Кони Мейсън
Съблазнена от един женкар (12)

11

Каретата спря малко след къщата й на Маунт Стрийт. Тя слезе на тротоара без ничия помощ. Бени я хвана за лакътя и изръмжа предупредително:

— Не се мъчи да шикалкавиш. Ще бъда тук и ще те чакам да се върнеш. Ако много се забавиш, ще вляза да те търся.

Фийби издърпа ръката си.

— Не се тревожете. Няма да изоставя баща си. Само гледайте с Уотс да изпълните вашата част от сделката.

Тя се отправи бързо към къщата си, осъзнавайки, че ще предаде и Рам, и страната си. Но нямаше друг изход. Не можеше да позволи баща й да стане залог в тази опасна игра.

Предната порта изскърца предупредително, когато тя я отвори. Влезе и спря рязко. О, божичко, беше забравила! Мъжът, който се навърташе до предните стъпала, застана нащрек, в предизвикателна поза. Фийби веднага разбра кой е той. Защо беше забравила, че Рам нае полицаи да наглеждат къщата?

Залепвайки усмивка на лицето си, тя се принуди да се отпусне и се приближи към полицая.

— Добър ден. Доволна съм да видя, че следвате нарежданията на съпруга ми.

Думите й като че ли не успокоиха особено много подозренията на мъжа.

— На съпруга ви ли?

— Граф Бракстън. Аз съм лейди Бракстън.

Полицаят свали шапка.

— Аз съм Слотър, госпожо. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Не, благодаря. Дойдох да взема някои лични неща, които останаха тук.

Слотър погледна зад нея.

— Лорд Бракстън с вас ли е?

Мислейки бързо, Фийби отвърна:

— Не, дойдох сама. Съпругът ми има други ангажименти.

Тъмните вежди на Слотър се вдигнаха рязко нагоре.

— Как влязохте тук? Не чух кола да спира пред къщата.

— Да не би да поставяте под съмнение думите ми, господин Слотър?

Полицаят веднага омекна.

— Простете, милейди. Не исках да проявявам неуважение. Просто се опитвам да си върша работата.

Отстъпи, за да я пропусне да мине.

Фийби трябваше да стегне треперещите си крака, докато минаваше покрай полицая. Обърна се веднъж, преди да влезе в къщата, и го видя да я гледа озадачено. После бързо затвори вратата зад себе си, облягайки се на нея, за да успокои нервите си. Не биваше да припада точно сега.

Щом вратата се затвори, друг мъж излезе иззад китка храсти до предната порта.

— Чу ли, Ейкърс? — запита Слотър. Ейкърс кимна. — Какво разбра от това?

— Нещо не е наред — отвърна Ейкърс. — Най-добре да съобщим на лорд Бракстън и той да решава.

— Ще доведа негова светлост — каза Слотър. — Ако лейди Бракстън се опита да си тръгне, задръж я, докато той не пристигне.

Фийби прекара няколко минути да броди от стая в стая. Всичко беше точно така, както го беше оставила, когато Рам я беше завел в къщата си, с изключение на слоя прах, който покриваше мебелите. Влезе в кабинета, премигвайки при вида на празните лавици. Знаеше, че предметите са на безопасно място в музея, но й липсваха.

Концентрирайки се върху мисията си, Фийби се качи горе. Когато погледна в стаята си, споменът как с Рам се бяха любили в това легло драснаха по ръбовете на паметта й. След днешния ден той никога нямаше да я погледне със страст и възхищение. Щом баща й бъде в безопасност, ще каже на Рам какво е направила. Поне това му дължеше. Не знаеше как ще понесе неговото неодобрение, но някак си щеше да оцелее.

Пропъждайки тези обезсърчаващи мисли от главата си, Фийби затвори вратата пред спомените от спалнята си и продължи към стаята, която беше запазила за баща си.

Спомни си, че беше разопаковала несесера за бръснене на баща си, но не беше сигурна къде го е сложила. Умивалникът беше най-логичното място и тя погледна най-напред там. Намери бръснача и ремъка за точене, но не и легенчето. Прерови стаята щателно, отвори всички чекмеджета и надникна вътре. Не се тревожеше, че Бени ще дойде да я търси, защото се чувстваше сигурна, че той ще се държи на разстояние, щом забележи полицая.

