Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crystal Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 31гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Дьовил. Кристално сърце

ИК „Ирис“, 2004

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

21

Емелин вече си беше сложила нощницата и беше изгасила повечето свещи, когато чу изведнъж стъпки по стълбата отвън.

Нийл седеше на ръба на леглото и си събуваше ботушите.

— За бога, не пускайте никого да влезе! — изръмжа той. — Все пак нощ е, нали може човек в тази проклета крепост и да поспи!

Но някой блъсна вратата и в стаята влетя Магнус, последван от Джосрън, понесъл вързопа с дрехите им.

Емелин не можеше да повярва на очите си. Стоеше като вцепенена, неспособна да изтича към сина си.

— Майко! — извика Магнус, изтича при нея и я прегърна толкова силно, че тя за малко не загуби равновесие. — Не можеш да си представиш какво изживях тук! И къде ли не бяхме, Джосрън и аз. Ох, трябва толкова много неща да ти разкажа… но не сега. Джосрън казва, че трябва веднага да слезем долу и да се помъчим да си намерим легло. А знаеш ли какво? Бях и при двора на краля. Там има един много строг човек, който се грижи за момчетата от благороднически семейства. Името му е сър Улфрам. Аз трябваше да събирам шлемовете за лъскане, да слагам на мястото на изгорелите свещи нови и тям подобни. А вчера и днес трябваше заедно с другите момчета от благородни семейства да измина пеш целия път от Чърк, защото на каруцата вече нямаше места. Но сър Улфрам каза, че сега мога да си остана у дома.

— За бога, ще се задавиш, ако продължиш да говориш толкова бързо — каза Емелин и го притисна към себе си. — О, скъпи, спри за малко, та да мога хубаво да те видя — изхълца тя щастлива и покри лицето му с хиляди целувки.

Но Магнус се отскубна от прегръдката й.

— Майко, недей! Стига си ме целувала, вече не съм бебе!

Емелин го пусна и се загледа в сина си. Само за няколко седмици той се беше променил толкова неузнаваемо, че тя с мъка вярваше на очите си. Хубавата му коса беше подстригана в нормански стил. Носеше цветовете на краля, а на наметалото му видя герба на рода Анжу. Стоеше изправен с отметнати назад рамене, притиснал длани към хълбоците. Беше ужасно, защото той изглеждаше като истински рицар.

— Уважаема майко — каза той изведнъж, сякаш се беше сетил за нещо, научено от Джосрън, падна на едно коляно и взе ръката й. — Нека бог ви пази и ви дари благословията си.

Той притисна бързо устни към ръката й и скочи пак на крака. После изтича при Нийл, който го беше наблюдавал цялото това време.

— Милорд — каза той и се поклони дълбоко. — Моите най-искрени пожелания за здраве и благоденствие. Радвам се да съм отново при вас.

— Чудесно е, че изглеждаш толкова добре — каза Нийл. — Как можа за толкова малко време толкова да пораснеш?

— Времето не беше чак толкова малко, сър. Все пак нямаше ни цялото лято. А що се отнася до растежа… казаха ми, че на моята възраст това било нормално — отговори сериозно Магнус.

— Вярно, съвсем бях забравил. Ти ужасно липсваше на майка си. Не забравяй да се молиш за нея. Джосрън, май ще е най-добре сега бързо да слезете долу, за да си намерите легло. Попитай сър Готселм, той е запазил за нашите хора няколко от най-хубавите места.

Джосрън поздрави и Магнус последва примера му.

— Но ти дойде само преди малко, хайде, поостани, скъпи — каза Емелин, без да обръща внимание на ядосаното лице на Джосрън. — Ела, седни на леглото до мен, както обичаше да го правиш… когато беше още малко момче. Ще кажа да ти донесат нещо да хапнеш, а после ще ми разкажеш къде си бил и какво си преживял…

— Не, уважаема майко, трябва да се покоря на своя господар и да сляза долу. Въпреки че бих предпочел да остана. Моята кучка още ли е жива? Роди ли кученца? — Той махна на Джосрън да го последва и изхвърча навън.

— Джосрън… — прошепна безпомощно Емелин.

Нийл кимна на своя оръженосец, който поздрави още веднъж и също излезе от стаята.

Емелин седна на леглото. Магнус беше отново тук, още не можеше да повярва. А колко се беше променил! Външността му, начинът, по който говореше, всичко в него я дразнеше.

— Защо Джосрън беше толкова хладен с мен? — попита тя мъжа си.

Нийл се метна внимателно на леглото.

— Защото съсипвате педагогическите му усилия! — отговори той.

Емелин го погледна. Той се беше облегнал на възглавниците и я фиксираше с вдигнати високо вежди.

