Маги Дейвис
Кристално сърце (15)

15

Старият свещеник, който тъкмо правеше вечерната си разходка, едва успя да отскочи встрани, за да не го прегази конят на Нийл. Господарят на Морлекс накара взетия назаем кон да прескочи каруцата с вино пред къщата на винаря, препусна през портата на градската си къща и спря на двора пред конюшните.

— Милорд! — извика Джехан, който беше седнал с още неколцина рицари и тъкмо се канеше да си опита късмета в играта на зарове.

— Къде е тя? — изрева Нийл и скочи от коня.

Посочиха му с пръсти противоположната страна на къщата.

Нийл изпсува. От лудото препускане кракът го беше заболял адски. Проклета женска! Не проумяваше ли, че за доброто на детето беше то да научи не златарския занаят, а да бъде възпитан като рицар, та да може един ден да се бори за своето наследство? Изглежда беше твърде глупава и не го разбираше. А за да му натрие носа, сега му изневерява. Пред всичко живо. Не се ли сещаше, че по такъв начин го предизвиква да я убие?

Нийл отвори, бесен, една от вратите. Но беше на килер към кухнята. Тя все трябваше да е някъде. Изглежда не смееше да заведе любовника си в някоя от спалните в средата на къщата, защото там бяха настанени бегинките. На прозорец на първия етаж зърна една от тях и лесно я разпозна по бялото боне, под което те си криеха косите.

Вдовицата на златаря явно искаше да му отмъсти. Задето я беше принудил да се омъжи за него и задето й беше отнел сина. Да, сигурно беше отмъщение. Това желание я беше тласнало да му изневерява с някой минаващ през града тип, въпреки скандала и въпреки риска, че той може да я убие. Изглежда се мислеше за много умна. Крал Хенри, който също се беше оженил за богата и горда наследница, би презирал барон Морлекс, ако позволи на съпругата си да му слага рога. Хората в града сигурно щяха да изпитват същото чувство.

Нийл отвори една много малка врата. Тя извеждаше на улицата и към кофите с боклук. Гневно я затръшна.

Трябваше да я убие още в деня, когато я хвана, че иска да бяга с хубавеца Найджъл Фулър. Ако я намери сега с любовник и не я удуши, ще го смятат за страхливец.

Вратата на работилницата беше заключена, установи Нийл, когато задърпа дръжката. Твърдо решен, той се затича и се хвърли с цялата си тежест срещу нея. Ключалката поддаде. Той се озова, полудял от яд, насред работилницата и се стовари върху работния тезгях. В същия миг чу нейния вик.

Обърна се и я видя. Тя държеше в ръка малко чукче и крещеше, сякаш я печаха на бавен огън.

— Какво, по дяволите, правите тук? — изръмжа той. — С кого сте се заключила?

Той чак сега осъзна колко горещо е вътре. Тя носеше тънка ленена рокля, беше навила ръкави до лактите и той можеше да види началото на белите й гърди, защото беше разкопчала якичката. Дори кожената престилка, която носеше над роклята, не я правеше по-малко привлекателна.

Тя го гледаше смаяна, сякаш си имаше работа с някой луд.

— С кого съм се заключила ли? — повтори тя неговия въпрос. Главата й беше вързана с бяла кърпа. Няколко червени къдрици падаха върху зачервените й бузи, а устните й трепереха. От страх или от чувство за вина?

— Къде е старецът, който работи обикновено тук?

Зелените й очи светнаха весело.

— Да не сте си въобразили случайно, че ще ме сварите тук с любовник?

— Аха, признавате, значи — изрева Нийл гневно.

— Да си признавам? Вие затова ли съсипахте една здрава врата? Затова ли нахлухте тук и ме изплашихте до смърт? Господи, наистина съжалявам, че трябва да ви разочаровам, милорд, но нали виждате, това помещение е прекалено малко, за да приемам тук любовниците си. То е само една работилница. Следователно любовниците ми трябва да си чакат реда навън, в пералнята. Ако имате минутка търпение… ще ги повикам да дойдат.

Тя се запъти към вратата, но Нийл я хвана за китката.

— По дяволите, няма да ви позволя да ме правите на глупак! Ще ми кажете ли най-сетне какво вършите тук?

Тя отметна глава и го стрелна със зелените си очи.

— Ще ме оставите ли най-сетне на мира! Не ми ли отнехте вече всичко?