Когато не намери в чекмеджетата легенчето за бръснене, Фийби мина към гардеробната. Веднага забеляза легенчето. Стоеше на полицата заедно с други лични вещи. Облекчение се разля из тялото й, когато притисна скъпоценното легенче до гърдите си. След като нервите й се успокоиха, тя извади четката и погледна вътре. Не видя нищо друго, освен вкоравен сапун.

Усмихна се на досетливостта на баща си. На никого нямаше да му хрумне да търси ценния предмет под сапуна. Тя обаче искаше да се убеди, че амулетът е там, където се предполагаше да бъде, преди да се върне в каретата. Занесе легенчето долу в кухнята, възнамерявайки да разрови сапуна с нож.

 

Междувременно, след като се върна у дома, Рам се заразхожда из кабинета в мрачно настроение. Къде можеше да е Фийби? Рано тази сутрин беше пратил полицаите по следите й и чакаше доклада им. Беше пратил да повикат Люк, защото ако имаше нужда от приятел, то беше точно сега.

На вратата се почука дискретно.

— Влез — изръмжа Рам.

Портър застана на вратата.

— Лорд Уестмор е тук, милорд.

Люк мина покрай иконома и спря рязко, когато видя изражението на лицето на Рам.

— Господи, какво е станало?

— Мисля, че Фийби е била отвлечена от хората, които са отвлекли и баща й.

— Гръм и мълнии! Откога я няма?

— Изчезна вчера. Не съм на себе си, Уестмор. Ако пипна копелето, дето го е направило, ще го убия.

— Успокой се, Бракстън. Ако помислиш, ще разбереш, че похитителите на Фийби не мислят да я убиват. Иначе сър Андрю вече щеше да бъде мъртъв. Те искат амулета.

— Не е у Фийби. И у сър Андрю не е.

— Сигурен ли си?

— За Фийби да. За Томпсън вярвам на думата на Фийби.

— С какво мога да ти помогна?

— Чакам полицаите, които наех, да дойдат да ми докладват. Не знам откъде да започна да търся, Люк, и това ме убива.

— Тя не ти е безразлична нали?

— Господ знае, че се опитвам да не е така. Има основание да я ненавиждам и да не й вярвам, но не мога. Дейвид Филипс е отговорен за това, което се случи между нас. Аз…

Вратата се отвори.

— Простете, милорд, но един полицай дойде и помислих, че ще искате да го видите незабавно.

— Да, да, доведи го.

Портър се отмести и пропусна покрай себе си един нисък мъж с незабележителна външност.

— Научихте ли нещо, Маркли? — запита Рам без никакво предисловие.

— Забелязах кочияша, който взе съпругата ви и я откара.

Рам се намръщи. Ако Фийби беше наела файтон, значи не е била отвлечена. Това нямаше никакъв смисъл.

— Къде я откара файтонът?

— В Хайд Парк, милорд. Но изведнъж загубихме следите й. Сякаш изчезна от лицето на земята.

— Сигурен ли сте?

— Да. Пуснах всички хора, с които разполагам, но никой не ми донесе никаква следа, след като лейди Бракстън е била оставена при Хайд Парк.

Люк тръгна към вратата.

— Ще огледам парка, Рам. Някой трябва да я е виждал.

— Хората ми да продължават ли да търсят? — запита Маркли.

— Да, да, разбира се. Някой трябва да е видял нещо. Колкото и да струва, искам съпругата ми да се намери.

Маркли кимна и се оттегли. Рам се приближи към бюфета и си сипа едно голямо бренди. Надигна чашата с треперещи ръце и я изпи, без да усеща вкуса на брендито. Как можа да позволи това да се случи с Фийби, когато се беше заклел да я защитава? Как мога да се случи?

— Милорд, някой…

Думите на Портър бяха рязко прекъснати, когато един мъж нахлу в стаята.

— Слотър, да не би нещо да не е наред в къщата?