Знаеше ли нещо за предателите при двора, които бяха пратили злато, за да подкрепят уелсците? Знаеше ли нещо за нея?

Защо не можеше най-сетне да престане да се измъчва така? Дори собственият й син явно уважаваше Нийл. Господи, а защо не? Та нали в края на краищата Нийл му е баща.

Емелин се втренчи в нищото. Животът й явно поемаше в такава насока, че тя не можеше с нищо да я промени. Вече нищо не й принадлежеше.

Нито любимото дете, нито къщата й в града, нито златарската работилница. Всеки свещеник щеше да й каже, че вината е само нейна, защото беше съгрешила, щеше да я упрекне, че не проявява смирението, с което би трябвало да приеме съдбата си.

Но тя не искаше да е съпруга на Нийл Фицджулиън. През последните няколко дена вече беше наясно и колко мрази свитата на краля. Непрекъснатите ръкопляскания, дамите и господата, готови всеки миг да се скарат и непрекъснато загрижени да спечелят нечие благоволение, духовниците, управителите, готвачите и слугите, които поддържаха живота на придворните.

Не, тя наистина не би желала да живее така.

Но не го ли правеше вече? Тази мисъл й беше противна. Никога ли нямаше да се върне към предишния си живот? Никога ли нямаше да заживее отново в градската къща, където беше толкова по-уютно и удобно, отколкото в тази крепост? Никога ли вече нямаше да седи с Магнус, Ортмънд и Том в работилницата и да се труди? Господи, колко силно копнееше за предишния си живот!

— Какво става? Хайде, изгасете най-сетне свещите и си лягайте.

Емелин неохотно стана, озърна се да намери малкия железен конус, с който гасеше свещите. Една крепост не е пригодена да се живее в нея. Крепостите са само за войни. В това и най-добрите слуги не могат нищо да променят.

— Какво каза кралят за малко необичайното сервиране на яденето тази вечер? — попита тя, защото в настъпилата суматоха не бе имала възможност да види всичко.

Откри по някаква случайност конусчето, което явно беше паднало, и изчовърка с нокът полепналия по него восък.

— О, вашият управител получи дори награда. Е, Хенри беше, разбира се, доста пиян, но цялата история ужасно го развесели. Цяло щастие, че проклетият елен не се стовари върху кралицата. Елеонор трябва да внимава. Ако е умна, ще направи добре да отпрати пойните си птички някъде по-надалеч. Един път вече си имаше разправии заради тях — каза Нийл, прозя се и придърпа завивката до врата си.

— Да, разказаха ми — каза Емелин, угаси свещите, наплюнчи пръст и притисна фитилите, за да не пушат. — Дьо Лейси ми разказа за певеца, по чиято вина възникнали затруднения, когато кралицата още е била женена за Луи. Спомена и за още един… когато е била вече съпруга на Хенри. И двамата признавали прекалено открито любовта си към нея… в песните. Чудя се как може да се допуска подобно нещо. Дьо Лейси е ужасно дрънкало. Каза, че кралицата е свикнала да й се възхищават и смята, че това е нейна голяма слабост…

Нийл кръстоса ръце под тила и я загледа как слага последната запалена свещ на масата до леглото.

— Тя е свикнала да бъде богата и красива. Не познава нищо друго — каза той.

— Мисля, че тя иска само Хенри да я обича. Както я е обичал кралят на Франция — каза Емелин, която подозираше, че мъжът й иска да спи с нея.

Нийл протегна ръка, хвана единия край на нощницата й и я притегли върху леглото.

— Хенри я обича по свой начин. И с пълно основание. Тя му даде всичко, което той искаше… половината Франция, богатство и двама сина.

— Не мисля — възрази Емелин и се отпусна в неговата прегръдка.

Нийл я привлече върху себе си, вдигна нощницата и погали голото й дупе.

— Тя наистина е толкова хубава, колкото се приказва. Не бях виждала толкова красива жена…

Тя вдигна ръце, за да може той да й съблече нощницата през главата. Голите й гърди бяха безукорни като перлите в нейната коса.

— Ти си по-хубава от нея — отсече Нийл.

Тя го погледна учудено.

— Целунете ме — прошепна той и я привлече към себе си. Устните му бяха меки и топли. Беше гол и тя усещаше през завивката коравия му член. Ръката му се плъзгаше между бедрата й и нежните му милувки я възбудиха въпреки волята й.

— Моята малка вещица, моята красива малка вещица — прошепна той.

Тя се наведе към корема му, за да стори онова, което той толкова обичаше.

