Маги Дейвис
Кристално сърце (11)

11

Томас Бекет гледаше коленичилия пред него паж, който му поднасяше, леко разтреперан, блюдо с пържени гълъбчета.

— Позволявате ли да ви сложа, милорд? — попита детето с тъничък гласец.

Канцлерът на Англия присви устни. В тази крепост има дяволски много червенокоси, каза си той. Едва преди няколко дена го осведомиха, че това момче е заварен син на Нийл Фицджулиън. Неговите шпиони му бяха обърнали внимание и на това, че поразителната прилика между двамата дава основание да се предположи по-близко родство. Бекет не можа да ме си помисли с какво удоволствие щеше да чуе крал Хенри гази история.

На Бекет не му убягна, че майката на детето го наблюдава, макар да се преструва, че слуша игумена на цистерцинския манастир.

Новата господарка на крепостта Морлекс беше много хубава, и тя с червена коса, която блестеше като току-що лъсната мед. Бяха му казали, че е дъщеря на рицар. Нейният дядо, Саймън от Роксетър, прочут учен, беше близък приятел на покойния крал Хенри. Впрочем семейството не притежаваше своя собственост, поради което момичето било омъжено за един стар златар, вече покойник.

— Извади си палеца от соса, ако искаш да ми сервираш — каза Бекет и погледна пажа. — Не му е там мястото.

Детето го изгледа с широко отворени очи.

— Ти чуваш ли ме? — попита Бекет. — Аз наистина не познавам правилата, по които възпитават момчетата в този див край, но ако са те сложили да прислужваш на трапезата, трябва да си там и с мислите си. Което означава, че би трябвало сам да се досетиш, че мръсен палец като твоят може да докосва само ръба на блюдото, но не и соса — каза той тихо, но и доста рязко.

Седналият до него майстор на гилдията на тъкачите се ухили, когато детето се сви уплашено.

Бекет се засмя хладно. Малцина знаеха, че и той произхожда от семейство на търговци. Впрочем преди няколко месеца архиепископ Тиоболд го беше провъзгласил за дякон на Англия.

— Магнус е мило момче — обърна се майсторът към Бекет. — Лейди Емелин щеше да е доволна той да изучи занаята на баща си, покойния Бърнард Нюмарч, но нейният съпруг… Сър Нийл иска неговият заварен син да стане рицар.

Бекет взе дървената лъжица и си сложи в чинията един пържен гълъб. Беше вече второто, което си разрешаваше, въпреки че обикновено се отнасяше много подозрително към изкуството на селските кулинари. Затова пътуваше винаги с личните си готвачи.

Въпреки това чудесната миризма на мед и канела, подправките, с които беше направена глазурата на гълъба, го беше убедила, че в крепостта Морлекс познават тайните на изтънчената кухня.

Новата голяма зала още беше в строеж, затова масата бе сложена на двора. Работата на сервиращите слуги беше затруднена от пръснатите наоколо греди, които трябваше да прескачат, докато крепяха с мъка блюдата, които носеха от кухнята. Откъм рова долиташе обичайната смрад, над него се издигаха и облаци комари, но последните лъчи на вечерното слънце, позлатяващи стените на крепостта, примиряваха с тези неудобства. Седналите около трапезата се хранеха весело и непринудено. Само монасите, които архиепископът беше изпратил в Морлекс, мърмореха тихичко, недоволни от скромната си вечеря от черен хляб и кисело зеле.

Бекет наблюдаваше над ръба на чашата си монасите, които беше придружил в качеството си на дякон до Морлекс, за да освети новата катедрала. Орденът, ръководен от монаха Бернар дьо Клерво, се придържаше към строги правила, сред които въздържание, пост и носене на грубите дрехи на разкайващи се християни. Последицата беше, че монасите непрекъснато имаха болки, защото грубият плат на ризите протриваше кожата им.

Бекет въздъхна. Той самият далеч не беше почитател на аскетичните ордени. Изключително разкошният му начин на живот беше най-доброто доказателство. Въпреки това смяташе за много мъдро решението на архиепископа да използва монаси за заздравяване на църквата-майка в пограничните области. Според донесенията населението там било все още склонно да следва разколнически учения и дори да практикува езически обичаи. На келтските църкви по тези места също не можеше да се има доверие, защото независимо от това дали бяха уелски или ирландски, дисциплината им не беше на необходимата висота.

