Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Crystal Heart, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Андреа Михайлова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Катрин Дьовил. Кристално сърце
ИК „Ирис“, 2004
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
8
— Просто не мога да повярвам! Тая жена на кого ли не е заемала пари… Половината страна източно от Уелс й е длъжница — възкликна Нийл.
Вратата на златарската работилница зееше отворена, въпреки че минаваше полунощ. Отвън долиташе силно жабешко крякане. В двора пред конюшнята горяха факли и на тяхната светлина множество рицари сновяха бързо от къщата към чакащите отвън каруци. Вдовицата на златаря стоеше и тя там, прегърнала с една ръка сина си, и гледаше разплакана как отмъкват всичко, което си беше нейно.
Нийл не изпитваше към нея никакво съчувствие. От години беше очаквал този миг, в който щеше да има възможност да си отмъсти. Беше същинско чудо, че се срещнаха пак.
Доколкото можеше вече да прецени, старият Нюмарч беше оставил на вдовицата си не само златарската работилница, но и клиентите си като лихвар. Неговата съпруга, тази малка вещица, беше успяла, изглежда, дори след смъртта на мъжа си, да натрупа още по-голямо богатство.
Той разби със сила ключалката на петото желязно сандъче. В него, както и в четирите предишни, имаше кесии със златни и сребърни монети, а също и списък на длъжниците с изрядно изчислени сметки.
От тях ставаше ясно, че от нея бяха вземали пари назаем не само търговци от Морлекс, но дори някои от Рексам. Освен това бяха отбелязани и значителни суми, дадени на лекари, адвокати, а също и на ратаи по време на коситба. Имаше дори един ловец на плъхове. Всичко беше нанесено в списъка точно и старателно.
— Старият лихвар е завещал цялото си състояние на вдовицата си — каза Уолтър. — А тя явно е продължила работата му.
От записаното от нея излизаше, че междувременно е увеличила три пъти лихвата, изисквана дотогава от нейния съпруг. С толкова е нараснала и печалбата й. Нищо чудно, че град Морлекс беше доста богат.
Нийл посегна към пергаментния свитък, който му подаваше Уолтър.
— Трябва поне да го държиш както трябва, щом искаш да прочетеш написаното. Ако изобщо можеш да четеш…
— Ех, поне числата мога! — засмя се Уолтър.
Всъщност Нийл не му вярваше, но нямаше и желание да спори на тази тема. Чувството на триумф, което изпитваше сега, беше толкова хубаво, че не искаше да го накърни. След дългите години, през които отново и отново се беше питал какво ли е станало с нея, сега случаят му я даваше в ръцете. А какво щастие, че тя притежава състояние, по-голямо от това на много от придворните дами.
Нийл хвърли поглед през отворената врата. Там беше застанала тя, прегърнала момчето, за да го предпази.
Беше се надявал, но всъщност не бе вярвал, че ще я види през живота си още веднъж. Та не знаеше дори името й. Понякога си внушаваше дори, че тя изобщо не съществува.
Когато го раниха в Стафорд и лежа три дена, изгарян от силна треска, той непрекъснато я сънуваше. За да заличи спомена, беше почнал да мисли за нея като за еротична фантазия на юноша и беше решил, че онази странна нощ с нея е чиста измислица. Тогава, точно на двайсет и една, той беше любимият рицар на граф Глостър.
С времето успя да я изтласка все повече от съзнанието си.
Днес, когато беше на близо тридесет и една, тоест десет години след случилото се тогава, тя беше коленичила изведнъж пред него, готова да произнесе клетвата си за вярност. Ушите му бучаха, чувството, че ще полудее, беше почти непоносимо.
Но не, тя наистина бе коленичила пред него. Не призрак, а човек от плът и кръв. А до нея клечеше това момче, за което тутакси и съвсем сигурно разбра, че е неговият син, защото така много му приличаше.
Сега стоеше до вратата и наблюдаваше как един слуга се приближи бързо към нея и нещо й каза. Тя избърса с гърба на дланта сълзите си и поклати отрицателно глава.
