Маги Дейвис
Кристално сърце (5)

5

Колоната рицари вървеше през стоплената от слънцето долина в подножието на хълма, на който беше издигнат замъкът. Някои бяха свалили наметалата и ги бяха метнали през седлата.

Нийл Фицджулиън подкара коня си раван, за да огледа спокойно страната, която вече му принадлежеше. Моите земи, каза си той и сам се учуди на ненадейните чувства, които го обзеха. Дълги тринайсет години беше служил на покойната кралица и на нейния син Хенри, новия крал на Англия. Наистина се беше потрудил, за да заслужи тази награда, на която се беше надявал от самото начало. Сега всичко това беше негово — замъкът, град Морлекс и земите наоколо. Наистина успя да осъществи мечтата на своя баща.

Доколкото можеше да си спомни, баща му непрекъснато говореше за това. Най-вече, когато си пийнеше, Джулиън Несвил се впускаше в безкрайни истории за град Морлекс. Разказваше как тогавашната наследница се отказала от него, за да последва съпруга си в чужда страна, след което всичко се озовало в алчните ръце на крал Хенри, а баща му си останал с празни ръце.

Мечтата му да владее един ден Морлекс се беше спукала като сапунен мехур и Джулиън никога не се съвзе от това разочарование. За да храни голямото си семейство, той ставаше наемен войник всеки път, когато в Ирландия се стигаше до сражения. Когато по-късно и Нийл стана рицар, той скоро разбра, че светът гъмжи от аристократични копелета, до един обеднели и мечтаещи ден след ден за богатствата, които никога нямаше да наследят.

Но днес, колкото и невероятно да беше, мечтата на неговия баща се беше осъществила поне за него. След като му се наложи да чака със седмици в Лондон, докато грамотата за дарение най-сетне беше издадена и снабдена с необходимия печат, а маршалът му даде необходимия за защитата на крепостта брой рицари, сега виждаше за пръв път владението, което крал Хенри му беше подарил. Колко жалко, че баща му вече не бе между живите.

Той заби шпори в хълбоците на коня и едрото, калено в битките животно премина в тръс.

— Този храсталак е чудесно прикритие, каза той на предводителя на рицарите. — Още утре да бъде изкоренен и от двете страни на пътя. Шест души трябва да са достатъчни, струва ми се, за да свършат тази работа.

Младият Уолтър го погледна учудено. Евентуално нападение му изглеждаше направо абсурдно, защото уелсците се бяха оттеглили в ужасните си планини.

— Ако ми позволите, милорд… няма ли да е по-добре да накараме тукашни селяни да изкоренят храстите?

Пред тях имаше каменен мост над плитка река, по чиито брегове няколко момчета опитваха късмета си в риболова. Щом зърнаха отряда рицари, те захвърлиха въдиците, изкатериха се на моста и се зазяпаха любопитно в ездачите.

— Отрядът ми се състои предимно от баски, гасконци и неколцина провансалци, нали разбирате… — продължи с аргументите си Уолтър. — Тези южняци презират такъв труд. Имам си и без туй достатъчно неприятности с тях… с проклетия им темперамент… не оставят жена да мине край тях да не я закачат, освен това пият като смокове… налага ми се непрекъснато да ги вкарвам в пътя…

Конят на Нийл пръхтеше уплашен, докато минаваше пръв по тесния мост и виждаше главите на момчетата, провиснали по двата му парапета. Впи шпори в хълбоците на животното и го накара да мине покрай тях. Уолтър вдигна ръка и рицарите го последваха един след друг. Момчетата гледаха с широко отворени очи минаващите покрай тях конници, чиито доспехи и оръжие блестяха на слънцето.

Нийл не беше много по-голям от тези момчета, когато започна кариерата си на войник.

Ябълковите дървета от тази страна на реката бяха натежали от цвят. Зад тях се простираха безкрайни ливади, които стигаха до подножието на крепостта, а тя се издигаше гордо над долината.

Нийл спря. Сто години преди Уилям Завоевателя да нахлуе тук, тази крепост не е била нищо повече от дървено укрепление на саксонците, по-късно разрушено от норманите и заменено с иззидана от камъни крепост. Уилям Руфъс, синът на Уилям Завоевателя, беше издигнал по време на господството си още една кула, голямата зала и кухненска пристройка. След коронацията на Хенри първият граф Морлекс беше заповядал да издигнат във вътрешния двор на крепостта нещо като дом на владетеля.

Нийл гледаше жалките останки от тази крепост. По-голямата част от външната стена беше разрушена, само четириъгълната норманска кула сякаш не бе засегната. Опушени от пламъците камъни бяха струпани на камари.

— О, сър! — възкликна по-скоро ужасен Уолтър, но побърза да добави: — Сър, мисля, че можеше да е и по-зле.

Нийл си почеса брадичката. Който получаваше награда от Хенри Плантадженет, трябваше да е готов за изненади. Наистина кралят му беше казал, че младият принц Хенри се е разпореждал тук преди две години, но беше пропуснал дори да спомене каква съсипия беше оставил след себе си. От друга страна, беше дал ясно и недвусмислено да се разбере, че е дълг на новия барон да възстанови крепостта.

— Е, хайде да разгледаме всичко по-отблизо — каза Нийл и пришпори коня.