— Не съм сигурен, милорд, но с Ейкърс помислихме, че вие би трябвало да го узнаете.

— Какво да узная? Казвай, човече.

— Лейди Бракстън е в къщата на Маунт Стрийт. Каза, че дошла да си вземе някои лични вещи, които забравила, но нещо не ми се стори достоверно. Дойдох колкото можах по-бързо.

— Портър, докарай коня ми! — извика Рам. — Съпругата ми каза ли какво търси в къщата? — запита той подтичващия до него Слотър.

— Не. Не говорих много с нея, нищо не я питах. Помислих, че ще е благоразумно да дойда тук възможно най-бързо.

— Направили сте точно каквото трябва, Слотър. Ще има добра награда за вас и Ейкърс. Съпругата ми я няма от вчера.

 

Фийби сложи легенчето на една висока полица заедно с няколко чинии и отиде към чекмеджето, където стояха ножовете. Затърси някакъв нож, когато чу предната врата да се отваря и да се затваря, долови и приближаващи се стъпки. Бени беше казал, че ще дойде да я търси, ако се забави, но тя се съмняваше, че ще рискува среща с полицая. По-вероятно беше да е Слотър.

Беше сбъркала. Сърцето й едва не спря, когато кухненската врата се отвори и Рам влетя вътре. Един поглед към свирепото му изражение беше достатъчен да я накара да се разтрепери от страх.

— Къде беше? — изрева той. — Изкара ми ума. Никакви лъжи, Фийби. Само истината този път.

— Аз… аз… — Думите не идваха. Какво да каже? Да му каже истинската си цел — не, в никакъв случай. Той щеше да изпълни дълга си към страната, да върне амулета на правителството, а баща й щеше да умре.

— През цялото време си знаела къде е амулетът, нали? Дойде да го вземеш.

— Не, аз… аз…

Пробождайки я с корав поглед, той повтори:

— Къде беше?

— Не мога да ти кажа.

— Дай ми амулета; знам, че е у тебе.

Отчаянието накара гласа й да затрепери.

— Не мога, Рам. Не… не е у мене.

Езикът й се препъна в лъжата, но тя устоя пред неумолимия гняв на Рам.

— Лъжи! Само лъжи! Трябваше да знам, че леопардът не мени петната си. Нека предположа къде си била. А ти, заговорничила си с онези, които искат амулета за лично облагодетелстване.

— Не е вярно!

— Кое е вярно тогава? Знам, че ти е била доставена бележка. От кого беше?

Фийби не можеше да рискува да каже истината; може би полуистината щеше да свърши работа.

— Беше от похитителите на татко. Предложиха да ме заведат при него.

Рам изсумтя невярващо.

— Защо ще го правят?

Фийби вдигна рамене.

— Не съм сигурна. Може би, за да докажат, че е жив.

— Жив ли е?

— Да, но е много болен от малария и има нужда от медицински грижи.

— И после те пуснаха, така ли? — изрече той с язвителна подигравка. — Защо не ми се обади, че си тук? На глупак ли приличам? Ти и баща ти сте сключили сделка с онези, които искат амулета, и си дошла да го вземеш. Ще го кажа още веднъж, Фийби. Дай ми амулета.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не мога да дам нещо, което не е у мене.

Рам изпръхтя невярващо.

— Много добре, нека да е по твоему. Кажи ми къде да намеря баща ти и обещавам, че няма да му се случи нищо лошо.

— Не мога.

Пръстите му се впиха в раменете й.

— Можеш и ще го направиш.

— Не разбираш! Бях с вързани очи. Няма представа къде ме отведоха.

Той изви очи нагоре.

— Защо ли не ти вярвам?

Сърцето й падна в петите. Ако искаше да опази живота на баща си, нямаше друг избор, освен да излъже мъжа, когото никога не беше престанала да обича. Хвърли бегъл поглед към легенчето за бръснене, стоящо най-невинно на полицата, и потисна един разочарован стон. Беше толкова близо. Ако Рам не се беше натъкнал на нея, амулетът вече щеше да пътува към Уотс и неговия работодател. И баща й щеше да бъде свободен.

