Маги Дейвис
Кристално сърце (19)

19

Уолтър се озърташе почти отчаяно, дано я види, въпреки че би трябвало да си забрани тъкмо сега да мисли за нея. Беше началник на рицарите, наредени от двете страни на улицата, водеща от портите на крепостта до пазарния площад в Морлекс.

Рицарите, яхнали с изправена стойка своите коне, представляваха наистина внушителна гледка, очите им бяха вперени в бяло-зелените знамена с цветовете на крепостта, които държаха в ръце. Беше се събрало невероятно множество хора, дошли да зърнат крал Хенри и неговата съпруга. Но онази, която тайно обожаваше, не беше сред тях.

Разбираше, че да я открие сред толкова много хора, беше като да търси игла в купа сено. Селяните бяха тръгнали още вчера, за да стигнат навреме в Морлекс. Уолтър се беше опитал да се придума, че няма да е никак трудно, въпреки множеството, да открие прелестното й лице и приказно тънката й снага. От седмици мечтаеше толкова силно за нея, та понякога имаше чувството, че наистина я държи в обятията си.

От часове яхаше с тежките доспехи бойния си кон и се озърташе, дано я види. Навярно старата й леля й беше забранила да вземе участие в събитието. Друго обяснение не успяваше да намери. Наистина не можеше да ги разбере тия бегинки. Щом искат да водят трудолюбив, но добродетелен живот, защо не дадат обет и не отидат в манастир?

Не беше успял нито веднъж да заприказва двете жени. Тъкмо обратното, те сякаш нарочно го избягваха. При това той често придружаваше господарката до къщата й в града, използваше всяко слизане с поръчение в Морлекс, за да мине покрай тази къща, все с надеждата да види Бертилда. Беше почти сигурен, че момичето не знае дори как изглежда той. В нейните очи беше просто рицар като толкова други. Мъж с доспехи, който носи шлем и меч.

Беше поразпитал, разбира се, някои от другарите си, за да разбере нещо повече за тази общност.

Научи само, че не е орден в обичайния смисъл на думата, защото жените не даваха обет, нито бяха задължени да се отчитат пред някого за постъпките си. Избираха доброволно този скромен живот, който се състоеше от работа и молитви, посвещаваха се, освен това, често на трудната задача да помагат на бедните.

За него най-странното беше, че макар да не бяха монахини, очевидно бяха напълно доволни да водят живот като техния. Още по-странно бе, че, изглежда, нямаха нужда от мъже.

Не можеше да го проумее. Особено що се отнася до Бертилда с невероятната й хубост. Не можеше да повярва, че дори любопитството не е накарало двете жени да дойдат тук, за да видят краля и неговата съпруга. Той самият искаше да се убеди, че Елинор Аквитанска наистина е най-красивата жена в Европа, както се твърдеше навсякъде.

Кралят щеше да се появи всеки миг. Тълпата се струпа в тясната улица, защото свитата на краля вече се задаваше откъм Чърк. Първенците на град Морлекс бяха застанали на висока дървена трибуна насред пазарния площад, за да приветстват владетеля на Англия с речи, които бяха репетирали дни наред и бяха подготвили толкова усърдно. Уолтър зърна в последната редица дебелия ковач, над огромния му търбух се издуваше черна туника, спусната над яркочервен панталон.

Лек ветрец развяваше бяло-зелените знамена. Готселм, който тъкмо беше огледал още веднъж критично редицата на рицарите, препускаше сега към Уолтър. Двамата наблюдаваха заедно пристигането на рицарите от Анжу, френското херцогство, което принадлежеше на Хенри. Техните цветове бяха оранжево и червено, а на високите им конични шлемове се развяваха черни петльови пера.

— Чух, че щяло да има и турнири — извика високо Готселм, за да надвие шума на фанфарите.

Уолтър кимна. Рицарите бяха, изглежда, в добра форма. Сега в Англия се бяха побъркали по турнири не по-малко отколкото във Франция. За рицари, които нямаха задължения към определен господар, беше истинско удоволствие да обикалят през лятото от едно до друго населено място и да търсят предизвикателства. Тези мъже на късмета участваха в турнири, за да печелят. Бяха готови да загубят всичко, но и много да спечелят.

