Маги Дейвис
Кристално сърце (17)

17

Емелин и камериерките се наведоха над крепостната стена, за да проследят с поглед мъжете, които минаха по подвижния мост и поеха по пътя към реката. Петдесет и девет конни рицари и седемнайсет селяни придружаваха Нийл Фицджулиън и Уолтър.

Мъжът й беше стиснал шлема под мишница и червената му коса светеше на слънцето. Наистина беше хубав в бляскавите си доспехи и насърчаващи викове изпращаха бойците. Най-късно тази вечер уелсците щяха да разберат, че господарят на Морлекс е потеглил към Глин Сирог, за да си отмъсти на принца.

— Това е истинска лудост — измърмори Емелин. — Тази война ще погълне запасите, за които сме работили цяла година.

Застаналият до нея Торъл я погледна недоумяващо.

— Налага се да сложим уелсците на място, милейди. Такава е волята божия.

Този отговор не я учуди. Нямаше мъж в крепостта, който да е против този наказателен поход, въпреки че изходът не можеше да се предвиди. Защото, доколкото можеха да си спомнят, уелсците никога не са били истински побеждавани.

Още на другия ден донесоха първите ранени. Шестима млади рицари, които не бяха забелязали вражеските стрелци, защото те се бяха покатерили по дърветата и ги бяха причакали там скрити в листата. Трима от тях изглежда щяха да се оправят, двама със сигурност щяха да умрат, защото стрелите бяха пронизали белите им дробове.

Емелин заповяда да извикат Гейудан, жената на Авенант, която беше не само добра акушерка, но разбираше и от болести. В града имаше наистина и двама бръснари, но техните пациенти твърде често си отиваха от треска след оперативната им намеса.

Гейудан погледна двамата младежи с пробити бели дробове и поклати глава.

— Понякога кървят, понякога не — каза тя и вдигна напоената с кръв риза на един от рицарите, въпреки че той я погледна с молба в очите. — Нали виждате какво имам предвид? Ако не престанат да кървят, ще си отидат.

Емелин се извърна. Както гледаше ранените, взе да й се повдига.

Жената на Авенант се оказа права. Смъртта настъпи вечерта. Готселм се погрижи двамата млади рицари да бъдат погребани на хълма зад крепостта. Пренесоха живите в кулата на рицарите.

На другия ден при Емелин дойде майсторът, който ръководеше възстановителните работи. Голямата зала беше най-сетне готова.

— На времето тук, вътре в крепостта, имаше малък параклис — каза той. — Преди да вдигнат другия, до реката.

Той прокара пипнешком ръка по камъните на стената. Емелин видя изведнъж пред себе си черна дупка, защото камъните се бяха разместили. Тя се наведе и надникна. Отворът беше достатъчно голям, за да може човек да се промъкне през него.

— Господи! Какво е това? Таен път?

— Точно така. Много мъдра система са измислили — каза майсторът. — Вчера разгледахме всичко и се вмъкнахме вътре… Истърийн, зидарят Коб и столарят Уотсън. Това е тунел, който води надолу, към подземните тръби на цистерната, от която крепостта се снабдява с вода. Една от най-сполучливите идеи в отбранителната система на крепостта.

— В какъв смисъл? Никога не бях чувала за това.

— Но вие трябва да го знаете, милейди. Може някой ден да ви спаси живота. Когато крепостта е в обсада, мъжете могат да използват тези кухини под стените. А когато стените рухнат, враговете могат преспокойно да влязат и да завладеят крепостта. Тогава, благодарение на тази чудесна система, подземните ходове могат да бъдат наводнени с вода от цистерната… което значи, че враговете ще се издавят.

Емелин потрепери.

— Не зная Морлекс да е бил някога обсаждан — каза тя.

— Но е така — възрази майсторът. — Последния път крепостта е била обсадена от крал Стивън, когато се е опитвал да заеме мястото на кралица Матилда.

Майсторът намести с рамо камъка на предишното му място. Никой не би могъл да предположи, че зад него е входът към таен тунел.

— Знае ли някой какво ни носи бъдещето — каза той. — Мирните времена никога не траят дълго. А войни ще има винаги, не мислите ли?

Човекът имаше право. Емелин си помисли за ранените в кулата, които се надяваха да оздравеят, и за двамата мъртви, които бяха погребали вчера.