— Нали разбираш, че ще заповядам къщата да бъде основно претърсена — осведоми я Рам.

Кратко кимване беше всичко, с което Фийби успя да реагира. Нарочно не поглеждаше към легенчето. Изглеждаше толкова невинно, че тя се съмняваше, че някой ще заподозре, че вътре има нещо ценно.

— Слотър! — извика Рам. Полицаят се появи веднага.

— Да, милорд.

— Искам къщата да бъде претърсена основно. Наеми колкото хора са необходими; нищо не бива да остане неогледано.

— Какво търсим?

Рам се обърна към Фийби.

— Опиши му го.

Тя се поколеба само за миг.

— Златен амулет във формата на звезда с голям рубин в средата. Много стар и много ценен.

— Ако е тук, ще го намерим — изрече уверено Слотър.

Фийби се замоли дано не го намерят. Стига Рам да не я заключеше, тя щеше да вземе амулета и да се моли похитителите на баща й да се свържат пак с нея.

— Тръгваме — каза Рам, след като Слотър се отдръпна.

— Къде отиваме?

— У дома. Няма да имаш възможност пак да предадеш нито мене, нито страната си.

— Здравейте! Какво става?

Гласът на Дейвид Филипс се чу откъм входа.

— Трябваше да се досетя, че сте замесен — нападна го Рам.

— Замесен в какво? — запита невинно Дейвид. — Минавах оттук и забелязах суматохата.

Фийби искаше да се втурне към Дейвид и да го помоли за помощ, но нещо в изражението на Рам я спря.

— Да не би да искате да кажете, че не сте знаели, че Фийби я нямаше?

Очите на Дейвид се разшириха.

— Че я е нямало ли? Добре ли си, Фийби? Какво стана?

— Видях се с татко. Той е болен.

— Видяла си се с него ли? Къде е?

— Не знам. Бях с вързани очи и нямам представа къде ме отведоха.

— Той каза ли къде е амулетът?

Фийби искаше да каже на Дейвид всичко, но не и пред Рам.

— Татко не го е откраднал. Това поне беше истина.

— Извинете ни, Филипс — каза Рам. — Тъкмо тръгвахме.

Фийби зърна кратък проблясък на гняв в очите на Дейвид, но той угасна толкова бързо, че й се стори, че се е заблудила.

— Мога ли да те посетя, Фийби? Има някои неща около изчезването на баща ти, които трябва да обсъдя с тебе.

— Не! — отговори Рам, изпреварвайки думите на Фийби. — Тя няма скоро да приема посетители.

— Защо й се сърдите? — запита Дейвид.

Гняв беше слаба дума за това, което изпитваше Рам. Страх, отвращение, разочарование, гняв, болка… всичко това и още нещо бушуваше у него. Фийби беше унищожила една връзка, която с времето можеше да се превърне в основа на здрав брак. Чувствата му към съпругата му бяха започнали да се връщат, но тя отново беше предала доверието му. Нямаше ли сърце тази жена? Не, нямаше, защото алчността беше го погълнала още отдавна. Очевидно Фийби и баща й искаха амулета заради богатството, което би им донесъл.

— Нека просто да кажем, че не мога да й вярвам — каза Рам. — Исках да я закрилям, но явно тя няма нужда от закрила.

— Пуснете я — рече разпалено Дейвид — Аз ще се грижа за нея.

Предложението на Филипс не направи нищо, за да уталожи гнева на Рам. Той можеше да е бил неин любовник, но Рам се закле, че този мъж никога повече няма да я има в леглото си.

— Фийби идва у дома с мене — изръмжа Рам, избутвайки я навън.

— Нямам ли думата по този въпрос? — запита тя, отказвайки да помръдне.

— Не — възрази решително Рам. — Ще правиш каквото ти казвам, докато не решиш да ми кажеш истината. — Погледна към Филипс, разбра, че той нарочно не си тръгва, и го побутна към вратата. — Нямате причина да бъдете тук, Филипс. Слотър ще ви изпрати.

Слотър, който се навърташе наблизо, се появи веднага.