Уолтър изпрати още веднъж Готселм да прегледа редиците на техните рицари. Те бяха заели местата си още при изгрев слънце, та беше всъщност време да напоят конете. Уолтър тъкмо се канеше да заповяда на ратаите да донесат кофи с вода, но в същия миг видя червената хоругва на епископа на Сейнт Ботолф. Неговите рицари бяха облечени почти толкова пъстро, колкото италиански комедианти.

Тълпата напираше напред, за да вижда по-добре. Конят на Уолтър изпръхтя, направи няколко танцови стъпки напред и се изпика шумно на улицата, което предизвика силен смях.

Уолтър едва успя да върне своеволния си кон в редицата, когато се появиха Робер дьо Бомон, граф на Лестър, и Ричард дьо Лейси. Заобиколени от рицарите си, двамата така се бяха вдълбочили в разговор, че сякаш не виждаха нищо от онова, което ставаше наоколо им.

А после, съвсем изненадващо, Уолтър откри Бертилда в нейната простичка сива рокля. Тя крачеше с очарователна грация през тълпата. Беше по-висока от повечето жени и той виждаше как покритата й с бяла кърпа глава се мярка ту тук, ту там сред множеството. Дългата й плитка, в която бяха вплетени сребърни нишки, се поклащаше в ритъм с крачките й.

Уолтър изпита желание да я последва, за да не я изпусне от очи и най-сетне да поговори с нея. Но тя изведнъж изчезна.

 

В това време Торъл се опитваше да влезе във владение на седемнайсетте елена, които кралската ловна дружинка беше убила вчера в горите на граф Херефорд. Само че готвачите и лакеите на краля, хора от Анжу в Прованс, изобщо не бяха склонни да му отстъпят дивеча.

Торъл взе да се ядосва. Бяха му нужни часове, за да стигне до каруците, на които беше натоварено месото за тържеството тази вечер, за да ги придружи до кланицата, където месарят вече ги очакваше с нетърпение. Стотици мъже, на кон или пеша, слугите, рицарите и придворните дами на кралицата, духовните сановници с огромния си багаж бяха изоставили пътя, идващ от Чърк, защото той беше направо задръстен, и за да могат да стигнат някак до Морлекс, сега вървяха през току-що ожънатите ниви.

Когато Торъл стигна най-сетне кланицата, оказа се, че хората на краля говорят на език, от който един почтен норманин не проумяваше нито дума. Торел се досети все пак, че недоверчивите кралски слуги не разпознават в негово лице домоуправителя на крепостта и затова се държат с него, сякаш е дошъл да открадне елените на граф Херефорд.

— Проклети шутове — измърмори един от хората му. — Мислят почтени хора за такива като тях.

Французите жестикулираха диво и твърдяха, че гощавката за краля трябва да бъде приготвена, разбира се, от неговите хора.

Сигурно нямаше норманин в Англия, който да харесва тази безкрайно арогантна свита на краля. Та ако ще и само поради това, че запасите, които носеха, скоро щяха да свършат и те щяха да плячкосат всичко, до което се доберат. В кухнята на замъка мърмореха даже, че придворните на краля са в състояние да опустошат в кратко време и най-богатото васалство.

Кавгата между двете страни ставаше все по-ожесточена и шумна. Ругатни и клетви хвърчаха от едната група към другата. Стигна се даже до използване на сила. Както се беше хванал за кървящия си нос, готвачът на краля заповяда на хората си да натоварят отново дивеча на каруците на графа.

— Ама вие способни ли сте изобщо да сготвите в малкото часове, които ни остават, да опечете елена цял и да го поднесете с все копита, глава, очи и карантия сред ароматно цвекло и кнедли? — осведоми се подигравателно Люк, главният готвач на Морлекс.

— Цвекло ли? И кнедли? Не мисля. Какви са пък тия кнедли? — изръмжа готвачът на краля.

