Маги Дейвис
Кристално сърце (14)

14

Джосрън и Магнус напуснаха крепостта Морлекс много преди зората да осветли небето. Освен стражата на портата почти никой не ги видя да заминават. Емелин не получи възможност да се сбогува със сина си, да го прегърне за последен път с майчина любов.

След време Уорън й донесе инструментите, с които Магнус си беше служил като чирак в златарската работилница. Откакто живееха тук, горе, те лежаха неизползвани от собственика си под едно от леглата в кулата на рицарите.

— Не ме гледайте толкова укоризнено, милейди, желанието на момчето е да стане рицар — заяви той, за да я успокои. — Златарството не го влече, иначе нямаше да забрави за толкова дълго време всички тези неща. Вашият Магнус е чудесно момче. И можете да ми вярвате, че беше в прекрасно настроение, когато потеглиха двамата с Джосрън. Можех да чувам тъпичкия му гласец чак докато влязоха в града. Зададе хиляда въпроси, беше много възбуден и преливаше от енергия. Уверявам ви, беше весел, изобщо не тъгуваше.

Казаното с цел да я успокои сякаш й разкъса сърцето. Емелин се затвори в стаята в кулата и плака цялата заран. Личеше, че слугите й страдат заедно с нея. Всъщност всички бяха смаяни, че господарят не я преби от бой и не я хвърли в затвора. Камериерките бяха твърдо убедени, че ще я прати в манастир. Но когато се качиха по обяд да й занесат малко ракия, черен хляб и студено печено и да съберат разхвърлените по пода дрехи на нейния съпруг, им стана ясно, че предишната нощ двамата сигурно са се сдобрили.

Успяха да придумат Емелин да стане и да се остави да я облекат.

Хедуид погали с любов корема на господарката си.

— Сега, когато момчето вече не е тук, трябва отново да забременеете — каза тя. — Повярвайте ми, бебето ще ви утеши за загубата на вашия син…

На Емелин й се повдигаше само при мисълта да се остави да забременее отново от нелюбимия мъж. Даде си дума никога да не го допусне. Казваше си, че бракът й е невалиден, защото се беше съгласила само по принуда на този съюз.

От друга страна, беше неразумно да продължи да си внушава, че Нийл не може да е баща на Магнус. За нещастие беше, защото онази нощ в Рексам не бе само сън. Нетърпеливият млад рицар, в чиито прегръдки тя позна за пръв път страстта, беше идентичен с безмилостния мъж, когото крал Хенри бе направил господар на Морлекс и с когото тя беше принудена да живее.

Признанието на тази горчива истина беше толкова ужасно, че тя пак се разплака.

 

На другия ден Фицджулиън напусна с Готселм и неколцина рицари крепостта, за да отиде да преследва хората на принц Кадоуладър, които се бяха осмелили да откраднат стадо овце. Уолтър беше останал, да надзирава възстановяването на външната стена.

Емелин се затвори в стаята си в кулата. Беше единственото място, където можеше да се отдаде на мъката по загубата на своето дете.

Но въпреки очакванията й, не я оставиха на мира. Непрекъснато се качваха хора, за да й задават какви ли не въпроси за домакинството или за да се оплачат от хаоса, настъпил заради строежа. Наложи й се да слезе долу и да се опита да наглежда всичко.

Долу на двора срещна най-напред Уолтър, чиято дълга руса коса беше почерняла от сажди, защото беше помогнал да смъкнат овъглените греди от покрива на кухнята, за да се сложат нови.

Тя нямаше ни най-малко желание да разговаря с Уолтър, който за нея не беше по-добър от всички останали. Нали той беше сложил дървен меч в ръката на сина й, за да го подготви за бъдещето му на рицар. Запъти се с бързи крачки към кухнята и отдалеч чу как готвачът се кара на помощниците си.

Глутницата ловджийски кучета я посрещна с весел лай и заподскача с размахани опашки.

Една дума, произнесена от Уолтър на висок глас, беше достатъчна и кучетата се усмириха. Той се обърна широко усмихнат към Емелин.

— Имам чудесна новина за вас — каза той. — Не искате ли да ви кажа каква? Ами ако издам, че става дума за къщата ви в града?

Емелин все пак спря.

