Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (5)

Пета глава

Верандата на централната сграда бе осветена от отворените френски прозорци, само лехата с гладиоли чезнеше в пълната сянка, хвърляна от околните стени и фантастичните очертания на железните градински столове. Между фигурите, които се открояваха на прозореца, от време на време се мяркаше силуетът на мис Уорън, който бързо се насочи навън, щом тя го забеляза; когато прекоси прага, лицето й за последен път улови светлината и сякаш я отнесе навън със себе си. Тя пристъпяше отмерено — през цялата изтекла седмица в ушите й бяха звънтели мелодии, песни за знойни летни небеса и диви усои, а когато той пристигна, пеенето, което чуваше, зазвуча тъй ясно, че би могла да му приглася.

— Как сте, капитане — каза тя и с усилие откъсна очите си от неговите, сякаш погледите им се бяха сплели. — Ще седнем ли тук? — Тя остана неподвижна и се огледа за миг. — Лятото почти настъпи.

Навън я последва една набита жена, загърната в шал.

Никол й представи Дик:

— Сеньора…

Франц се изви и се отдалечи, а Дик нагласи три стола един срещу друг.

— Каква хубава нощ — каза сеньората.

— Muy bella^[1] — съгласи се Никол; след това се обърна към Дик: — Дълго ли ще стоите тук?

— В Цюрих ще бъда дълго време, ако това имате предвид.

— Всъщност това е първата истинска пролетна нощ — намеси се сеньората.

— И колко ще останете?

— Най-малко до юли.

— Аз си тръгвам през юни.

— Юни е чудесен месец тук — отбеляза сеньората. — По-добре е да останете и през юни и да отпътувате през юли, когато е вече много горещо.

— Къде ще отидете? — запита той Никол.

— Някъде заедно със сестра ми — надявам се някъде, където е оживено, защото загубих тъй много време. Но може би ще решат, че в началото е по-добре да отида на някое спокойно място — може би на езерото Комо. Защо не дойдете на Комо?

— А, Комо… — започна сеньората.

Когато влязоха в сградата, посрещнаха ги звуците на „Леката кавалерия“ от Супе, изпълнявана от оркестрово трио. Никол използува това, за да остане права, и нейната младост и красота така го поразиха, че вълнението, което се бе загнездило в него, се засили и го изпълни целия. Тя се усмихна с трогателна детинска усмивка, събрала цялата загубена младост на света.

— Музиката е толкова шумна, че не можем да се чуваме — нека се поразходим. Buenas noches, Senora.^[2]

— Лека нощ, лека нощ — отвърна тя на развален английски.

Слязоха от двете стъпала на пътеката, над която за миг премина сянка, и тя го хвана под ръка.

— Имам някои плочи, сестра ми ги изпрати от Америка — започна тя. — Другия път, като дойдете, ще ги чуете — знам едно място, където можем да сложим грамофона и никой няма да ни чуе.

— Това ще бъде чудесно.

— Знаете ли „Хиндустан“? — запита го тя с блеснали очи. — Не бях я чувала досега, но ми хареса. Имам и „Защо ми казват бейби?“, и „Щастлив съм, че плачеш за мен“. Сигурно сте танцували на тези мелодии в Париж?

— Не ходих в Париж.

Когато вървеше, по кремавата й рокля играеха сини и сиви отблясъци, а светлорусата й коса заслепяваше Дик — всеки път, когато се обръщаше към нея, тя се усмихваше, а когато минаваха под крайпътните светлини, лицето й засияваше като ангелско. Тя му благодареше за всичко, сякаш той я бе извел на танци, и докато Дик ставаше все по-малко сигурен какво е отношението му към нея, нейната увереност нарастваше — присъствието й беше тъй възбуждащо, сякаш тя бе събрала в себе си веселието на света.

— Не ми налагат никакви ограничения — продължи тя. — Ще ви пусна две хубави мелодии: „Почакай кравите да се завърнат“ и „Довиждане, Александър“.

Следващия път, когато се видяха, една седмина по-късно, той закъсня и Никол го чакаше на пътеката, по която той трябваше да мине на излизане от къщата на Франц. Косата й, опъната зад ушите, се разстилаше по раменете, лицето й изглеждаше току-що изплувало изпод косите и като че ли точно в този момент тя излизаше от гора и лунната светлина я обливаше. Излизаше от неизвестността; Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло. Тръгнаха към тайното място, където тя бе скрила грамофона, заобиколиха работилницата, изкачиха се по едни скали и седнаха зад ниската стена; пред очите им в продължение на километри и километри се разстилаше нощта.

Пренесоха се в Америка: дори Франц, с неговите представи, че Дик е неотразим като Лотарио^[3], не би могъл да допусне, че двамата тъй бързо ще се разберат и ще си допаднат. Извиняваха се „много“ — „нали не ми се сърдите“; срещнаха се в едно такси — „скъпи“; техните желания личаха в усмивките им, намериха се в Хиндустан, а малко след това се скараха, защото „никой не го е грижа“ — накрая „единият“ от двамата си отиде и остави другия да плаче, „да бъде тъй тъжен, тъжен“.

Мелодиите, събрали в себе си отминали мигове и бъдещи надежди, се носеха тихо във валезийската нощ. Щом грамофонът заглъхнеше, един щурец решаваше, че е дошъл неговият ред, и запълваше паузата с единствената си нота. Никол започна да навива механизма по-рядко и по-рядко, грамофонът замлъкна и тя започна да му пее:

Ако ти изпуснеш

долар от сребро,

ще се затъркаля

като търкало.

Звуците излизаха от устата й чисти, без да се задъхва. Дик стана изведнъж.

— Какво има, не ви ли харесва?

— Разбира се, че ми харесва.

— А ето какво научих от нашата готвачка вкъщи:

Жената никога не знае

какъв добър мъж има,

докато не го изпъди…

— Харесва ли ви?

Тя му отправи усмивка, в която вложи всичко, което беше у нея, усмивка, обещаваща много в замяна на съвсем мъничко — само едно ответно трепване, малко взаимност. Минутите се нижеха, младостта на върбите, уханието на заобикалящия ги нощен свят се преливаше в Никол.

Тя се изправи, спъна се в грамофона, политна към него, облегна се за миг на рамото му — след това се отдалечи.

— Имам още една плоча. Чували ли сте „Сбогом, Лети“? Предполагам, че да.

— Наистина вие не разбирате — нищичко не съм чувал.

„Нито съм опознал, нито съм помирисал, нито вкусил“ — можеше да добави той; само момичета с пламнали бузи в топлите потайни стаи. Младите госпожици, които бе познавал в „Ню Йорк“ през хиляда деветстотин и четиринадесета година, целуваха, като казваха: „Ето!“, опрели ръце на гърдите на мъжа, за да могат да го отблъснат от себе си. А сега пред него беше това същество, едва спасило се от крушение, и той го възприемаше като квинтесенцията на един свят…