Колоната го последва нагоре по хълма и спря по негова команда при някогашния подвижен мост. Оттук можеше да се види вътрешният двор. Нийл не откри нито някогашната зала, нито дома на владетеля. От тях не беше останало нищо, а втората кула нямаше дори покрив.

— Ален Брюс, бретонецът, и неговият уелски съюзник са живели тук, преди принц Хенри да тръгне от Рексам, да нахлуе тук и да обсади крепостта — обясни Уолтър. — Трябва да е било истински шок за крал Стивън… тъкмо тогава той не можел да си позволи такава загуба на границата на Уелс.

Нийл се загледа в зелената тинеста вода в крепостния ров, в която плуваше умрял плъх.

И той се радваше, че ужасната война най-сетне беше свършила. Бе прекарал по-голямата част от досегашния си живот като войник и се надяваше сега да има приятен дом.

— Разполагаме само с петдесетина рицари, настанени в града, често въпреки волята на гражданите, които не са очаровани от необходимостта да ги подслонят, още повече че и те самите кажи-речи нямат какво да ядат — отбеляза Уолтър.

Нийл погледна към френските си рицари, яхнали отегчено конете си.

— Непрекъснато се оплакват, че тук било много студено — продължи Уолтър. — Ех, нали знаем, че колкото по-добре им се плаща, толкова по-малко своеволия си позволяват… и знаете ли какво си казах… ами че те чакат вече от месеци да си получат заплатите.

Дълговете на Хенри — помисли си ядосано Нийл и плъзна поглед по разрушената крепост.

— Кралят няма пари — каза той след малко. — А с малкото, което има, трябва да си купи благоразположението на своите английски графове…

Уолтър беше прав. Имаше остра нужда от селяни, които да изчистят с лопати и кофи крепостта. Подобен труд рицарите щяха да възприемат като унижение.

— Боя се, че не можем да очакваме от Лондон никакви пари каза той. — Трябва да видим как да се оправим сами. Затова мисля, че ще се наложи да принудим селяните да работят за нас шест дена в седмицата, освен това ще трябва сами да си носят и сечивата…

— Няма да е хич лесно — каза Уолтър. — Нали трябва тъкмо сега да си орат нивите…

— По дяволите, какво общо има едното с другото — изръмжа Нийл — след напрегнатата езда този ден старата му рана беше почнала да го боли. — Години наред не са били принуждавани да работят за господаря на крепостта… но сега вече край.

Той пришпори коня и препусна през една нива. Всъщност съжаляваше, че е нахокал толкова невъздържано горкия Уолтър, но болките в крака вече ставаха непоносими.

Земята още беше мека след честите зимни дъждове, но пръстта миришеше на пролет. Нийл знаеше, че неговата крепост е примамка за уелсците, готови да напуснат планините и да се опитат да я нападнат. Имаше на разположение само сто френски рицари, от тях половината разквартирувани в града. Освен това ставаше дума само за кавалеристи. С пехотинци, които също му трябваха, той изобщо не разполагаше.

Преди войната на тези ниви отглеждаха жито, елда и овес, а вълната от овцете изпращаха дори във Фландрия, където от нея тъчаха фини платове. За щастие в Лондон се беше осведомил най-подробно, иначе гледката на тези необработени, буренясали ниви можеха да го хвърлят в дълбока депресия. Та ако ще само затова, че кралят се надяваше с негова помощ да напълни държавната хазна. Боже милостиви, как да го направи? Едно беше сигурно — трябва час по-скоро да намери решение за всички проблеми.

Той препусна и спря отново до Уолтър.

— Разкажи ми нещо за този град. По дяволите, тук не може да няма някъде скрито злато.

— Мисля, че градът е по-богат, отколкото изглежда — каза Уолтър. — Впрочем хамбарът е бил изгорен от отредите на кралицата и оттогава не се използва. Какво още? А, да… Населението има намерение да организира на Възнесение шествие… Само след няколко дена… тукашен обичай. Както чувам, гражданите искат да ви поднесат подаръци… нещо като „добре дошъл“ за новия господар.

— Дали ще продължат да го искат, като разберат какво ще искам аз от тях? — разсмя се Нийл.

Двамата се върнаха при каменния мост, от чийто парапети зяпаха деца. С шлема и доспехите той сигурно им приличаше на самия дявол.

Едно към осемгодишно момче се беше качило чак на парапета и това явно забавляваше много приятелчетата му.

Нийл тъкмо се канеше да заповяда да изпъдят момчетата от моста, защото онова, което вършеха, може да беше смело, но и много опасно, когато те сами изчезнаха едно след друго. Човек оставаше с впечатлението, че са изпопадали в реката. Но после той чу гласовете им. Изглежда до моста имаше пътека, водеща надолу.

— И аз съм с впечатлението, че градът е достатъчно богат, за да му искаме доста високи данъци — каза Уолтър. — Който може да си позволи празненство, има достатъчно пари и за своя господар.

— Надявам се, че си ми намерил прилично жилище — изръмжа Нийл. — Много ми се ще да спя вече в истинско легло.

— Разбира се, милорд. В тукашната кръчма. Вярно, че ще трябва да споделяте леглото си с мен, но за сметка на това ви обещавам силно греяно вино колкото си пожелаете.

Нийл се озърна. Децата бяха изчезнали. Едно от момчетата му беше направило особено впечатление. Беше червенокосо. Сигурно затова из целия път до града си мислеше за баща си.