— Тук всички се чудят, че той не ви уби. Но още по-странно е, че е изпълнил молбата ви… жените са вече тук!

Емелин не можеше да повярва. Беше помолила Фицджулиън някой да се грижи за градската й къща.

— Наистина ли? — попита недоверчиво. — Но къде са?

— Че къде да са? В къщата ви в града! — ухили се той.

Емелин запретна поли и хукна, задъхана от радост, към конюшнята. Нямаше търпение да препусне към града.

— Това е подарък от него! — извика Уолтър подире й. — Не го забравяйте!

Въпросните две жени бяха една руса фламандка и нейната племенница, които Нийл беше поканил да дойдат от Лондон, за да се грижат за градската къща. Това включваше надзираване на персонала, както и почистване на къщата, предене и тъкане, приготвяне на масло, слагане на зеле и пушене на месо.

Жените не бяха евтини. След като се бяха съгласили да изминат дългия път и да работят тук, на уелската граница, бяха поискали повече, отколкото се плащаше обикновено, но Емелин си казваше, че този харч си струва да бъде направен. За щастие монасите бяха напуснали най-сетне преди няколко седмица къщата, в която бяха живели, докато възстановят техния манастир. Беше крайно време домът й да се приведе в ред.

Двете жени бяха бегинки, привърженички на парижкия проповедник Ламбер льо Бег, създал религиозна общност, за да даде на жените възможност да водят живот, в който въпреки отречението от света и страстите, да могат и да работят. Те гледаха деца, правеха бира, плетяха дантели и скоро се прочуха, въпреки че църквата се стараеше да сложи край на всичко това. Реймският епископ например беше категорично против това гражданите да наемат такива жени да им водят домакинствата. Позоваваше се на светата библия, в която пише, че призванието на жената е да се омъжи, да ражда деца и да създаде на съпруга си уютен дом. Жени, които се отклоняваха от отреденото си предназначение, му бяха дълбоко противни и подозрителни. Това важеше не само за бегинките, но дори за жените от гилдиите, поели задълженията на съпрузите си след тяхната смърт. Оставяха донякъде на мира само онези, които даваха щедри дарения за църквата.

Емелин поведе двете жени из къщата, в която вече почти нямаше мебели, защото всичко беше откарано в замъка, а и останалото беше в твърде лошо състояние след пребиваването на рицарите и на монасите.

— Ще се погрижа да донесат всичко необходимо — успокояваше Емелин двете жени.

В къщата миришеше силно на мухъл и по-възрастната извръщаше нос, когато минаваха покрай зейналите мръсни камини.

— Трябва първо да бъдат основно почистени — измърмори тя. Емелин им показа двете стаи, в които щяха да спят, килийки без прозорци под покрива, в които сега, през лятото, беше задушно и горещо.

По-възрастната се озърна, пусна вързопчето си с доволна усмивка на пода и опита дюшека. Племенницата й Бертилда вдигна за пръв път очи и Емелин видя, че те са сини като небето навън, под което вече беше почнал сенокосът.

— Тя знае само няколко думи нормански френски — обясни лелята. — Но след време вече ще е научила езика от мен.

Сега Емелин гледаше смаяна младото момиче. Със сините си очи, почти сребърно русата коса, нежното лице с почти бяла кожа, то отговаряше напълно на представата за хубост на мъжете в датското кралство, а по-надолу и на норманите, без да се изключват и сицилианците. Защо такова момиче беше готово да прекара живота си като бегинка?

Двете жени трябва да произхождаха от селско семейство или от работническо. Бяха предпочели, изглежда, да се грижат за домакинството на чужди хора, вместо да поемат трудната съдба, която ги очакваше, ако се омъжат за човек от тяхното съсловие.

Емелин остави двете сами и излезе на двора, където срещна Юдо.

— Какви времена! — оплака се той. — Госпожо Емелин, нощем улиците гъмжат от какви ли не нехранимайковци. Добре правите, като подслонявате няколко рицари, за да ви пазят къщата.

Както повечето хора в града, той продължаваше да я нарича госпожо Емелин, сякаш тя не се беше омъжила. Никой от приятелите й тук не обичаше господаря на Морлекс.

— Прав сте, Юдо. Дълг на новия господар е да се грижи за сигурността.

