Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (58)

Десета глава

В два часа същата нощ телефонът събуди Никол и тя чу, че Дик отговаря от съседната стая, където беше леглото за бодърствуване, както му казваха.

— Oui, oui… mais a qui est-ce que je parle?… Oui…^[1]

Той беше така изненадан, че гласът му престана да звучи сънливо.

— Но може ли да говоря с една от дамите, господин полицай? Те са и двете много високопоставени дами, жени с връзки и това може да предизвика политически усложнения от най-сериозно… Това е факт, давам ви честната си дума… Добре, ще се уверите.

Той стана и преценявайки създалото се положение, реши, че достатъчно добре се познава, за да знае, че ще се заеме да го оправя — това беше старото желание да бъде приятен на околните, да бъде обичан и обаятелен — пробудил се беше вътрешният повик „имайте нужда от мен“. Макар и да не даваше пет пари за тая работа, той щеше да я уреди, защото отдавна бе добил навика да бъде обичан, може би още в момента, когато бе разбрал, че е последният мохикан от едно изчезващо племе. При един твърде сходен случай, някога в клиниката на Домлер край Цюрихзее, усещащ властта си, той бе направил своя избор, бе избрал Офелия, бе избрал сладката отрова и я бе изпил. Искал бе преди всичко да бъде смел и добър, но още повече бе искал да бъде обичан. Така бе станало. Така щеше и да бъде — той почувствува това в същия миг, когато остави слушалката и старовремският апарат звънна.

Последва дълга пауза. Никол извика:

— Кой е, кой се обади?

Дик вече бе започнал да се облича.

— Обадиха се от полицията в Антиб — задържали са Мери Норт и онази — Сибли-Биърс. Работата е сериозна — дежурният полицай не пожела да обясни, само повтаряше: „Pas de morts, pas d’automobiles“^[2], с което даде да се разбере, че има едва ли не всичко останало.

— Но откъде накъде на теб ще се обаждат? Вижда ми се много странно.

— Трябва да бъдат освободени под гаранция, за да не пострада името им; гаранция може да даде само притежател на недвижими имущества в департамента Алп Маритим.

— Доста нахално от тяхна страна.

— За мен няма значение. Все пак ще се отбия в хотела да взема и Гос…

След като той замина, Никол остана будна известно време, чудейки се какво ли нарушение са извършили двете задържани, после заспа. Малко след три часа, когато Дик се върна, тя седна в леглото си стресната и го запита „какво?“, сякаш той беше видение от съня й.

— Необикновена история — каза Дик, седна на леглото и разказа как събудил Гос — старият елзасец спял като заклан, и той му казал да вземе всичките пари от чекмеджето си, след това двамата отишли с колата в полицейския участък.

— Нямам желание да услужвам на тази англичанка — бе промърморил Гос.

Мери Норт и лейди Каролина, облечени в костюми на френски моряци, седяха на една пейка пред двете мрачни килии. Лейди Каролина имаше възмутения вид на англичанка, която очаква всеки миг кралският средиземноморски флот да й се притече на помощ под пълна пара. Мери Мингети седеше уплашена и загубила всякакво присъствие на духа — когато Дик се появи, тя се хвърли към него и се притисна до корема му, сякаш това беше най-здравата им допирна точка, и го замоли да направи нещо. Междувременно началникът на полицията бе обяснил случая на Гос, който изслушваше всяка дума с неохота, раздвоен между желанието да покаже, че цени разказваческите способности на полицая, и стремежа да се прояви като образцов служител, когото нищо не може да възмути.

— Това беше просто шега — каза лейди Каролина презрително. — Престорихме се на моряци в отпуск и хванахме две глупави момичета. Те надушиха работата и направиха отвратителна сцена в една къща, където дават стаи на час.

Дик кимна сериозно, свел очи към каменния под като изповедник — едва се сдържаше да не се разсмее, а, от друга страна, му се искаше да ги накаже с по петдесет камшични удара и две седмици на хляб и вода. По лицето на лейди Каролина не се четеше никакво чувство за вина — виновни според нея бяха двете подли провансалски момичета и глупавата полиция; това го изуми, макар и отдавна да бе разбрал, че в Англия има хора, чиято ежедневна храна се състои от концентрат антиобществени прояви, и в сравнение с тях порочният Ню Йорк приличаше на хлапе, получило разстройство, защото е преяло със сладолед.

— Трябва да се измъкна оттук, преди Хюсеин да се е научил — молеше го Мери. — Дик, ти винаги можеше да уреждаш нещата — винаги си знаел как да правиш това. Кажи им, че ще си отидем направо вкъщи, кажи им, че ще им платим каквото поискат.

— Аз няма — каза презрително лейди Каролина. — Нито шилинг. Ще се свържа с консулството в Кан, ще видим какво ще кажат те за това безобразие.

— Не, не! — настояваше Мери. — Трябва да излезем тази вечер.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Дик и добави: — Но няма да минем, без да си отворим кесията. — Той ги погледна тъй, като че ли вярваше в невинността им, и поклати глава: — Как можахте да измислите такава лудория!