— Старата отбранителна система още съществува, това поне е сигурно. За да можем да я използваме, трябва да намерим колела, с които да отваряме шлюзовете, и тогава всичко ще е наред…

Емелин нямаше представа как трябва да стане всичко това. Доколкото знаеше, цистерната не бе чистена от години. Случваше се в кофите, с които качваха водата, да плуват парчета мъх.

— Това не е всичко, милейди — продължи майсторът. — Няма да повярвате, но открихме къде свършва тунелът…

— Свършва? — попита глупаво Емелин. — Искате да кажете… Значи под крепостта има таен тунел, който води навън?

— Точно така. И да ви кажа ли — изобщо не е за чудене. Всеки що-годе разумен господар на крепост заповядва да бъде прокопан такъв тунел, за да могат хората, в случай на нужда, да избягат. — Това звучеше убедително.

— Ще ви помоля да помислите, милейди, дали няма да заповядате все пак да построим отново стария параклис…

Емелин не беше особено въодушевена от тази мисъл. Нали монасите си имаха сега нова голяма църква. Вече бяха помолили и да им разрешат да проповядват всяка неделя на пазарния площад в Морлекс и всеки четвъртък в Уичърли. Ако и тук, вътре в крепостта, има параклис, едва ли щеше да е възможно да откажат на някой от монасите да служи в него, а той щеше да претендира и за ролята на изповедник.

Не, това наистина не й харесваше. Главата на ордена, Бернар дьо Клерво, беше широко известен с това, че предпочита да вижда жените като монахини зад манастирските стени.

— Този стълб, от който започва тунелът, ще бъде, разбира се, включен в строежа — обясни майсторът.

Но Емелин си мислеше за разходите, свързани с евентуален строеж на параклис.

Тя поклати отрицателно глава.

Майсторът беше явно ужасно разочарован.

По-късно, вече останала сама, тя се запита защо й беше разказал той за тайния тунел тъкмо сега, когато господарят бе потеглил с малката си армия?

 

Крепостта изглеждаше празна, въпреки че бяха останали още много хора. В двора обучаваха новодошлите рицари, зад кухнята Торъл и неколцина слуги пълнеха чували с току-що овършано жито, конярите разхождаха купените през юли млади коне, а всяка заран пред голямата порта чакаха търговците със своите каруци, натоварени със стоките, които се надяваха да продадат.

С мислите си всички бяха при мъжете, потеглили на война срещу принц Кадоуладър. Стражите наблюдаваха зорко далечните сини планини на Уелс. Носеха се слухове, че вече е имало едно сражение на някаква река северно от Гламорган и че Нийл Фицджулиън е победил. Сега бил с малката си войска вече на път за Глин Сирог.

Няколко дена по-късно отново донесоха в Морлекс ранени бойци. Всички бяха в окаяно състояние, защото им се бе наложило да изминат без придружители обратния път през планините. Сега лежаха, уморени до смърт, в предния двор.

— Господи, само толкова ли са? — възкликна Уолтър, който се връщаше с празни каруци от склада. — Някои не са издържали? Поне два пъти повече са тръгнали за насам.

Емелин не му отговори, защото имаше толкова много работа, че не можеше да губи нито миг. Не знаеше къде да подслони толкова много ранени, защото във вътрешните дворове имаше много малко покрити помещения. Конюшните и кулата на рицарите бяха вече претъпкани, а бяха, освен това, тъмни и невероятно мръсни.

— Ще откарате сега тези нещастни мъже с каруците долу в града, в моята къща. Ще я използваме като лазарет. Освен това двете бегини са там и ще има кой да се погрижи за ранените.

— Боя се, че няма да имам време. Вашият съпруг очаква оръжието, което сега товарят.

— Ще му се наложи да почака малко повече — каза гневно Емелин и се залови да разтоварва щитове и шлемове от една от каруците и да ги хвърля на земята.

Хората на Уолтър я гледаха нерешително.

— Оставете ранените там, където са — каза Уолтър. — Те са рицари и са свикнали. Трябва да тръгна час по-скоро. В Глин Сирог сражението е в разгара си и…

Емелин сякаш не го чу. Тя задърпа с все сила от каруцата една бойна брадва и успя да я хвърли в краката му.

Уолтър изглеждаше застрашително с полепналата по косата му кръв и ядно стиснатите устни, които бяха станали почти бели.

