Маги Дейвис
Кристално сърце (24)

24

— Наистина не мога да го проумея — възкликна Нийл и се отпусна на един стол пред камината. — Едва сега научавам от Готселм, че той е препускал почти всеки ден до къщата. Седял на коня с надежда тя да го забележи. Този влюбен идиот! Всички са знаели и никой не ми е казал.

— Вината не е на Уолтър — каза Емелин, която тъкмо поръбваше полата на роклята си. — Младият крал е женкар, същият като дядо си.

— Каква глупава забележка. Бях глупак, като ви позволих да наемете онези бегинки. Деца на сатаната са те, иначе щяха да отидат в манастир, както правят почтените жени.

— Вие ми напомняте всеки божи ден, че и аз не съм почтена жена.

— Това пък сега какво значи? Да не слагате сега всяка моя дума на везните?

— Не казахте ли, че всяка почтена жена трябва да отиде в манастир?

Нийл стана и си наля чаша вино.

— Нека ми бъде позволено да ви напомня, че от това ми се налага да страдам и аз — каза Емелин. — Но това не интересува никого. Мейнсант, лелята на Бертилда, ме напусна. Защото свещеникът в църквата и проповедникът на монасите са нарекли моите бегинки курви. Зная го от хора от гилдиите, които ми донесоха връзката с ключовете. За слабостите на крал Хенри тези лицемерни духовници не са проронили нито дума.

— В такъв случай от сега нататък аз ще се грижа лично за къщата — каза Нийл и се заразхожда нервно из стаята. — Как можа Уолтър така да ме подреди? Нали знае, че не мога толкова лесно да му намеря заместник… в краен случай Готселм може да заеме мястото му…

Всъщност Нийл се радваше, че сега вниманието на краля е насочено към Елинор. Засега сякаш изобщо беше забравил за Уолтър и за момичето. Всички продължаваха да коментират отпътуването на кралицата, но междувременно Хенри й беше забранил да напуска шатрата си.

Усилията на Бекет не останаха напразни. Въпреки всичко мирният договор беше сключен. Подписването трябваше да бъде ознаменувано с голямо тържество. По пътя откъм Рексам вече пътуваха каруци, натоварени с огромни количества месо и вино.

Емелин откъсна конеца със зъби и огледа свършената работа.

— Вие сте сигурен, че той няма да се ожени за Бертилда, така ли?

— По всяка вероятност, ако наистина е споделила леглото на Хенри, няма. Освен това Уолтър ще трябва да постъпи така, както му заповяда неговият баща. Изобщо не разбирам какво сте се замислила за Уолтър и онова момиче. По-добре помислете за нас. На Хенри може да му скимне да обвини нас за всичките си неприятности… в края на краищата бегинката, която старата сводница му е напъхала в леглото, работеше при нас. И я отвлече един от моите рицари. Но кого да е ядосан, ако не на нас? Може преспокойно да ни обвини за този скандал. Дано наистина има намерение да прехвърли вината на съпругата си.

— Представа нямах.

— Е, значи го научавате сега. Придворната свита трепери от страх, че Елинор може да напусне краля, та ако ще и само за да се върне в Лондон. Не разбирате ли какви може да са последиците? Ами ако нейните гасконци и аквитанци решат да се върнат във Франция? Ще се стигне до бунт и на Хенри ще му бъде отнета всяка възможност да властва над тези земи.

— Нали кралицата още не си е тръгнала?

— Не, защото той й е забранил. И я е помолил да носи бижуто, което й е подарил. А тя тъкмо това не може да направи. Защото го е подарила на влюбен в нея трубадур, преди да го отпрати. Поне така ми каза Бекет.

Емелин слушаше мъжа си и не можеше да повярва на ушите си.

