Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (6)

Шеста глава

Когато отново я видя, беше май. Обядваха в Цюрих и двамата се държаха резервирано като дипломати; здравият разум явно подсказваше, че той не трябва да се вижда с това момиче; все пак, когато от една съседна маса в нея впи очи някакъв непознат — мъжки поглед, обезпокояващ като ненанесен в картата на мореплавателя фар, — той го загледа сдържано, но заплашително, докато другият извърна глава.

— Обикновен зяпач — обясни й той весело. — Загледал се беше в дрехите ви. Защо имате толкова много дрехи?

— Сестра ми казва, че сме много богати — отвърна тя скромно. — Откакто баба ни почина.

— Простено ви е.

Беше достатъчно по-възрастен от Никол, за да гледа благосклонно на младежките й слабости и удоволствия — тя се бе спряла за миг пред огледалото във фоайето на ресторанта, за да може неподкупната амалгама да й върне нейния образ. Той се радваше, че тя протяга ръце към нови октави на живота, че осъзнава богатството и красотата си. Гледаше да й избие от главата всеки помисъл, че благодарение на него тя е възвърнала равновесието си — радваше се, че тя се опитва да изгради своето щастие и увереност в себе си независимо от него, трудното беше, че накрая Никол поставяше всичко това в краката му като дарове от жертвена амброзия и молитвена мирта.

Първата седмица на лятото завари Дик отново в Цюрих. Той бе подредил монографиите си и всичко написано в армията с намерение да ги преработи и издаде в една „Психология за психиатри“. Въпроса за издателя той смяташе за уреден; освен това бе влязъл във връзка с един беден студент, който щеше да оглади стиловите му грешки на немски. Според Франц това беше прибързана работа, но веднъж, докато обядваха, Дик му обясни, че безпретенциозността на избраната тема е обезоръжаваща.

— Това са неща, които никога няма да знам тъй добре, както сега — настоя той. — Подозирам, че този въпрос не се смята за основен, защото никому не е донесъл признание. Слабостта на професията е, че тя е привлекателна за хора, които са с поне малко изкривена или обременена душевност. Щом навлизат в професията, започват да търсят компенсация, като се ориентират главно към клиничната страна, към практиката — така печелят борбата, без да са се борили.

Но ти, Франц, не си такъв, защото съдбата те е предопределила за тази професия дълго преди да се родиш. Трябва да си благодарен на провидението, че не е било необходимо да разкриваш „склонностите“ си — аз станах психиатър, защото в „Сейнт Хилда“ в Оксфорд имаше едно момиче, което посещаваше същите лекции. Може да говоря изтъркани работи, но не искам няколко халби бира да изтрият това, което е сега в съзнанието ми.

— Добре — отвърна Франц. — Ти си американец. Можеш да направиш това, без то да ти навреди професионално. Аз не обичам тези общи неща. Скоро ще започнеш да пишеш малки книжки, озаглавени „Дълбоки мисли за лаика“, които ще са тъй опростени, че ще бъдат гаранция срещу всеки опит за самостоятелно мислене. Ако баща ми беше жив, щеше да те погледне и да изръмжи презрително. Щеше да вземе салфетката си, да я сгъне ей така, да вдигне ето този пръстен за салфетки — той вдигна пръстена от кафяво дърво със скулптирана глава на глиган — и да каже: „Впечатлението ми е…“ След това щеше да те погледне и да отсече: „Хайде, няма смисъл“; щеше да замълчи, отново да изръмжи презрително и обедът щеше да свърши.

— Днес съм сам — каза Дик сприхаво. — Но утре може и да не съм. Тогава и аз ще сгъвам салфетки като баща ти и ще ръмжа презрително.

Франц замълча.

— Какво става с нашата пациентка? — запита той.

— Не знам.

— Би трябвало вече да знаеш.

— Харесва ми. Привлекателна е. Но какво искаш от мен — да я взема и отведа горе в царството на еделвайса?…

— Не, помислих си — щом пишеш научни трудове, може би имаш вече оформено мнение.

— … да й посветя живота си?

Франц извика на жена си, която беше в кухнята:

— Du lieber Gott! Bitte bringe ein Gias Bier.^[1]

— Щом като трябва да видя Домлер, няма да пия повече.

— Смятаме, че е най-добре да си съставим план за действие. Изминаха вече четири седмици — момичето очевидно е влюбено в теб. Ако бяхме извън това заведение, не бихме се бъркали в тези неща, но тук, в клиниката, те ни засягат.