— Не, искам да ви виждам — измърмори той. — Седнете върху мен… Внимателно, кракът ми…

За нейно огромно учудване този път той си даде много време. Целуваше я нежно по раменете, съвсем лекичко, сякаш я кълвеше птиче, а топлият му език ближеше зърната на гърдите й, които щръкнаха вкоравени. После той я привлече надолу, взе розовите пъпки в уста и ги засмука, сложил ръка на влажните й срамни косми.

Необичайната му нежност я възбуди невероятно.

— Това ли те прави щастлива? Момчето да е при тебе? — прошепна й той на ухото.

Забележката му я върна към действителността. Магията на мига изчезна.

— През онази нощ, когато онази жена от града беше тук, за да се погрижи за проклетия ми крак… нали се опитах да ви кажа, че ако умра, Джосрън ще доведе момчето…

Тя не повярва на нито една негова дума.

— Кълна ти се, щяха да ти върнат Джулиън. Кралят няма нищо общо с това. А сега бих желал да проявиш своята благодарност…

Дали пък не трябваше да му повярва?

Тя се протегна, зарови ръце в медночервената си коса и я вдигна нагоре. Дишането му се ускори, когато тя се отпусна бавно върху него. Той държеше здраво с ръка огромния си член, а с другата я притисна върху него.

Косата й се развяваше в ритъма, с който го яздеше. Ръцете му се впиха в къдриците й, когато усети, че върховният миг е вече близо. В същия миг Емелин изкрещя. Нейното тяло още веднъж я беше предало. Тя се разплака.

— Сега защо плачеш? Нали момчето отново е тук… — прошепна той.

Тя притисна лице към гърдите му — толкова топли и близки. В двора долу се чуваха виковете на някои от гостите, които очевидно още нямаха намерение да си лягат, въпреки че бледата светлина на зазоряването вече се промъкваше през прозорците.

Тя още се притискаше силно към него дори когато членът му се изхлузи, мек и влажен, от нея. Би искала да остане завинаги да лежи така.

— Емелин, кога най-сетне ще си имаме дете?

 

Тази нощ не бяха вдигали подвижния мост, за да могат и последните гости да стигнат до шатрите си.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Уолтър мина по моста и пое по пътя към града.

По поляните неколцина слуги палеха огън, за да приготвят закуската. Стражите от двете страни на пътя го поздравяваха, когато минаваше покрай тях.

Над реката се влачеха повесма мъгла. Уолтър препусна през каменния мост и се прекръсти, за да прогони злите духове, които обичат да се събират по такива места. Беше капнал от умора, защото цялата нощ се беше грижил за удобствата на гостите. Въпреки това пришпори коня, за да стигне час по-скоро в града.

Пред градската порта стоеше каруца със зеленчуци. Стражите я претърсваха с вдигнати високо фенери, търсеха скрити крадци и прочее нехранимайковци. Хлебарят отваряше вратата на фурната и чудесната миризма на прясно опечен хляб изпълваше въздуха.

Всички познаваха младия рус рицар и навярно добре се досещаха къде отива. Мнозина от тях го бяха виждали пред къщата на златаря, докато минаваше уж случайно край нея.

Дори конят му сякаш си знаеше пътя. Той мина край църквата, край стената, зад която се намираше гробището, край складовете на тъкачите. После конят изведнъж спря.

Предишната градска къща на господарката на Морлекс беше заобиколена с висока стена. Откъм улицата можеше да се видят само горните етажи и затворените кепенци на слугинските стаи под покрива. Зад един от тях му се стори, че вижда светлина.

Те работеха от зазоряване до здрач и се молеха. Въпреки това бегинките изглеждаха щастливи. Когато оставаха сами, много се смееха. В присъствието на други свеждаха очи и казваха само най-необходимото.

Кепенците на един от прозорците се отвориха и струя вода се изля на улицата. Божичко, беше Бертилда, която току-що се беше измила. Под широката й рокля се очертаваха младите й корави гърди. Още не си беше вдигнала косата и тя се лееше като просветваща на слънцето изворна вода. Момичето почна да реши бавно дългата си коса.

Уолтър седеше на коня и гледаше като хипнотизиран нагоре, сякаш от жената на прозореца зависеше по-нататъшната му съдба. Небето просветля. Беше вече достатъчно светло, за да се видят конниците по улицата.

Бертилда погледна надолу и шумно се прозя. После го видя. Само няколко секунди изглеждаше ядосана, а после очите й светнаха. Погледът й беше като балсам за душата на Уолтър.

В следващия миг тя изтърва четката, наведе се напред и пак затвори кепенците. Светлината в стаята угасна.

Уолтър седеше неподвижен на коня и още дълго гледа нагоре. Най-сетне се отдалечи от къщата. Повече от щастлив, защото тя най-сетне го беше забелязала.