— Аз взимам каквото си пожелая… независимо от това дали ви харесва или не. Вие сте моя жена, да ви вземе дяволът! Какво криете от мен? — Той се огледа с див израз в очите и посегна към клещите, които лежаха на тезгяха. В същия миг парче сребърна тел падна на пода. — Да не би да работите случайно тук, дяволска жено? — Той вдигна среброто, което още беше топло. Натисна я със сила да седне на един стол. — Покажете ми какво правите тук? Хайде, покажете ми го.

Тя гледаше в нищото. По тила й се спускаха влажни къдрици. Дощя му се да ги докосне. Хубостта й можеше да подлуди един мъж. Но тя го мразеше.

Емелин се наведе с въздишка, взе клещите, хвана с тях сребърната тел и я задържа над пламъка.

После я сложи на един камък и я обработи сръчно с малкото чукче. Беше изцяло погълната от работата си и сякаш бе забравила дори за неговото присъствие.

Старият Нюмарч я беше посветил в златарското изкуство. Нийл можа изведнъж живо да си представи как двамата са прекарвали заедно времето си в работилницата. Старият мъж и неговата жена, която е била още почти дете. Златарят наистина не е могъл да й направи бебе, но я беше научил на всичко, свързано с неговия занаят.

Нийл не разбираше почти нищо от тези неща, но не можеше да не види, че тя е истинска майсторка.

Всъщност му беше олекнало, защото се оказа, че тя идва тук само за да работи, а не за да се отдава доброволно на някой мъж.

Той развърза възела, който придържаше кърпата на тила й. Тя се обърна ужасена.

— Какво…

Нийл я дръпна от стола и я вдигна на ръце, въпреки че тя се съпротивляваше. След това я сложи с едно движение на тезгяха.

— Не се противете… — измърмори той.

Тя отвори широко очи. Бяха като зелено езеро през зимата.

— Престанете… Ще се изгорите, глупак такъв! — извика тя.

— Няма, ако мирясаш най-сетне — каза той.

Той пъхна ръка под полите й, в цепката на долните й гащи, зад които се намираше онова, което търсеха неговите пръсти.

Тя нямаше възможност дори да се дръпне, ако не искаше да се пореже с някой от острите инструменти или да се опари на огъня. Той я държеше здраво с едната си ръка, а с другата галеше топлото, влажно място между нейните бедра. После проникна в нея.

Каква наслада да я вземе така, седнала на тезгяха. Страстта нахлу в главата му като тежко вино. Той задуши с устна протестиращите й вопли. А тя никога не беше изживявала толкова силен оргазъм.

— Кога ще ме дариш най-сетне с дете? — измърмори той до врата й.

Тя го отблъсна с вик на ужас.

— Пуснете ме…

Изкушението да я остави да падне върху горещата печка беше голямо, но той се овладя. Пусна я разочарован, дръпна полите й надолу, а панталона си нагоре. После изкуцука към вратата.

— Ще кажа на Джехан и на другите, че сте готова да потеглите.

Той нарочно си заоправя дрехите, докато прекосяваше двора, за да не остане никакво съмнение в случилото се преди малко в работилницата. Както се беше надявал, рицарите се захилиха многозначително. Беше нахлул като луд, а излизаше като безкрайно доволен съпруг. Колко добре действа понякога такова внезапно съвкупление!

Всъщност Нийл не се чувстваше по-добре от преди. Когато яхна коня, вече не си даде труда да се преструва пред хората си на благоразположен. Препусна навъсен през портата.

За малко да не забележи мъжа, който се туткаше на улицата. Певец, хванал струнния си инструмент под мишница. Но когато Нийл се озърна още веднъж, мъжът беше изчезнал безследно.

 

— Уелсците не могат да победят и само заради това, че си нямат крал, а само принцове… — обясни канцлерът. — При това толкова много, че никога няма да могат да се споразумеят. Оуен Гуинет, Рис Дшуварт, Кадуоладър… тримата седят с часове и се съветват дали могат да имат доверие в съюзниците си или не. Изглежда единственото, което знаят със сигурност, е, че Англия е техен враг!

— Милорд, понякога навярно и това е достатъчно — каза глас откъм долния край на масата.

— Само Всевишният знае… трябваха ни години, за да ги държим сега в покорство — забеляза управителят на имотите на канцлера.

