Маги Дейвис
Кристално сърце (10)

10

— Не, не! Не така! — извика Уолтър Строундж и разтърва биещите се. — От такава борба страда мечът, но не и противникът.

По-голямото момче веднага отстъпи назад.

— Направих само онова, което ми казахте, сър.

— Нищо и половина си направил — смъмри го Уолтър, вдигна двата дървени меча и ги сложи под мишница. — Нали имам очи — продължи той, сложил ръка на рамото на Магнус. — Ти изглеждаше като готварско чираче, което се нахвърля върху противника с шиша за печене.

Уолтър много добре знаеше, че малкият Том не е най-подходящият партньор за упражненията на заварения син на неговия господар. Не толкова заради ниския му ръст, колкото затова, че повечето градски момчета не знаеха да въртят меч. Дъбови тояги и камъни бяха предпочитаните оръжия на чирачетата, когато искаха да си го върнат на някого. За разлика от тях Магнус не държеше да го прави. В дома на един граф тази негова мания да се измъква с много приказки щеше много бързо да бъде изкоренена.

В този миг той стоеше пред него, сложил ръце на кръста и го гледаше смело, въпреки че би трябвало да очаква, че ще го смъмрят за изречената лъжа. В себе си Уолтър се усмихна. През изминалите седмици момчето беше научило поне това.

Уолтър се смайваше отново и отново от приликата на момчето с Нийл Фицджулиън. Всички рицари се мъчеха да гадаят какво ли значи това. Зидари и други занаятчии от Рексам не се забавиха да се явят, научили, че ще им плащат със сребърници. Сега работеха денонощно за възстановяването на крепостта.

Уолтър върна на Том дървения му меч и той го пое неохотно. Личеше, че няма никакво желание да подновява двубоя.

— Понеже твоят партньор ме излъга, ще му се наложи сега да се брани без оръжие — заяви Уолтър на чирачето.

Том погледна нерешително Магнус и облиза притеснено пресъхналите си устни.

— Искате да кажете, че ми позволявате да се бия с него, въпреки че той няма меч?

— Добре си разбрал, момчето ми — потвърди Уолтър.

Двете деца се гледаха нерешително, докато Уолтър се върна към преобърнатата бъчва в двора на конюшнята и седна на нея, за да ги гледа как се бият.

Слънцето препичаше, миришеше силно на конски тор. По пътя към крепостта се приближиха няколко каруци, влязоха през голямата порта, а във вътрешния двор плувналите в пот слуги на новата господарка почнаха да ги разтоварват, за да се върнат после в града да докарат и последните неща от къщата на вдовицата. До възстановената наскоро кухня стояха натъпкани до горе чували с жито, в тревата усилено кълвяха кокошки, без да подозират, че ще се озоват още днес в тенджерите.

Уолтър се облегна и се загледа в момчетата, които вече се дебнеха голи до кръста. Том нападна пръв и Магнус извика високо, защото беше улучен в ръцете и раменете. Намерението да предизвика по този начин съчувствието на своя учител пропадна. Уолтър видя с крайчеца на окото, че господарката се приближава през двора към тях. Знаеше колко се страхува тя за своя син.

В същия миг Магнус успя, въпреки кървящата раничка на челото, да изтръгне меча от ръцете на Том и да се нахвърли с пламнало лице върху чирачето.

— Мизерен плъх! — изкрещя му той гневно. — За малко да ме удариш, а? Ама почакай…

Дървеният меч улучи Том в ребрата.

— Вие няма ли да спрете… и то веднага! — възкликна Емелин, дотичала с развени поли. — Богородичке, кой ви разреше да ги насъсквате един срещу друг? Не виждате ли, че Магнус вече кърви?

Тя носеше бяла забрадка, която трябваше да скрие гривата й, но няколко къдрици се бяха измъкнали нахално на челото и бузите й. Колко хубава жена, каза си Уолтър. И несъмнено много желана, дори да беше бедна като църковна мишка.

Тя тропна гневно с крак.

— Кажете веднага и на двамата да престанат. Не желая синът ми да се учи да върти меч. На един златар не му се налага да владее това оръжие.

— Моля да ме извините, милейди, но върша само онова, което ми е заповядал господарят.

Тя успя с известно усилие да раздели двете бойни петлета. После прегърна сина си, заговори му нежно, отметна потната му коса от челото. Уолтър знаеше, че когато успяваше да се отърве от Джосрън, тя носеше тайничко на Магнус сладкиши и плодове.

