Маги Дейвис
Кристално сърце (6)

6

— Вече сте на двайсет и седем, госпожо Емелин… идната година ще сте вече на двайсет и осем… имате и поотраснало момче… тъй че не ви остава много време — каза сватовницата и поклати многозначително глава.

— Зная — измърмори Емелин и напълни отново чинията на жената.

Дебеланката се нахвърли лакомо на херингата, в чийто сос топеше от черния хляб.

Двете жени бяха седнали в пералнята до златарската работилница. Слугините тъкмо окачваха на въжетата използваните през зимата завивки, които сега трябваше да се изложат на пролетното слънце. Лекият ветрец си играеше с колосаната шапчица на сватовницата и я принуждаваше да я придържа с ръка, докато си допива ракията.

Клорис от Йорк беше идвала през последните години доста рядко в този край, защото през войната пътуванията бяха твърде опасни. Наистина междувременно армиите на кралица Матилда и крал Стивън се бяха изтеглили, но сега уелските банди правеха околността несигурна. Въоръжените търговци, с които беше пътувала този път, бяха нападнати северно от Чърк от мъжете на принц Кадуоладър и обрани. Съвсем случайно ги бяха открили по-късно новият господар на Морлекс и някои негови рицари, както се канеха да пренощуват гладни покрай пътя.

— Магнус е само на девет — каза Емелин и доля на сватовницата от ракията. — Тъй че за поотраснало момче не може и дума да става.

— Девет и девет прави осемнайсет, нали така? Следователно е вече доста голям — засмя се Клорис и обра с парче хляб последните остатъци от чинията. — А сега да си поговорим сериозно, миличка… с вашата външност и вашето богатство можете да имате всеки мъж на този свят. Вижте поне портретите, които съм ви донесла…

Емелин придръпна по-плътно палтото около раменете си и се загледа в портретите на няколко господа, които Клорис беше сложила в скута й. Въпреки че слънцето светеше, беше доста хладно. Под тежкото палто Емелин беше облякла затворена около врата зелена вълнена рокля с туника, а на току-що измитата си коса беше нахлупила плътно прилепнала шапчица — и тя от зелена вълна.

Всеки път, когато сватовницата минаваше оттук, тя изпитваше изкушението да отстъпи на увещанията й и да се замисли сериозно за нов брак.

Клорис беше донесла този път няколко скици — портрети на евентуалните кандидати, макар да не отричаше, че човек не можеше да е сигурен, че господата наистина изглеждат така.

— Значи този не ви харесва? — каза тя и взе рисунката от ръката на Емелин.

Миниър Боогс от Гент беше изпращал през последните шест години четири пъти сватовницата с предложението му.

— Е, да, Боогс имаше известни шансове… — каза Клорис. — Заради него минавам още веднъж оттук. Е, ще се опитам да го пласирам другаде… познавам една вдовица от Линкълн, която може да прояви интерес към него. А какво ще кажете за младия италианец?

Емелин взе в ръка миниатюрния портрет с маслени бои и се загледа в него. Въпросният италианец беше наистина хубав младеж с тъмни очи и къдрава коса. Носеше червен жакет и златотъкана шапка. В ъгълчетата на устата му играеше лека усмивка, която го правеше много симпатичен. Казваше се Джовани дела Форца и беше по професия лихвар.

— Наистина ли е толкова хубав? — възкликна Емелин.

— Абсолютно! Имах възможност лично да се убедя, когато дойдоха двамата с баща му в Йорк да купуват злато. Наистина много красиво момче!

— В писмото си излага откровено с какъв капитал разполага, пише, че финансира своя принц в Торино.

— Ами защо не? Тези италианци са много печени. Чух да приказват даже, че правели конкуренция на евреите в Лондон и са на път да им отнемат далаверите. Та ако се омъжите за него, поне ще останете в същия занаят. Които си приличат, се обичат, винаги съм го казвала. В повечето случаи резултатът е добър. А този тук има вече голям опит, въпреки че е още много млад.

Нерешителността на Емелин явно нервираше сватовницата.

— Вижте какво, Джовани дела Форца е едва на двайсет, млад и потентен… за което има дори доказателства… нещо съвсем различно от стария Бърнард, лека му пръст… хайде, не ме гледайте така, нали си е истина, че сте била в брака си доста незадоволена, така де. А що се отнася до младия италианец, ех, момчето е започнало рано, в Италия това е общоприето… имал е вече две любовници и дори е направил едно дете, момиченце, каза ми го баща му… та и това ако не е доказателство за неговата потентност… нали всеки знае колко пламенни са тия италианци… бас държа, че той пак ще ви разлюлее кревата!