Канцлерът извади ножа от колана си, отряза си сръчно с него няколко късчета от сочното месо, наниза ги на него и ги поднесе към устата си. С отрицателно поклащане на глава отпрати друг паж, който му предлагаше варени в суроватка пресни сливи.

Внезапно ръкопляскане на обядващите го накара да вдигне глава. До неговия съсед, тъкача, седеше управителят на имотите на граф Честър, а до него новодошлият кралски мирови съдия. Съвсем в края видя доста зле изглеждащия Хю Йервил, един от васалите на Фицджулиън. Мъжете бяха изръкопляскали доволни, защото се бяха появили двама гайдари и един барабанчик.

Канцлерът отпи от виното и си позволи лека усмивка. Разбираемо беше, че желанието да се развлекат гостите бе прието най-радушно. Очевидно щеше да има и състезание, защото в другия край на двора зърна и група стрелци с лък.

Това надминаваше очакванията на Бекет. Той избърса мазната си уста и се отпусна на облегалката на стола. Ако размисли добре, може наистина да не беше грешка, че дадоха Морлекс на този червенокос ирландец. При двора мнозина бяха на мнение, че кралят е бил прекалено щедър, като е направил Фицджулиън барон. Та нали всъщност някогашният любимец на кралица Матилда не беше нищо повече от недодялан авантюрист, но пък от друга страна Хенри бе винаги много лоялен спрямо привържениците на своята майка. Освен това не можеше да се отрече, че червенокосият изпълняваше великолепно новите си задължения, въпреки че му липсваха и пари, и хора. Беше направил наистина сполучлив шахматен ход, като беше пипнал богатата вдовица на златаря и я беше направил своя жена, благодарение на което огромното й състояние се беше озовало в неговите ръце.

Бекет обгърна с поглед изградената наново външна крепостна стена и построената в рекорден срок кухня.

Не ще и дума, този мъж не беше нито бездеен, нито некадърен. Освен това никак не се щадеше, беше винаги готов да даде пръв добър пример, ако се наложеше да се запретне и той да работи.

Кимна, за да подскаже на пажа, че трябва да му напълни чашата. Съжаляваше само, че когато пристигна, господарят го нямаше, преследваше бандата на принц Кадуоладър, която пак беше запалила едно село. Всъщност това му даде време да се запознае спокойно с тукашните обстоятелства и да се убеди с каква дисциплина и колко бързо напредваше възстановяването. Дори жителите на града, някои от които подскачаха сега като диви бикове на ливадата, бяха явно в много по-добро здравословно състояние от тези в други краища на страната.

Не беше му убягнало и това, че господарката е направо покрусена от обстоятелството, че оръженосецът на съпруга й не изпуска синчето й от очи и е винаги близо до него.

Нарочно ли я държаха далеч от момчето? Вярно ли беше онова, което чу от златарите в Лондон? Според техните сведения господарят на Морлекс използвал заварения си син като заложник, за да държи в покорство неговата майка, която бе принудил да се омъжи за него и чиято собственост бе конфискувал.

Личният слуга на Бекет му наля от любимото му френско вино. С движение на ръката му заповяда да напълни чашата и на майстор Авенант. После се облегна напред, за да наблюдава по-добре красивата и толкова привлекателна господарка на крепостта. Човек можеше със сигурност да реши, че Фицджулиън не е недоволен от нея в леглото. Но ако наистина е присвоил неправомерно нейното богатство, щеше да си има сериозни неприятности. Гилдиите много добре си знаеха правата. Хенри, който сега беше във Франция, му беше казал, че няма никакво намерение да се кара с гилдиите, каквото и да се окажеше вярно в оплакванията на златарите.