Съжаляваше донякъде тази жена. Момчето вече не беше бебе, макар тя да продължаваше да се отнася с него като да беше такова. Може би всяка майка го прави. А тази нямаше и на кого друг да дарява нежността си. Сигурно не на грубияна, станал пряко волята й неин съпруг и който тъкмо помагаше на ковача да сложи на коня му нови подкови.

— Майко! Нали виждаш какво ми стори? — извика плачливо Магнус и погледна майка си.

В същия миг Том го ритна в пищяла и веднага търти да бяга. Магнус можеше само да гледа подире му и да размахва гневно меча.

— Гаден плъх, да знаеш, че ще те убия — извика той на чирачето.

Майка му беше ужасена и побърза да го задържи много здраво.

— Как можа да кажеш такова нещо? Господи, сигурно си забравил, че Том Пари е твой приятел.

— Той не ми е приятел… не и сега… как не разбираш?

В това време Том беше изчезнал между току-що пристигналите каруци.

— Вече не искам, да съм чирак — извика развълнувано Магнус и отблъсна майка си. — Аз ще стана рицар!

Уолтър се смъкна от бъчвата, приближи се бавно към майката и сина и издърпа ухото на Магнус.

— Един рицар се покорява на своята майка. Трябва веднага да й се извиниш.

— Пуснете го! Ще му откъснете ухото.

В същия миг господарят на крепостта се появи, придружен от оръженосеца си и един селянин от Чърк. Беше само по панталон и ботуши и водеше коня си за юздата.

— Какво, по дяволите, става тук? Целият град ви чува как крещите.

Магнус изтича да го пресрещне.

— О, сър — извика развълнувано. — Тъкмо щях да победя, но онова страхливо чираче избяга.

— Къде е то сега?

— Сигурно е хукнал към града — отговори Магнус. — Аз бях без оръжие и той ме удари… трябва да го настигна, моля ви, сър…

— За бога, малкият Том вече е изтърпял предостатъчно… не бива да допускате…

— Вие какво се месите? — изрева господарят на крепостта, а после се обърна към Магнус. — Тичай подире му и довърши каквото си започнал.

Магнус извика от радост и хукна.

— Защо? Защо го направихте? Не ви ли стига, че вече почти не виждам детето си… но най-лошото е, че той скоро ще заприлича на вашите рицари, на тази чуждестранна измет… и всичко това благодарение на вашето възпитание!

— Глупав брътвеж. Разбира се, че Джулиън ще стане рицар. Да не искате да го направя търговец! — изръмжа Нийл и взе да бърше с кърпата, която му подаде Уолтър, потните си гърди.

Емелин затаи за няколко секунди дъх, но после не можа да сдържи темперамента си.

— Аз съм дъщеря на рицар, ако мога да си позволя да ви го напомня — изкрещя тя. — При това законна дъщеря — нещо, което за вашето семейство никога не е имало значение. Вече добре разбирам с каква цел вършите всички тези безобразия. Смятате, че трябва да си отмъстите!

— Дръжте си устата, ако не искате да изпратя момчето в Лондон. Крал Хенри много ще се радва то да е край него.

— Не, не можете да го направите…

— Не мога? Така ли? Кой решава тук? Само аз и би трябвало вече да сте го разбрала. Правя точно това, което ми харесва… позамислете се, мадам… не е ли така? Дори в леглото, по дяволите…

Емелин се почувства унизена както никога дотогава.

Уолтър се беше загледал притеснено в земята. Кресливата свада на съпрузите сигурно се чуваше в цялата крепост.

Разбира се, че Нийл нарочно измъчва жена си, като й отнема сина, каза си Уолтър. Но пък не беше много умно от нейна страна да натяква на Нийл произхода му.

Изглежда, че тя си беше казала същото. Затова изведнъж сведе очи и възприе почти смирено държание.

— Милорд, аз ви моля само за малко повече дружелюбност… и не за себе си…

— Дружелюбност, така ли? Ще прихна да се смея… каквото повикало, такова се обадило. Да си поговорим ли за вашата дружелюбност, милейди, онази, с която се отървавате от невинни младежи? Е, какво ще кажете?

Емелин го погледна с леко отворени уста, сякаш искаше нещо да каже. Но след това, изглежда, размисли, вдигна си полите и бързо се отдалечи.

Уолтър гледаше замислено подире й.

— Момчето е яко — каза той после на господаря си. — Може майка му да го е поизнежила, но е силен. Мисля, че най-добре ще е да го оставим тук.

Нищо не издаваше, че Нийл го е чул. Без да му отговори, той просто му обърна гръб и се отдалечи.

 

Емелин за малко не се сблъска с Хедуид, която тичаше насреща й, понесла куп възглавници.

— О, господарке! — възкликна камериерката, която беше станала свидетелка на мъчителната сцена.