Емелин се сдържа да не се засмее, за да не засегне чувствата на сватовницата, направила заради нея толкова дълго пътешествие, на което, на всичкото отгоре, я бяха обрали. Но защо, боже милостиви, трябваше да се омъжи за млад италианец, който вече има зад гърба си две любовници и едно копеле?

Тя въздъхна неволно. Клорис от Йорк не беше единствената, която си въобразяваше, че тя мечтае да сподели леглото си с някого. Ако трябваше да вярва на слугините си, изглежда целият град шушукаше за това. Но ако сватовницата се надяваше да я убеди с този смешен аргумент, тя наистина се лъжеше.

Емелин продължаваше да гледа портрета в ръката си, но всъщност не го виждаше. Споменът за онази нощ, която беше прекарала преди десет години с непознат млад рицар, когото Гълфър и Еймърик й бяха намерили някъде из улиците, оживя отново. Колко млад беше той тогава! Колко лекомислена и нетърпелива беше тя, когато си наумеше нещо!

Тогавашният й план беше наистина пълна лудост и можеше да причини нещастие на много хора, но той беше успял. Онази единствена нощ й беше дарила онова, което беше сега щастието на нейния живот. Чудото, на което се беше надявала толкова детински, наистина се бе случило. Девет месеца по-късно тя роди здраво момче. Магнус, нейния син.

— Хайде, казвайте — напираше Клорис. — Намирате, че е прекалено млад, това ли ви смущава в италианеца? Но това наистина не бива да ви плаши… днес това става под път и над път. Нали и младият крал Хенри отне на френския крал неговата Елинор и се ожени за нея. Оттогава е направо модерно жената да е по-възрастна от мъжа. Е, църквата не беше очарована, защото Хенри беше едва на деветнайсет, а кралица Елинор вече наближаваше трийсетте, беше вече разведена, имаше от французина две дъщерички, да не говорим за това, че двамата са роднини, а църквата не търпи интимни отношения между роднини… но сега това няма вече никакво значение, защото кралица Елинор подари на младия ни крал престолонаследник, а само това има значение… важно е, разбира се, също, че Елинор донесе като зестра половин Франция. Струва ми се, че младият крал беше повече от подготвен… след като и собствената му майка, кралица Матилда, се омъжи за баща му вече трийсетгодишна, а младият херцог Анжу беше едва на седемнайсет. Ясно е, че двамата са се намразили от самото начало, но това е вече съвсем друга история. Онова, за което говорим сега, е смехотворно малката разлика от седем години, защото Джовани е на двайсет, а вие на двайсет и седем… това наистина не е пречка, нали така?

Емелин продължаваше да мълчи. Трябваше да признае, че сватовницата си разбираше от работата. Думите й звучаха съвсем разумно. Ако се омъжи за този италиански палячо, ще направи нещо, което е ежедневие при двора.

В този миг Ортмънд, нейният калфа, прекоси двора.

— Госпожо, отвън стоят неколцина рицари, които пак искат нещо от нас. Казах им, че вече сме си платили данъците.

— Какво, за бога, искат този път? — попита Емелин и стана.

— Ядене и бира, господарке. За работниците, които възстановяват крепостта.

— Ядене и бира? — повтори Емелин с въздишка.

Знаеше, че няма никакъв смисъл да протестира. Който не се подчиняваше, му удвояваха данъците. За щастие готвачът тъкмо беше изпекъл хляб, а в мазето още имаше запаси кисело зеле. Впрочем оставаше отворен въпросът, какво ще даде за вечеря на своите слуги и на подслонените в обора рицари.

— Кажи на Торъл да им даде каквото имаме — заповяда тя все пак. — Питам се само как ще свърши всичко това?

— Кой може да каже? — засмя се навъсено калфата. — Поне се радвам, че не трябва да работя горе на хълма като много други членове на задруги.

— Вярно ли е, че новият господар на Морлекс кара селяните да му работят? Налагало им се да си орат нивите на светлината на факли, понеже през деня нямат време за това? — осведоми се сватовницата.

— Толкова време нямахме господар, че изобщо забравихме как беше — каза Емелин. — Наложи се вече на два пъти да даваме пари. Втория път неговите рицари дойдоха тук посред нощ. По каква причина? Трябвало да плати на рицарите си, защото в противен случай щели да се разбунтуват. Трябваше да вляза по нощница в магазина и да им дам злато.

