Маги Дейвис
Кристално сърце (13)

13

С бързи крачки, като вземаше по две стъпала наведнъж, Нийл тичаше по стълбата на кулата, хванал яко Емелин за китката и ревеше да му донесат гореща вода. Стражата им отвори тежката дървена врата. Той влачеше подире си коленичилата Емелин и я пусна чак когато се озоваха насред стаята, до леглото.

Уолтър и Готселм ги бяха последвали.

— Милорд — каза Уолтър и простря безпомощно и молещо ръце към своя господар. — Една от нейните камериерки е прелъстила Джосрън, за да имат време да избягат. Момчето още не е опитвало от оная работа, та…

Готселм помогна на Нийл да се освободи от дългото наметало, а господарят на замъка не преставаше да засипва Уолтър с мръсни ругатни.

— Ти си един проклет задник, Уолтър! Мили боже, заради теб можех да прекарам останалата част от живота си като просещ монах. Човече, прекарах последните няколко часа в проклетите уелски планини, заобиколен от овчари и свинари, които с удоволствие биха ми забили някоя стрела в гърдите. С бързата езда за малко да уморя горкия си кон, защото исках да съм тук навреме, преди Бекет, този опитен шпионин на краля, да пристигне и с удоволствие да конфискува леглото изпод задника ми.

Той смъкна пропитата си от пот риза и замери Уолтър с нея.

— Ами ти? Ти доказа, че не те бива да опазиш дори скъпоценната ми съпруга, готова да се хвърли на врата на първия пътуващ търговец…

— Не мисля, че лейди Емелин е имала нещо с Найждъл Фулър, ако това имате предвид… мисля по-скоро…

— Осмелявам се да се усъмня дали мислиш правилно! Представяш ли си какво огромно удоволствие ще достави на канцлера възможността да осведоми краля за всичко това?

Двама слуги внесоха поисканата от господаря им гореща вода. Нийл седна на ръба на леглото и Готселм му свали ботушите.

— Виждам много ясно Бекет как натрива носа на краля с цялата тази история. Ще му разкаже със светнали очи, че когато е пристигнал, мен ме е нямало, защото съм преследвал в планините шепа от крадците на Кадуоладър, а в това време жена ми ми е слагала рога и тъкмо е напускала замъка, придружена от един местен търговец, скрила моето злато под фустите си.

Емелин го слушаше разтреперана. Зъбите й тракаха, защото носеше само мократа от дъжда пелерина, която й беше дал Найджъл. Не беше ли този ден преддверие на ада, където я очакваше заслужено наказание за ужасните й прегрешения.

Тя беше откраднала златото, предназначено за принц Кадуоладър, което сега се беше озовало право в ръцете на неговите врагове. И нещо още по-лошо — Нийл беше сигурен, че златото е от богатството на покойния й съпруг и следователно той има право да гледа на него като на свое.

Много й се искаше да заплаче. Съдбата беше сурова към нея. Положението й беше наистина безизходно. Съпругът й сигурно щеше да я хвърли в затвора под кулата и да я остани там да изгние. Можеше и да я убие, което беше още по-вероятно.

Нали трябваше да я помисли за прелюбодейка. А това се наказваше със смърт. Беззвучно ридание се изтръгна от гърлото й. Разбира се, че вината за това безнадеждно положение беше само нейна. Всъщност всичко беше почнало с това, че реши на всяка цена да роди дете. Съдбата й беше решена в мига, в който помощниците в дяволския й план бяха довели Нийл Фицджулиън в нейното легло.

Трябваше да признае, че никога не е искала да бъде като онези жени, които свещениците хвалеха за техните добродетели, защото бяха покорни, приспособяваха се и изобщо бяха лесни.

Вместо това тя допусна някакъв чужденец да й направи дете. Каква осъдителна постъпка! Фактът, че Магнус бе щастието на нейния живот, не променяше нищо. Стореното от нея беше и си оставаше грях. А сега господ я наказваше за него.

Междувременно мъжът й се съблече гол и почна да се къпе. Можеше да види по гърба му белезите, неизбежни при неговата професия. На едното бедро новата рана се беше възпалила. Готселм коленичи, за да избърше господаря си.

Емелин прехапа устна. За мускулест мъж като Нийл беше дребна работа да я убие. Ужасеният й поглед не можеше да се откъсне от широките му рамене и тесните бедра, докато слугите палеха камината и му носеха сухи дрехи.