Хората от двата лагера се фиксираха мълчаливо. Печени фазани, които се сервират със забучени пера, та изглеждат сякаш всеки миг ще хвръкнат във въздуха, или опечени на шиш прасенца-сукалчета, които се подреждат до цицките на майка си, бяха кулинарни шедьоври, които се поднасяха само на най-тържествени пиршества. Но едър елен, който тежи, дори вече опечен, колкото трима мъже, щеше да е абсолютният триумф на един главен готвач.

Французите се спогледаха.

— То се знае, че и това може да стане — обади се кралският готвач, специалист по сосовете. — Та това е любимото блюдо на нашия пресветъл господар. Но нека ви задам един въпрос… вие можете ли да се справите?

За миг настъпи тишина. Във въпроса се криеше не само съмнение, повече от явно беше, че ги смята за неуки варвари. Но те щяха да покажат на този арогантен тип какви чудеса могат да бъдат извършени в кухните на крепостта.

Торъл чуваше виковете откъм пазарния площад и околните улици, с които хората поздравяваха кралската двойка. Ужасно го беше яд, че е пропуснал толкова важен момент. Живота си даваше да присъства и със собствените си очи да види дали кралицата наистина е най-красивата жена на света.

За щастие после му мина през ума, че ще види кралската двойка на пиршеството горе в крепостта, когато тя ще седне с най-знатните английски благородници и с господаря и господарката на Морлекс на официалната маса. Оставаше му само да се надява, че ще може да изтича за няколко минутки от кухнята, в която тази вечер положително щеше да е същинска лудница.

Томас Бекет вече изпитваше желание за чревоугодни наслади, защото беше станало обед. Впрочем допускаше, че едва ли може да разчита на нещо за хапване, защото младият крал беше склонен изобщо да забравя, че е обед, ако е яхнал кон или се е задълбочил в четене. Що се отнася до личните му запаси, канцлерът си спомни, че те са на една от каруците с багаж, до които беше невъзможно да се добере, колкото и да иска. Покори се с въздишка на съдбата си, която го принуждаваше да чака. Преди цялата дворцова свита да стигне до върха на хълма, нямаше да може да предприеме нищо срещу своя глад.

Надяваше се все пак кралската двойка междувременно да се е поуспокоила и да е загърбила кавгата, започната тази заран в малкия ловен замък на граф Херефорд. Впрочем изпитваше и съмнения.

Погледът му следваше яздещата начело кралска двойка. Хенри, възнисък и набит, не излъчваше като ездач особена елегантност. Освен това изглеждаше по-отегчен, отколкото беше всъщност. Стройната и висока кралица беше заобиколена както винаги от певци, които се чудеха как да привлекат вниманието й.

Въпреки че кралят се беше метнал тази заран без предупреждение на коня и беше препуснал напред с главоломно темпо, слугите му успяха все пак да го напъхат в копринена туника малко преди да пристигне в Морлекс. С шапката, украсена с пера, и поръбеното с кожа, сложено в последния миг наметало, изглеждаше дори издокаран. Впрочем краката му още бяха обути в мръсните ловджийски ботуши, с които след якия гуляй беше заспал, последван и от лейди и граф Лестър. След него яздеха четири пажа, хванали по един край на наметалото.

Процесията стигна най-сетне до пазарния площад. Хората почнаха да викат с пълни гърла, когато зърнаха кралската двойка. Томас знаеше, че сега ще се състои нещо като церемония за добре дошли. Хенри и съпругата му не бяха разменили нито дума, но канцлерът предпочиташе все пак това ядно мълчание пред шумните им кавги.

Томас отново въздъхна. Донякъде можеше дори да разбере гнева на кралицата. Двайсет и три годишният крал беше непоправим женкар, който посягаше не само на нейните придворни дами, на жените и дъщерите на благородниците, но не оставяше на мира дори слугинчетата в кухнята и едва преминали детската възраст селянки.

Трябваше, разбира се, да не се забравя, че и кралицата непрекъснато го предизвикваше, като се заобикаляше с певци, учители и философи. Някои от нейните обожатели демонстрираха доста лошо възпитание, но това явно забавляваше кралицата. Бекет отдавна подозираше, че тя се стреми съзнателно да отмъсти на съпруга си, защото отлично знаеше, че странните й обожатели са трън в очите на приближените на краля благородници.