— Видяхте ли го вече, казват, че бил хубавец…

— Виждам го само когато идва с конниците си в града. С тези шлемове и доспехи всички ми изглеждат еднакви.

— Е, да, най-важното е той да бъде справедлив…

— Справедлив ли? Пет момчета от тези чуждестранни вагабонти, които наричат себе си рицари, се напили в кръчмата и след това изнасилили едно момиче. А той как е реагирал? Заповядал да им ударят по двайсет тояги. Това справедливост ли е? Гражданите искат да видят тия негодници на въжето. Но да оставим това… да се върнем към нашия разговор… благодарна съм ви за усилията, но нямам намерение да се омъжвам. Откровено казано, имам си достатъчно грижи.

— Старият Бърнард ви разглези, детенце. Вие му бяхте всъщност като дъщеря. Но спомнете си, госпожо Емелин, аз ви придружих тогава от дома на вашия баща до Роксетър… малко, червенокосо момиченце бяхте тогава, без нито едно пени зестра… Беше истинско щастие, че намерих за вас човек като стария Бърнард. Наистина ли искате да останете съвсем сама с цялото това състояние, за което никой не знае колко е голямо?

— Съжалявам, ако съм ви обидила — каза Емелин и присви устни. — Но ви повтарям… аз нямам нужда от съпруг.

— Нямате нужда? Седите си от години в тази къща и пазите богатството на покойния за неговия син. Боже мили, така не може да продължава. Времената се менят, а вие имате наистина твърде много пари… това е опасно.

— Станаха девет години от смъртта на моя съпруг, но досега не ми се е случило нищо.

— А защо? Искате ли да ви кажа? Защото тези безброй войници бяха досега на път, но сега всичко ще се промени, повярвайте ми…

— Синът ми е наследникът. На него принадлежи състоянието, оставено от баща му.

— Е, щом мислите така. Бог ми е свидетел, че никога не съм принуждавала вдовица да стане щастлива. Но нали и църквата желае жената да изживее живота си със съпруг, като омъжена. Имате благословията ми, скъпа, ако наистина искате да останете сама — каза Клорис и стана. — Благодаря на небето, че не всички разсъждават като вас, в противен случай щях да остана без работа.

Емелин изпрати дебеланката до портата и й пъхна малко сребро в ръката.

— Бог да ви благослови, миличка — благодари й жената и й целуна ръка. — Но помислете все пак… да живее човек сам не е нормално. Ако промените все пак мнението си, знаете къде можете да ме намерите.

Емелин се върна в работилницата, където беше приятно топло, защото в един мангал горяха въглища. Синът й и чиракът Том бяха зяпнали като омагьосани едно украшение, което Ортмънд тъкмо изработваше.

— Майко — извика Магнус. — Ела и виж това.

Ортмънд беше взел с духалото малко разтопено синьо стъкло. Сега се наведе над масата, притисна устни към тръбичката и задуха силно. Мекото стъкло закапа във филигранната златна рамка на една брошка.

— Сега е твой ред — каза Магнус.

Момчето преряза с плоски клещи стъклената стопилка.

— Видя ли какво направих? — извика възбудено то.

След като стъклото се втвърди, ще го шлифоват и полират, докато повърхността му се изравни с тази на златния обков. Тези брошки във формата на цветя бяха особено ценени от дамите в Париж.

— О, майко, погледни… мехурче въздух!

Емелин пристъпи по-близо, за да види каква беля е станала. Понякога се случваше да се образува някое такова мехурче.

— Ами сега какво ще правим? — попита Магнус, а обръснатата глава на Том заподскача нервно напред-назад.

Емелин седна до сина си и му сложи в ръката тънка медна игла.

Най-важното е да си спокоен. Какъвто си шавърклив, трудно ще оправиш нещата.

— Стъклото вече се твърди — вайкаше се Том. — Няма да прободем мехурчето.

Ортмънд беше отишъл в магазина да претегли пръчки сребро. Том остана, но строгият поглед на Емелин го накара да млъкне и да застане с наведена глава.

Магнус прободе внимателно мехурчето и то се спука. Сега в стъклото проблясваха вече две мехурчета.

— Нали ви казах — каза тихо калфата.

Магнус захвърли гневно на масата тънката медна игла.

— А пък аз ти заповядах да си държиш езика зад зъбите! — извика той и сви ръце в юмруци. — Мамо, може ли да му фрасна един?