Бодри Торъл стоеше зад стола на Нийл. Сега той се наведе напред и му прошепна нещо на ухото. Господарят на крепостта го отпъди нетърпеливо с ръка.

— Уелсците не могат да бъдат покорени, още по-малко победени — изръмжа Нийл. — Ако в Лондон мислят така, допускат голяма грешка.

— Е, Морлекс, естествено всички разбрахме какви лоши шеги ви е изиграл Кадуоладър… дори ви бил подпалил крепостта — каза управителят и добави със смях: — Това е могло, разбира се, да се случи само защото късметът е бил на негова страна. Не ще и дума, че следващия път вие ще сте по-добре подготвени, още повече, че външните стени отново са вдигнати…

— Джъстин…

— Не, няма да мълча. Искам само да обърна внимание на това, че нашият високоблагороден владетел вече се е сражавал в този край още когато е имал жълто около устата, та не му е било трудно да разбие уелсците.

— Банастър, не е честно да упреквате Морлекс в каквото и да било, защото вината наистина не е негова. Той от самото начало нямаше достатъчно хора, за да брани крепостта.

Един от личните му слуги сервира на Бекет доставена от Лондон желирана змиорка.

— Нашият многоуважаван лорд Фицджулиън винаги е бил един от военачалниците на принц Хенри през годините, за които споменахте. Неприязънта на Кадуоладър към Морлекс е свързана тъкмо с това.

— Милорд, кралят…

— … мрази бойните полета и кръвопролитията, Банастър. Известно е наистина на малцина, но той винаги предпочита преговорите и споровете пред грубите военни действия.

— Така е, касапниците той предпочита да предоставя на други — измърмори Нийл.

Никой не чу забележката му. Нийл погледна към жена си, седнала от другата страна на Бекет. Тя тъкмо си вземаше с пръсти парченце змиорка от блюдото, което й поднасяше един слуга. Беше толкова хубава със златното украшение, което блестеше в червената й коса.

Тя наистина беше най-красивата жена в залата. Нийл бе пийнал повече от обикновено, затова последната забележка му беше убегнала. Странно, но изведнъж изпита желание да остане насаме със съпругата си. Шумът в препълнената зала го нервираше, чувстваше се неудобно в копринените си дрехи, а испанските ботуши му бяха тесни. Колко хубаво щеше да е, да лежи сега с жена си в широкото легло и да се вслушва в пращенето на огъня.

Колко ли време щеше да им се наложи да търпят присъствието на канцлера, който още не беше издал истинската причина за престоя си тук, на уелската граница. Изтъкнатият от него претекст — защото явно ставаше дума именно за претекст — беше, че е дошъл да заповяда събарянето на издигнатите нелегално крепости, да съди и да назначи управителите на имоти, като представител на краля, който се намираше със съпругата си в Нормандия. Нийл не повярва, разбира се, на всичко това. Познаваше твърде добре Хенри и не се съмняваше, че зад това се крие нещо друго.

Нийл видя, че вече раздигат някои маси. Както всяка вечер, сега щяха да се появят певците на канцлера, за удоволствие на лондонските гости, които явно обичаха подобни развлечения. Певци, които правеха голямо впечатление на публиката, защото изпълняваха повече или по-малко смели текстове. Дори начинът им да се обличат се превръщаше в мода. Все повече такива певци прииждаха от Франция в Англия, където славата им ги предшестваше.

Техните изпълнения, изглежда, много забавляваха свитата на канцлера. За разлика от нея рицарите от Морлекс по-скоро се отегчаваха. Под претекст да задоволят естествените си нужди, те се изнизаха един след друг навън. Нийл знаеше, че няма да се върнат.

Двамата певци седнаха на столове и почнаха да си настройват инструментите. Нийл ги гледаше замислено.

Торъл беше му прошепнал преди малко, че отвън, във външния двор, го чака делегация от Уичърли, беше му казал и какво искат от него.

Тази година всички селяни помагаха заедно при сенокоса. Всяка община избираше кого да прати. Навярно затова работата вървеше толкова добре и много рядко възникваха кавги. Да, но посещението на Бекет беше объркало всичко. Неговите рицари и слуги не само изкупуваха всички запаси, те наемаха хора, които да им готвят в крепостта и да им сервират. Резултатът беше, че не успяха да приберат сеното.