— Държа го под око, милорд. Не знам как е минал покрай мене. — Изгледа строго Филипс. — Ако обичате, последвайте ме, сър. Ще ви изпратя.

Филипс мина пред Слотър и погледна още веднъж през рамо, за да изпрати окуражаваща усмивка на Фийби.

— Почти ти повярвах, когато ми каза, че Филипс не ти е бил любовник — измърмори Рам, поклащайки глава. — Очевидно си пълна с лъжи. Вече не знам на какво да вярвам.

Хвана я за ръката, поведе я през къщата и я изведе през предната порта.

— Откъде разбра, че съм тук? — запита Фийби.

— Слотър помислил, че идването ти тук е странно, и ми го докладва. Дойдох веднага щом го разбрах.

Точно бяха излезли от портата, когато Рам я хвана над лакътя.

— Кой е този?

— За кого говориш? — запита Фийби с престорена невинност.

— Този мъж, който се отдалечава от нас. Виждам само гърба му, но трябва да се е навъртал наблизо. Качва се в каретата, която стои по-надолу на улицата, и заминава.

Фийби вдигна рамене.

— Какво те кара да смяташ, че изглежда подозрителен? Може да е бил на гости тук наблизо.

Рам не мислеше така, но реши да не задълбава в темата. Знаеше, че Фийби не е изрекла и една вярна дума, откакто я беше намерил днес, така че защо да очаква истината от нея точно сега?

— Трябва да яздим заедно — каза той, докато настаняваше Фийби на седлото и се качваше зад нея. — Но не допускай грешка, Фийби, ще ми кажеш истината рано или късно. Няма да приема нищо по-малко от това.

 

Мъжът, нахлупил качулката на наметалото си, влезе в къщичката в мрачно настроение. Нахвърли се върху Уотс и Бени още в мига, когато ги видя.

— Глупаци! Не можете ли да свършите една работа както трябва? Защо не се отървахте от полицаите предварително?

— Не знаехме, че са там, а жената не сметна за нужно да ни каже — обясни Уотс. — Не ни обвинявайте.

— Какво искате да направим сега? — запита Бени. — Може би да упражним натиск върху стареца.

— Как е Томпсън?

— Пак така — отвърна Уотс.

— Разбира ли се нещо от дрънканиците му?

Уотс вдигна рамене.

— Не повече от обичайното. Спи много.

— Трябва да приложим повече сила. Той трябва да ни заведе до амулета. Дъщеря му сега не ни е от полза. Бракстън сигурно няма да я изпуска от очи. Проклятие! Всичко се обърка. Кой да помисли, че старецът ще излезе толкова упорит?

— Искате да го изтезавам ли? — запита с готовност Уотс.

Другият направи гримаса.

— Мъченията не дават резултат. Дъртият сигурно няма да издържи. Трябва да го преместим другаде. Дъщеря му е умна, може да си спомни нещо за това място и да каже на Бракстън. Ще ви известя веднага щом намеря безопасно място, където да отведем Томпсън. В това време вие се опитайте пак да го разпитате. Знаете къде да ме намерите, ако научите нещо.

 

Фийби се чувстваше така, сякаш светът й се разпадаше под нея. Рам се отнасяше с нея като с непозната. Със студена вежливост я беше изпратил до стаята й, а после я беше оставил там да се пържи в собствения си сос. Нейното нежелание да каже истината не й беше спечелило нищо друго, освен презрението му. За съжаление, това, че беше предала Рам, не беше помогнало на баща й, защото не беше успяла да прибере амулета. Какво щеше да прави сега?

Копнееше да се довери на Рам, но нямаше голяма вероятност признанието да помогне на баща й. Беше предала и него, и Рам. Трябваше да се върне в къщата и да вземе амулета колкото може по-скоро. Беше видяла Бени да се връща при Уотс и сега техният работодател сигурно вече знаеше, че планът му е пропаднал. Баща й щеше ли да пострада заради провала й?

Безутешните й мисли се пръснаха, когато Рам влезе в стаята и затръшна вратата зад себе си. Пулсът й се ускори. Напрежение овладя крайниците й, но тя не помръдна от мястото си. Не беше страхливка.