Колко добре познаваше тялото му. Тези силни ръце, с които той я осъждаше на безпомощност и с които щеше, може би, да я убие. Онова огромно нещо между краката му, на което я нанизваше и с което си правеше по много пъти удоволствието. Много рядко се задоволяваше с един-единствен акт.

Емелин почна да хълца. Всичко се беше провалило и сега тя беше загубена. Още повече, че сега той притежаваше златото на принц Кадуоладър.

Нийл остави Готселм да го избърше, изпи в това време чаша вино. Слугите изнесоха ваната, а също и меча му и неговите доспехи, за чието почистване щеше да се погрижи Джосрън.

Уолтър я погледна и каза нещо, което тя не разбра.

— Не, няма да я убия — каза господарят. — Поне не сега, докато канцлерът лагерува на нашата ливада. Той само чака да ме наклепе в Лондон. Когато Бекет си тръгне, няма да е късно.

Уолтър и Готселм изглеждаха учудени от решението му, но не можаха нищо да кажат, защото той избута и двамата до вратата, изрита ги от стаята и затръшна вратата подире им.

Емелин скочи. Не й оставаше много време, ако той наистина е решил да я убие, щом Бекет си тръгне. Трябваше да помисли за Магнус, който щеше да остане сираче. Да помисли и кой ще може, след нейната смърт, да отмъсти за нея.

— Не бива да наказвате Найджъл Фулър — извика тя. — Хората от гилдиите знаят, че той е невинен. И дори ако ме убиете… с това въпросът няма да бъде решен. Кралят ще научи за станалото…

— Дръжте си проклетата уста. Представа нямате как ме сърби юмрукът да ви отвикна най-сетне от глупавия ви брътвеж. Къде е останалото злато? Къде го скрихте от мен? За какво количество става дума?

— Друго ли? — попита тя и отстъпи назад.

Той я последва със свити юмруци.

— Опитахте се да избягате на север… къде искахте да отидете? В Чърк? Или дори в Честър, за да си поприказвате в някой публичен дом с вашия сутеньор?

— Исках да помоля гилдиите да ме подкрепят. Изобщо нямахме предвид Найджъл да идва с нас. Златото беше предназначено само за Магнус и за мен.

— Мръсница! Момчето е мое! — изрева, полудял от гняв, Нийл и обгърна шията й с огромните си ръце. Мое, ясно ли е? Ако се опитате още веднъж да ми го отнемете, наистина ще ви убия, кълна се във всичко, което ми е свято.

Емелин хвана ръцете му, за да се освободи от задушаващата им примка. Той смъкна с ругатни мръсното наметало от раменете й и го хвърли на пода.

Тя се отпусна на пода и се хвана ужасена за гърлото, по което личаха червени отпечатъци от пръсти. Вече знаеше как ще умре. Следващия път, когато той няма да се овладее и когато канцлерът вече ще си е отишъл.

Нийл изрита ядосано разхвърлените по пода вещи.

— Нещастник такъв! — изруга тя. — Сега разбирам защо крал Хенри ви е дарил тези погранични земи… защото не сте истински мъж, затова!

Нийл спря и бавно се обърна. Лицето му беше разкривено от гняв.

— Убийте ме, та всичко най-сетне да свърши — изкрещя му тя.

Той се беше изправил застрашително над нея.

— Ще ви убия, когато аз реша. Бог ми е свидетел, знаех си от самото начало… от мига, в който ви видях за пръв път, над мен виси проклятие. Вие ме използвахте през онази нощ в Рексам, когато ме доведоха при вас със завързани очи, за да осъществя дяволския ви план… а аз бях само един невинен, неопитен младеж…

— Невинен ли? Карате ме да се смея. Разгонен бик, това бяхте. Изпитах го със собственото си тяло, в това легло ей тук… за невинност не можеше и дума да става… всъщност вие ме развратихте, показахте ми неща, за които и представа си нямах, изобщо не подозирах, че ги има…

— Времената се менят, днес аз притежавам титла и богатство. И проклет да съм, ако не ви заключа в тази стая, само да се опитате да ми отнемете онова, което днес е мое…

— Което е ваше? Вие пилеете с пълни шепи моето богатство! Без него нямаше да имате нито крепост, нито рицари… понеже те отдавна щяха да ви изоставят. Бас държа, че канцлерът на глупавия ви крал нищо не знае… или греша? Да не би случайно да сте му разказали?