Преди Нийл Фицджулиън да дойде в Морлекс, гилдиите събираха пари и плащаха на стражи.

Емелин прекоси двора и отиде в работилницата, чиято врата, кой знае защо, не беше заключена.

Тя застана смаяна на прага. Малкият Том седеше до тезгяха и сплескваше сребърници. Ортмънд стоеше до прозореца, подпрял лакти на перваза, и гледаше какво става на улицата.

— Богородичке! Какво правите тук — възкликна смаяна Емелин.

Откакто се беше оженила, тя не беше плащала на двамата и затова не очакваше да ги види тук.

— Ами къде да идем? — отвърна й Ортмънд, който се беше обърнал и мило й се усмихваше.

Емелин седна до чирачето. На лавиците зад тезгяха бяха наредени изпълнените междувременно от Ормънд поръчки. Сребърна чаша със златен ръб, поръчана от манастир в Уелс Обкован в злато ловджийски рог за граф Честър. Сребърна огърлица за съпругата на търговец от Чърк.

През цялото време, което тя беше прекарала кажи-речи като затворничка горе, в крепостта, Ортмънд бе работил много прилежно, въпреки че от месеци не беше получавал заплата.

— А сега какво правиш? — попита тя Том, чирачето, и взе една от сплесканите монети. — Толкова ли нямаме друго сребро, та се налага да топите монети?

— Не, госпожо, тук вече няма сребро. Те ни взеха всичко.

В същия миг Емелин си спомни за Найджъл. От онази съдбоносна нощ долу, край реката, никой не го беше виждал. Носеха се слухове, че Фицджулиън го е хвърлил в тъмницата на крепостта. Емелин нямаше възможност да разбере дали това е истина. Никой не говореше с нея на тази тема.

— Тези сребърници тук са за вас — каза тя на Ортмънд. — Вземете ги. Сигурно е повече от заплатата, която ви дължа, тъй че и Том ще получи малко пари.

— О, госпожо… — прошепна Том. — Толкова съм самотен без Магнус.

— Млъквай, момче! — навика го Ортмънд, боеше се, че при споменаването на сина й неговата работодателка ще се разплаче.

— Няма нищо — успокои го Емелин. — Не ме заболя да чуя от Том онова, което изпитвам и аз.

Разбираше, че и двамата искат да знаят какво е станало с Магнус. Но тя не можеше нищо да им каже. Отнеха й детето като наказание за опита за бягство. Наказание, с което Фицджулиън постигна онова, което бе желал от самото начало — да направи от Магнус рицар.

Всички гилдии знаеха, че новият господар на Морлекс е изпратил сина й надалеч, за да я накаже за опита да избяга. От камериерките си научи, че хората смятат постъпката му за отвратителна. Делегация златари беше ходила при граф Честър да протестира срещу конфискацията на имуществото на Нюмарч. Но графът дори не ги изслушал, защото историите за любимеца на младия крал Хенри вече отдавна му ходеха по нервите. Все пак много от гилдиите бяха обещали да й съобщят, ако научат нещо. Междувременно бяха минали няколко седмици, но Емелин и сега не знаеше нищо.

— Готовите неща трябва да се озоват в ръцете на клиентите, за да си получим парите — каза Емелин. — Уелските монаси очакват от месеци чашата за причастие. Ще намина утре и ще имам грижата.

Обикновено Ортмънд потегляше с мулето си да предаде поръчките. Но чашата на монасите трябваше да бъде пренесена през планините от овчарите.

Ортмънд и малкият Том я изгледаха със загрижени лица. Наистина те бяха свършили работата, но спечелените пари принадлежаха на Фицджулиън, който беше очистил така основно работилницата, че те едва събираха метал, за да могат да работят.

— Със спечелените пари трябва непременно да купим мед и сребро — каза Емелин, която много добре знаеше колко опасно е да не предадат печалбата на нейния съпруг.

Какво ли ще да направи с нея, ако разбере какви ги върши?

Освен това какво ли е станало с куриера, донесъл златото? Не беше го виждала от месеци. Знаеше ли той дали последната пратка е стигнала до принц Кадоуладър или не е? Дали уелският принц е успял да го осведоми, че не е получил златото?