— Къщата в града вече не е ваша! И не можете да решавате какво да става или да не става там. Тя е собственост на моя господар.

— Махнете се от пътя ми! — изкрещя Емелин, покатери се на каруцата и посегна към юздите.

Присъстващите отвориха широко очи, любопитни да видят как ще свърши този словесен двубой. Емелин знаеше, че с вехтата си престилка и вдигната високо коса не прилича сега на свикнала да заповядва господарка, а по-скоро на робиня. Само че това не я притесняваше ни най-малко. Важно беше единствено и само да се погрижи за болните и умиращите.

— Ако не желаете да ми помогнете, ще откарам сама ранените в града — каза тя, твърдо решена.

Уолтър изруга и махна на рицарите си да почнат да разтоварват каруцата.

 

Времето продължаваше да е сухо. Това беше добре за жътвата, но кравите даваха вече много малко мляко, защото им липсваше зелена паша.

— Ами то си е така — философстваше по-възрастната бегинка, седнали с племенницата на една пейка пред пералнята, двете ронеха грах. — Което е добро за житото, е лошо за млякото.

Емелин също беше излязла навън за глътка въздух, защото в работилницата беше непоносимо горещо.

— Но е добре за грашката — измърмори по-младата и плахо й се усмихна.

Емелин я погледна. Бертилда говореше много рядко.

— Да, за граха е добре — повтори Мейнсант.

Ранените лежаха на слънчице върху чували със слама в двора пред конюшните. Доведените от Емелин от крепостта чирачета влачеха с кофи вода, за да измият ранените, вперили алчни погледи в Бертилда.

От няколко дни двете бегинки белеха грах. Когато проснатата в краката им покривка се напълваше, носеха я към струпаните плоски телени кошници, изпразваха граха в тях и ги разтърсваха. После вдигаха пълните кошници на покрива на кокошарника, за да изсъхне жълтият грах на слънцето. Най-много след два дни можеха да го прехвърлят в чували. Гъста грахова супа, в която е врял овчи кокал, беше вкуснотия, която се услаждаше на всички през дългите зимни вечери.

Емелин наблюдаваше двете жени, които работеха толкова сръчно. Натискаха с палец зрялата шушулка, докато тя се пукне, изваждаха с едно движение лъскавите топченца и ги оставяха да паднат върху покривката в краката им. Празните шушулки хвърляха в чувал, който щяха да отнесат после на свинете.

Емелин затвори очи и остави слънцето да огрява лицето й. На двете жени дължеше чудесния ред в къщата си. Дори килерите бяха пример за чистота и ред. Лук и треви бяха окачени до трайни салами и пушено месо. Под една кърпа зрееха пити кашкавал, имаше и яйца, и осолено масло, чувалите с изсушените грах и боб вече можеха да заминат за кухнята. В спалните миришеше чудесно на сменената наскоро слама на дюшеците, чаршафите бяха не само белоснежни, но и меки и дъхави.

Емелин се прозя. Двете жени наистина й струваха куп пари, но си заслужаваха всяко пени. Бяха организирали всичко до съвършенство. Изведнъж й скимна нещо. Защо да не превърне дома си в странноприемница? Откакто крал Хенри се беше възкачил на трона и Англия беше почнала да се възстановява от ужасите на войната, пътниците бяха повече от когато и да било. Колкото повече се замисляше, толкова повече й харесваше тази идея. Двете жени бяха крайно пестеливи и рядко харчеха нещо от заплатите, които получаваха от нея. Щеше може би да ги придума да ръководят странноприемницата, ако ги убеди, че по този начин могат доста да забогатеят.

Една мисъл изпреварваше другата. С приходите от добре ръководена странноприемница и със златарската работилница тя би могла да живее безгрижно. Каква чудесна, примамлива мисъл. Да избяга най-сетне от този мъж, който я използваше нощ след нощ с надеждата, че тя отново ще забременее.

— Ще донеса вода — каза в този миг Бертилда и я откъсна от мечтите.

Емелин отвори уплашено очи.

— Горещо е — каза Бертилда и стана. — Ще донеса вода за пиене.

Емелин я гледаше как прекосява двора. Бертилда носеше скромна сива рокля и дървени обувки. Ранените вдигаха глави, за да видят хубавото момиче.

— Да, да… измърмори Мейнсант. — И монасите вече се мъкнат тук.