— Онова проклето пойно птиче е сега в Испания или в Италия, където се мъчи да забрави любовната си мъка. Но, изглежда, е отнесъл със себе си украшението. Само че Хенри съвсем не е глупав. Той просто е обърнал нещата наопаки, нали разбирате? Чудесен шахматен ход. Сега той е в ролята на нещастния измамен съпруг, а не на нарушилия брачната клетва женкар. Кралицата е поне не по-малко веща от него в тия работи, но този път той наистина я е матирал.

Нийл погледна Емелин, която беше станала бледна като мъртвец.

— Пак ли ви е лошо? Да донеса ли гърнето?

— Канцлерът спомена ли името му? — попита тя шепнешком.

— Името на певеца ли? Казва се Жерве. Жерве Русел.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Но тогава… тогава аз съм виждала бижуто. Беше се счупило, камъкът се беше отделил от обкова и той ме помоли да му го поправя.

 

Валеше като из ведро, а те трябваше да яздят срещу северния вятър. Пътят беше станал кален и хлъзгав, затова не можеха да напредват достатъчно бързо.

Уолтър спираше доста често под клонести дървета, за да могат конете да си починат. Малката кобилка, която водеше за юздата и която яздеше момичето, се държеше храбро, но не можеше да се сравнява с издръжливостта на един жребец.

Откакто бяха напуснали набързо Морлекс, Уолтър не преставаше да си повтаря, че е постъпил правилно. Каквото и да се случи, не съжаляваше, че е отвлякъл Бертилда. Всеки път, когато спираха за почивка, той вдигаше качулката й и се взираше в зачервеното й от вятъра лице. Въпреки ужасното време и усиленото препускане тя му се усмихваше толкова мило, че сърцето му подскачаше от радост.

Още не можеше да е сигурен, че не ги преследват, било от армията на краля или от рицарите на неговия господар. Колкото повече се отдалечаваха от Морлекс, толкова по-силна ставаше надеждата, че бягството им ще е успешно.

Когато слънцето най-сетне изгря отново, той остави момичето и кобилката зад един храст, за да отиде да купи от един чифлик хляб и сирене. Можа и да поразпита внимателно стопанина. Тук явно никой не беше чувал за бягството, а до Честър вече не беше далеч.

Може кралят и да не държеше чак толкова да гони Бертилда. Интересът му към момичетата угасваше обикновено след една, най-много две нощи. Уолтър беше разчитал и на това, когато се бе появил, повел кобилката за юздата до шатрата на краля, където Бертилда чакаше рицарите, които трябваше да я придружат до града. Той се беше навел от коня, беше я вдигнал на седлото пред себе си и бе препуснал в галоп, преди стражите на Хенри да осъзнаят какво всъщност се е случило.

Чувство на вина изпитваше обаче към господаря си. Беше го напуснал, без да го предупреди, и с това беше нарушил рицарската клетва, дадена на Нийл. Беше почти сигурен, че господарят на крепостта ще заповяда да го преследват. Но засега щастието сякаш беше благосклонно към него и към Бертилда.

Бертилда продължаваше да седи така, както я беше оставил. Скрита зад високите храсти на брега на реката. Беше си съблякла палтото и го беше окачила на едно дърво, сега сушеше на слънцето дългата си коса. Уолтър я погледа известно време, преди да скочи от коня. За него тя беше най-красивата жена на света.

Тя го видя и му се усмихна. Небесносинята й рокля още беше влажна, прилепнала към тялото, тя очертаваше прекрасните му младежки форми.

Уолтър седна до нея. Неспособен нищо да й каже, само й подаде хляба и сиренето.

Тя се наведе напред, извади ножа от ножницата на колана му и почна да реже хляба. Лекото докосване на ръката й до неговите гърди силно го възбуди.