На времето старият Бърнард не е подозирал, разбира се, на какъв дявол помага с парите на крал Стивън. А по-късно, след войната, когато започна контрабандата със златото на френския крал, той отново е помагал всъщност на уелския принц в желанието му да убие и младия крал Хенри, и новия съпруг на бившата му жена.

Присвоявайки златото, за да го използва за бягството си, тя беше действала съзнателно срещу намеренията на френския крал. Как да оправи нещата, след като нещастните обстоятелства на пропадналото й бягство бяха предали златото в ръцете на нейния мъж, убеден, че то е част от богатството й?

— Госпожо? — обади се Ортмънд.

Тя го погледна, все още потънала в мислите си. Господи, ако Магнус беше до нея! Тогава щеше с повече смелост да посреща новите опасности.

— Продължете си работата, Ортмънд — каза тя решително. Сега най-важното беше да има достатъчно време да обмисли своя план.

 

След като напусна Морлекс, Бекет се отправи към двора на граф Честър, който не беше сред любимците на крал Хенри, но беше несъмнено най-могъщият. След това посещение канцлерът се запъти обратно към Морлекс.

Слънцето светеше на безоблачното небе и селяните прибираха с песни сеното. Житото щеше скоро да узрее, а след това щяха да почнат да берат и засетите напролет боб и грах. Досега всичко предвещаваше спорна година, защото не беше падала градушка, нямаше и прекалено силни дъждове.

Огромният двор на канцлера, към който принадлежаха монаси, рицари, управители на имения, коняри, трубадури и цяла, армия слуги, приличаше на змия, която напредваше бавно към Морлекс.

Бекет наблюдаваше с интерес голите до кръста мъже, които работеха в полето извън града и сред които бяха и новият господар на крепостта, а също и френските рицари.

Познаваше Фицджулиън от Лондон, където го беше срещал при двора. Първоначалното му впечатление от дивия ирландец не се беше променило, макар да знаеше за подвизите му на бойното поле, за победите му на турнирите и как бе спасил младия крал. Както Бекет установяваше сега с учудване, че той трябва да се беше научил някога и да върти коса. Спря възхитен поглед на почернялата от слънцето кожа, под която се движеха смайващи мускули. Можеше да чуе дори доста грубия глас, с който онзи насърчаваше работниците.

Френските рицари първи забелязаха канцлера. Тутакси оставиха косите и си проправиха път през високото жито. Представляваха гледка, която даде на лондончани повод за иронични забележки.

— Няма ли да млъкнете — каза усмихнат канцлерът. — Верни рицари следват своя господар. Макар бойното поле да е само нива с жито.

Тази забележка предизвика смях от сърце. В същия миг Нийл Фицджулиън застана пред тях като загорял на слънцето езически бог, в чиято коса се бяха заплели няколко класа. Щом зърна канцлера, чертите на лицето му се втвърдиха.

— Бог да благослови труда ви — каза иронично Бекет и се прекръсти. — В светата библия пише: благословени да са преди всичко онези, които берат плодовете на неговата земя.

Господарят на Морлекс сякаш не го чу. Той сграбчи първия попаднал му гасконец и заби юмрук в стомаха му. Рицарят обели очи и падна на земята. Останалите се поколебаха, но взеха, въпреки смеха на свитата на канцлера, отново косите в ръце и се заловиха за работа.

— Добре дошли, милорд. Дъждът опустоши вчера две от нивите ни, затова сега всеки трябва да помага за жътвата.

— Не бъдете толкова докачлив — каза канцлерът. — Нашият крал сигурно щеше да оцени способностите ви, сигурен съм. Ще трябва, преди да се завърна в Лондон, да разположа още веднъж стана си на вашата ливада.

— Тя е ваша. Както и моята трапеза или от каквото още имате нужда, милорд.

По знак на канцлера колоната потегли отново на път.

Нийл видя рицарите да минават в доспехите си край него, видя и един управител, коняри и слуги, а в края и теглените от мулета каруци. На последната седеше певец със струнен инструмент на коленете, той го погледна право в очите и продължи да пее за добрите селяни, които жънат за своя господар.

Нийл ги изпроводи с ругатни.