За това искаха да поговорят с него хората от Уичърли. Те трябваше отдавна да са свършили сенокоса, за да се погрижат за вече узрялото жито. Времето си беше обичайното за този месец. Горещини и бури се следваха едни след други. Някои ниви вече бяха съсипани от силни дъждове. Уичърли беше разположен в северната част на неговите владения. Дойдеше ли още една буря, хората там нямаше да приберат необходимото им сено.

Докато селяните се притесняваха за реколтата, канцлерът на краля и свитата му се развличаха с конни състезания, лов, игра на зарове, през времето, когато не седяха на неговата трапеза и не се радваха на безкрайните си празници.

— Моля да ме извините, милорд — обърна се Нийл към Бекет, — но трябва да се погрижа за нещо неотложно. Чувствайте се като у дома си. За съпругата ми ще е удоволствие да ме замества, докато отсъствам.

Той поне се надяваше да е така. Можеше да направи за него поне това.

Нийл прекоси затревения двор, където бяха спрели каруците на градинарите. Мъжете от Уичърли бяха застанали под стряхата на конюшнята, за да са поне донякъде на сянка. Лицата им бяха загрубели от работата на открито и дори босите крака под дългите конопени ризи бяха почернели от слънцето.

Щом го видяха, че идва, всички скочиха. Изглежда не бяха очаквали той да се отзове на молбата им.

Беше откъсвал ден след ден тези мъже от работата им, защото му трябваха тук, в крепостта, защото толкова държеше да възстанови всичко.

— Дойдохме да поприказваме за сенокоса — каза един от мъжете.

— Две мои момчета работят тук, в крепостта. Сам няма да се оправя да прибера сеното — оплака се белокос селянин.

— Как се казвате?

— Аз съм малкият Рис, а той е Гуерн. Старците казват, че пак ще има бури, а ние вече загубихме толкова много сено.

Нийл изгледа мъжете. Някои сведоха очи, но повечето срещнаха смело погледа му.

— Щом времето е толкова непостоянно и ви остава много малко време за сенокоса, трябва да се помолите на богинята на късмета. Освен това и да използвате един трик на опитните войници — каза Нийл.

— И какъв е този трик? — попита най-сетне някой, нарушавайки мълчанието.

— Трябва да определите с жребий реда, по който ще жънете нивята.

Като видя смаяните им лица, той едва се сдържа да не се разсмее.

— Мислех, че трябва да се отречем от езичеството — измърмори един от мъжете.

— Че защо? — намеси се друг. — Така е по-справедливо, отколкото да жънем най-напред нивите на господаря.

— Вярно е — обади се и беловласият. — За Уичърли е във всеки случай по-добре да се довери на късмета. Нали иначе сме все последни на ред. Но трябва да си приберем мъжете, които работят на гостите ви в крепостта.

— Ще се погрижа, свечери ли се, те да напуснат крепостта — каза Нийл, за когото това решение беше дори приятно. Може пък да успее по този начин да разкара канцлера.

— Милорд! — каза с благодарност едрият белокос мъж, а останалите го подкрепиха с одобрителни възгласи.

Нийл си тръгна, преди те да успеят да паднат на колене.

— Не забравяйте да се помолите и на Светата Дева да не праща дъжд, преди да сте прибрали сеното — добави той и се върна в залата.

Един от певците беше висок и строен, обут с украсен със скъпоценни камъни панталон. Друг, малко по-нисък, носеше пелерина с качулка, от която лицето му не можеше да се види добре.

Ако се съди по силните ръкопляскания и смеха, слушателите бяха във възторг от изпълнението и на двамата. Емелин ръкопляскаше и тя, но само от учтивост, защото не беше разбрала нито дума. Бекет се наведе към нея и докосна леко ръката й с показалеца си.

— Онова, което чухте току-що, беше изпълнено на провансалски и на северно френски. В нашите уши звучи твърде странно, нали? — засмя се той.

Емелин отпи от виното. Тук, на границата с Уелс, бяха свикнали най-вече с певци, които възпяват кървави битки и чутовни победи. За разлика от тях провансалските трубадури пееха най-често за любов и как влюбени рицари служат на омъжена и затова непостижима дама, с думите на тези песни те разкриваха на избраницата си своя копнеж и свенливата си страст.

Емелин отмести чинията с желираната змиорка.