Уолтър я прегърна с ръка. Всъщност още не можеше да повярва, че тя наистина седи тук, до него. Когато разбра, че са я отвели при краля, беше отчаян, правеше планове, отхвърляше ги и продължаваше да мисли, та дано намери някакво приемливо решение. Беше чувал, че Хенри никога не е малтретирал жена и това го успокояваше все пак поне донякъде. Но не можеше, разбира се, да не се измъчва, като си я представяше в обятията на краля — първия мъж, комуто тя се е отдала. Изпита адски мъки, докато не я сложи най-сетне на седлото пред себе си.

Какво ще стане после — за това не беше мислил. В този миг за него най-важното беше да я отвлече, за да принадлежи само на него.

— Бертилда — прошепна той в косата й.

Дори ако това му струва живота, тази жена заслужаваше да умре за нея.

Тя обърна към него върха на ножа и той набоде на него парче сирене. Желанието й явно бе той да си отвори устата. Направи го почти несъзнателно и я погледна проникновено в сините очи. Близостта й така го объркваше, че сега дъвчеше равнодушно сиренето, а после го глътна и ако го бяха попитали дали е вкусно, едва ли би могъл да отговори.

Всъщност имаше да й казва толкова неща, но подходящите думи просто не му идваха на ум.

Изведнъж видя ръцете й на катарамата на неговия колан. Откопча я, отметна се назад и задърпа доспехите му. За няколко секунди държанието й го изненада, но после разбра, че тя всъщност има право. Той наистина трябваше да смъкне мокрите си дрехи и да ги окачи да се сушат. При всяко движение коравите доспехи натискаха ватираната му горна дреха. Можеше да види вадичките, които се стичаха от нея.

Затова той й позволи да му помогне да се освободи най-напред от доспехите, а после и от дрехата под тях. Мокрите ботуши доста я затрудниха. Едва след като седна срещу него и опря стъпала в неговите, успя да ги събуе един след друг.

Той копнееше да я докосне, да я притисне към себе си, но когато се опита да я прегърне, тя се възпротиви и му попречи като му пъхна отново хляб и сирене в устата.

— Бертилда — прошепна той.

Как щеше да се разбира се нея? Тя не говореше неговия език, нито той нейния.

Тя го бутна и той падна по гръб в тревата.

— Аз остана при теб — прошепна тя и се наведе над него.

Само четири думи, но те изразяваха всичко, което тя изпитваше. Благодарност и доверие. Не бяха ли най-хубавият подарък, който можеше да му направи?

Той я привлече надолу към себе си и я целуна. Целувка, нежна като летния ветрец, който разлюляваше леко високите треви.

— Кажи, че ми принадлежиш, Бертилда. Кажи ми, че вече не искаш да си бегинка, скъпа.

Нямаше връщане назад към предишния живот, нито за нея, нето за него. Той щеше да я отведе в Нормандия и ако има късмет, баща му щеше да му позволи да се ожени за това чудесно момиче.

Бертилда се усмихна. Дългата й коса беше паднала върху лицето й и обрамчваше сияещите й очи. От тази хубост за малко да му спре дъхът.

— Може един ден аз отново бегинка. Ако ти мъртъв. Ако аз вдовица… но сега… сега оставам при теб — прошепна тя, сложила ръка върху болезнената издутина между неговите бедра.

— Бертилда… — простена Уолтър.

Нежното погалване на ръката й направо го влуди. Това момиче разбираше ли изобщо какво прави? Той я погледна в очите, който святкаха възбудено. Усети устните й върху своите. Беше на седмото небе.

Странно, можа да си помисли само, та тя съвсем не е скромна.

— Аз остана при теб — прошепна тя, сложила глава на голия му корем. — Аз тебе прави щастлив. Както твой крал ми показал.

 

Парчето пергамент издаваше лек дъх на парфюм, когато Емелин го сложи на работната маса, изглади го внимателно с пръсти и се взря в рисунката, направена лично от кралицата, която по нареждане на Бекет една придворна дама беше донесла тайно от шатрата на Елинор.