Той ще укроти тази опърничава жена. От днес нататък за нея ще е по-добре да свиква да му се подчинява.
Слугите й гледаха безпомощни как рицарите измъкват мебел след мебел от къщата и ги товарят на каруците. Чудеше се, че всички държат на нея. Неговите гасконци трябваше да обезоръжат стария й домоуправител, защото той се опита да я брани. Конярчетата и готвачките също трябваше да бъдат прогонени, защото проявяваха непокорство.
Нийл се взираше в помрачнялото й от мъката лице. Ако не знаеше каква вещица е всъщност, щеше дори да я съжали.
Гледаше я и се почесваше замислено по брадичката. Тази курва с огненочервена коса не беше ли му откраднала сина? Защото момчето беше негов син, в това не можеше да има ни най-малко съмнение. Всеки, който имаше очи, щеше да го види. Беше точно копие на дядо си Джулиън.
Всъщност трябваше да благодари на Джосрън и Уолтър, че тя още беше жива. Двамата с мъка успяха да го отдръпнат от нея, да я отърват от ръцете му, които я душеха.
— Милорд, тук има още сандъчета със скъпоценни камъни. Какво да правим…
— Ами просто вземете всичко. Златото, среброто и жълтиците. Сложете стражи да ги пазят. За най-скъпите камъни ще се погрижа сам.
Нийл си даваше сметка, че в случая конфискува собственост на краля — защото всичко в Англия принадлежеше на Хенри — при това, без да е поискал от него да издаде заповед. Постъпка като тази се наказваше, изключение правеха само случаите, в които самият крал си присвояваше чужда собственост.
Извади замислено кожените кесии със скъпоценни камъни от сандъчетата и ги натъпка в колана си. Не беше тайна, че Хенри няма пари. Петнадесетгодишна война беше оставила в хазната дупки, които трябваше да бъдат закърпени. Тъй че, ако го заплашваше опасност, тя идваше откъм тази страна. Кралят можеше като едното нищо да си присвои богатството на вдовицата и да заповяда то да бъде закарано в Лондон. Наистина, неговата съпруга Елинор беше богата, но приходите от нейните земи в Аквитания не бяха достатъчни. Сигурното беше, че кралят има от богатството на вдовицата не по-малка нужда от него. Сигурно беше също, че трябва да измисли нещо, ако иска да го задържи за себе си.
Уолтър събираше от улицата рицари, които да отнесат железните сандъчета до каруците.
— Отвън ви чакат търговци — съобщи му Готселм откъм вратата — Искат да говорят с вас за вдовицата.
Нийл го последва на двора.
— Моля ви… — пророни Емелин и застана на пътя му. — Бих искала да поговоря с вас…
Защо трябваше да говори с нея? В края на краищата не й дължеше нищо.
— Как се казваш? — попита той Магнус, хвана го за ръка и го поведе със себе си.
Момчето го погледна с широко отворени очи. После хвърли поглед назад, към майка си.
— Моля ви, сър. Майка ми би искала да знае какви са намеренията ви за нас двамата.
— За това ще поговоря с нея по-късно. Та… кажи ми сега името си.
— Магнус. Магнус Нюмарч — каза колебливо и с леко треперещ глас момчето.
Нийл се взираше упорито в него. Беше странно чувство да вижда срещу себе си копие на своя дядо. Момчето имаше същите очи, същата червена коса.
— Аз ще те наричам Джулиън.
Магнус го погледна учудено. Отвори уста, сякаш за да каже нещо, но Нийл го повлече подире си. Докато поздравяваха господаря, рицарите отвън не откъсваха очи от момчето.
Пред портата го чакаха търговци и граждани. Най-едрият носеше кожена престилка и очевидно беше ковачът.
Нисичкият дебел винар пристъпи с шапка в ръка и падна на колене. Останалите останаха да стоят с решителен израз на лицата. Доста дебелоглава компания, помисли си Нийл.