— Какво ще правиш с мене?

— Нищо, стига да ми кажеш истината. — Той й хвърли свиреп поглед. — Знаеш ли изобщо какво означава тази дума?

— Разбира се, че знам.

Рам извъртя очи на горе.

— Да започнем от самото начало. Къде беше снощи?

— Казах ти. При баща си.

— Дотук добре. Какво е направил с амулета?

— Не го е откраднал.

— Фийби, губя търпение. Не това те питах.

Устните й се стегнаха в упорита права линия.

— Питай ме нещо друго.

— Филипс участва ли?

Тя го изгледа озадачено.

— Защо мислиш така? Дейвид със сигурност няма нищо общо с това.

Той посегна към нея и я стисна в желязна хватка.

— Какво правеше в къщата на Маунт Стрийт?

— Прибирах някои лични вещи, които бях оставила там.

— Проклета да си! Защо не ми съобщи, че си добре? Имаш ли представа колко се разтревожих?

Фийби се сепна от нотката на отчаяние в гласа му. Звучеше така, сякаш Рам наистина се интересува от нея, но й беше трудно да повярва такова нещо.

— Съжалявам.

— „Съжалявам“ не е достатъчно, Фийби — изрече той пресипнало. — Простата истина е всичко, което искам да узная.

Фийби се взря в него. Би ли посмяла? Може би беше възможно да му каже някои истини, да му даде достатъчно, за да й вярва, поне толкова, че да не я държи затворена.

— Чакам, Фийби.

— Какво ще ми направиш, ако не кажа нищо? Ще ме набиеш ли? Ще ме предадеш на властите ли? Какво, Рам?

— Надявам се да бъдеш достатъчно разумна, за да не се наложи да прибягна до някоя от тези възможности.

Тя захапа долната си устна. Разкъсваше се, искаше Рам да й вярва, но се страхуваше от последиците, ако решеше да му се довери. Само да беше тук Дейвид да я посъветва. Той щеше да я разбере.

— Отговори ми само на един въпрос, Рам — каза тя. — Докъде би стигнал, за да спасиш човек, когото обичаш?

— Това не е честно.

— Съвсем честно е.

— Надявах се да ми вярваш достатъчно, за да ми позволиш да ти помогна.

— Ако имаше амулета, щеше ли да го върнеш на законните му собственици, дори ако това означава смъртта на човек, когото обичаш?

Той се поколеба само за миг.

— Това ще бъде правилното.

— Не и ако означава да загубя баща си. Сега разбираш ли?

— Винаги съм те разбирал, Фийби, но съм лоялен на страната си.

Тя отказа да го погледне.

— Знам. Точно както знам, че не мога да пожертвам татко заради една дрънкулка.

— Много ценна дрънкулка, Фийби. Заложени са международни отношения. Кажи ми къде да намеря баща ти и ще се погрижа за всичко.

— Не знам. Бях с вързани очи.

— Какво си спомняш? Какви миризми или звуци си спомняш?

Фийби се зарови в мозъка си за отговори. Рам можеше ли наистина да спаси баща й? Ако такова нещо беше възможно, нямаше да има основание да го лъже.

— Спомням си, че минахме по един мост, когато излязохме от града — каза тя. — Пътувахме около един час, после свихме рязко надясно по един изровен път.

— Друго?

— Епинг — изрече тя с възбуден глас. — Видях пътен знак. Къщичката, където държат баща ми, е близо до село Епинг.

— Ако обещая да върна баща ти жив и невредим, ще ми се довериш ли? Ще ми кажеш ли къде да намеря амулета?

Тя отчаяно искаше да постъпи така, но помисли, че е най-добре да прояви предпазливост. Рам не можеше да гарантира безопасността на баща й. Само тя можеше да го направи. Животът на баща й зависеше от това, да задържи амулета далече от правителството.

— Не мога, Рам. Не искай това от мене.