— Бъди спокойна и ми дай възглавниците — каза Емелин тихо.

Беше твърдо решена да не се разплаква точно сега, когато всички можеха да я видят. Избърза пред момичето по каменната стълба на кулата към господарската стаята. Там захвърли възглавниците на леглото, седна на него и зачака сълзите, които трябваше да я облекчат.

Оказа се, че е прекалено ядосана, за да заплаче.

Сама съм си виновна за всичко, каза си тя, присвита напред и опряла глава на ръцете. Не беше ли я предупредила сватовницата, че някой ден ще се появи мъж, алчен за парите й, който ще я принуди да се омъжи за него? Точно това се беше случило. Сега беше в капан. Горкото й момче и то. От Нийл можеше да се очаква, че ще изпълни заканата си и ще изпрати Магнус в Честър или в Лондон. Можеше да го принуди даже да отиде в манастир и да се покалугери.

Този проклет ирландец, който я беше направил своя пленница, вярваше, че е баща на Магнус. Самата мисъл, че този отвратителен авантюрист и наемен войник, който я беше принудил да се омъжи за него, който й беше отнел богатството, е същият онзи рицар, който я беше държал в обятията си и я беше любил, беше направо абсурдна.

Тя се отпусна отчаяна върху възглавниците, притиснала юмручета към устатата си. Онази нощ беше греховна и сега трябваше да си изкупи вината. Обзета от желанието да има дете, беше нарушила по собствена воля и съвсем съзнателно брачната клетва. Смъртен грях. Сега господ я наказваше за него. През всички тези години не беше намерила кураж да се изповяда на свещеник. Знаеше предварително как ще реагира. Ще трябва да изкупва вината си цял живот. Но въпреки всичко тя не съжаляваше и днес за стореното.

През изминалите години постъпката не й изглеждаше чак толкова осъдителна. Толкова лошо ли беше, че позволи на млад и хубав мъж да й направи дете, мъж, за когото си спомняше като за нежен и внимателен любовник? Емелин се втренчи в балдахина над себе си, докато не я заболяха очите, защото в стаята ставаше все по-тъмно, а свещите бяха изгорели.

Накара се бързо да стане и да потърси други свещи, но слугините още не бяха донесли.

Как щеше да живее занапред с този брутален, безчувствен човек, който освен всичко друго отчуждаваше детето й от нея? Нейното малко сладко момченце, доскоро толкова щастливо, че ще изучи занаята на златар, сега беше изложено на възможно най-лошото влияние. Тя просто не биваше да допусне синът й да стане рицар, кръвожаден тип като нейния съпруг. Не, тя трябваше да избяга от тук.

Заразхожда се с нервни стъпки из стаята. Той си правеше всяка нощ сексуалното удоволствие с нея, с изключение на малкото дни, когато спеше при камериерките, защото й беше дошъл месечният цикъл. Месец след месец се молеше да й дойде, защото добре знаеше, че той очаква с нетърпение тя да забременее. Като всеки мъж с неговото положение, искаше тя да му роди деца. Наследници, които да носят неговото име.

Но най-лошото беше, че когато лежеше в прегръдките му, нейното собствено тяло почваше да й изневерява. С богатия си опит от бордеите той успяваше въпреки волята й да я възбуди толкова силно, че тя стенеше и го молеше да свърши.

Застана до още отворения прозорец. Отвън в стаята нахлуваше топъл въздух. Оттук се виждаше долината под крепостта, която уелсците продължаваха да наричат Ланистуит. През хълмистата местност се виеше блестящата лента на реката. Нивите с жито и овес контрастираха, зелено-златни, с тъмнокафявата пръст на току-що изораната земя. Местността беше дъждовна и повесмата мъгла се точеха като пушек от върховете на планините до долината, а когато след дъжда слънцето изгряваше отново, се образуваха прекрасни бляскави дъги.

Видя на каменния мост каруците, които се връщаха от града и караха към крепостта последните вещи от нейния дом.

Тази гледка и мисълта, че вече няма нищо, я накараха да осъзнае безнадеждното си положение. Ако иска да избяга, ще й трябват пари. Тогава би могла да стигне с Магнус до Честър, а оттам да отпътува с кораб за Шотландия или Франция. Членовете на златарската гилдия щяха несъмнено да й помогнат да го стори.

Прехапа замислено устна. Нийл Фицджулиън беше наредил да докарат всичките й сандъчета, но тя не знаеше къде ги пази. А дори да знаеше, как би могла да се добере до тях?