За Бекет беше ясно, че богатството на вдовицата трябва да е голямо, щом ирландецът се е решил да се ожени за нея, без предварително позволение от краля. Човек трябваше само да се поогледа, за да разбере колко добре дошли са му били парите и колко голяма нужда е имал от тях, за да сложи в Морлекс отново всичко в ред. Въпреки това се изискваше не малка доза нахалство, за да се осмелиш просто да пренебрегнеш краля. Хенри беше наистина добре разположен към Фицджулиън, преди всичко, защото последният му беше спасил живота при Атлиърс, но дали щеше и този път да му помогне?

Канцлерът отпи глътка вино и изчака то да се плъзне по езика му. Тъкачът до него гледаше с известно нетърпение народните танци. Бекет знаеше, че майстор Авенант не обича да губи време, през което може да си върши работата.

Когато петицията на гражданите относно принудителното омъжване и конфискацията на имуществото стигна до него, дяконът тъкмо надзираваше събарянето на няколко замъка, издигнати нелегално от привържениците на крал Стивън. С или без желание той се видя принуден да дойде тук, за да види лично как стои въпросът с конфискацията.

Междувременно вдовицата беше вече оженена и в това отношение нищо не можеше да се промени. Все пак оставаше открит въпросът за нейното богатство. Крал Хенри щеше да поиска поне половината за себе си, защото ирландецът с беше оженил без той да му е разрешил.

Танцьорите и музикантите се изнизаха бързо от двора, за да отстъпят място на стрелците с лък. Торъл, облечен в черно кадифе и със златна огърлица на врата, се приближи към господарката си и поговори с нея.

Бекет видя как тя смръщи чело, стана и му даде някакви нареждания.

— Ще ви бъде забавно да погледате тези стрелци, милорд — наведе се към него Авенант. — Владеят това изкуство до съвършенство. С тези лъкове с човешка височина стрелите улучват на разстояние деветдесет метра и пробиват девет педи дърво.

Бекет измърмори нещо, защото продължаваше да наблюдава лейди Морлекс. Тя беше облякла зелена рокля и червената й коса беше сплетена на плитки, в които проблясваха скъпоценни камъни. Не ще и дума, Фицджулиън си даваше сметка колко добър улов е хванал с тази жена. Тя беше тъничка, но и закръглена, където трябва. Бекет се опита да си представи двамата по време на любовния акт.

Всъщност той никога не беше виждал гола жена, само рисунки на проститутки, които свещениците държаха в заключени долапи и вадеха, за да предпазят млади мъже от изкушенията на плътта, защото, който им се поддадеше, щеше да се пържи в пъкъла за вечни времена.

Ужасяващите немски картини показваха жени, които лежаха с широко разтворени бедра и демонстрираха най-безсрамно детеродните си органи. Бекет беше донякъде дори привлечен от тези розово-червени дипли в плътта им, зейнали като разтворени уста и заобиколени от тъмни косми. И сега не беше сигурен дали тези изображения го бяха отблъснали или възбудили.

При двора всички знаеха, че е целомъдрен и се гордее с това както мнозина духовници, дали обет било в името на бога или на кариерата си. Дяконът беше особено благоразположен към онези, които съумяваха да устоят на изкушенията на плътта.

— Ако искате да чуете моето мнение по въпроса — казваше в това време Авенант. — Ситуацията е следната… от една страна виждаме правата на новия ни господар, но от друга — правата на гилдията. Дамата не искаше да се омъжва за него, той пък искаше. Всички бяхме свидетели как я стисна с ръце за гърлото, да, точно това направи… всички го видяхме. Моето уважение към новия господар, но той добре знаеше колко изгодно му е да се ожени за нея. Да, но тя е една от нас. От гилдията на златарите, на всичкото отгоре и нейна представителка.

В противоположната част на двора стрелците се строяваха в редица. Бекет се облегна назад, за да ги вижда по-добре. Той предпочиташе този спорт пред кървавите турнири, които хората харесваха много повече.

Докато гледаше с очакване стрелците, си мислеше, че е важно да прецени истинската стойност на състоянието на вдовицата. Преди това не би имало смисъл да се замисля как то да бъде разделено.