Лейди Каролина се усмихна самодоволно.

— Вие сте доктор по лудите, така че ще можете да ни помогнете — а Гос е длъжен да помогне!

След тези думи Дик и Гос се отдалечиха да обсъдят онова, което бе успял да разбере Гос. Историята излезе по-сериозна, отколкото изглеждаше — едното от момичетата, които лейди Каролина и Мери „хванали“, се бе оказало от порядъчно семейство. Семейството беше възмутено или се правеше на възмутено; трябваше да се постигне някакво споразумение с него. Другото беше момиче от пристанището и с него можеха да се оправят по-лесно. За такива случаи френският закон предвижда затвор или най-малкото — официално експулсиране от страната. Положението се усложняваше още поради това, че хората от курортното градче печелеха от чуждестранните летовници, но тяхното присъствие предизвикваше повишаване на цените, което дразнеше останалите французи и те далеч не бяха склонни да проявяват към тях същата снизходителност. След като изложи обстоятелствата, Гос предостави нещата на Дик, който поиска да поговори с началника на полицията.

— Както ви е известно, понастоящем френското правителство желае да насърчи посещенията на американски туристи — това лято от Париж дори наредиха да не се арестуват американци освен в случай на най-сериозно провинение.

— Боже мой, това е достатъчно сериозно!

— Но вижте — нали вие им взехте личните карти?

— Нямат никакви документи за самоличност; нищо освен двеста франка и някакви пръстени. Нямат дори връзки на обувките да се обесят с тях!

Успокоен, че двете нямат лични карти, Дик продължи:

— Италианската графиня запази американско поданство. Тя е внучка — и той бавно заниза бомбастични лъжи — … на Джон Д. Рокфелер Мелън. Чували сте за него, нали?

— Да, разбира се. Да не ме мислите за прост човек?

— Освен това е племенница на лорд Хенри Форд, който от своя страна е свързан със заводите „Рено“ и „Ситроен“… — Дик реши, че е по-добре да спре дотук. Полицаят бе започнал да се убеждава от сериозния му тон и той продължи:

— Да я арестувате, е все едно да арестувате член на английското кралско семейство. Може да се стигне до… война!

— А англичанката?

— Тъкмо се готвех да ви кажа. Тя е сгодена за брата на Уелския принц — Бъкингамския херцог.

— Добра жена си е намерил!

— А сега сме готови да дадем — Дик пресметна набързо — по хиляда франка за всяко от момичетата — плюс още хиляда за бащата на „сериозното“. Освен това — две хиляди, които вие да разпределите, както сметнете за най-уместно — той сви рамене, — на хората, които са извършили ареста, на съдържателя на дома и тъй нататък. Ще ви предам петте хиляди, като очаквам от вас веднага да се заемете с уреждането на въпроса. Задържаните може да освободите под гаранция, като впишете, че са били арестувани за нарушение на обществения ред, а предвидената глоба ще се плати утре в съда чрез трето лице.

Преди още началникът на полицията да заговори, Дик разбра по израза му, че работата ще се уреди. Човекът каза колебливо:

— Не съм вписал случая, защото те нямаха лични карти. Ще видя — дайте ми парите.

Един час по-късно Дик и Гос оставиха двете жени пред хотел „Мажестик“, където шофьорът на лейди Каролина спеше в двуместната й спортна кола.

— Не забравяйте — каза Дик, — че дължите на Гос по сто долара.

— Добре — съгласи се Мери. — Утре ще му дам чек — и нещо отгоре.

— И дума да не става! — Изумени, те се обърнаха към лейди Каролина, която се беше напълно окопитила и се бе надула като жаба от съзнанието за собствената си невинност. — Цялата история е едно безобразие. Не съм ви упълномощавала да давате сто долара на тези хора.

Очите на дребничкия Гос, застанал до колата, светнаха.

— Няма да ми платите?

— Разбира се, че ще плати — каза Дик.

Хилядите унижения, които Гос бе понасял навремето като кондуктор в лондонските автобуси, го накараха да пламне; загубил търпение, той тръгна под лунната светлина към лейди Каролина, изригна куп обидни думи по неин адрес и когато тя му обърна гръб с леден смях, направи крачка към нея и здраво ритна с малкия си крак прочутия й задник. Изненадана, лейди Каролина разпери ръце, политна напред и облечената й в моряшки костюм фигура пльосна по лице на тротоара.

В същия миг я смрази ядосаният глас на Дик:

— Мери, успокой я! Или след десет минути и двете ще бъдете оковани!

На връщане към хотела старият Гос не пророни дума. Едва когато отминаха казиното при Жуан ле Пен, където джазът кашляше и виеше, той въздъхна:

— Никога не съм виждал жени като тези. Познавал съм много от световноизвестните куртизанки, някои от тях много уважавам, но жени като тези никога не бях виждал.