— Бекет няма да научи нищо. Нито от мен, нито от вас. Ясно ли се изразих? А сега бързо в леглото, жено! — каза той и я хвърли върху леглото.

Тя изпълзя на четири крака през събраните чаршафи и слезе откъм другата страна на леглото.

— Казах — в леглото! — навика я той.

— Никога! — изкрещя тя и изтича към вратата. — Задръжте, щом толкова искате, моето злато. Но другото няма да получите от мен… докато съм жива!

Преди тя да успее да отвори вратата, той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Вещица! Ще ме нарича нещастник! Сега ще видим дали съм истински мъж, или не съм — извика той, вдигна я на рамо, хвърли я отново на леглото, хвърли се върху нея, разтвори коленете й и проникна в нея.

Емелин извика. Противеше се като дива котка, впиваше нокти в голата кожа на гърба му. Вече й беше все едно дали той ще я убие или не.

Тежестта на тялото му я прикова към дюшека и тя усещаше в себе си огромния му пенис, забит като копие в нея той ставаше все по-голям, изпълваше я все повече, докато най-сетне не изпита чувството, че в нея няма нищо друго. Над нея се поклащаше лице с паднала до очите червена коса, отворените му уста издаваха животински звуци, които проникваха до мозъка на костите й.

Тя искаше да му изкрещи да спре, но думите заседнаха в гърлото й, защото сега удоволствие прониза тялото й и прекъсна лошите й мисли.

Сякаш без да иска, тя притискаше бедра към него, обгърна го с дългите си крака и се остави на дивия ритъм на неговите тласъци. Огромните му ръце се пъхнаха под дупето й и двамата се понесоха по вълните на страстта.

Той заглуши с уста и език вика й, когато тя потъна в морето от наслада. Като стенеше и пъшкаше, той направи последно движение в нея. След това тя усети тежестта на отпуснатото му тяло, пръстите му в косата си, пресекливия му дъх до ухото си.

Емелин затвори очи и си помисли колко силно всъщност го мрази. Беше й откраднал всичко, което имаше. Детето, къщата, парите и свободата. Нямаше към него друго чувство, освен тази неизказана омраза, но въпреки това изпитваше удоволствие, когато беше в нея. Какви ли дяволски, непознати сили й причиняваха това! Как да избяга, защото нямаше намерение да се откаже.

— Изгаси свещите! — каза той и се свлече от нея.

Емелин слезе от леглото, отиде, както си беше гола, защото това вече нямаше никакво значение, та той я беше виждал толкова пъти, и тръгна от свещ на свещ, гасейки пламъка между палеца и показалеца си. Последната свещ взе в ръка, за да намери във вече тъмната стая пътя към леглото. Разтреперана от студ, тя се пъхна под завивката до него.

Видя, че той я наблюдава. Дали ще иска да я качи още веднъж като разгонен жребец? Нарочно придърпа завивката до брадичката си. Цялото тяло я болеше, между бедрата си усещаше лепкавото му семе. Ами ако забременее?

Мисълта й беше противна.

Ами ако наистина го убие? Имаше достатъчно възможности това да се представи като нещастен случай, такива неща се случваха често. Можеше да охлаби ремъците на седлото, той щеше да падне и собственият му кон щеше да го стъпче до смърт. Или по време на августовския лов можеше случайно да го улучи някоя стрела. Щеше да е, разбира се, трудно да намери някой, готов да изпълни тази деликатна задача. Крал Уилям Руфъс беше убит така, от Уолтър Торъл, както знаеха всички.

Идеше й да ревне. Мразеше този живот тук, в крепостта, и беше готова на всичко, за да се махне.

— Ще отпратя момчето — чу тя съпруга си да казва в тъмното до нея. — При един приятел, който ще се погрижи да го направи рицар. Джосрън ще го придружи…

Тя усети как се задушава. Значи ще изпълни заканата си и ще отпрати любимото й дете. Знаеше, че няма смисъл да спори с него по този въпрос. Бе взел решението и каквото и да кажеше тя, нищо нямаше да се промени.

— А къде ще го пратите? — прошепна тя задъхана.

— Това, мила моя, няма да ти кажа.