Много предпазлив както винаги, канцлерът беше настоял Емелин да не ходи лично да вземе рисунката от кралицата. Колкото по-дискретно бъде уреден този въпрос, толкова по-добре за всички участници.

Емелин беше сигурна, че Елинор може наистина да е изпитвала известна слабост към Жерве Русел и затова му е направила лекомислено този скъп подарък, но не вярваше тя да е изневерила на съпруга си. От друга страна, разбираше гнева на краля спрямо съпругата му, защото тя наистина се беше провинила.

— Не, нещо не беше точно така — измърмори Емелин. — Помня много добре.

Бекет я погледна и навъси чело.

— Вие сте държала бижуто само веднъж в ръка, докато кралицата…

— Кралицата не е златарка. Но аз съм. И съм държала този медальон в ръката си и съм го разглеждала.

— Милорд, жена ми е майсторка в това изкуство, повярвайте ми. Виждал съм много бижута, направени от нея.

Бекет си извади изпод работния тезгях една табуретка и седна до Емелин. Тя потопи перото в мастилницата, коригира рисунката на кралицата, поотдръпна се и хвърли още един изпитателен поглед.

— Украшението не е изработено кой знае колко добре — каза Ортмънд, който беше застанал зад Емелин. — С няколко розетки щеше да е…

Канцлерът му хвърли подигравателен поглед.

— Кралят притежава изключителен ум, но няма добър вкус. Личи си от дрехите, които носи всеки ден. Що се отнася до кралицата, тя никога не е обичала особено този медальон, въпреки че й беше подарък от него.

Емелин побутна към Ортмънд сандъчето със скъпоценните камъни.

— Тук трябва да има един кристал, доколкото си спомням с овална форма. Разгледай го, Ортмънд, и ми кажи може ли да се изработи от него сърце.

Ортмънд седна и изпълни желанието й. Емелин отвори тиглата и задуха в нея, та дървените въглища да се разгорят добре. Тя имаше пълно доверие в способностите на Ортмънд. Ако работят цялата нощ, би трябвало да успеят да направят украшението. За няколко часа той ще шлифова кристала във формата на сърце. Разбира се, само ако всичко върви добре и кристалът не се счупи.

— Значи смятате, че можете да успеете? — попита Бекет.

Емелин въздъхна безшумно. Притежаваше само един кристал с тази големина. Ако по време на работата се счупи, а това се случваше, всичките й умения отиваха по дяволите.

Ортмънд вече беше намерил кристала и сега го държеше с палец и показалец на пламъка на свещта, за да го разгледа добре. Камъкът имаше малък недостатък, тънка пукнатинка, не по-дълга и не по-дебела от малка мигла. Ако човек не знаеше за него, едва ли щеше да го види, но той си беше тук. Ако имат късмет, щеше да се озове по-късно на горната дясна извивка на сърцето. За нещастие обковът не можеше да се изтегли толкова ниско, че да скрие пукнатинката.

Емелин посегна към чукчето, стисна с тънки клещи вече омекналата златна тел и почна да оформя сърцевидния обков. В работилницата беше много топло и тихо. Чуваха се само ударите на нейното чукче и равномерното потропване на длетото на Ортмънд.

Малкият Том беше задрямал на едно столче, брадичката му падаше все по-ниско на гърдите. След известно време канцлерът излезе навън и съпругът на Емелин го последва.

Тя се вслушваше в тихите гласове на мъжете. Бекет наистина не беше очарован, че му се налага да прави такава услуга на кралицата, която не криеше, че не може да го понася. Но той беше невероятно мъдър човек и знаеше, че ще загуби завинаги доверието на Хенри, ако той разбере, че е занесъл зад гърба му тази рисунка на някогашния му подарък за Елинор. От друга страна му беше не по-малко ясно колко съдбоносно щеше да е за Англия, ако този брак не бъде заздравен.

