! — нахока тя Магнус, който я дърпаше за ръката, и се загледа подир препусналите мъже.

Аз искам да живея тук и никъде другаде — извика Магнус и се отскубна.

Той хукна с все сили подир Джосрън, който товареше последния денк на едно муле.

Емелин се върна по изпомачканата трева в кулата. Една-единствена мисъл сякаш й отнемаше разума.

Тя беше свободна. Той каза, че е свободна.

 

На другия ден почна да вали. Никой не се учудваше, защото по тези места и по това време на годината си беше нещо обичайно.

Всички бяха някак в лошо настроение, защото след отпътуването на краля и кралицата трябваше да свършат толкова много работа. Заради дъжда някои изостанали от свитата жени и деца трябваше да бъдат отведени в манастира, където монасите ги приеха да изчакат, докато времето се оправи и могат да настигнат останалите.

Торъл беше на легло със силно възпаление на сливиците, а слугите, останали без твърда ръка, използваха това колкото можеха. Готселм, който бе придружил Нийл до Честър, беше поверил на Джайън командата над останалите тук рицари, но се оказа, че той трудно успява да поддържа дисциплината. Стигна се до сериозни сбивания заради дългове при играта на зарове.

Емелин взе със себе си Магнус, който се отегчаваше при това ужасно време в усамотената кула. Надяваше се да го придума да почне отново да се труди в златарската работилница. Но синът й беше невероятно непокорен. На висок глас й даде да разбере, че занаятът вече не го интересува. Той измъчваше Том и не искаше да слуша Ортмънд.

Ортмънд я посъветва да пусне момчетата да се върне в крепостта.

— Господарке, работата вече не му доставя удоволствие, а от словесното му нахалство можем и да се лишим.

Магнус трябваше да се извини и за наказание през останалата част от деня да лъска медни съдове.

Празната къща потискаше Емелин. Въпреки че всъщност би трябвало да е щастлива. Не беше ли постигнала тъкмо онова, за което винаги беше мечтала? Тя беше свободна. Най-сетне ще избяга от този принудително сключен брак и ще може да напусне мъжа, когото мрази.

Какво ли е станало с Уолтър и Бертилда? С малко късмет трябва да са стигнали вече в Нормандия. Дали неговият баща му е разрешил да се ожени за момичето?

Когато най-сетне си легна, тя се опита да си представи новия си живот със своя дядо. Саймън трябва да беше минал осемдесетте. Не беше го виждала цяла вечност, за последен път, когато беше още малко момиченце. Дали щеше наистина да приеме Магнус и нея? И детето, което очакваше?

За жени, които не живеят със съпрузите си, животът не беше лесен. Повечето отиваха в манастир. Само оная, която имаше пари и безукорна репутация, свещениците оставяха що-годе на мира.

В бъдещия й живот и Магнус щеше със сигурност да й създава проблеми. Не знаеше как би могла да събуди у момчето, което толкова открито се възхищаваше от рицарското звание, отново интереса към златарската професия. Ако всички връзки помежду им се окажат скъсани, щеше да се види принудена да върне момчето на неговия баща, който щеше да направи от него рицар. Никога не бе вярвала, че ще й се наложи един ден да се съобразява с всичко това.

Може би идеята да отвори златарска работилница в Роксетър не беше чак толкова лоша. Но пък от друга страна знаеше, че това ще е трудно, защото там веднага щеше да се намери епископ или игумен, за когото жени с професия са трън в окото.

Тя се въртеше неспокойно в леглото. Защо беше толкова недоволна?

 

Най-сетне спря да вали, защото силен вятър прогони надвисналите облаци. Щом земята поизсъхна, селяните почнаха да орат нивите. Нийл изпрати двама от рицарите си да вземат копията му, тъй като кралят и граф Честър бяха решили да има още един турнир.

Един ден я посети Джон Авенант, който, за голямо учудване на Емелин, беше получил писмо от Найджъл Фулър.

— Госпожо, всички вярвахме, че е мъртъв. Но се оказва, че за наказание, задето ви е помагал в бягството, са го пратили окован във вериги за Йорк, а там са го купили някакви търговци от Брюж. Това ни пише в писмото си.

Емелин слушаше смаяна, докато Авенант й четеше писмото. Защото в него имаше не само поздрави за всички и най-вече най-хубави пожелания за господарката на крепостта, но и предложение платовете, който се тъчаха в Морлекс, да бъдат продавани и в Брюж. Найджъл предлагаше дългосрочен договор и гарантиран годишен доход.