— Монасите ли? Но защо?

— Заради нея — каза възрастната бегинка. — За себе си грижа нямам, аз съм вече стара, но… те искат Бертилда. А знаете ли защо? Защото искат да я покалугерят. Непрекъснато търсят жени, които работят и не се омъжват… и почват да им внушават колко хубаво било за една жена да живее като монахиня в манастир и колко щял да им се радва господ… иде ми да се смея! Та сега са се спрели на Бертилда…

— Дай на монасите нещо да хапнат, но не ги пускай в къщата — каза твърдо Емелин.

— Моята сестра, майката на Бертилда, роди само момичета — продължи Мейнсант. — Нито едно момче. Бертилда е живяла само между жени. Девет сестри, две лели и нейната майка. Сестра ми овдовя преди Бертилда да се роди. Бертилда е добро, работливо момиче. От мъже няма никаква представа. Затова е толкова щастлива. Другите ми сестри и аз направихме всичко възможно, за да станем бегинки. Искаме да работим и да печелим пари, а не да свършим като калугерки.

— Госпожо Емелин, получих малко сребро — каза Ортмънд, който се беше появил на прага на работилницата.

— Ето на, появи се още един, един от рицарите — прошепна Майнсант и хвърли празна шушулка в чувала за свинете. — Тоя непрекъснато се мотае край нея.

— Идвам — извика Емелин на Ортмънд и се наведе над бегинката. — А друг някой да се навърта и да иска да разговаря с Бертилда? — попита тя тихо.

— Да поприказва ли? — възкликна горчиво по-възрастната жена. — Много му се иска да я заговори. Но той само я гледа от улицата, хвърля й едни погледи, нали разбирате… русокосият младеж. Щом си свърши работата, с която го е натоварил неговият господар, веднага препуска насам и чака, дълго чака, само за да я зърне. Моята Бертилда…

Не беше трудно да се разбере кой е мълчаливият обожател. Уолтър! Емелин се обърна ядосана и последва Ортмънд в работилницата. Уолтър нямаше право да досажда на когото и да било от нейния персонал. Добре разбираше какво търси тук. Погледите на ранените издаваха достатъчно ясно мръсните им мисли. На това трябваше да се сложи край. На тоя Уолтър трябваше да му се прочете дълго конско. Дори ако й се наложи да поговори с Нийл Фицджулиън по въпроса. Разбира се, ако съпругът й се върне от тая проклета война.

 

Над уелските планини беше надвиснало гарваново черен облак, предвещаващ близка буря. И Нийл беше навъсен като облак. Искаше да сложи най-сетне край на проклетата обсада на Глин Сирог, но за тази цел му трябваше сухо време.

Препусна уморено покрай редиците на своите войници, за да им внуши още веднъж, че щом запалят котлите с катран, те трябва веднага да се дръпнат назад. Те му се хилеха с изпоцапани лица.

— Е, ще нападаме ли най-сетне? — извика му весело Уолтър. — Тези дяволи се бранеха храбро, трябва да го призная… имаме много ранени и убити… сега трябва да им дадем да се разберат!

Нийл не му отговори. Над тях се издигаше келтската крепост. От четири дни нейните обитатели се съпротивляваха упорито, въпреки че ги обстрелваха непрекъснато с катапулти. Дори оттук, докъдето стигаха техните стрели, можеха да се видят разрушенията, които стеноломите вече бяха причинили.

Господарят на Морлекс би предпочел хората в крепостта да се предадат. Но сега се виждаше принуден да подпали цялата стена. Въздъхна, вдигна металната яка на ризницата си, за да му пази врата и долната част на лицето, намести си шлема.

Уолтър трябваше да нападне отдясно веднага щом пожарът лумне. Той самият щеше да се погрижи за голямата порта.

Войниците му държаха факлите в ръка и чакаха заповедта му. Нийл се питаше дали уелсците вътре в крепостта подозират какво ще се случи след малко. Ако не бяха слепи, трябваше да са видели факлите и да подушат проклетата смола.

Нийл вдигна ръка и даде знак да запалят котлите с катран и да ги придвижат към крепостта. Малко по-късно видя как един от запалените котли прелетя като комета над стената. В същото време докараха стенобитната машина, готова да пробие отвор в стената.