— Ще постъпя тъй, както каже доктор Домлер — съгласи се Дик.

Но той не вярваше доктор Домлер да допринесе за разрешаването на въпроса, неизвестната величина в случая беше самият той. Макар и не по своя воля, беше ставал, малко по малко, господар на положението. Това му напомняше за един момент от неговото детство, когато всички в къщата търсеха загубения ключ от килера със сребърните прибори; Дик знаеше къде го е скрил — под носните кърпички на майка си, в горното чекмедже, — наблюдаваше с философска невъзмутимост шетнята около себе си: изпита същото чувство, когато тръгнаха с Франц към кабинета на професор Домлер.

Професорът имаше красиво лице с дълги бакенбарди, напомнящо обрасла с асми веранда на хубава стара къща; това го обезоръжи. Дик познаваше и по-талантливи хора, но не беше виждал човек от тъй висока класа като Домлер.

Така мислеше и шест месеца по-късно, когато видя Домлер мъртъв, „верандата“ — помръкнала, лозниците на бакенбардите — допрени до твърдата колосана яка, многобройните драми, които се бяха разигравали пред него, оставили замръзнал образ в дръпнатите му очи, застинали под деликатните клепки…

— Добър ден, професоре. — Той застана мирно, сякаш отново се намираше в армията.

Професор Домлер сплете спокойните си пръсти. Франц му заговори като секретар или адютант, който очакваше висшестоящият да го пресече.

— Вече постигнахме нещо — каза Домлер меко. — Сега вие, доктор Дайвър, можете да ни помогнете най-добре.

Объркан, Дик призна:

— Самият аз не съм наясно.

— Личните ви преживявания не са моя работа — каза Домлер. — Но аз трябва да имам грижата да се сложи край на това тъй наречено „пренасочване на съзнанието“ — продължи той и изгледа малко иронично Франц, който по-късно се постара да не му остане длъжен. — Мис Никол е действително добре, но не е в състояние да преживее нещо, което в нейните очи може да вземе размерите на трагедия.

Франц понечи да каже нещо, но доктор Домлер му направи знак да замълчи.

— Давам си сметка, че положението ви е било трудно.

— Така е.

Професорът се облегна в креслото си, засмя се, изгледа ги с блесналите си малки и проницателни сиви очички и все още засмян, добави:

— Може би самият вие сте се увлекли.

Дик разбра, че го предизвикват, и също се засмя.

— Тя е хубаво момиче, а към красотата никой не остава равнодушен. Но аз нямам намерение…

Франц отново се опита да се намеси — Домлер повторно го прекъсна с въпрос, насочен без заобикалки към Дик:

— Смятате ли да заминете?

— Не мога да замина.

Доктор Домлер се обърна към Франц:

— Тогава трябва да накараме мис Уорън да замине.

— Както решите, че ще е най-добре, професор Домлер — съгласи се Дик. — Действително положението е деликатно.

Професор Домлер се надигна като инвалид, който се опира на патериците си.

— Но е положение, към което трябва да се подходи професионално — каза той гръмогласно и въпреки това спокойно.

Пое си дълбоко дъх и се отпусна на стола, докато думите му още кънтяха в стаята. Дик разбра, че Домлер е казал най-острото, на което е способен, и не беше сигурен дали то няма да му се отрази. След известна пауза Франц успя най-после да заговори.

— Доктор Дайвър е човек, на когото може да се разчита — започна той. — Според мен достатъчно е той да си даде сметка за действителното положение, и ще постъпи правилно. По мое мнение Дик може да ни помогне, без да е необходимо някой да заминава.

— А вие какво мислите? — обърна се професор Домлер към Дик.

При създалото се положение Дик се чувствуваше като глупак; същевременно през паузата, настъпила след думите на Домлер, той бе разбрал, че не може да се остави да се отнасят към него като с бездушен предмет — неочаквано той изплю камъчето.

— Почти съм влюбен в нея — минавало ми е през ума да се оженим.

Франц зацъка с език.

— Почакайте — предупреди го Домлер. Но Франц отказа да чака:

— Какво? И половината от живота си да бъдеш доктор и същевременно болногледачка! Никога! Познавам тези случаи. Такива бракове се разпадат при първото сътресение — най-добре е повече да не я виждаш!

— Какво мислите? — обърна се Домлер към Дик.

— Франц, разбира се, е прав.