Що се отнася до Емелин, тя се беше впуснала в тази авантюра от егоистични съображения. Възможността да направи копие на кристалното сърце отговаряше на собствените й планове за бъдещето. Не й беше лесно да убеди Нийл и канцлера, че може да направи толкова добро копие, че кралят да остане измамен. Ако успееше наистина, щеше да си спечели благодарността на влиятелни, могъщи личности. А бог й е свидетел, че тя имаше нужда от такива покровители.

Колкото и да се стараеше да не се изпречва на пътя на Уелския принц, не можеше да е забележи, че през последните няколко дена той я гледаше с неприятна настойчивост. Мисълта, че може един ден да срещне отново куриера, донесъл златото, я преследваше дори в сънищата й.

С помощта на Ортмънд нямаше да е кой знае колко трудно да възстанови украшението. Проблемът беше по-скоро в това, че имаха твърде малко време. Тайничко се молеше да успеят за броените часове, с които разполагаха.

Ортмънд я погледна изпитателно.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Просто се бях замислила за това, че на този свят едва ли има щастлива семейна двойка.

Когато Бекет излезе от градската къща, чу камбаните, които призоваваха за молитва монасите от техния манастир в околностите на Морлекс, въпреки че до зазоряване оставаха още цели три часа.

Нийл, който го беше придружил до двора, се върна в работилницата и на прага за малко да се спъне в спящото на пода дете. Той се наведе, вдигна момчето, седна на един стол и силно го прегърна.

Емелин и Ортмънд, навели ниско глави над работата си, не забелязаха нищо. Вътре беше задушно и горещо — Ортмънд бе затворил кепенците, за да ги предпазят от ятата мушици, които в противен случай щях да налетят на запалените свещи.

— Същинска лудост е да се работи толкова бързо — измърмори през зъби Ортмънд. — Проклятие, я вижте това!

— Не виждам нищо — каза Емелин. — Мисля, че е съвсем като предишното.

Нийл затвори очи и се заслуша в разговора на двамата, в който ставаше дума за някаква пукнатинка, но на него това не му говореше нищо.

Съжаляваше донякъде, че жена му и Ортмънд се оказаха замесени в тази история, въпреки че и двамата се съгласиха, без да се колебаят. Ако наистина успеят да направят копието до сутринта, ще трябва да възнагради Ортмънд. Не само за работата му, но и за това, че рискува живота си. Със сигурност ще достави най-голяма радост на този човек, ако му купи от гилдията майсторско свидетелство. Ако на неговата възраст все още не го притежаваше, причината можеше да е само липсата на пари.

Той отвори очи, за да гледа жена си, на светлината на свещите тя беше прелестна и много женствена, въпреки че беше препасала огромна кожена престилка. Червената й коса блестеше като току-що полирана мед. Наистина по-добра господарка на крепостта той не можеше да си пожелае. Неговата мила, мъничка златарка.

Съмняваше се дали тя наистина си дава сметка за опасността, на която се излага с тази поръчка. Кралицата нямаше да може да защити никого от тях, ако съпругът й разбере истината.

Но вече знаеше, че смелостта е едно от най-големите достойнства на Емелин. Беше я принудил да се омъжи за него, беше й отнел богатството, дома и сина. Знаеше, че въпреки това не я е покорил. И все пак тя беше станала неделима част от неговия живот и вече не знаеше какво би правил без нея. Това беше самата истина.

Тя му шиеше дрехите, хранеше се заедно с него, беше се грижила всеотдайно за него, когато той се боеше да не изгуби крака си. Тя лежеше всяка нощ до него и дори беше толкова приятно само да усеща нейната топлина, без дори да споменава за насладата, която му даряваше всеки път, когато му се отдаваше. Да, и тя беше заслужила благодарност.

Малко ужасен трябваше да си признае, че е влюбен в нея. Той обичаше жена си. Не можеше да каже кога именно, но навярно в някой ден от съвместния им живот, докато се стараеха само да се търпят взаимно, тази малка горда вещица беше покорила сърцето му.