 

От мястото си и Емелин наблюдаваше вече строената редица стрелци. За щастие беше заповядала на Торъл да се погрижи мишените да бъдат сложени така, че стрелите да не хвърчат към трапезата. В тези погранични земи имаше предостатъчно мъже, които не се чувстваха поданици на краля. Какъв ужас, ако красивият канцлер на крал Хенри се окаже ненадейно пронизан от стрела. Такъв род „нещастни случаи“ не бяха рядкост. Първият нормански крал Хенри беше успял тъкмо по този начин да заеме трона.

За Емелин много по-важно беше да се измъкне незабелязано заедно с Магнус. Тя се озърна неспокойно. Слънцето тъкмо залязваше бавно зад стените на крепостта. Един вестоносец беше вече на път за уелските планини, за да съобщи на Нийл Фицджулиън за посещението на канцлера. Значи нямаше да мине много време, преди съпругът й да се върне. Но колко по-точно време й оставаше, никой не можеше да й каже.

Тя се втренчи нервно в ръцете си, свити в скута й в юмруци. Всъщност не беше имала намерение да бяга още сега. Не знаеше дори дали членовете на гилдиите в града, които бяха обещали да й помогнат, вече са получили съобщението й.

— Вижте ги само — каза в този миг седналият до нея мирови съдия, саксонец от Есекс, и насочи вниманието й към вече започналото състезание. — До един улучиха в десетката или наблизо. Вашата идея за това състезание е наистина отлична, милейди. За да определят крайния победител, ще трябва да преместят мишените още по-надалеч.

Емелин се усмихна разсеяно. Уолтър вече беше поел грижата мишените да бъдат преместени още по-далеч. Щом се стъмни, канцлерът ще се оттегли и ще отиде с армията си от придружители и слуги в своя лагер на поляната извън крепостта. Монасите бяха помолили да им позволят да останат и ги бяха настанили в конюшните. Торъл се беше погрижил и за тях.

Щом гостите се оттеглят, тя ще отиде в стаята си и ще нареди на една от камериерките да доведе Магнус, а това не беше лесно, защото Джосрън не изпускаше нито за секунда сина й от очи. Всъщност това можеше да стане само с измама.

Мозъкът на Емелин туптеше болезнено и тя се опитваше да намали болката, разтривайки слепоочията с палци. Затвори измъчено очи. Глъчката наоколо тътнеше в ушите й. Единственото добро досега беше златото на куриера, което трябваше всъщност да изпрати на принц Кадуоладър.

Тя ще използва златото, за да стигне с Магнус до Честър, откъдето можеше да потегли с кораб за Шотландия или Дания. Не си правеше никакви илюзии за това какво щеше да се случи, ако забележат отсъствието й. Нийл щеше веднага да тръгне да я преследва. Може би дори не само той, но и уелският принц, ако се досети, че е бил измамен за златото.

— Господи, милейди! Толкова сте бледна! — възкликна високо мировият съдия, за да бъде чут въпреки шума. — Чаша от това чудесно френско вино ще ви дойде добре.

Емелин се накара да се усмихне мило на човека.

Не беше взела лесно решението да напусне Морлекс. Тук беше нейната родина, откакто се омъжи за Бърнард, и с това място я свързваха толкова спомени. За приятния живот, с който я беше глезил нейният съпруг, за чудесната къща в града, за слугите, за занаята, който беше изучила от „а“ „б“. Щеше да й се наложи да изостави всичко това. Дори леглото, в което беше родила своя син.

Въпреки всичко трябваше да бяга. Нямаше друг начин да се отърве от мъжа, който й бе взел сина, беше й отнел богатството, беше я принудил да се омъжи за него и да му е винаги на разположение. Но ако той успее да осуети бягството й, ако я хване и я върне тук, тогава бог да й е на помощ. Тогава щеше да остане до края на дните си негова пленница. Разбира се, в случай че не я убие.

От стомаха й се надигна буца и заседна в гърлото й. Опита се, за да не издаде колко е уплашена, да я преглътне.

От друга страна… щеше ли кралят да го допусне? Гилдиите сигурно щяха да се застъпят за нея и да му попречат, но щяха ли наистина да го сторят? Ако ставаше дума само за нея, можеше и да се откаже да бяга. Но беше загрижена преди всичко за Магнус, за своя син. Заради него трябваше да поеме риска. Най-вече за да попречи да го превърнат в кръвожаден рицар.