Сега Бекет щеше да иска фураж за животните и деликатеси за собствената си трапеза. При последното си пребиваване тук неговата свита беше струвала на Морлекс и нейния господар куп пари. Затова радостта на Нийл да види канцлера отново си имаше граници. Всъщност той си пожелаваше от сърце мъдрият министър на краля да се върне най-сетне в Лондон и да си остане там. Наистина не можеха да си позволят да хранят толкова много чужди гърла. Житниците бяха почти празни, а новото зърно още не беше ожънато.

Нийл избърса потните си гърди. Към жетварите сега се приближаваше в бесен галоп група рицари. Уолтър, който яздеше начело, дръпна юздите на коня си, от чиито ноздри хвърчеше пяна. Той се осведоми смаян дали канцлерът наистина се е върнал.

— Да, това е онзи задник Бекет, че кой друг? — изръмжа Нийл. — Само той прекосява цяла Англия с такава огромна свита. Сега е на път за крепостта и отново ще се разположи на нашата ливада.

— Защо ще ни цъфне отново? — попита с кисело лице Уолтър.

— Защото Морлекс му е на пътя.

— Мога да се закълна, че това не е единствената причина — каза Уолтър и се спеши. — Крал Хенри сигурно не изпраща Бекет да се разхожда напред-назад из пограничните земи, за да опита киселото зеле на неговите поданици. Бас държа, че зад това се крие нещо друго.

— Ние нямаме какво да крием от Бекет.

— В това не бих бил чак толкова сигурен. Този тип е дяволски умен. Казват, че кралица Елинор го мразела.

— Никоя жена не обича най-добрия приятел на съпруга си.

— Той това ли е?

— Често съм придружавал Хенри в пътуванията му. Можеш да ми вярваш, че апетитът му е огромен. Що се отнася до жени… той е наистина ненаситен.

Групата на Уолтър беше довела пленник с вързани на гърба ръце.

— Още един от онези свинепоклонници — обясни Уолтър. — Обикновено са дебели жени на средна възраст, които се покланят на това езическо чучело. Но стават все повече, множат се като мухите… въпреки вашата забрана този маскарад продължава и те си танцуват голи около огъня. Четирима тикнахме в затвора, задето подстрекават срещу църквата и срещу ограбването, както те го наричат…

— Е, казвай? Наистина ли си поклонник на Серидцен? — попита го Нийл, който нарочно употреби тукашното име за бог.

Тъмните очи на мъжа светнаха гордо, но той не отговори.

— Ако зависеше от мен — каза Уолтър, — нека си боготворят когото или каквото си щат… Прасета, скали, конски тор… все ми е едно, докато тия селяндури си вършат работата. Ама не, те не се задоволяват с това… не мога да повторя как се изразяват за благородниците… Направо е невероятно.

— Затвори го. Нашите нови монаси все ще намерят причина да го изправят пред църковния съд.

Уолтър кимна и сякаш понечи да каже нещо, но се поколеба.

— Няма я дори в къщата й в града — каза той най-сетне. — Вече втори път и то по същото време.

— Но я придружават рицари, нали?

— Така е, но милейди изчезва някъде в къщата и заключва след себе си вратата. Джехан и останалите трябва да я чакат. Понякога трае с часове, докато излезе.

Нийл светкавично навлече ризата.

— Намери ми веднага кон. Ще дойдеш с мен. Не, по-добре остани тук. Ако я сваря с любовник, не искам да го разбере цял свят.

Той скочи на седлото.

— Дали не е калфата, който работи за нея в златарската работилница? Ако е така, ще я убия. Човекът е толкова възрастен, че може да й е баща.

Уолтър вече съжаляваше за изречените непредпазливо думи.

— Милорд, не исках това да кажа… — изпелтечи той. — Може и да няма нищо. Откакто бегинките са тук, тя често препуска до дома си.

— И се заключва с двете жени? Господи, та това е още по-лошо!

— Но аз не твърдя такова нещо… нали ви казах, че тя остава в другата част на къщата, а рицарите я чакат до конюшните.

— И ти, глупако, не намираш това за странно? — изкрещя Нийл, пришпори коня и препусна по пътя към града.

— Този път наистина ще я убие! — измърмори рицарят, който държеше пленника.

Същото си помислиха всички, които останаха на нивата.