Емелин се облегна на стола си. Том наистина се държеше понякога така, че вбесяваше сина й. Въпреки това тя не допускаше Ортмънд да се отнася с него така, както го правеха някои строги майстори. Някой плесник или лишаване от ядене бяха нещо обичайно и повечето еснафи смятаха подобни мерки за твърде полезни.

Тя се наведе да вдигне медната игла от пода, където се беше отърколила. В това време Магнус беше застанал пред Том, който се опитваше отчаян да проявява храброст.

— Майко, той все така прави, непрекъснато ме дразни. Завижда, че моята работа е по-добра от неговата.

— Това не е вярно! — възкликна малкият Том. — Моята работа е по-добра.

Емелин хвана чирака за ръката.

— Престанете с тези глупави караници. Том, изтичай да викнеш Ортмънд. А ти, Магнус, иди при коняря и му кажи, че отсега нататък сам ще чешеш и ще храниш понито си.

Синът й излезе с отпуснати рамене.

Тишината, която настъпи изведнъж в помещението, беше приятна. Емелин седна пак и отмести инструментите на чираците. Масата беше доста разхвърляна и цялата в разноцветни петна. На една поличка отсреща бяха наредени много шишенца, чието съдържание служеше за оцветяване на стъклото. Зад нея беше скрито малко желязно сандъче, която тя сега свали, сложи го на масата и го отвори. Най-отгоре бяха подредени най-различни скъпоценни камъни. Докато ги гледаше, тя си мислеше за сватовницата. Малкото портретче с маслени бои на италианеца беше нарисувано от изкусен художник. Работата му й беше харесала много и тя би желала да запази портретчето, да го сложи в рамка и да го окачи.

Тя извади горното чекмедже на сандъчето и намери на дъното му онова, което търсеше. Беше изкована от сребро вълча глава с отворена паст. Беше изработена майсторски и по всяка вероятност по време на саксонците. Ако си помнеше добре, украшението идваше от Уинчестър, където английските крале пазеха от край време съкровищата си.

Клорис я беше попитала как изглежда новият господар на Морлекс. Е, сватовницата можеше веднага да се откаже да си има вземане-даване с този господин. Благородниците уреждаха женитбите си сами. Що се отнася до външността му, тя нямаше никаква представа, както и повечето хора в този град, защото господарят на крепостта прекарваше по-голямата част от времето си да препуска от единия до другия край на своите владения и да хваща хора за възстановителните работи. Освен това всеки знаеше, че той има малко или изобщо няма собствени средства. Затова настоява за толкова високи данъци — нали, ако не плати на рицарите си, има опасност те да се върнат в Лондон.

Гилдиите се посъветваха и решиха на празника Възнесение, когато трябваше да му се закълнат във вярност, да му поднесат дарове. Седларят беше довел племенника си от Рексам, за да завършат заедно коженото седло, което щяха да платят месарят и бояджията. Впрочем някои членове на гилдиите бяха на мнение, че такива скъпи подаръци лесно могат да подскажат на новия господар, че градът е по-богат, отколкото се опитва да се представи.

Подаръкът на тъкачите щеше да е тъмносин плат, изтъкан в Морлекс и обработен от младия тепавичар Найджъл.

На ушитото от него палто сребърната вълча глава сигурно щеше да изпъква особено добре. Емелин видя, че на главата й липсват очите. Тиглата беше още топла. Тя сложи клещите горещите въглени да се нажежат, а после подготви очните кухини.

На сватовницата работата й беше да събира двама души и да печели от това. Не се съмняваше, че мнозина искаха да се оженят, подтикнати от желание за плътски наслади. Имаше мъже, които спяха всяка нощ с жените си. Поне съпругата на Торъл твърдеше, че било така.

С върха на пръста тя избърса капчица пот от горната си устна. После избра два жълти камъка, минералът се казваше берил, а камъните бяха с подходяща кръгла форма.

Някак не й се вярваше в онова, което разправяше жената на Торъл. Нали не можеше да има толкова много мъже и жени, които да го вършат всяка нощ. Всеки случай не можеше да повярва дебеланкото Бодри Торъл да е способен на толкова страстни подвизи. Но може би съпругата му нямаше предвид него, а някой друг.

Тя намести с пинсетата жълтите камъни в подготвените очни кухини.

Разбираше, че едва ли тъкмо тя можеше да си дава мнението за такива страсти. Съпругът й Бърнард беше наистина мил и добър към нея, но вече толкова стар, че инструментът му не притежаваше необходимата коравина, за да върши онова, което с удоволствие би вършил.