С какво можеше да я възнагради? Вече му беше пределно ясно, че най-горещото й желание е да бъде свободна.

Но той я обичаше!

Мисълта да й дари свободата беше непоносима. Ако я пусне да си отиде, тя ще вземе и Магнус, а също и детето, което растеше в корема й. Той щеше да загуби всичко. Никоя битка не го беше плашила колкото тази ужасна мисъл.

Ами ако я прати при нейния дядо? В Роксетър? Въпреки че се наложи да плати на Хенри голяма глоба, задето се беше оженил без неговото разрешение, бяха му останали достатъчно пари, за да се погрижи за издръжката й в дома на стария Симон. Представяше си колко учудена ще е тя, когато разбере, че не е пилял чак толкова безразсъдно богатството й, колкото тя си мислеше.

Не можеше дори да я упрекне, че си иска свободата. Откакто беше станал господар на Морлекс и най-силното му желание бе да притежава крепостта, той се беше държал жестоко и грубо с нея. Емелин наистина заслужаваше той да й върне свободата. Да, но дори да е бил властолюбив глупак, беше все пак и неин съпруг. И тъкмо затова ще изпълни най-горещото й желание и ще я освободи, въпреки че ще трябва после да страда до края на дните си.

 

Малко преди разсъмване Емелин угаси огъня, затвори титлата, угаси и повечето свещи. Ортмънд отвори кепенците. Нахлулият влажен и хладен въздух подсказваше, че някъде е имало буря.

Емелин се изправи със сковани ръце и крака, а Ортмънд си бършеше сълзящите очи и пъшкаше високо.

— Остави всичко както си е — каза тя уморено. — Утре заран ще разтребим.

— Вече е утре — усмихна се Ортмънд и отново изпъшка. Създаденото в нощните часове беше сложено върху парче черен плат. Чудесното сполучливо копие на пандатива, който Жерве Русел й беше дал, за да го поправи, проблясваше на светлината на последната свещ. Въпреки това и двамата гледаха внимателно и замислено този накит.

Зорките и опитни очи на Емелин първи откриха пукнатинката.

— Никой няма да я забележи — успокои я Ортмънд.

— Светата Дева да ни е на помощ! — измърмори Емелин и се прекръсти.

— Ние се опитахме само да спасим един брак.

— Канцлерът ще ви възнагради. А кралицата има пълно основание да ви бъде благодарна до края на живота си — каза Ортмънд и й подаде ключа, за да заключи работилницата.

Емелин хвърли още един поглед върху кристалното сърце, което висеше на златна верижка, а после го пъхна в един от джобовете си.

Угаси последната свещ и вдигна малкия фенер. Мъжът й беше заспал на стола, притиснал силно малкия Том към гърдите си.

Беше отметнал леко глава, устата му беше полуотворена. С чорлавата си червена коса, червената жилетка и тесния черен панталон изглеждаше много млад и достоен за любов.

Емелин въздъхна. Сега спокойното му в съня лице й напомни за онази далечна нощ, когато го видя за пръв път.

И за Нийл Фицджулиън щеше да е много добре, ако всичко минеше гладко. Кралица Елинор щеше да му е много задължена, а в лицето на Бекет би спечелил приятел. Да не говорим за краля, който и без туй му беше длъжник, защото навремето Нийл му бе спасил живота.

С това господарят на Морлекс би постигнал всъщност всичко, за което бе мечтал. Имаше крепостта, уважението на хора от най-висшите кръгове, нейното богатство, градската й къща и златарския й магазин.

Дали щеше най-сетне да е доволен, дали щеше да я пусне да си отиде? Или това бе илюзия, в която напразно се беше вкопчила?

Тя се наведе спонтанно над мъжа си и отметна почти нежно косата от лицето му.

— Събудете се, милорд. Време е да занесете кристалното сърце на кралицата.