Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 3
Нежна е нощта. Последният магнат. Писма - Оригинално заглавие
- Tender is the Night, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III
Съставител: Николай Попов
Американска. Първо и четвърто издание
Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева
Художник: Жеко Алексиев
Художник-редактор: Ада Митрани
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова
F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963
F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback
F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England
Литературна група — ХЛ
04/95366/72511/5557–182-86
Дадена за набор: юни 1986 г.
Подписана за печат: септември 1986 г.
Излязла от печат: декември 1986 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.
Издателски коли 28,98. УИК 29,73
Цена 4,03 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- —Добавяне
Седма глава
Беше късно следобед, когато те най-после решиха как трябва да постъпи Дик — да бъде много внимателен и същевременно да се отстрани. Когато тримата лекари накрая се изправиха, Дик погледна през прозореца — навън ръмеше, а някъде под дъжда Никол чакаше с нетърпение. Излезе, закопча горното копче на мушамата си, нахлупи шапката над очите си и я намери, застанала под козирката на главния вход.
— Знам едно ново място, където можем да отидем — каза тя. — Когато бях болна, не ми беше неприятно да седя вечерно време заедно с другите, разговорите им не ми правеха впечатление. Но сега, разбира се, гледам на тях като на болни и това е… това е…
— Скоро ще си отидете.
— Да, скоро. Сестра ми Бет, впрочем казват й винаги Бейби, идва след няколко седмици да ме отведе някъде; след това ще се върна тук да прекарам още един последен месец.
— Сестра ви по-голяма ли е?
— О, да, доста по-голяма, на двадесет и четири години и е същинска англичанка. Живее в Лондон заедно със сестрата на баща ми. Беше сгодена за един англичанин, но той загина — изобщо не съм го виждала.
Лицето й, гладко като слонова кост и позлатено от замъгления от дъжда залез, беше по-обещаващо от всякога; тя беше с високи скули, по-скоро бледа, отколкото трескава, и всичко това напомняше за чистокръвно жребче — създание, обещаващо не само преходна младост върху сивия фон на годините, а истинско развитие: това лице щеше да бъде хубаво и на средна възраст; щеше да бъде хубаво и на старини — личеше си от структурата му и от чистотата на чертите.
— Какво гледате?
— Помислих си, че всъщност ще бъдете щастлива.
— Дали? Но положението ми беше от лошо по-лошо — възрази тя изплашено.
Под навеса за дърва, където го отведе, тя сви крака и седна на обувките си за голф, после се загърна в шлифера си. Страните й бяха поруменели от влажния въздух. Отвърна на погледа му и съсредоточено го измери с очи: хубавата му горда стойка контрастираше с околната обстановка и с кривия дирек, на който се бе облегнал; лицето му бързо менеше изражението си: той неволно се усмихваше и гледаше присмехулно, а в следния миг си придаваше сериозен вид. Най-неизвестна за нея беше онази страна от характера му, която отговаряше на пълнокръвната му ирландска натура; тя се боеше от нея, но беше любопитна да я опознае — оттам идваше мъжествеността му; останалото — наслойка на възпитанието, учтивия поглед тя смяташе неинтересен, както повечето жени.
— Санаториумът се оказа полезен поне за езикова подготовка — каза Никол. — С двама от лекарите говорех френски, със сестрите на немски, с две от чистачките и една от пациентките нещо като италиански, а от друга пациентка научих доста испански думи.
— Това е хубаво.
Той се опитваше да си изработи определен начин на държане, но логиката не можеше да му подскаже точно какъв.
— Освен това слушах музика. Надявам се, не сте си помислили, че се интересувам единствено от танцови мелодии. Свиря всеки ден, а от няколко месеца ходя в Цюрих да слушам лекции по история на музиката. Понякога единствено това ме крепеше — музиката и рисуването.
Тя неочаквано се наведе и дръпна едно отпорило се парченце от подметката на обувката си, след това погледна нагоре към него:
— Бих искала да ви нарисувам, тъй както сте сега. Стана му тъжно — тя му говореше за заниманията си в очакване да я похвали.
— Завиждам ви. Поне засега нямам други интереси освен пряката си работа.
— О, за един мъж това е добре — отвърна тя бързо. — Но струва ми се, че едно момиче трябва да има поне повърхностни познания за редица неща, за да може да ги предаде на децата си.
— Сигурно сте права — каза Дик с преднамерено безразличие.
Никол замълча. Дик предпочиташе да говори тя, така щеше да му е по-лесно да играе ролята на неприятен събеседник, който разваля настроението, но тя мълчеше.
— Сега сте напълно добре — започна той. — Опитайте се да забравите миналото; не се преуморявайте, поне в продължение на година или година и нещо. Върнете се в Америка, ще ви въведат в обществото, ще се влюбите и ще бъдете щастлива.
— Не бих могла да се влюбя. — С разпраната си обувка тя откърти събраната като в пашкулче плесен от дебелия пън, на който бе седнала.