И все пак, трябваше да има начин да избяга от тук! Боже милостиви, ако наистина се видеше принудена да остане и да заживее завинаги с този мъж, когото не можеше да понася, когото мразеше, тя щеше рано или късно да го убие.

 

По-късно вечерта в крепостта се появиха пътуващи търговци, които имаха право да предлагат само стока, която не се произвеждаше в околността. Дори за това трябваше да имат специално разрешение, а за по-сигурно товарът в каруците им биваше предварително внимателно преглеждан.

Появата на търговците беше предизвикала на двора радостна суматоха. Камериерки и слугинчета се трупаха и кудкудякаха като кокошки, купуваха гребени, гребенчета и вълшебни мазила, а рицарите не изпускаха възможността да ги позакачат. Бодри Торъл изпробваше лично различните кухненски принадлежности, купи и няколко буци сол, завря носа си в торбичките с канела, карамфил, сушен чесън и треви от Венеция и Малта.

Емелин си избра няколко игли и чифт черни копринени панделки, но трябваше да прати след това един рицар при съпруга си, за да може да си плати покупките, а това й се струваше толкова унизително. Торъл я заведе до един младеж, който продаваше подправки.

— Стоката ви е прекалено скъпа! — каза той с доста странен глас.

Търговецът протестира енергично и я помоли да седне до стоката му, която беше изложил на тревата.

Емелин се вгледа по-внимателно в него и от учудване за малко не извика високо. Въпреки зелената барета, нахлупена предизвикателно на кестенявите му къдрици, тя тутакси го позна.

— Торъл, за това ще се погрижа лично — каза тя бързо, за да се отърве от готвача.

Търговецът счупи пръчка канела, разтри я с пръсти и я сложи в дланта й. Чудесният аромат гъделичкаше приятно ноздрите й.

— Какво, за бога, правите тук? — попита тя шепнешком мъжа, който се беше предрешил като монах, когато го видя последния път.

— Прекрасен аромат, трябва да признаете… — ухили се трафикантът на злато и сините му очи блеснаха нахално. — Това прекрасно растение идва от много далеч, с кораб…

Емелин веднага разбра какво искаше да каже. Значи предишната пратка беше от Франция, от крал Луи, и трябваше да подкрепи уелския принц Кадуоладър.

Трябваше ли да довери на куриера, че сега тя е съпруга на господаря на крепостта и негова пленница? Трябваше да се изрази, разбира се, много предпазливо, но дали тогава щеше да я разбере?

Тази контрабанда на злато беше започнал покойният й съпруг. През първите години на войната златото беше предназначено за крал Стивън, за да може да напада заедно с уелсците замъците на покойната кралица. Впрочем понякога го получаваше и уелският принц, за да осъществява с него собствените си интереси, което често означаваше, че не помагаше нито на едната, нито на другата воюваща страна.

След смъртта на крал Стивън и след като крал Хенри, синът на старата кралица, най-сетне се възкачи на трона, за изненада на Емелин контрабандата на злато продължи. В дома на стария Бърнард Нюмарч предаваха златото на овчари, които го пренасяха през планината.

През последните няколко години те получаваха не само злато от крал Луи в Париж, но и сребро от враговете на крал Хенри сред собствените му хора, привидно те бяха уж лоялни, но тайничко се грижеха уелсците да продължат да се съпротивляват. Сред тези хора беше и могъщият Хю Бигод, някога привърженик на принца, който междувременно открито му се беше противопоставил.

— Магазинът ми вече не съществува — каза тихо Емелин и смръкна от карамфила.

— Но тогава къде да оставя донесеното? Очакват го и трябва да бъде пренесено час по-скоро през планините.

Емелин смръщи замислено чело. Златото беше предназначено за принц Кадуоладър. Но защо тя да не си го присвои, за да спаси себе си и Магнус? Рискована, но примамлива перспектива.

Какво ще стане, ако тя задържи златото, вместо да го предаде на овчарите, ако го използва, за да избяга с детето си в Норвегия или Дания? Отговорът беше ясен. Ще я преследват и ще я убият. Но ако стигне много, много далеч, преди да се усетят, че я няма — тогава има може би някакъв шанс.

— Трябва ли да го върна? — попита куриерът. — Ще е за пръв път от толкова години пратката да не стигне целта си.

— Не, не… — прошепна тя бързо и сложи в ръката на Хедуид торбичка с канела и една с карамфил. — Изтичай и намери някого, който да плати вместо мен — нареди тя на момичето.

Ами ако отиде утре с някой от рицарите в почти празната си къща в Морлекс под предлог, че трябва да намери наемател, за да не стои тя празна и да не запустее?

— Утре по обед на пазарния площад — прошепна тя бързо, като видя, че Хедуид се връща.