След това всичко стана по-различно от преди. От центъра на крепостта се вдигна черен облак дим. Силни викове раздраха небето и на Нийл му се изправи косата. Не беше обичайният вик на ранени или гневни мъже. Виковете бяха на неукрепнали гласове и проникваха до мозъка на костите.

Един от гасконците дотича при него и изрева нещо. По дяволите тоя неразбираем развален френски, помисли си Нийл, който нищо не беше разбрал. Край него се трупаха все повече от войниците му, ръкомахаха диво и крещяха все една и съща дума.

Деца!

Тези проклети глупаци изглежда вярваха, че Глин Сирог е непревземаем. Наистина ли не подозираха за съществуването на котли с катран, на нормански обсадни кули, стенобитни машини и катапулти? Изглежда бяха се чувствали толкова сигурни в старата крепост, че я бяха претъпкали с жени и деца.

Нийл препусна към подвижния мост, който гореше като факла. И вътре в крепостта се виждаха огромни червени пламъци, които поглъщаха всичко с поразителна бързина. Виковете ставаха все по-силни.

— Хвърлят ги през стената — извика му Уолтър, който току-що беше препуснал към него.

Междувременно неговите войници бяха вързали за подвижния мост дълга верига и се опитваха с нейна помощ да го натрошат.

Нийл принуди съпротивляващия се кон да стъпи на моста.

— Да ги вземат дяволите дано! — извика Уолтър. — Защо не се опитаха да преговарят с нас, щяхме да приемем примирие заради децата?

— Те не водят по такъв начин война, впрочем и ние също. Подвижният мост беше станал толкова горещ, че на него не можеше да се стъпи. Отгоре ги обсипваха със стрели. Един от войниците, които дърпаха веригата, падна улучен. Двамата от другарите му пуснаха веригата, за да го изнесат от обсега на неприятеля. Уолтър скочи от коня и посегна към веригата.

Огънят поглъщаше бавно гредите и мостът най-сетне се разцепи. Едната половина падна в рова.

Отвътре задействаха колелото, с което отваряха портата. Жени и деца нахлуха през нея като паникьосани мравки. Виковете ставаха все по-силни. Някои не улучваха горещите греди и падаха в дълбокия ров. Най-сетне портата беше широко отворена. Орда диви уелсци се понесе срещу тях с копия и къси мечове и ги нападна. Някои бяха като пламтящи факли, защото дрехите им горяха. Атаката беше толкова стремителна, че бойците на Нийл отстъпиха назад.

Самият Нийл се видя заобиколен от крещяща тълпа, хората простираха безпомощно ръце или се опитваха да си помогнат взаимно. Полудели от страх говеда тъпчеха всичко, което им пречеше да избягат от пламъците. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла плът.

Жена с обгоряло наполовина лице крещеше истерично и простираше с проклятие към Нийл ръце, в които държеше овъглено детско телце.

Когато Нийл се опита да избегне полудялата жена, тя заби меч между ребрата на неговия кон. Животното изцвили ужасено, вдигна се на задни крака и го хвърли от седлото. Нийл се озова точно пред огромните му подкови.

 

Емелин се събуди веднага щом Хедуид влезе със свещ в ръка в стаята й в кулата.

— Връщат се! — каза Хедуид, която се беше навела над Емелин. — Носят съпруга ви.

Емелин разтърси глава, за да се събуди. Появата на Хедуид посред нощ беше необичайна. Емелин отметна завивките и седна. Навън валеше като из ведро. Тя отметна нервно разрошената от съня коса от челото си. Обзе я лошо предчувствие.

— Долу в двора ви чака вестоносец. Мъжете се връщат и носят мъжа ви. Той само това каза.

Емелин се зави с разтуптяно сърце в едно одеяло и последва момичето по стълбите.

Покритият с трева двор сега приличаше на езеро. Емелин тръгна, без да обръща внимание на босите си крака и на водата, която й стигаше до глезените.

Мъжете се връщаха от Уелс.

Уолтър яздеше начело на колоната. Едва го позна. Лицето му беше бяло като платно, очите хлътнали дълбоко в орбитите.

— Уолтър! — извика тя и изтича към него.

С мокрите си наметала мълчаливите рицари зад него бяха като издялани от камък.

— Къде е… — подхвана тя и се озърна.

Едва сега видя, че Уолтър води един кон за юздата, а на гърба му лежи увито бездиханно тяло.

— Мъртъв ли е? — изпелтечи тя.