Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy(2009)
Корекция
ultimat(2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. —Добавяне

Девета глава

На другия ден в четири часа следобед едно такси спря пред вратата и от него слезе Дик. Объркана от внезапното му появяване, Никол изтича по терасата да го посрещне, стаила дъх от усилие да се контролира.

— Къде е колата? — запита тя.

— Оставих я в Арл. Не ми се караше повече.

— От бележката ти разбрах, че ще се върнеш след няколко дни.

— Задуха мистралът, а и заваля.

— Можа ли да се поразсееш?

— Доколкото може да се разсее човек, който бяга от себе си. Закарах Розмари до Авиньон и я качих на влака. — Двамата тръгнаха към терасата, където той си остави чантата. — В бележката не ти обясних, че съм с нея, за да не си въобразиш нещо кой знае какво.

— Много деликатно от твоя страна. — Сега Никол се чувствуваше по-уверена в себе си.

— Исках да разбера може ли човек да намери нещо в нея — единственият начин беше да я видя насаме.

— И можа ли да намериш нещо в нея?

— Розмари не е пораснала — отвърна той. — Сигурно така е по-добре. А ти какво прави?

Тя усети, че лицето й потреперва като муцунката на зайче.

— Снощи излязох да танцувам — с Томи Барбан. Отидохме…

Той трепна и я прекъсна:

— Не ми обяснявай. Няма значение какво правиш, каквото и да е, не искам да го знам.

— Няма какво да узнаеш.

— Добре, добре. — След това, сякаш бе отсъствувал цяла седмица, добави: — Как са децата?

Телефонът в къщата иззвъня.

— Ако търсят мен — няма ме — каза Дик и бързо се обърна. — Трябва да свърша някои работи в работната стая.

Никол го изчака да се скрие зад стената, после влезе в къщата и вдигна слушалката.

— Nicole, comment vas tu?[1]

— Дик е вкъщи.

Той шумно въздъхна.

— Да се срещнем в Кан — предложи той. — Трябва да ти говоря.

— Не мога.

— Кажи, че ме обичаш. — Тя мълчаливо кимна пред апарата, а той повтори: — Кажи, че ме обичаш.

— О, да — увери го тя. — Но сега няма какво да се прави.

— Разбира се, че има — възрази той нетърпеливо. — На Дик му е ясно, че между вас двамата е свършено — той явно се оттегля. Как очаква от теб да постъпиш?

— Не знам. Трябва да… — Щеше да каже „да попитам Дик“, но се сдържа и продължи: — Утре ще ти пиша и ще ти телефонирам.

Тя обиколи безцелно стаята, беше доволна от себе си, от постигнатото досега. Виждаше се като пакостница и това й доставяше удоволствие: вече не се чувствуваше като ловец, който стреля по вързан дивеч. Вчерашният ден възкръсна в съзнанието й с безброй подробности, подробности, които бяха започнали да се наслояват върху спомените за сходни моменти, когато любовта й към Дик беше свежа и непокътната. Никол започна да гледа с пренебрежение на предишната любов, сякаш от самото си начало тя бе носила белега на сантименталната привичка. Женската й памет, притежаваща способността да се нагажда към момента, почти беше изпразнена от спомена какво бе преживяла с Дик в усамотени кътчета, в различни части на света през месеца, преди да се оженят. Несъзнателно бе лъгала снощи Томи, бе му се клела, че никога преди не е могла тъй цялостно, тъй пълно, до такава степен…

След това угризението, че предателски и с лека ръка подценява десет години от живота си, я тласна към убежището на Дик.

Тя се приближи безшумно и го видя зад едностайната му къщичка, излегнал се на един шезлонг до стената над морето, и за миг остана мълчаливо загледана в него. Той мислеше, той живееше в свят, който беше чисто негов, и потръпването на лицето му, вдигането или смръщването на веждите, присвиването или разтварянето на очите, мимиката на устните и движенията на ръцете му й подсказваха, че премисля собствения си живот, не нейния. По едно време сви устни и се наведе напред, после на лицето му се изписаха мъка и отчаяние, а когато те преминаха, отпечатъкът им още се четеше в очите му. Почти за първи път през живота си тя изпитваше съжаление към него — трудно е за ония, които са били душевноболни, да съжаляват здравите и Никол, макар че често се бе чувствувала задължена да изрази с думи благодарността си за това, че той я бе възвърнал към света, от който тя се бе откъснала, всъщност винаги бе гледала на него като на неизтощим източник на енергия, беше го смятала за неуморим — забравяше грижите, които му бе създавала, щом забравеше собствените си грижи. Знаеше ли той, че тя вече се е изплъзнала от ръцете му? Не беше ли пожелал сам всичко това? Тя го съжаляваше, тъй както понякога й бе мъчно за Ейб Норт и за печалния му жребий — тъй както се съжаляват безпомощните деца и старци.

Приближи се до него, сложи ръка на рамото му, допря глава до неговата и каза:

— Не бъди тъжен. Той я изгледа студено.

— Не ме докосвай!

Смутена, тя се отдръпна няколко крачки.

— Извинявай — продължи той разсеяно. — Просто си мислех за каква те смятах навремето…

— Няма ли да ме впишеш като особен случай в книгата си?

— Минавало ми е през ума — „Отвъд границата на психозите и неврозите…“.

— Не дойдох при теб, за да се дразним.

— А защо дойде тогава, Никол? Нищо повече не мога да направя за теб. Опитвам се да спася себе си.

— Да не те заразя?

— Професията ми ме поставя в допир с хора, чиято близост невинаги е желателна.

Тя се разплака от яд и обида.

— Ти си подлец! Ти се провали в живота, а сега хвърляш вината върху мен.

Той не отговори, но тя започна да чувствува познатата хипнотична сила на ума му; понякога тази сила нямаше власт над нея, но слой върху слой, тя бе изградена от истини и Никол не можеше да я разчупи, не можеше да направи дори пукнатина в нея. И сега тя се опълчи срещу нея, опълчи се с ограниченото си виждане, с арогантността на по-силния и по-богатия, с изграждащата се връзка с друг мъж, с натрупаната през годините ненавист; в борбата срещу него черпеше сили от парите си, от убеждението си, че сестра й не го обича и ще бъде на нейна страна; от мисълта, че с горчивината си той си спечелва нови и нови неприятели, опълчваше се против него със съобразителността на лукавството си, противопоставено на неговата спънатост от безброй условности, със здравето и красотата си, противопоставени на физическия му упадък, със своята безскрупулност срещу моралните му задръжки — в тази вътрешна борба тя хвърли дори слабостите си, биеше се смело, замеряйки със стари консервени кутии, гърнета и бутилки празните съдини на изкупени грехове, обиди, грешки. Не бяха минали и две минути, тя извоюва победата си, оправда се пред себе си без лъжи и извъртания, отряза завинаги пъпната връв. После се отдалечи, усещайки слабост в краката си, разхълцана, но спокойна, към прага, който вече беше неин.

Дик почака, докато тя изчезне от погледа му. След това облегна глава на ниската каменна стена. Случаят беше приключен. Доктор Дайвър беше свободен.

Бележки

[1] Как си, Никол? (Фр.) — Б.пр.