— Това е Жерве Русел — каза канцлерът и посочи дългокракия певец, — той е любимецът на нашата кралица Елинор. Но той не може, разбира се, да се мери с Бернар дьо Вентадур, трубадурът на хубавата Елинор, когато още е била френска кралица. За вас ще бъде може би интересно, да научите, че въпреки красивото си име, той не е бил благородник, майка му е била, доколкото зная, проста готвачка… но нали талантът на поета не зависи от принадлежността към определено съсловие… човек или го има, или го няма…

Емелин го слушаше разсеяно. Дългокракият певец тъкмо пееше за любовта на един рицар към лейди Олуин, която жестокият й съпруг затворил в една кула.

Въпреки че канцлерът и свитата му бяха вече от седмици тук, тя все още се изненадваше колко много обичат тези хора слуховете и клюките. Беше чувала, че при двора на краля било още по-зле.

Като вдовица, майка и член на златарската гилдия тя беше всичко друго, само не и наивна.

Въпреки това направо не проумяваше историите, които нейните гости разказваха за Хенри Втори. Според тях бил не по-малък женкар от своя дядо Хенри Първи, който много се хвалел, че е създал повече копелета от който и да било друг мъж в Англия.

Неговата дъщеря Матилда, майката на сегашния владетел, се омъжила най-напред за краля на Светата Римска империя, а след това, вече трийсетгодишна, за едва седемнайсетгодишния красив херцог Анжу, чийто най-малък син беше сега крал на Англия. Лошата слава на херцозите Анжу беше стигнала чак до Уелс и до Англия. За един от техните предци, Фълк Нера Черния, се знаеше, че се оженил за хубавата Мелузина, за която свещениците твърдяха, че била щерка на самия сатана. След като родила децата си, тя се превърнала насред църквата, пред очите на всички присъстващи в прилеп и отлетяла направо за пъкъла.

За кралица Елинор и нейното семейство в Аквитания също се разказваха какви ли не истории. Нейният дядо, херцог Вилхелм Аквитански, е бил безпощаден боец и кръстоносец, добър певец и поет. Той изнасилил жената на съсед — херцог, направил я своя любовница и я затворил в една кула. Бащата на Елинор, херцог Вилхелм Десети бил отлъчван няколко пъти от църквата, защото ограбвал манастири. Самата кралица предизвикала скандал, развеждайки се с първия си съпруг, френския крал Луи, за да се омъжи малко по-късно за единайсет години по-младия Хенри Анжу.

— Вентадур, красивият трубадур на кралицата, наистина го прекали — чу Емелин да казва канцлерът. — Крал Луи наказал младия обожател на своята съпруга… не помня вече как именно… доколкото зная, той вече никога не се завърнал във Франция.

Бекет изръкопляска на покланящия се певец. Емелин се беше загледала замислено пред себе си. Историите, които Бекет й беше разказал за краля и кралицата, й напомниха за собствения й грях. Въпреки че беше още омъжена, тя позволи на чужд мъж да й направи дете, а сега, каква ирония на съдбата, той бе станал неин съпруг.

Видя, че Фицджулиън се връща и заема отново мястото си на трапезата. Слънцето вече беше залязло и слугите внесоха свещи и фенери.

Рано или късно щеше да й се наложи да разкаже на съпруга си, че е откраднала златото, предназначено за принц Кадоуладър. Потрепери при мисълта как щеше да възприеме той новината.

Често мислеше за сина си, за когото дори не знаеше дали е добре. Кога най-сетне ще й бъде позволено да го прегърне отново?

Мъжът й си говореше сега с управителя на имотите на канцлера. Тя се взря на светлината на свещите в рязко очертания му профил, огромните му ръце, с които силно жестикулираше, подчертавайки казаното.

Беше готова да се хвърли в краката му, ако можеше да се надява, че ще смекчи така сърцето му. Но добре знаеше, че не е в състояние да стори абсолютно нищо, за да й върнат детето. Онова, което се беше случило преди години, го караше да я смята за развратно чудовище.

Двамата трубадури се покланяха и благодаряха на възторжено ръкопляскащата публика. При това качулката на по-ниския се плъзна леко назад.

Емелин се втренчи ужасена в него. Веднага разбра, че той нарочно й се е разкрил. С мъка накара зъбите си да престанат да тракат, защото сега контрабандистът на злато я погледна право в очите.