— Милорд, дошли сме да ви молим за една услуга, ние… представляваме гилдиите… много бихме искали да знаем какво… искам да кажа — какво е сторила златарката… — изпелтечи той.
Огромният ковач пристъпи смело напред.
— Вилърс иска да знае… дали е имало нещо, което сте могъл да възприемете като обида? И защо имуществото й се товари на каруци и се откарва?
— Това е незаконно! — измърмори някой в множеството.
За Нийл беше ясно, че те искат всъщност да разберат какво има намерение да прави с вдовицата, но понеже се боят да зададат този въпрос, изобщо не я споменават и говорят само за имуществото.
— Ами всичко в този дом ще бъде откарано в крепостта. Вдовицата и нейният син също.
Мъжете се спогледаха нерешително.
— И да ви е ясно — продължи Нийл. — Аз не конфискувам имуществото й, а гледам на него като на зестра. Понеже още днес ще се оженя за вдовицата.
Събралите се затаиха слисано дъх.
— Но тя изобщо не желае да се омъжва! — възкликна някой. — Това го знае всеки в Морлекс.
— Милорд, госпожа Нюмарч е член на гилдията. Толкова много ергени й пращаха сватовницата от Йорк да я молят за ръката й, но тя…
— Тя ще се омъжи за мен — отсече Нийл. — И по този въпрос нито дума повече.
Той хвана момчето за ръка, влезе с него в двора и заповяда да заключат портата. Няколко секунди отвън не се чуваше нищо. После някой почука.
Нийл изобщо не обърна внимание. Той извика Джосрън и Уолтър. В този миг от къщата изнасяха едно легло и рицарите пуфтяха, защото явно беше много тежко.
Нийл спря и видя как качиха леглото на една каруца. Беше обрамчено с балдахин от сини кадифени златотъкани завеси.
Съзнанието, че познава това легло, го порази като мълния. Нима би могъл да го забрави? Или нощта, която бе прекарал в него? Тогава, преди десет години, в Рексам.
За малко да се разсмее. Не беше ли повече от справедливо да вземе сега проклетото легло?
— Намери свещеника — заповяда той на Уолтър. — Искам да кажа младия, той ми се видя достатъчно подкупен. И го заведи в крепостта.
След това се обърна към Джосрън.
— Момчето каза, че имало пони. Качи го на него и не го изпускай от очи.
— Сър! Бих искал да остана при майка си — каза с разтреперани устни Магнус.
Нийл сложи за един кратък миг ръка на главата на сина си.
— Разбрахме се, нали? Не го изпускай от очи.
След това новият господар на Морлекс се обърна, прекоси двора и отиде да поговори с вдовицата на златаря. Само след няколко минути тя щеше да знае какво е намислил.
Седларят и племенникът му продължаваха да стоят на улицата, скръстили ръце на гърдите. Уотрис, ковачът, помагаше на нисичкия дебел винар да стане.
— Майчице Богородичке, чухте ли го? — възкликна Вилърс. — Иска да се ожени за нея! Е, все е по-добре, отколкото…
— Ти вярваш ли го? — сопна му се младият Фулър, който си беше проправил път през множеството. — Ти не видя ли как я беше стиснал за гърлото?
— Кой може да каже какво се крие зад всичко това? — обади се седларят от Чърк.
— Добре де, твърди, че иска да се ожени за нея, но то може да е само колкото да отмъкне имането на стария Бърнард в крепостта. Крал Хенри е обещал в Лондон на гилдиите, че такива работи вече няма да стават. Те са противозаконни. Кралят е казал, че няма да допусне такова нещо да се случи.
— Стига бе… кралят казва, каквото трябва да каже — сопна му се Фулър. — Някой да я е видял? А дали не я е бил? Клетата жена е негова пленница.
— Я по-спокойно — обади се един тъкач. — Не искаме да си имаме неприятности.
— Да, наистина, кой знае какво се крие зад всичко това — присъедини се към него и винарят. — Не видяхте ли колко му прилича момчето?
— Най-добре ще е май да съобщим за станалото на майсторите в Честър, те може и да разберат — избоботи ковачът.