— Помисли малко. Докато похитителите на баща ти не бъдат изправени пред правосъдието, животът ти е в опасност. Имаш информация, която им е необходима, и няма да спрат пред нищо, за да я получат. Не ми оставяш друг избор, освен да те заключа в къщата.

— Това, което искат, не е у мене — запротестира Фийби. Божичко, ситуацията ставаше все по-заплетена с всяка изминала минута.

— Но знаеш къде може да бъде намерено.

Фийби започна да се бори със съвестта си, но не намери сигурни отговори на своята дилема. Да остане затворена в къщата беше съкрушително развитие на събитията. Не можеше нито да получи съобщение от Уотс и неговия работодател, нито да прибере амулета. Една сълза се търкулна по бузата й.

Внезапно се озова в ръцете на Рам, заровила глава на гърдите му, неудържимо разплакана. Не беше искала това да се случи, но сълзите не искаха да спрат. Най-накрая усети, че той й говори с глас натежал от емоции.

— Проклета да си! Бях съкрушен, когато научих, че си изчезнала. Въображението ми се развихри, обвинявах се, че не съм успял да те защитя — изсмя се горчиво. — Изобщо не ми хрумна, че си тръгнала доброволно и че си заговорничила против мене. Въвлече ме в лъжите си още в деня, в който се видяхме.

Повдигна мокрото й от сълзи лице и се вгледа в очите й.

— Какво да правя с тебе, Фийби? Дори сега, като знам колко си ме лъгала, всичко, което искам, е да се любя с тебе.

Буцата в гърлото й стана още по-голяма. Тя преглътна мъчително и му отправи треперлива усмивка.

— Защо да не е редно?

— Ако се любя с тебе, това няма да промени нищо.

Може би, помисли тя, но не би направило нещата по-лоши, отколкото са сега. Сведе очи, страхувайки се, че Рам ще прочете мислите й и ще я презира заради тях. Но очевидно мислите му не се различаваха от нейните, защото ръцете му я обвиха още по-здраво, привличайки я плътно в прегръдките му.

— Господ да ми е на помощ, защото не мога да си помогна сам — изстена той и устата му плени нейната.

Сърцето му бушуваше, кръвта му препускаше, гореща и тежка, нетърпението го караше да примира от болка. Това не биваше да се случва, но тялото му като че ли имаше собствена воля. Зацелува я силно, езикът му проникваше в устата й в експлозия на безумна страст.

Беше толкова облекчен да я намери невредима, че му беше рудно да поддържа гнева си. Искаше да я разтърси така, че зъбите й да загракат, за я накара да обещае, че никога повече няма да го лъже, но въпреки яда някаква нишка на нещо първично и стихийно пречеше на темперамента му да излезе извън контрол. Сега го разпозна като жажда — жажда да се люби със съпругата си. Да я защитава от онези, които можеха да й навредят.

— Ти си моя, Фийби — изстена той срещу устните й. — Винаги си била моя. Никога не го забравяй. На никого другиго, само моя. Независимо колко далече ще избягаш, нищо няма да промени това.

Не можеше да се удържи. В мига, когато устата й омекна под неговата, загуби всякакъв контрол. Фийби можеше да не го обича, а беше сигурен, че и той не я обича, но със сигурност я желаеше и тя го желаеше.

Ръката му се плъзна между краката й, намирайки я през слоевете дрехи. Когато тя изстена в устата му, хълбоците й се притиснаха в неговите. Тялото му се вцепени от напрежение. По дяволите! Искаше нищо да няма между него и Фийби. Преглъщайки едно проклятие, той я обърна и започна да атакува копчетата на гърба й. Роклята й отлетя и тя застана пред него, облечена единствено в прозрачната си риза.

Той се опита да я вземе на ръце и да я отнесе в леглото, но Фийби поклати глава и се дръпна.

— Чакай. Наистина искам да се любя с тебе, но най-напред ми кажи дали това ще промени нещо. Би ли върнал амулета на правителството, ако го имаше?

Рам замря с предпазливо изражение.

— Любенето с тебе няма нищо общо с амулета или с лъжите, които ми наговори. Става дума за мен… за нас. Искам те, независимо от това, което си или не си направила.