— Разбира се, че можете — настоя Дик. — Не тази година може би, но по-нататък, рано или късно… — След това грубо добави: — Ще водите съвсем нормален живот с пълна къща хубави деца. Самият факт, че можахте напълно да се възстановите на тази възраст, доказва, че притежавате голяма съпротивителна сила. Вие сте една нормална млада жена и ще продължите да живеете нормален живот дълго след като откарат всичките ви приятели в клиники за нервно болни.
Думите му бяха жестоки, той беше напомнил за положението й по доста груб начин и от израза на очите и разбра, че това я бе наранило.
— Знам, че още дълго време не ще бъде подходящо да се омъжвам за когото и да било — каза тя скромно.
Дик беше твърде разстроен, за да добави нещо. Той се загледа към нивите, опитвайки се да си възвърне грубата безцеремонност.
— Ще се оправите — всички ние вярваме в това. Доктор Грегъри е тъй горд с вас, че вероятно…
— Ненавиждам доктор Грегъри.
— Не трябва да го ненавиждате.
Светът на Никол бе рухнал на късчета, но това бе един крехък, едва-що създаден свят; под него продължаваха да се борят нейните чувства и инстинкти. Едва преди час тя чакаше пред входа и носеше надеждата си тъй открито като букетче цветя, забодено в корсажа… Искаше й се дрехите й да останат неомачкани заради него, копчетата добре закопчани, нарцисите да не повяхват, въздухът да бъде спокоен и ухаен.
— Хубаво ще бъде отново да се забавлявам — започна тя неуверено. Бе й хрумнала отчаяната мисъл да му каже колко е богата, в какви големи къщи е живяла, да го убеди, че представлява ценно имущество — за миг у нея се бе пробудила кръвта на дядо й Сид Уорън, търговеца на коне. Но тя устоя на изкушението, разбра, че с това може да провали всичко, и заключи този подтик с ключалката на викторианската сдържаност — макар че само собствениците боравят с ключове, а тя се чувствуваше бездомна, изпитваше само празнота и болка.
— Трябва да се върна в клиниката. Вече не вали. Дик тръгна до нея, чувствуваше, че тя е нещастна, и изпитваше желание да изпие дъждовните капки, които се стичаха по страните й.
— Имам някои нови плочи — каза тя. — Нямам търпение да ги пусна. Знаете ли…
След вечеря същия ден Дик реши, че е време да сложи край на цялата история; освен това искаше му се да тегли един здрав ритник на Франц, защото отчасти той го бе заплел в нея и го бе докарал до тези мъчителни преживявания. Почака известно време в преддверието. Очите му проследиха една барета — не беше баретата на Никол, мокра от чакането под дъжда, а барета, която покриваше един обръснат череп със следи от скорошна операция. Трескавите очи под баретата блуждаеха, спряха се върху Дик и човекът се приближи.
— Bonjour, Docteur[1].
— Bonjour, monsieur[2].
— Il fait beau temps[3].
— Oui, merveilleux[4].
— Vous etes ici maintenant[5]?
— Non, pour la journee seulement[6].
— Ah, bon. Allors — au revoir, monsieur.[7]
Радостен, че е успял да влезе в контакт с друг човек, нещастникът с баретата се отдалечи. Дик остана да чака. Отгоре слезе една сестра и се приближи до него.
— Мис Уорън ви моли да я извините, докторе. Иска да полегне. Днес предпочита да вечеря в стаята си.
Сестрата не се отдалечи веднага, може би очакваше от него да каже, че държането на мис Уорън е патологично.
— Да, разбирам. — Той преглътна и усети пулса на сърцето си. — Надявам се да се почувствува по-добре. Благодаря ви.
Беше объркан, стана му неприятно. Във всеки случай това го освобождаваше от ангажименти.
Остави една бележка за Франц, с която се извиняваше, че няма да дойде на вечеря, и тръгна през тревата към спирката.
Излезе на платформата: релсите отразяваха меката светлина на пролетната вечер, стъклата на автоматите за билети и цигари проблясваха и започна да му се струва, че станцията и болницата са на границата между центробежните и центростремителните сили. Тази мисъл го изплаши. Изпита облекчение, когато под обувките му отново закънтяха твърдите павета на цюрихските улици.
Очакваше Никол да му се обади на другия ден, но тя не се обади. Помисли си дали не е болна, позвъни в клиниката и се свърза с Франц.
— Вчера слезе за обед, днес също — каза Франц. — Изглеждаше малко разсеяна. Какво стана?
— Нищо особено — попе аз смятам, че мина без сътресения. Опитах се да се държа на разстояние, но струва ми се, че това не е достатъчно, за да промени отношението й, ако приемем, че тя е взела нещата по-сериозно.
Може би тщеславието му беше наранено от това, че не стана нужда да проявява милосърдие.
— Като имам предвид някои неща, които е казала на сестрата, склонен съм да мисля, че тя е разбрала.
— Хубаво.
— Това е най-доброто, което би могло да се случи. Не изглежда възбудена — само малко разсеяна.
— Добре тогава.
— Дик, ела пак да се видим, но скоро.