— Но нали във Фландрия тъкат толкова много плат — учуди се Емелин. — Нали затова купуват нашата овча вълна. Малките количества, които тъчем тук, са били всякога предназначени за нашите нужди.

Емелин знаеше, че досега необработената вълна се изпращаше от Морлекс, а на мястото, за което беше предназначена, чирачетата я очистваха от мръсотия, отпадъци и фъндъци, превързваха я с канап и я изпращаха в даракчийниците.

Тукашните тъкачи си оставяха най-тънката вълна, от която предачките правеха вълнена прежда. От нея тъчаха плат, подобен на ленения, който след това се обработваше в тепавиците.

Емелин често беше наблюдавала как Найджъл и неговите чираци тъпчат с боси крака в чебурите натопения във вода плат — начин, който се наричаше валяне.

След това платът се кардираше и така се покриваше с тънки власинки, които се изравняваха с големи ножици, докато не се получеше фина, равна повърхност. От още недообработения плат с малки клещи се отстраняваха възелчетата, после той отново се изпираше, за да се отстранят мазнината, туткалът и мръсотията и за втори път се тепаше с бита глина. Така фините, подаващи се от нишките власинки се степваха, а до известна степен и самите нишки, и яко степаният плат вече не можеше да се измъкне нито едно конче.

Изтъканите в Морлекс платове бяха от най-фините.

Тайната се състоеше в това, че тепането и подравняването се повтаряха няколко пъти. Ушито от такъв плат палто беше не само красиво, но и водоустойчиво.

Предложението на Найджъл предполагаше, че ще трябва да доставят далеч по-големи количества от този плат. Идеята бе примамлива, но със сигурност не беше лесно да се реализира. Емелин можеше все пак да разбере защо Авенант е толкова възбуден. А също, че Найджъл е много амбициозен младеж. Дали все още си мислеше, че я обича?

— Фламандският търговец на платове, който ми донесе писмото на Найджъл, ми разказа, че той е жаден да научи новини за вас и за момчето. Затова го осведомих за онова, което ми е известно.

— Което значи? — попита Емелин и му върна обратно договора, подготвен от Найджъл.

— Писах на Найджъл, че отново сте бременна. Научил го бях от жена си.

Емелин го изгледа студено.

— Чувствам се много поласкана, че ми показахте този договор — каза тя. — Но се боя, че аз самата няма с какво да ви помогна. Ще трябва да поговорите с моя съпруг. Защото ви е необходимо неговото съгласие, ако решите да започнете търговия с фламандците.

Авенант беше явно разочарован.

— Но, госпожо Емелин, нали идваме при вас всеки път, когато имаме нужда от помощ, а вие всякога сте ни подкрепяли със съветите си. Толкова добре сте ориентирана в нашия занаят…

Емелин не знаеше какво да му отговори. Нали не можеше чисто и просто да му заяви, че скоро ще напусне Морлекс и ще живее другаде.

За пръв път осъзна колко е необходима в Морлекс. За тях бе не само господарката на крепостта, но и техен банкер и сараф.

Изведнъж я обзе странното чувство, че Нийл Фицджулиън сигурно нямаше да възрази, ако тя реши да остане в Морлекс.

Сигурно ще се измокри до кости, каза си Емелин, когато се загледа подир Авенант, който препусна по пътя към реката. За щастие поне не беше студено. Наближаваше октомври и тогава щеше не само да вали, но и да стане ужасно студено.

Емелин отиде в кухнята, за да помоли едно от момчетата да доведе Магнус от помещението за рицарите. Докато ги чакаше, изпи чаша бира, която й предложи готвачът.

Роксетър. Едва си спомняше града. Като дете беше ходила там няколко пъти. Дядо й беше още тогава мълчалив стар човек с много тъмни очи и черна коса, която почваше да побелява. В младостта си е бил воин и приятел на крал Хенри Първи, по-късно учен, прочут и почитан не само в Англия. Понякога го наричаха и Саймън евреина.

Когато Магнус се върна и почна да я умолява да го пусне да спи при Джайън и рицарите, тя го изпрати с Хедуид в стаята в кулата, където той трябваше да се измие, преди да слезе отново за вечеря.

Шумът в кухнята изведнъж я изнерви. Тя излезе навън, за да потърси кобилата си, която всеки ден можеше да се ожреби.

Погледна учудено двамата рицари, които току-що пристигаха с прогизнали от дъжда наметала. Когато единият си свали качулката, тя го позна.

Не носеше шлем. Къдравата му коса беше черна, както и дебелите вежди. Несъмнено хубав мъж.

Двамата рицари бяха принц Кадоуладър и куриерът.