Един от най-младите подчинени на Томас Бекет спря коня си до неговия и му подаде половин самун още топъл хляб, а след него и мехче с вино. Канцлерът пое с благодарност и двете.

Пред тях се спеши най-неочаквано Гиобърт Фолиът, лондонският епископ, който искаше да поговори с него за една молба.

Томас видя пред себе си шията на кралицата и косата й, хваната в златна мрежичка, в която проблясваха червени рубини. Горката Елинор! Сигурно беше капнала от умора, нали тази заран й се наложи да препуска с кобилата си подир краля. Тези двамата не си отстъпваха в нищо. Тя беше не само не по-малко добра ездачка от краля, беше и невъздържана, и лекомислена като него. Да препуска в галоп по селските пътища беше същинско безумие, още повече, когато знаеше човек, че пак е бременна. Поне така се приказваше при двора. Последното й дете, принц Хенри, беше на не повече от три или четири месеца.

Канцлерът отпи последна глътка и върна мехчето на Ърнуик. В същия миг си спомни за последното си посещение тук, в Морлекс. Престоят беше общо взето твърде приятен, макар да не можеше да твърди, че цени особено високо ирландеца — негов господар. Виж, съпругата му, тази червенокоса вещица, беше наистина очарователна.

Нийл яхна коня си доста предпазливо — заради крака — и подаде ръка на жена си, за да й помогне. Жестът не беше любвеобилен, а по-скоро собственически. Искаше тя на всяка цена да е до него, за да омилостиви краля. Защото преди няколко седмици Хенри му беше наложил тежко наказание, задето се беше оженил без негово позволение. Освен това едва вчера му бе съобщено, че кралят претендира за половината от състоянието на жена му.

Нийл коленичи и подхвана реч, с която поздравяваше с добре дошъл Хенри, херцог на Нормандия и крал на Англия.

 

Емелин почти усети ръката на съпруга си, когато коленичи и тя пред краля на Англия, защото духналият внезапно вятър беше вдигнал прах и все й се искаше да избърше сълзящите си очи.

Гледаше малко разочаровано краля на Англия, далеч не толкова хубав, колкото беше неговият баща, херцогът на Анжу. Бащата бе наистина много красив мъж, намразил своята с единайсет години по-голяма и подчертано грозна съпруга. Синът им явно бе наследил нейната външност. Хенри Плантадженет беше набит и тялото му над кръста приличаше на бъчва, имаше криви крака и огромна глава с късо подстригана червена коса, почти квадратно лице, изпъкнали светлосини очи и брада, която не допринасяше за благоприятно впечатление. Беше чувала, че изпадал от време на време в пристъпи на ярост и тогава се търкалял по пода и с пламнало лице издавал животински крясъци. Но погледът му, установи тя сега, говореше за изключителна интелигентност и невероятно твърда воля, която е притежавал навярно още като шестнайсетгодишен, когато нахлул с войската си в Англия, за да оспори трона на покойния крал Стивън и бил толкова близко до победата.

Докато кралят разговаряше с Нийл Фицджулиън, Емелин гледаше очарована кралицата. Елинор беше несъмнено изключителна жена, въпреки че не отговаряше на съвременния идеал за красота. Не беше нито руса, нито синеока. Съвършеното й по форма лице с малко голяма уста беше с по-скоро тъмна кожа. Красивите й кафяви очи издаваха, че обича да е весела и да се смее, но е склонна и към темпераментни изблици, когато иска да наложи волята си.

Сега носеше червена копринена шапчица, над която бе закрепена малка златна, украсена с рубини корона, а много дългата й тъмнокестенява коса блестеше като река на слънчевата светлина. Нищо чудно, че цял свят говореше за нейната хубост.

В този миг епископът на Лондон се наведе към Емелин и изрече забележка относно кралицата, а тя я чу и кимна с глава. Кралят продължаваше разговора си с нейния съпруг. Зад него двама пажове, яхнали понитата си, държаха краищата на поръбеното му с кожи наметало.

Един от двамата беше Магнус.