Добре подчертани, очите изглеждаха почти като истински. Тя закрепи с клещите сребърния обков на камъните.

Понякога си спомняше онази нощ в Рексам. Най-често, когато лежеше сама в кревата, а навън виеше буря. Споменът беше толкова жив, че тогава се задоволяваше сама, тихичко, за да не се събудят слугините.

Най-бързо ставаше, когато си представяше непознатия млад рицар, как стои пред нея гол до кръста на светлината на свещите, как беше докосвала мускулите му, беше галила нежната му кожа, докато той й шепнеше страстни думи на ухото. О, тя добре помнеше екстаза, който бяха изпитали едновременно, помнеше как умееше той да й доставя наслада. Дори сега, докато си мислеше за това, усещаше топлина да се разлива между бедрата й.

Тя трябваше да сложи край на тези еротични сънища посред бял ден. Трябваше да се принуди да заличи от спомените си този странен случай, да го възприема като една от историите, за които пеят трубадурите.

Краят на онази паметна нощ, започнала като мечта, беше дошъл по-бързо отколкото би желала. Непознатият млад рицар пи от виното, в което беше сложено приспивателно, преди тя да успее да му попречи. А после Гълфър и Еймърик го изнесоха от стаята.

Ортмънд стоеше на вратата на работилницата. Слънцето вече залязваше и беше време за вечеря.

Емелин запали фенер и светлината заблестя в очите на вълчата брошка.

Тя реши тази вечер да не яде с всички и заръча на Ортмънд да потърси Том и Магнус и да се погрижи момчетата да се нахранят добре. А тя седна отново и се залови да полира брошката с мека кърпа.

Запасът от скъпоценни камъни и планински кристали беше част от съкровището, което френските благородници бяха донесли в Англия, когато обърнаха завинаги гръб на Франция. След като потърси малко, тя намери малка дървена кутийка и сложи брошката в нея. После затвори тиглата и почисти работния тезгях. Погледът й падна върху цветето-брошка и тя измъкна с клещи направения от синьо стъкло листец от златния му обков.

Ортмънд и момчетата ще трябва да поправят това още на другата заран.

Разлюленият пламък й подсказа, че някой е влязъл и тя вдигна очи. Едно конярче я осведоми, че на портата чака човек, който иска да говори с нея.

Емелин стана, взе фенера и последва ратая. Месечината се беше издигнала високо и потопяваше всичко в сребърна светлина. В къщата цареше дълбока тишина. Сякаш всички бяха вече заспали.

Тя излезе през портата и веднага позна късния посетител.

— Божичко, вие! — каза тя. — Мислех, че сте бил един от търговците, нападнати на пътя за Рексам.

— Тъкмо затова не се присъединих към търговците — каза мъжът, предрешен този път като монах. — Те имаха даже носилка, с която пренасяха някаква дебелана от Йорк.

Емелин веднага разбра за коя жена става дума. Нали беше прекарала целия следобед със сватовницата.

— Влезте в работилницата. Ще гледам да ви донеса нещо за хапване и пийване.

— Не, не — отказа се мъжът, който изглеждаше доста нервен, нещо необичайно за него. — Нямам никакво време. От пет дена съм на път с тези свети дрипи. Сега имам нужда от достатъчно вино и една нежна жена. Но с тези дрехи няма да получа нито едното, нито другото.

Той пъхна ръка под расото. На един от краката си — бели и окосмени — беше закрепил няколко кожени кесийки. Сега ги отвърза и й ги подаде.

— Трябва много да внимавате — предупреди я той. И да предадете дискретно всичко това за Уелс, знайте, че това ще е най-опасната част от контрабандата.

— Кога ще дойдете пак? — попита Емелин и притисна с гръб кесийките към полите си.

— Когато принцът каже, че иска още. А ние бъдем в състояние да му доставим. Този път златото не идва от Франция, а от…

Той млъкна и се ослуша.

— Чувам нещо…

— Аз не… — прошепна Емелин. Но после изведнъж и тя чу шума.

— Майчице Богородичке! — прошепна куриерът и се притисна ужасен към стената.

Към центъра на града и катедралата приближаваше тропотът на коне.

— За бога, какво е пък това сега? — прошепна Емелин.

— Не виждате ли? Крепостта гори…

— Какво? — възкликна тя ужасена. Но не получи друг отговор.